Джули Гарууд
Сензацията (25)

Двадесет и четвърта глава

Настроението на вечеря беше доста неловко. Луси беше отказала да вечеря с тях и Пейтън си помисли, че сестра й сигурно е излязла с Кристофър. Присъствието на Луси нямаше да е излишно, защото можеше да отслаби напрежението между Фин и нея. Той беше предложил да поддържат платонични отношения и тя повярва, че той е искрен в желанието си да останат приятели. Тя не беше съвсем искрена, когато се съгласи, но не искаше Фин да разбере.

Когато той си тръгнеше утре, това щеше да бъде краят. Тя не искаше да го види никога повече. Щом той можеше да я изостави след всичко, което бяха преживели заедно, значи не я заслужаваше. Тя заслужаваше да бъде с човек, който я обича, наистина я обича. Безусловно. Някой, който няма да я изостави.

Съществуваше ли истинска любов? Искаше й се да вярва, че да. Преди Фин да го спомене, тя не беше мислила много за брака. Просто беше приела, че някой ден ще се ожени и след това ще има деца. Това архаично мислене ли беше — да иска щастлив живот с мъжа на мечтите си?

 

 

Рано сутринта в понеделник Фин я придърпа към себе си, прегърна я и каза:

— Всичко ще бъде наред.

— Да — потвърди тя убедено.

— Ако се нуждаеш от мен, обади се — напомни й той.

Бърза целувка и той си тръгна. Докато вратата се затваряше след него, Пейтън усети пробождане в сърцето, но не си позволи да се отдаде на болката. Принуди се да мисли за предстоящите дни и какво искаше да постигне. Не беше лесно да държи емоциите си под контрол, но успя.

Бракстън беше до нея през целия ден, докато тя обикаляше да провери как напредват ремонтите в курорта. Всички работеха под пара и ако не изникнеха някакви непредвидени проблеми, щяха да могат да открият курорта и да приемат резервации след три седмици. Повечето бивши служители бяха в отпуск и имаха готовност да се завърнат на работа, а Пейтън започваше да получава и молби за работа за новите позиции. Някои големи проекти, като реновирането на бунгалата и новия плувен басейн, нямаше да бъдат приключени дотогава, но те нямаше да попречат на функционирането на другите части на курорта.

Пейтън се върна в офиса за срещата с Дан Милър, който беше пристигнал според уговорката с Кристофър. Предприемачът беше пълна противоположност на конкурента си Скот Касади като поведение и външност. Милър беше към петдесет и пет годишен, носеше работни дрехи и караше стар пикап, натоварен с всевъзможни инструменти. Той беше спокоен и самоуверен и не се стараеше да впечатли никого. Пейтън много го хареса. Тя усети мазолите на дланта и пръстите му, докато се ръкуваше с него. Касади беше излъскан и изкуствен, а Милър беше прям и открит. Той не беше от хората, които казваха на клиентите това, което те желаят да чуят, само за да ги спечели. Говореше направо и Пейтън нямаше търпение да чуе мнението му за плановете си. Какво ли щеше да каже за премахването на два малки, амортизирани басейни и изграждането на един нов с олимпийски размери? Кристофър не беше отхвърлил идеята и беше готов да изслуша мнението на строителя, така че придружи Пейтън, Милър и Бракстън, за да огледат района и да обмислят възможностите.

— Какво мислите, господин Милър? — попита Пейтън, когато се изправиха на възвишението, от което се виждаше теренът, който беше набелязала за басейна. — Може ли да се направи?

— Да оставим официалностите — каза той. — Викай ми Дан. И да, разбира се, че може да се направи. Защо не направя изчисления и да ви изпратя оферта?

Кристофър отведе Дан, за да му покаже какви други ремонти и обновявания иска да се извършат в курорта, а Пейтън и Бракстън се върнаха в хотела. По-късно следобед Кристофър извика Пейтън и Луси в офиса си.

— Трябва да решите какво искате да представлява това място — каза им той. — Всички бунгала са разположени от западната страна на курорта, а, Луси, ти ми каза, че искаш да бъдат построени още няколко, по-близо до хотела.

Луси кимна.

— Да.

— Хотелът е от източната страна — продължи той. — А Пейтън иска да постави басейн с олимпийски размери в близост до него.

