Джули Гарууд
Сензацията (16)

Петнадесета глава

Във фоайето отекваха крясъци, когато Фин влезе. В момента хотелът се ремонтираше и нямаше гости, които да станат свидетели на битката, която се водеше между малката групичка хора, събрали се до рецепцията.

Цялото внимание на Пейтън беше насочено към спектакъла. Деби изпълняваше доста драматична истерия, гарнирана със сълзи и скъсани кърпички. Всичко у тази жена беше прекалено. От твърде изрусената й коса до изкуствените мигли и подсиления с пластична хирургия бюст — беше очевидно, че умереността не беше сред силните й черти. Съпругът й Шон, едър мъж с олисяващо теме и бирено коремче, подсказващо избягване на всякаква физическа активност, правеше всичко възможно да не изостава от нея. Той дори тропна един-два пъти с крак, за да подчертае мисълта си.

Луси стоеше в центъра на битката. Отговорите й към двамата отскачаха напред-назад насред крясъците и вайкането. Тя мразеше истериите, освен когато не беше тази, която драматизираше, и в случая това беше въпрос на принципи.

Когато ядосаната двойка се появи, отначало Луси беше съвсем спокойна и уравновесена и им съобщи, че и трите сестри трябва да бъдат съгласни Деби да се присъедини към начинанието. После ги информира, че Пейтън е отказала. Ако имаха проблем, можеха да се обърнат към нея. Първите няколко минути Луси запази самообладание, но когато Деби започна да я заплашва, тя не издържа.

— Ще съсипя това място — извика Деби. — Мога да го направя. Няма да ме изключите.

— Никога не си била включена — напомни й Луси.

Кристофър Елисън, управителят на курорта, висок мъж с приятен загар и бръчки от смях около очите, стоеше до Пейтън и чакаше бурята да стихне. Той беше безпристрастен наблюдател и явно изобщо не се впечатляваше.

— Това е унизително — прошепна Пейтън. Мили боже, нима тези хора й бяха роднини?

Кристофър чу коментара й и в опит да изкаже съчувствие и подкрепа, я прегърна през рамото и я потупа.

— Може би трябва да се върна по-късно. Това е семеен въпрос.

Фин влезе и застана до Пейтън. Можеше любезно да помоли мъжа до нея да си махне ръката от рамото й, но вместо това предпочете да я отблъсне. Дори не се замисли защо реагира така собственически. Просто не му харесваше друг мъж да я докосва, така че го накара да спре.

Пейтън продължаваше да следи спора и не забеляза Фин. Гласът на Деби достигна пискливи височини и сега гневът й се насочи към Пейтън.

— Най-добре се съгласи да участвам, иначе ще съжаляваш. Ще изпепеля това място, ако се наложи. Ако не мога да изкарам пари оттук, и вие няма да спечелите нищо — изпищя Деби.

— Време е вие с Шон да си тръгнете — каза Пейтън.

Деби опита друга тактика.

— Опитвам се да спася брака си — извика тя. — А ти го съсипваш.

Когато тя замълча за момент, за да си поеме дъх, Пейтън каза:

— Може би със следващия ще се справиш по-добре.

Нито Деби, нито Шон се зарадваха на думите й. Шон избута жена си настрана, за да застане точно пред Пейтън. Той протегна дългия си крив пръст към нея и каза:

— Можеш да си спестиш време. И двамата знаем, че бащата на Деби ще ви принуди да постъпите както трябва. Не можете да му откажете.

Пейтън скръсти ръце на гърдите си и заяви твърдо:

— Вече му отказах. Приключих с разговорите по този въпрос. А сега, ако обичате, си вървете.

Шон направи още една заплашителна крачка към нея, но тя не отстъпи назад. Ако той я блъснеше, тя щеше също да го блъсне. Беше малко разочарована, че не се наложи. Изведнъж Фин се озова до нея, прегърна я през рамо и я придърпа до себе си. Погледът на Шон веднага попадна на пистолета на кръста на Фин.

Пейтън беше толкова щастлива да го види, че й се искаше да се метне на врата му. Той беше пристигнал в Бишъпс Коув за по-малко от двайсет и четири часа, като през това време й беше изпратил поне десет есемеса, за да се увери, че тя не се излага на опасности.

— Ти ченге ли си? — попита Шон, ядосан от тази възможност.

Пейтън отговори вместо него.

