Джули Гарууд
Сензацията (19)

Осемнадесета глава

Денят започна доста приятно, но нещата се влошиха със стремителна скорост. Пейтън си взе душ и облече бял ленен панталон и син памучен пуловер, после отиде в кухнята. Фин й беше приготвил закуска. Той я целуна за добро утро и й издърпа стол, за да седне. Когато той постави чинията пред нея, й се прииска да се престори, че не закусва, но тъй като това щеше да нарани чувствата му и щеше да бъде грубо, тя остана на мястото си. Той беше направил бъркани яйца, които имаха вкус на гума, бекон, който беше толкова препечен, че се разтроши при първата хапка и изстинала препечена филийка, намазана с прекалено много масло.

— Не трябваше да си правиш труда — каза тя. — Можех да хапна зърнена закуска.

— Исках да ти сготвя. Яж.

По една малка хапка от яйцата и бекона беше единственото, което можа да понесе. Тя разбута останалата храна из чинията, дебнейки за подходящ момент да я изхвърли на боклука, но Фин я наблюдаваше, докато наместваше кобура с пистолета на кръста си.

— Проверих прогнозата — каза тя. — Вече е двайсет и три градуса. Искаш ли да поплуваш?

— Къде?

— Има няколко басейна в курорта и един двайсет и пет метров на покрива на хотела.

— Наистина ли?

— Да. Над него има купол. Ще се впечатлиш — обеща му тя.

Видя, че той се ентусиазира. Според майката на Фин, която казала на майката на Пейтън, която казала… ами на всички… плуването действало като терапия за Фин. Някой ден щеше да го попита за какво си мисли, докато плува. Веднъж беше казал, че във водата се освобождавал от всички тревоги. Какво ли беше усещането?

— Ще трябва да дойдеш с мен — каза той. — Няма да ти позволя да обикаляш курорта сама.

— Ще дойда с теб.

— Ами работата ти?

— Първата ми среща е чак в десет.

— Ще поплуваш ли с мен?

Тя поклати глава. Задържа вилицата, натоварена с яйца, за да го заблуди, че яде.

— Ще си облека банския — каза той. Прекоси дневната и извика името й от коридора.

— Да? — отвърна тя.

— Изчакай да вляза в спалнята, преди да изхвърлиш храната.

Тя мислеше, че е успяла да се престори, че закуската й харесва, но явно не беше толкова лесно да го заблуди. Не можеш да измамиш агент от ФБР — заключи тя засмяна.

Фин беше оставил бъркотия в кухнята. Тя разчисти, докато го чакаше. Все още гладна отвори киселото мляко с боровинки и се подпря на острова, докато го ядеше. Фин още не се беше върнал, така че тя провери дали е взела лаптопа си в раницата, прибра и мобилния си телефон и отиде до дрешника, за да вземе плажна кърпа за Фин, след което продължи да чака. Той тъкмо се сбогуваше с някого по телефона, когато най-после се появи.

Задният вход на хотела беше точно от другата страна на паркинга срещу апартамента й. Пейтън не искаше да влизат през задния вход, защото коридорът минаваше покрай административните офиси и най-вероятно някой щеше да я извика за нещо, затова минаха през главния вход и взеха асансьора до покрива. Неколцина служители тренираха на уредите във фитнеса. Тя им махна с ръка, докато водеше Фин към басейна.

Фин остави пистолета си, значката и телефона на една маса до шезлонга, който издърпа за нея. Тя остави телефона си до неговия, после извади лаптопа си и шише вода и беше готова да се заеме за работа.

— Трябва ли ти нещо? — попита той.

— Не. Върви да плуваш.

Той свали тениската и дънките си. Докато Фин крачеше към ръба на басейна, Пейтън забеляза колко избелял е тъмносиният му бански. Тя не знаеше дали водата в басейна се отоплява, но Фин не се оплака, когато коленичи и наплиска раменете си. Провери колко е дълбоко, после се изправи, скочи и се гмурна елегантно. Водата почти не се раздвижи.

Пейтън погледна часовника си. Беше седем и десет. Тя провери часа отново, когато той излезе от водата и се шокира колко много време е минало. Той беше плувал повече от час и не изглеждаше уморен или дори задъхан. Издръжливостта му беше впечатляваща.