— Два от по-малките басейни се нуждаят от основен ремонт и предпочитам да ги заменя с един голям — обясни Пейтън. — Ако има секции с водни атракции и както океанът е точно отпред, семействата ще го посещават. Можем да предложим и варианти с обяд, за да стане ол инклузив — добави ентусиазирано тя. — Огледах мястото, можем да го добавим, без да променим характера на курорта. Мисля, че чичо Лен ще одобри идеята. Искам Бишъпс Коув да запази чара си.

Луси не се съгласи с идеята на Пейтън.

— Когато бъдат ремонтирани, бунгалата ще привличат клиенти, които ценят лукса и са готови да платят за него.

— Не можем ли да имаме и двете неща? — попита Пейтън.

Някаква суматоха във външния офис прекъсна дискусията им. Луси и Пейтън разпознаха пискливия глас. Беше пристигнала Деби. Тъй като Бракстън беше единственият човек във фоайето, Пейтън предположи, че той е станал обект на гнева й.

— Познай кой е тук! — каза Пейтън с равен тон.

— Тя не трябваше ли да започне работа тази сутрин? — попита Луси. — Пейтън, защо се усмихваш?

— Защото тя не е наш проблем. Кристофър й е шеф.

Луси се усмихна сладко и без да откъсва поглед от Кристофър, отбеляза:

— Не се тревожи, той е свикнал да работи с трудни хора.

— Извини ме — каза Пейтън. — Ще отида да спася Бракстън от приятелката на сатаната.

Веднага щом Деби забеляза Пейтън, се нахвърли върху нея.

— Този грубиян не ме пусна да вляза в офиса на Кристофър. Казах му, че работя тук, но той отказа да ме чуе. За кого се мисли?

— Да тръгваме — каза Пейтън на Бракстън и мина покрай Деби, без да й обърне внимание.

Чу как братовчедка й избухна от възмущение, докато те двамата излизаха от сградата. Пейтън се усмихна с детинско злорадство. Бракстън очевидно одобри подхода й, защото й намигна.

Докато вървяха към апартамента й, Бракстън й разказа за разговора, който беше провел с агентите в Далтън.

— Съобщиха, че всичко е спокойно и всички хора, които са под наблюдение, се занимават с обичайните си дела. Ерик Суифт им оказва пълно съдействие и също ги информира ежедневно. Имали известни притеснения, че Рандолф Суифт може да възпрепятства действията им, но след като чул записа, който ти си дала на Ерик, той осъзнал колко сериозна е ситуацията.

— Значи Рандолф ще предприеме някакви мерки?

— Да. Един от агентите каза, че Ерик и баща му посетили адвокат в Минеаполис и променили условията по тръста на Рандолф. Той каза, че те изчакали там, докато новите документи станали готови, подписали ги пред свидетели и ги регистрирали в съда. Този петък Дрю и жена му ги очаква голяма изненада.

— Петък е денят, в който Рандолф щеше да обяви, че прехвърля управлението на компанията в ръцете на Дрю.

— Очевидно той е толкова ядосан от поведението на Албъртсън, че иска да го уволни пред цялата компания. Рандолф не желае никакви недоразумения, така че Дрю ще изхвърчи, също и жена му.

— Жалко, че няма да съм там — призна Пейтън.

— Обзалагам се, че и Фин би искал да види това.

— Относно Фин — започна тя, после се поколеба, докато обмисляше как точно да формулира това, което искаше да каже.

— Да?

— Той е семеен приятел и вече прекалих с молбите си към него. Той отсъства известно време от работа, за да ми помогне, и аз високо оценявам това, но сега той вече е на работа и не искам никой да му се обажда за помощ. Той направи достатъчно — натърти тя. — Можем да се оправим и сами, нали така? Ако има някакъв проблем, ти и Дрейк ще се погрижите, а дори и нещо да се случи, не искам той да научава. Достатъчно време му отнех.

Бракстън прие молбата й без възражения.

— Добре — каза той. После смени темата и попита: — Тук ли ще прекараш вечерта, или искаш да ходиш някъде?

— Няма да излизам. — Тя провери телефона си, за да се увери, че номерът на Бракстън е вкаран, както и номерът на Дрейк. — Тръгваш ли си?

Той се усмихна.

— Ще се навъртаме наоколо.

Пейтън беше успяла да блокира мислите за Фин през деня, но щом си легна, не можа да спре да мисли за него. Къде ли беше той? Все още в Сиатъл? Или на път за Вашингтон? Какво щеше да прави там? Сигурно щеше да се отбие в Белия дом, за да получи някоя награда за някоя изключителна проява, предположи тя и се усмихна. С Фин всичко беше възможно.

