Джули Гарууд
Сензацията (17)

Шестнадесета глава

Той й се усмихваше, несъмнено доволен от шока, който предизвика на лицето й. Тя беше толкова слисана, че направи крачка назад, инстинктивно опитвайки да увеличи разстоянието помежду им.

Ръката й докосна ръката на Фин, когато той пристъпи напред, за да я предпази. Докосването му я успокои, паниката й се разсея и тя се овладя. Заедно със смелостта се завърна и гневът й. Не искаше да отстъпва назад, искаше да вземе пистолета на Фин и да простреля негодника.

— Още по-красива си от предния път, когато те видях — каза Дрю с меден глас. — Липсваше ми.

Липсвала му? Що за перверзна игра разиграваше той? Или се беше побъркал?

— Какво правиш тук? — настоя да знае тя.

Начинът, по който Албъртсън зяпаше Пейтън, караше Фин да иска да му забие юмрук в лицето. Негодникът не опитваше да прикрие похотта си. Фин нямаше да се изненада, ако онзи започнеше да потрива доволно с ръце. Да, определено искаше да го халоса здравата.

— Фин, това е Дрю Албъртсън — съобщи му Пейтън.

— Знам кой е. — Той изгледа Дрю с ледено изражение и му каза: — Ти си обект на едно разследване.

Дрю забеляза кобура и пистолета на Фин.

— Кой си пък ти?

— Специален агент Фин Макбейн — обади се Пейтън.

Дрю ококори очи. Пейтън си помисли, че това е добро начало. Тя се надяваше Фин да го притесни и съдейки по изражението на Дрю, това явно се случваше.

— Кой е тук с теб? — Фин пристъпи една крачка напред, принуждавайки Дрю да отстъпи назад. — Отговори на въпроса — изръмжа строго.

— Никой не е с мен. Дойдох само да поговоря с Пейтън.

— Покажи ми какво има в джобовете ти.

— Защо…

Фин направи още една крачка напред и повтори заповедта си. Дрю остави синята папка, която носеше, на масата. Опита да погледне зад Фин, за да види Пейтън, но Фин я скриваше от погледа му. Той извади портфейла си и ключове за кола от джоба си и ги постави върху папката.

— Седни — нареди Фин и едва не натисна Дрю на един стол.

Помещението беше празно, но няколко маси все още не бяха подготвени за пристигането на клиентите. Пейтън видя двамата сервитьори, които надничаха иззад ъгъла и наблюдаваха Фин и Дрю.

— Къде е Рик Парсънс? — попита Фин.

Дрю избухна възмутено.

— Какво е това, по дяволите? Разпит ли?

— Да, точно така.

— Трябва ли ми адвокат?

— Ти си решавай. Отговори на въпроса. Парсънс. Къде е той?

Фин се беше надвесил над Дрю, за да го стресне и явно успяваше. Дори Пейтън се чувстваше леко изплашена. Той със сигурност си разбираше от работата, защото Дрю вече изглеждаше паникьосан.

— Не знам къде е. Сигурно в Далтън. Не съм го виждал, нито чувал от дни. За какво е всичко това? — настоя той. — И какво е това разследване срещу мен?

— Някой е стрелял по Пейтън.

Дрю беше лош актьор. Той се престори на изненадан, но опитът му се провали с гръм и трясък.

— Стрелял? — Той поклати глава и каза: — Това е ужасно. Кой би направил подобно нещо?

Фин издърпа един стол и седна срещу Дрю. Пейтън също седна срещу него. Опитвайки да остане спокойна, тя сви ръце в скута си и каза:

— Ти си изпратил Парсънс по петите ми, когато си тръгнах от Далтън. Той стреля по мен няколко пъти.

— Със сигурност не съм пращал Парсънс никъде и изобщо не вярвам, че той е стрелял по теб. — С нервен поглед към Фин, той добави: — Той дори няма оръжие.

Фин скръсти ръце и се облегна назад.

— Така ли? А когато вие, момчета, ходите на лов, какво по-точно носите?

— Не ходим на лов. Ходим за риба. — Дрю насочи вниманието си към Пейтън и каза: — Никога не бих те наранил. Никога — закле се той.

Тя не се връзваше на приказките му.

Фин продължи да разпитва Дрю, като все се връщаше на въпроса с оръжията, опитвайки да го уличи в лъжа, но Дрю се държеше твърдо. Двамата сервитьори отново подадоха глави иззад ъгъла. Пейтън погледна часовника си и им направи знак да дойдат и да довършат подреждането на масите за вечерята.

Веднага щом Фин спря с въпросите към Дрю, започна тя.

— Защо дойде тук?

— Исках да говоря с теб. — Той погледна смутено Фин, преди да добави: — Насаме.

— Това няма да стане.

Дрю заговори бързо.

— Ти замина от Далтън така бързо, че нямахме възможност да поговорим. Опасявам се, че е станало ужасно недоразумение. Мислех, че помежду ни има връзка, че и ти държиш на мен, както аз на теб. Всички онези сигнали, които ми изпращаше, казваха толкова много. — Той сведе поглед и добави прочувствено: — Бях готов да напусна жена си заради теб.

Пейтън слушаше жалката му реч и не вярваше на ушите си. Лъжите му ставаха все по-нагли една след друга и тя не можеше да повярва, че той ги изричаше, без окото му да мигне.

Дрю продължи:

— След всичко помежду ни да се стигне дотук.

За какво говореше той?

— След кое помежду ни? — попита тя.

— Знаеш кое… нощите, които прекарвахме заедно.