В това време Даниел беше звънила на Фин два пъти. Пейтън разбра, защото телефонът беше обърнат с дисплея нагоре и тя погледна кой звъни. Защо му се обаждаше? Той беше казал на Пейтън, че преди три години се канел да й предложи, но в последния момент размислил и се разделил с Даниел. Тогава защо тя му се обаждаше три години по-късно?

Пейтън му подаде хавлиената кърпа и остави въпроса за Даниел за друг момент.

— Не си ли уморен? Плува дълго.

— Това е много ободряващо.

— Ако искаш, можем да се върнем довечера и да поплуваш пак.

— Добре, ако има време, нека го направим — каза той ентусиазирано. — Но довечера ще плуваш с мен. — Той взе кърпата и изтри лицето си.

Мокър той изглеждаше като Адонис. С капчиците вода по раменете и ръцете кожата му блестеше. Тя не смееше да погледне към гърдите или бедрата му. Щеше да загуби мисълта си. Спомените за предната нощ нахлуха в главата й. Тя ги блокира, доколкото можа, и каза:

— Трябва да тръгваме.

Час по-късно двамата отново вървяха към фоайето на хотела. Сега поведението на Фин беше различно. Той отново се беше превърнал в агент от ФБР. Беше облечен небрежно с бежов панталон и бяла риза с дълги ръкави, които той беше навил, но кобурът с пистолета на кръста му придаваше страховит вид.

— Налага ли се да носиш оръжието си? — попита тя. — Тук не си на работа.

— Докато не намерим този, който е стрелял по колата ти, ще го нося — заяви твърдо той. Не й остави възможност за дискусии. — Може да се наложи да изляза за известно време тази сутрин и искам да знам с кого ще бъдеш. Какви са плановете ти?

— Електротехниците би трябвало вече да са се заели за работа. Луси и Кристофър трябваше да се срещнат с тях в седем и да им дадат инструкции. По-старите бунгала се нуждаят от подмяна на електроинсталациите, за да издържат на всички модерни уреди — обясни тя. — Само ще ги нагледам и после с Луси имаме среща.

— С кого?

— С един строителен предприемач на име Скот Касади. Билбордовете му са из целия остров.

Фин кимна.

— Да, видях няколко, докато идвах насам.

— Той е завзел по-голямата част от острова и чичо Лен ни обясни, че той иска и Бишъпс Коув. Когато Касади поискал среща, Луси решила, че е добра идея да чуем какво е намислил. По-добре да знаем какви са плановете му, нали?

— Къде ще се проведе тази среща?

— Във фоайето. Предпочитам да не е много официална. Не искам да му създава усещането, че това е бизнес среща. По-скоро съседско посещение.

Фин отвори вратата и я последва вътре. Тя спря и изохка, когато видя разтревоженото изражение на Луси. Кристофър беше на рецепцията и говореше по телефона.

— Електротехниците ги няма — съобщи Луси. — Някой се обадил във фирмата им и отменил поръчката ни. Кристофър се опитва да открие как е станало.

— Кой я е отменил? И кога?

— Жената, която записва поръчките, каза, че съм се обадила аз и съм отменила поръчката преди седмица. Не съм го правила, разбира се. Станало е някакво объркване. — Гласът й звучеше отчаяно. — Това ще ни забави много. Електротехниците са поели друга поръчка, която ще им отнеме три или четири седмици.

Телефонът на Фин иззвъня. Той видя, че го търси техникът, който проверяваше колата на Пейтън, затова се извини и се отдалечи, преди да отговори. Застанал до един от прозорците, той забеляза, че Деби слиза от колата си на алеята отпред. Съпругът й не беше с нея. Тя махна с ръка на някакъв човек, който тъкмо влизаше в паркинга. Беше очевидно, че двамата се познават.

След кратък разговор с техника, Фин пусна телефона в джоба си и се върна при Пейтън.

— Колата ти е готова. Ще изляза за около час. Ти стой вътре, докато се върна — нареди й той.

Пейтън кимна към Луси и Кристофър, които тъкмо започваха да спорят за възможните решения на най-новото фиаско.

— Не мисля, че скоро ще мръдна оттук — въздъхна тя.

Пейтън изпрати с поглед Фин и тъкмо обърна гръб на двамата спорещи до рецепцията, когато чу тракането на токчета по мраморния под. О, не, сега трябваше да се занимава с нахалната си братовчедка. Стисна зъби.

