Джули Гарууд
Сензацията (27)

Двадесет и шеста глава

Когато Фин чу гласа на Пейтън по уредбата, му се стори, че сърцето му спря.

— По дяволите — прошепна той.

Рандолф пусна целия запис, а вниманието на Фин беше приковано върху Дрю и Ейлийн. Ейлийн дърпаше Дрю за ръката, за да го накара да я погледне, но той се взираше право напред и не й обръщаше внимание. Лицето му беше студено и безизразно. Сигурно беше впрегнал и последната си капчица самоконтрол, за да не покаже никаква емоция. Фин знаеше, че той вътрешно кипи.

Двама охранители се качиха на сцената, за да придружат Дрю и Ейлийн до изхода на сградата. Дрю ги видя. Той се изправи, намести вратовръзката си и сковано напусна сцената. Ейлийн се втурна след него.

— Мога да се погрижа за това, Дрю. Остави ме аз да се оправя с това — умоляваше го тя. — Той е изкуфял старец. Не може да носи отговорност. Можем да отидем в съда… — Вратата се затвори след нея и заглуши гласа й.

Никой в залата не помръдна, нито издаде звук. Хипнотизирани от чутото, служителите седяха слисани в пълно мълчание.

Рандолф и Ерик вече бяха напуснали сцената. Те излязоха още в мига когато гласът на Дрю изпълни залата с грозните обиди към Мириам.

Фин извади телефона си и се обади на Бракстън, още докато вървеше от залата към малкия офис.

— Къде е Пейтън? — В гласа му се долавяше тревожност, който не можеше да контролира.

— В конферентната зала. Работи — отвърна Бракстън.

Фин набързо го информира за случилото се и нареди:

— Не я изпускай от поглед.

— Този Рандолф е хвърлил Пейтън на кучетата, като е пуснал записа, нали? Можеше да изобличи негодника и без да посочва с пръст Пейтън.

— Албъртсън все едно щеше да се досети. Трябваше да видиш погледа му.

— Ние пазим Пейтън — увери го той. — Ще предупредя Дрейк… и Кристофър. Той може да добави още един-двама души към охраната на курорта.

— Добра идея.

— Искаш ли да говориш с Пейтън?

— Не, ще й се обадя по-късно. Просто й кажи, че съм в Далтън.

Фин тъкмо приключи с разговора, когато агент Хътън влезе и съобщи своята лоша новина.

— Току-що получих доклада от балистичната експертиза. Куршумите не съответстват на никое от оръжията, които взехме от дома на Суифт.

— По дяволите. Надявах се…

— Да, аз също. Лейн е още по-разочарован. Той намрази Парсънс още като го видя и нямаше търпение да го прибере под ключ. Но сега не разполагаме с нищо срещу него. Съвсем нищо — натърти той намръщен. — Но няма да се откажем. Преди да вземем оръжията, ние спазихме процедурата. Описахме всички, едно по едно и Ерик се подписа. Той не беше казал на баща си, че ни ги е дал до тази сутрин. Показал му списъка и му обещал, че скоро ще бъдат отново в кабинета му. Както и да е, баща му прегледал списъка и твърди, че един пистолет и две пушки липсват. И двете пушки са с оптични мерници — добави той. — Рандолф помислил, че сме се объркали и сме пропуснали да ги включим в списъка, но Ерик го убедил, че сме били много внимателни и прецизни. После му разказал за Пейтън и как Парсънс я преследвал. Каза, че баща му бил шокиран и ядосан, че досега не е осъзнавал на какво са способни Дрю и Ейлийн, за да получат това, което искат. Ерик каза, че Рандолф придобил много особено изражение и вероятно тогава е решил да използва записа, за да унижи публично Дрю.

— Ти знаеше ли, че ще го пуснат? — попита Фин.

Хътън поклати глава.

— Нито Рандолф, нито Ерик ми споменаха за този план. Албъртсън изглеждаше бесен, когато напусна сградата. Мисля, че ще превърти и ще тръгне да отмъщава. Ще го държим под око, Парсънс — също.

— Къде е Парсънс?

— Хукна след Албъртсън и викаше името на Ейлийн, докато тя не спря и не го изчака.

— Трябва да ги държите под наблюдение.

— Чух те. Те сигурно ще отидат някъде да умуват как да оправят положението. Но да се откажат от толкова много пари? Никакъв шанс.