Това беше капката, от която чашата преля. Тя не можеше да овладее гнева си.

— Нощите? Не сме прекарвали заедно никакви нощи. Сексуален тормоз и заплахи — това ли наричаш връзка?

Дрю явно най-после разбра, че няма смисъл да спори. Нямаше шанс да постигне своето. С примирен вид той се наведе напред и се изви, така че да остане с гръб към Фин.

Той понижи глас, сякаш искаше само Пейтън да го чуе.

— Не искам да съдиш списанието. Това беше просто недоразумение. — Той бързо добави: — Но не трябва да въвличаме списанието в този скандал. Би било отмъстително, не мислиш ли?

— Защо мислиш, че се каня да съдя списанието?

— Аз… — Той млъкна рязко.

— Да?

Тя почти видя как мозъкът му щрака трескаво, в опит да измисли някаква убедителна лъжа. Не можеше да признае, че е чел есемесите в телефона на Мими, а Пейтън беше сигурна, че го е правил.

— Просто си помислих, че се чудиш дали да не ни съдиш. Тръгна си така внезапно, че не ми даде възможност да те убедя да останеш.

— Няма да съдя списанието. — Тя не добави: — Освен в краен случай.

Реакцията му беше направо комична. Бърз като светкавица той отвори папката и бутна един лист към нея.

— Подпиши това.

— Няма да подписвам нищо.

— Как ще знам, че няма да промениш решението си?

Тя сви рамене.

— Няма да знаеш. Просто приеми, че говоря истината също като теб.

Той присви очи и се вгледа в нея, сякаш опитваше да прецени дали тя е искрена, или му се подиграва.

— Щях да ви съдя — добави Пейтън, — но Мими ме разубеди, така че трябва да благодариш на нея.

— В такъв случай подпиши този документ. — Той бутна листа още по-близо до нея.

Тя го избута обратно.

— Не.

— Ами ако промениш решението си?

— Ако стрелбата по мен не престане, може и да го променя.

— Нямам нищо общо с това. Не мога да ти обещая, че ще спре, защото не знам кой стои зад нея.

Тя понечи да се изправи.

— Чакай, моля те — каза умолително той.

— Какво?

— Просто искам да съм сигурен… ако промениш решението си, ще ми обещаеш ли, че ще обмислиш решението си поне две седмици, преди да подадеш съдебния иск? Дай си време да го обмислиш, не прави нищо прибързано.

Тя си преведе молбата му, че той очакваше след две седмици да е заел поста на главен изпълнителен директор на компанията.

— Да, ще обмисля решението си две седмици, защото в това има логика. Не искам после да съжалявам.

Той кимна.

— Вярвам, че ще спазиш думата си. Не знам какво бих направил, ако нарушиш обещанието си. Просто не знам.

— Заплашваш ли я, Албъртсън? — Фин беше по-скоро отвратен, отколкото ядосан.

— Не, разбира се, че не. Просто й казвах, че не знам какво бих направил, това е всичко.

— Свършихме ли? — попита Пейтън, нетърпелива да се махне от него.

— О, още нещо. Направих някои промени в списанието и сега кулинарните критици ще пишат и добри, и лоши рецензии. Реших лично да напиша рецензията за този ресторант. Мисля, че той е твой, нали? — Той не изчака отговора й. — Представи си как ще му се отрази една отрицателна рецензия. Може да го съсипе.

— Така е — съгласи се тя. — Но съм сигурна, че рецензията ще бъде прекрасна. Храната тук е отлична.

— Рецензията зависи от теб и се надявам да не е отрицателна.

Тя кимна.

— Също както аз се надявам записът, който направих в кабинета ти, да не се окаже качен в интернет.

Дрю се изправи и каза с лека, неискрена усмивка.

— Никой няма да вземе този запис на сериозно. Беше шега между теб и мен. Забрави ли? Двамата просто се забавлявахме.

Сега вече и на Фин му писна.

— Двама агенти от ФБР ще те проверят в дома ти след двайсет и четири часа. Погрижи се Рик Парсънс да е с теб, за да отговори на някои въпроси.

— Полетът ми е чак утре следобед. Няма да имам достатъчно време. Ами ако не го намеря?

— Тогава агентите ще те арестуват.

— По какво обвинение? — извика възмутено Дрю.

— Обвинения… в множествено число — поправи го Фин. — Вече съм си набелязал няколко.

Той направи знак на Пейтън да остане на стола си и изпрати Дрю до паркинга. Записа си номера на колата му, както и марката, и модела на наетия автомобил. Чак след като Дрю се качи на магистралата, Фин се върна при Пейтън.

Тя помагаше на сервитьорите с подреждането на масите. Носеше вази с розови пъпки и ароматни свещи и ги поставяше на всяка маса. Когато свърши с това, запали свещите и приглади покривките. Чудесно ухание на прясно изпечен хляб и печено месо се понесе откъм кухнята, но Фин заподозря, че Дрю е развалил апетита на Пейтън. Лицето й беше бледо и тя имаше вид, сякаш й се гадеше.

Той изчака тя да свърши с работата си и попита:

— Готова ли си?

Тя кимна и се обърна към вратата. Той я изненада, като я придърпа към себе си и я прегърна силно. Беше кратка, но огнена прегръдка.

— След като го видя, все още ли искаш да ми помогнеш да го накажа?

Той се усмихна.

— Винаги си била такава упорита… да, ще ти помогна. Искам да заковем копелето.

Тя му отвърна с усмивка.

— Думите ти са като балсам за душата ми.