Ако Деби не беше такава досадница, Пейтън щеше да се разсмее на вида й. Тя изглеждаше, сякаш беше си купила дрехи от детския магазин. Щампираната й пола беше прекалено къса, за да мине за благоприлична, а жълтата й тениска беше поне два размера по-малка, отколкото би трябвало. Гърдите на Деби, които изглеждаха като две прекалено напомпани волейболни топки, опъваха тънката материя на тениската до краен предел. Беше очевидно, че братовчедка й е особено горда с най-новите си придобивки.

Поздравът на Пейтън не беше учтив.

— Какво правиш тук?

— Баща ми не ти ли се обади?

— Да, обади ми се. Поприказвахме си приятно и аз му казах, че ти няма да участваш в това начинание.

— Няма да си тръгна — сопна се тя. — Луси, ти говори ли с баща ми? Той те търсеше. — Гласът й прозвуча захаросан, когато се обърна към по-голямата сестра.

— Говорих с него тази сутрин и също му отказах. Наистина трябва да се откажеш и да си тръгнеш.

Деби се изпъчи, сложи ръка на кръста си и прехапа долната си устна, докато обмисляше следващия си ход.

— Добре, вижте — каза тя с тон на умиротворител. — Признавам, че допуснах грешка, като взех парите, но това е минало и искам да получа още един шанс. Мога да ви помогна много… или да ви попреча — заплаши тя. — От вас зависи.

— Къде е Шон? — попита Луси.

— Съпругът ми се прибра у дома, за да се върне на работа. Не сме милионери, както знаете.

В този момент вратата се отвори и Скот Касади влезе. Пейтън не искаше Деби да присъства на разговора им и отново я помоли да си тръгне.

— Ще остана — настоя братовчедка й.

Пейтън я заобиколи, за да посрещне Касади. Цялата му външност крещеше, че той е успешен предприемач. Излъчването му беше толкова претенциозно. Всичко у него беше фалшиво — от пясъчнорусата коса, която беше идеално пригладена с гел, този човек не ходеше на бръснар, той си имаше собствен стилист — до внимателно подбраните дрехи. Беше направил огромни усилия външността му да изглеждаше постигната без усилия. Носеше изгладени дънки „Ливайс“ и бледа тениска с якичка, която беше леко повдигната, а излъсканите му кожени ботуши изглеждаха чисто нови без нито една драскотина. Единственото нещо, което липсваше, беше кашмирен пуловер, небрежно наметнат на раменете.

— Моля, наричайте ме Скот — настоя той, протегна ръка и се усмихна топло.

Пейтън се канеше да го представи на Луси, но Деби застана пред нея и протегна ръка на предприемача.

— Аз съм братовчедката, Деби Пейн. Приятно ми е да се запознаем. Аз съм една от собственичките на Бишъпс Коув.

Ако тя си мислеше, че може да постигне своето с блъфиране, беше сбъркала.

— Не, не е — възрази Пейтън. — Всъщност тя тъкмо си тръгваше.

— Смятам да поостана — каза Деби и изгледа предизвикателно Пейтън.

Пейтън не й обърна внимание. Тя обърна гръб на нахалницата, представи сестра си и предложи да седнат, като посочи двете нови канапета, които бяха разположени пред водопада. Бяха едно срещу друго с голяма квадратна масичка за кафе помежду им. Луси и Пейтън седнаха на едното канапе, а Касади седна срещу тях. Щом всички се настаниха, Деби се намести до Касади.

Докато Касади правеше всичко възможно да очарова жените с размяна на любезности, мислите на Пейтън бяха другаде — тя се чудеше как да се отърват от Деби. Сещаше се за две-три блатисти местности, където можеха да я изхвърлят, но това би било жестоко наказание за алигаторите.

Пейтън чу Касади да изрича името й и осъзна, че не е чула въпроса му.

— Извинявай, какво каза?

Луси я сръга.

— Скот знае за сделката между чичо Лен и нас. — Тя нетърпеливо отмести бретона от очите си. — Откъде научи за нея, Скот?

Касади обмисли отговора си известно време.

— Май някой от охраната ви е казал на секретарката ми.

— Откъде някой от охраната ще знае подробностите? — попита Луси. — Не сме споделяли тази информация с никого от персонала, освен с Кристофър.

— Тогава може би той й е казал — побърза да отговори Касади.

Пейтън извика на Кристофър, който тъкмо затваряше телефона.

— Кристофър, казвал ли си на някого за уговорката ни с чичо Лен?

Кристофър я погледна възмутен.