— Това не може да се промени. Албъртсън го знае и болният му мозък смята, че за всичко е виновна Пейтън.

Целия следобед Фин помагаше на Хътън и Лейн да разпитват служителите. Имаше някои, които бяха предани на Дрю и Ейлийн, макар че само бог знаеше защо. Една от въпросните служители беше жена на име Бриджит. Тя беше толкова разстроена, че едва се крепеше по време на разпита.

— Този запис, който чухме, е лъжа — настояваше тя. — Дрю е невинен. Онази ужасна Пейтън Локхарт го е натопила. Тя му е заложила капан. — Вече почти викаше. — Измислила си е всичко и е фалшифицирала записа.

Фин се стараеше да не губи търпение.

— И как е станало това? — попита той спокойно.

— Тя си имаше начини. Питайте Ейлийн. Тя ще ви каже всичко за Пейтън Локхарт. Разгада я каква е още от началото.

— И какво разгада?

Бриджит изтри сълзите от лицето си с опакото на дланта си и отговори:

— Че Пейтън е уличница. Кучка и уличница — добави тя. — А сега Дрю си замина по нейна вина. — Тя отново зарида и думите й станаха нечленоразделни.

Фин реши да остави Лейн да се оправя с нея, докато те с Хътън проверяваха офисите на Дрю и Ейлийн. Вече бяха поставили охрана и пред двата офиса, след като бяха получили разрешението на Ерик и баща му да претърсят навсякъде. Не откриха нищо инкриминиращо в офиса на Дрю, но конфискуваха компютъра му, за да претърсят за криптирани файлове.

— Обзалагам се, че няма да намерим нищо освен порно — заяви Хътън.

Фин си помисли, че агентът вероятно е прав.

— Бих искал да остана тук и да намеря доказателствата, с които да заковем тези негодници, но трябва да се връщам във Вашингтон.

— И ние не можем да останем в Далтън — каза Хътън, — но местната полиция вече ни съдейства. Те ще видят какво могат да направят, за да помогнат.

Лейн подаде глава през вратата.

— Току-що се чух с хората, които наблюдават Дрю и Ейлийн. Куриер им е доставил копие от новото завещание на Рандолф Суифт преди няколко минути. Това ще е капакът за деня.

И ще даде на Дрю още една причина да погне Пейтън — помисли си Фин. Трябваше да говори с нея, да чуе гласа й, да се увери, че тя е добре. Изчака с обаждането, докато потегли от Далтън и се отправи към Минеаполис. Веднага щом тя каза ало, цялото му тяло се отпусна и стягането в гърдите изчезна. Почувства, че отново може да си поеме дълбоко дъх.

— Как си?

Пейтън не искаше да си губи време с любезности.

— Бракстън ми каза, че си в Далтън. Не можах да повярвам. Отиде ли навреме, за да чуеш речта на Рандолф?

— Да, успях. Беше много впечатляващо — призна той и й разказа случилото се с всички подробности.

Когато свърши, тя го обсипа с въпроси. Реакцията й не беше такава, каквато той очакваше. Той й описа колко вбесен е бил Дрю и колко убийствено е гледал по време на записа, но тя се засмя.

— Съжалявам, че не бях там.

— За бога, това не е смешно.

— Не, разбира се, че не е. Постоянно си представям как Дрю маха на публиката, а после го уволняват. — Тя се засмя отново. — Извинявай. Ще опитам да се контролирам. Свърши се, нали, Фин? Дрю е уволнен и досието му ще го следва. Мога да забравя за тази история.

— Не мисля, че Дрю ще я забрави — предупреди я той. — Трябва да внимаваш.

Доловила тревогата в гласа му, тя каза:

— Ще внимавам. И ако той дойде тук, ще бъда готова. — Тя нямаше никаква представа как ще направи това, но искаше да прогони страховете му. — Моля те, не се тревожи за мен. Това вече не е твоя работа. Бракстън и Дрейк ще ме пазят, докато Дрю не се успокои, аз също ще се пазя.

— Не искам да ти се случи нещо.

— Знам. Всичко ще бъде наред. Освен това моята сигурност вече не е твой проблем. Ти направи толкова много за мен и аз го оценявам, но сега трябва да продължиш напред с живота си. — Без мен — добави мислено. — Заяви ми това съвсем категорично.

— Пейтън…

— Довиждане, Фин — прошепна меко тя.