Или може би той искаше да се види с Даниел, жената, която го беше съсипала. Пейтън затвори ядосано очи и си каза, че това не я интересува. Той я беше изоставил и тя нямаше да му прости за това.

Сънят й убягваше. Тя отметна завивките си, взе тетрадката и започна да си записва какви уроци е научила, за да ги използва някой ден за курабийките с послание. Уроци като: „Не използвай скъпо сирене за закуската на мъж, който се кани да те изостави“. Или: „Не обличай най-съблазнителния си бански за мъж, който се кани да те изостави“. Или: „Винаги заключвай вратата на банята, когато се къпеш, за да не се поддадеш на съблазняването на мъж, който се кани да те изостави“. Вярно, поуките й бяха малко дълги и многословни и може би беше досадно, че всички завършваха с „мъж, който се кани да те изостави“, но това не ги правеше по-малко верни. Тя знаеше, че няма да сложи никое от тези предупреждения в курабийките си, но все пак си ги записа и като изля това от гърдите си, се почувства по-добре.

Винаги, когато мислеше за Фин, се мяташе между помитаща тъга и абсурден гняв. Когато най-после заспа, беше изтощена.

 

 

Остатъкът от работната седмица беше ужасна каша… изцяло заради Деби. Във вторник некадърната им братовчедка изтри неволно повече от шейсет файла от компютъра и Пейтън работи до полунощ, за да ги възстанови. В сряда Деби разпечата сто копия на един и същи файл — пак без да иска, поне така твърдеше — и счупи главния принтер, докато опитваше да пъхне хартия на погрешно място. В четвъртък сутрин Луси връчи на Деби списък с майстори и й възложи да им се обади и да уточни кога ще започнат работа в курорта. В девет часа тя вече беше успяла да ядоса всички от списъка, а един дори заплаши да я съди за клевета. В десет часа Кристофър й връчи списък със задачи. Прости задачи. Тя трябваше да занесе една папка с планове на озеленителя, да вземе мостри на бои от офиса на Дан Милър, да прибере два колета от пощата в Порт Джеймс и да донесе обяд от местната закусвалня. Всичко това трябваше да й отнеме максимум три часа. Деби потегли в десет сутринта и се върна в офиса в четири следобед. Пиеше газирана напитка в чаша от закусвалнята, не носеше никакви колети, обаче имаше няколко съществени промени във външността й. Сега ноктите й бяха лакирани в лилаво. Пейтън веднага ги забеляза, защото бяха в ужасен неонов оттенък. Русата коса на Деби беше още по-светла, подстригана и оформена. Дрехите й също бяха различни. Тя беше тръгнала от офиса с черен панталон и оранжева блуза, а се върна с пола на цветя и тесен лилав потник. Сандалите в тон с тоалета също бяха нови.

Освен че си размениха красноречиви погледи, Пейтън и Луси не казаха нито дума. И двете се зачудиха дали Кристофър щеше да забележи промените, когато се върнеше. Двамата с Бракстън бяха отвън и обсъждаха сигурността на курорта повече от час.

Пейтън тъкмо оставяше една бележка на бюрото му, когато той влезе. Той не спомена Деби и закъснението й, а се залови веднага за работа, като подаде на Пейтън бележките, които беше направил върху чеклиста за сигурността на курорта. Пейтън му съобщи за две-три обаждания, които беше приела, и се облегна на бюфета, докато четеше записките му. В стаята беше тихо и всеки вършеше работата си. Когато Пейтън дочете препоръките, се обърна към Кристофър, за да му каже, че ги одобрява, но той я спря. Вдигна показалеца си и каза:

— Можеш ли да изчакаш секунда? — Той погледна през отворената врата на офиса и извика: — Деби, би ли дошла тук, ако обичаш.

Прясно разкрасената служителка не си счупи краката от бързане. Тя довърши освежаването на червилото си, после го прибра заедно с огледалцето в чантата си и чак след това влезе в офиса и седна.

Кристофър нямаше желание да си губи времето.

— Уволнена си — съобщи й той.

Деби го погледна слисана.

— Защо?

Пейтън не можеше да повярва, че тя питаше. Деби изглеждаше искрено удивена. Изобщо ли не осъзнаваше колко е некомпетентна? Няма начин, помисли си Пейтън. За Деби всичко беше игра. Следващото й изказване го доказа.