— Разбира се, че не. Луси ме помоли да не я коментирам.

Пейтън се обърна към Касади.

— Кристофър е много почтен човек и аз му вярвам. — Тя седна по-напред на дивана и кръстоса ръце. — Сега ще ни кажеш ли как наистина се добра до тази информация?

Касади сви рамене и се засмя.

— Какво значение има? Тук съм да говорим за бъдещето на курорта — за вашето бъдеще.

Пейтън губеше търпение с всяка изминала секунда.

— Има голямо значение. Ако искаш да говориш за бизнес с нас, ще ни кажеш откъде си получил информацията.

Деби скочи на крака.

— О, за бога. Стига толкова. Аз му казах.

Луси я погледна, сякаш искаше да прескочи масата и да я сграбчи за гърлото. Червените петна по бузите й показваха, че е бясна също като Пейтън. Тя не хранеше никакви заблуди по отношение на интригите на братовчедка им. Пейтън се беше научила да очаква най-лошото от Деби и никога не грешеше.

— Обадих се на Скот миналата седмица и вечерях с него — съобщи Деби. В признанието й не се долови никакво извинение. Тя се обърна към Касади и заповяда: — Давай, Скот. Кажи им какво си говорихме.

— Вие двете сте се нагърбили със сериозно предизвикателство — започна той, като се обърна към Луси и Пейтън.

— Трите — поправи го Деби, включвайки и себе си.

На Луси й беше писнало от обажданията на братовчедка им.

— Трите сме Пейтън, Айви и аз, ние приехме предизвикателството. Кристофър, би ли изпратил Деби до колата й?

— С удоволствие — отвърна Кристофър ентусиазирано.

Деби явно усети, че е прекрачила границата. Тя се изправи и тръгна бавно през фоайето.

— Няма нужда да ме изпращаш — измърмори тя. Кристофър се втурна да й отвори вратата, но тя избута ръката му. — Не съм свършила тук.

Кристофър въздъхна.

— Знам.

Касади се зае да говори по същество и представи офертата си.

— Вие сте се наели с колосален проект. Мога да ви помогна за него. И ви обещавам, че ще получите повече от двайсет процента печалба в края на годината. Всъщност ви го гарантирам.

— Как можеш да го гарантираш… — започна Луси.

— Отдавна се занимавам с това — отвърна той. — Разполагам със собствени екипи и съм отработил всички проблемни области. Огледайте острова. Всички тези красиви небостъргачи са мои. — Не звучеше като хвалба, а като факт. — Бизнесът ми се развива добре и знам как се печели. Бишъпс Коув има най-красивия плаж на острова. В някой момент бих искал да развия района, да осъществя потенциала му.

— На нас ни харесва такъв, какъвто е — настоя Пейтън.

Луси кимна.

— Може в бъдеще да поискаме да строим още няколко бунгала, но не се интересуваме от високи сгради. Искаме да запазим това малко кътче от рая.

— Курортът е остарял — възрази Касади. — Не осъзнавате ли колко повече пари можете да изкарате с няколко високи хотела вместо с пет малки бунгала? Кои са целевите ви клиенти? Свръхбогатите? Тези хора са непредвидими — продължи бързо той. — Бишъпс Коув може да е популярен една година и напълно забравен на следващата. Аз строя за средния човек, който спестява цяла година, за да си прекара добре ваканцията, или за пенсионери, които искат да изкарат старините си край плажа. Много хора все още си купуват втори дом. Аз строя апартаментите, така че да могат хората да си ги позволят. Е, не всеки, разбира се — призна той ухилен.

Кристофър седна до Луси. Той се наведе напред и попита:

— Какво искате в замяна?

— Всичко — заяви невъзмутимо Касади. — Ще ви гарантирам трийсет процента печалба и в края на годината, когато получите собствеността, ще ми продадете курорта. Ще подпишем договор сега, за да не настъпят промени или някой да се разколебае.

Пейтън едва се удържаше на мястото си. Искаше да изпрати Касади възможно най-бързо.

— Толкова ли си сигурен, че ние със сестрите ми сме обречени на провал?

— Честно казано ви давам десет процента шанс да успеете да съживите курорта. Няма да ви е лесно.

— Щом си толкова сигурен… — започна Пейтън.

Касади я прекъсна усмихнат:

— Деветдесет процента сигурен.

— Защо просто не изчакаш годината да мине и после да купиш курорта от чичо ни? Не вярваш, че той ще го продаде на теб, нали?

Скот сви рамене.

— Няма никакви лоши чувства помежду ни — настоя той. — Но сме имали някои спорове за развитието на острова. Мога да ви покажа проектите и чертежите, за да видите, че няма да унищожа Бишъпс Коув. Просто ще го доразвия. — Той беше уверен в успеха си. Вече имаше проекти и чертежи.

— Ако не приемете предложението ми, рискувате да се провалите и да загубите всичко. Аз съм осигуровката ви. Ако подпишете, че ще ми продадете курорта, аз мога да ви обещая, че няма да се провалите. — Сестрите не отговориха и той прие мълчанието им за знак, че обмислят предложението му. Затова продължи с натиска си: — Вече сте видели колко е трудно да се управлява такъв курорт. Наистина ли искате да се занимавате с това? Да сте приковани към място, което се нуждае от постоянно внимание? Готов съм да ви предложа много пари, повече отколкото ще изкарате за години от този курорт.

— Даде ни доста поводи за размисъл — каза Луси.

— Искате ли сега да обсъдим парите?

И Пейтън, и Луси поклатиха глави.

— На този етап, не — отвърна Пейтън. — Първо трябва да обсъдим възможностите с Айви. Трите заедно ще вземем решение. Има ли срок, в който трябва да отговорим на предложението ти?

— Не. Мислете колкото време ви трябва, но ако по-рано започнем, толкова по-добре.

Касади си тръгна след няколко минути. Луси го изпрати до паркинга и се ръкува с него. Веднага щом се върна във фоайето, тя възкликна:

— Боже Господи!

Кристофър поклати глава и тръгна към офиса си. Пейтън го спря с въпроса си:

— Касади ми прави впечатление на човек, който е свикнал да получава каквото иска. Когато му кажем, че не се интересуваме от офертата му, мислиш ли, че ще ни създаде неприятности?

— Той винаги създава неприятности — отвърна Кристофър. — Електротехниците в момента работят в една от неговите сгради.

— Той няма ли си свои електротехници?

— Има.

— Какво ще правим? — попита Луси.

— Ще наемем електротехници от друг град и няма да шумим, че сме го направили. И за бога, дръжте братовчедка си надалече оттук.

Кристофър изчезна зад ъгъла и Луси се отпусна на дивана.

— Как мислиш, какво ще получи Деби, ако стане сделката с Касади? Той сигурно й е обещал нещо, но какво?

— Пари, разбира се. Няма смисъл да питаме колко. Никой от двамата няма да ни каже направо.

— Къде отиде Фин? — попита Луси.

— Да докара колата ми. Техниците са я проверили.

— А, да, дупките от куршуми от Далтън. — В смеха й се долови нотка на истерия. — Чу ли какво казах толкова небрежно? Дупките от куршуми.

— Намерих нова дупка в покрива на колата.

Луси се изправи.

— Какво каза?

— Някой отново е стрелял по мен. Това казвам.

Луси пребледня.

— Кога?

— Пред „Ванс“. — Тя не остави на сестра си време да реагира, а й разказа за неочакваното посещение на Дрю и казаното от него. Когато Пейтън свърши с разказа си, очите на Луси бяха пълни със сълзи.

— Той стои зад това, нали?

— Да, почти сигурна съм, че е той.

— Убеди ли го, че няма да създаваш неприятности?

Пейтън сви рамене.

— Мисля, че да.

— И ти наистина няма да създаваш неприятности, нали?

Пейтън не отговори.

Луси избухна:

— Чуй ме добре. Изтрий онзи запис и забрави цялата история. Щом стане изпълнителен директор на компанията, той няма да се занимава с теб. Нали така каза самата ти? Просто трябва да бъдеш по-предпазлива дотогава и ако не предизвикваш вълни… — Тя замълча, за да си поеме дъх. — Ще се обадя на Айви — каза тя със заплашителен тон.

— Не, няма да се обаждаш на Айви — възрази Пейтън. — Тя не може да направи нищо, няма смисъл да я тревожим.

— Може би ще успее да те вразуми.

— Успокой се — каза тя. — Викаш ми.

— Някой се опитва да те убие и ти искаш да се успокоя. — Тя си пое дъх и каза: — Имаш избор. Да продължиш напред и да живееш дълъг и продуктивен живот или да се заемеш с този кръстоносен поход срещу Албъртсън и да рискуваш живота си. Ти си избери.