— Добре. Тогава се обади на чичо Лен и му кажи, че сте се провалили и да ми купи къщата. Той знае коя искам.

Кристофър се облегна на стола си и гледа Деби цяла минута, без да каже нищо. Тя се раздвижи смутено под погледа му.

— Хайде. Обади му се — настоя тя.

— Нещо не си разбрала — започна той. — Ти си се съгласила да работиш тук шест месеца и да изпълняваш старателно всички задачи, които ти възлагам, а после, в зависимост от това как си се представила, аз ще реша дали заслужаваш къща, или не.

— Ти да решиш?

— Аз бях последният ти шанс пред чичо ти. Той не искаше да си губи и минута повече с теб и проблемите ти. Беше му писнало и ме помоли да поема тази отговорност.

— И ще получа ли къщата си?

— Не, няма.

Тя скочи на крака, после отново седна. Изглеждаше паникьосана. Пейтън си помисли, че тя най-после започва да осъзнава, че Кристофър говори сериозно и че не може да го манипулира.

— О, не, не може така. Знам каква беше сделката. Аз обещах на Лен да работя тук шест месеца и после трябваше да получа къщата. Аз си изпълнявам моята част от сделката. Готова съм да остана шест месеца. Ти си този, който нарушава уговорката.

— Ти си изпълняваш своята част от сделката?

— Да — заекна тя. — Аз работих. Направих всичко, което поиска.

Кристофър беше забележително спокоен и просто попита:

— Достави ли скиците на озеленителя?

— Да — отвърна тя. — Беше кално, така че ги оставих до пощенската кутия.

— А взе ли мострите на цветовете от Дан Милър?

— Секретарката му каза, че е излязъл.

— И не я помоли да ти ги даде?

— Ами не бях точно там — призна тя. — Обадих се по телефона, докато бях… заета.

— С какво беше заета? — попита Пейтън. — Беше на фризьор или на маникюр.

Деби не отговори.

— А колетите от пощата? — попита Кристофър.

— Имаше опашка и реших, че няма да искаш да пилея времето на фирмата, като вися по опашки — каза тя възмутено.

— Но нямаше проблем да пилееш време в салона за красота? — зачуди се Пейтън.

Деби вирна брадичка, но отказа да отговори.

Кристофър поклати глава.

— Предполагам, че си забравила и за обяда.

— Още не сервираха обяд.

— Значи не си поръчала нищо — заключи Кристофър.

— Взех си кифличка и лате.

Кристофър имаше железни нерви, за което Пейтън искрено му се възхити. Напълно спокоен, той заяви:

— Съжалявам, но това просто не се получава. Ще се обадя на Лен. Можеш да си тръгваш.

Деби избухна в сълзи.

— Не можеш да ме уволниш. Не ми даде шанс. Ти си виновен, не аз. Никой не ми показа как да направя каквото и да било. Не разбирам от компютри. Пейтън беше виновна. Тя ме натопи, за да се проваля.

Пейтън не се сдържа.

— Ти каза, че можеш да работиш с всички програми. Защо не ни каза истината?

По лицето на Деби вече се стичаха сълзи.

— Не исках да ми се присмивате.

Пейтън забели очи.

— Не сме в гимназията.

— Моля те, Кристофър, дай ми още един шанс — умоляваше го Деби. — Този път много ще се старая. Просто не ми давай работа на компютър, докато Луси не ме научи как да работя на него.

— Защо Луси? — полюбопитства Кристофър.

— Защото тя е търпелива. Не е кучка — добави тя, като изстреля навъсен поглед към Пейтън. — Луси може да ме обучи.

Кристофър се разколеба, но не от молбите на Деби. Луси стоеше на вратата и трескаво клатеше глава. Той просто не устоя. С дяволит блясък в очите каза:

— Добре, получаваш един последен шанс. Луси ще те обучи, но все още аз съм ти шеф. Още една издънка и изхвърчаш.

Деби се втурна към вратата, преди Кристофър да е размислил. Тя беше щастлива и дори леко самодоволна, помисли си Пейтън. Луси, от друга страна, изглеждаше готова на убийство. Пейтън се измъкна от офиса, точно когато сестра й нахлу бясна в офиса.

— Кристофър? Една дума — каза Луси.

Вратата се затръшна зад нея.