— Не, той е агент от ФБР и чу как жена ти заплашва да подпали това място. — Тя погледна Фин и попита невинно: — Палежът не е ли тежко престъпление?

Той не отмести поглед от Шон, но кимна бавно.

Деби млъкна, грабна чантата си, изгледа навъсено Луси, която стоеше подпряна на рецепцията, после посочи Пейтън и каза:

— Не съм свършила с теб. Няма да ти позволя да провалиш плановете ни. Хайде, Шон. Татко ще оправи това.

Двамата се отправиха към двойната стъклена врата на входа. Едновременно хванаха дългите месингови дръжки, отвориха рязко вратите и излязоха навън. Пейтън побърза да пусне резето, за да не могат да се върнат.

— Кои са тези? — попита Фин.

— Деби ни е братовчедка — отвърна Луси. — А изкопаемото с нея е съпругът й. — Тя прекоси фоайето и прегърна Фин. — Не знаех, че ще идваш. Много се радвам да те видя, но съжалявам, че стана свидетел на тази сцена.

Кристофър чакаше търпеливо да научи кой е Фин и дали беше роднина. Пейтън ги представи един на друг.

Фин се огледа наоколо. Знаеше, че това е луксозен курорт, но не му изглеждаше като такъв.

— Хотелът ще отвори след две седмици — обясни Луси. Тя огледа фоайето и се засмя. Навсякъде имаше парцали, рецепцията беше опакована с найлонови пуканки, красивият мраморен под беше покрит, за да бъде предпазен от пръските боя, и ако не се брояха няколко сгъваеми стола, голямото правоъгълно помещение беше празно. Новият кристален водопад, който покриваше дължината на едната стена, още не беше пуснат. Двуетажните прозорци стояха голи в очакване на завесите си.

— Ще мине поне месец, преди да можем да го отворим — поправи я Кристофър.

Луси се намръщи.

— Чакаме бояджиите да довършат фоайето…

— Още не са започнали — напомни той.

Луси се намръщи още повече, но продължи да гледа Фин, докато говореше.

— Тази седмица ще доставят новите мебели.

— По-скоро до седмица-две — вметна Кристофър.

Луси се обърна към него, видимо раздразнена.

— Трябва ли да си толкова негативно настроен към всичко?

— Просто съм реалист, Луси. Имам реалистични очаквания, докато ти…

Ето пак се започва — помисли си Пейтън. Луси и Кристофър не можеха да се разбират или дори да са на едно мнение за каквото и да било. Тя бързо отиде да разсее нарастващата враждебност.

— Чичо Лен вече беше започнал обновяването, преди ние да приемем предложението му — каза тя на Фин. — Всичко за хотела е поръчано и платено, така че ние продължихме напред с плановете.

— Всички стаи са ремонтирани — добави Луси ентусиазирано. Красиви са, нали, Пейтън? Ще можеш да си избереш която искаш, Фин.

— Ти къде си отседнала? — попита Фин Пейтън.

— В един от апартаментите зад хотела.

— Значи и аз ще отседна там.

Луси местеше поглед от Пейтън към Фин и обратно към сестра си.

— С нея?

— Да, с нея.

— В апартамента има две спални — каза Пейтън.

— Не каза ли на Луси, че пътувам насам?

— Мислех, че съм го споменала…

— Значи тя не знае…

Пейтън го сръга.

— Реших, че на Луси не й трябват повече грижи. Не виждаш ли, че е на ръба?

— Хей — измърмори Луси. — Напрегната съм, това е.

Какво, по дяволите, ставаше — помисли си Фин. — Това, че някой стреляше по Пейтън, беше просто грижа? Тя така ли го определяше?

— Искам да поговоря насаме с теб. — Той я хвана за ръката и я поведе, следвайки знака за изход до задната врата. Чуха, че Луси и Кристофър отново започнаха да спорят за нещо.

— Тези двамата не трябва да работят заедно. Те са пълни противоположности — каза Пейтън.

— Той я желае. — Фин направи този коментар, докато отваряше вратата. — И тя го желае.

— Няма как да знаеш това.

— Напротив, има.

— Не всичко е свързано със секса.

Той й се усмихна. Тя звучеше толкова възмутено.

— Свързано е.

Фин вече беше огледал курорта. Беше доволен от мерките за сигурност. С кола можеше да се влезе и излезе само от едно място. Още по-важно — в момента курортът не работеше, което означаваше, че наоколо нямаше орди от непознати. Работниците щяха да идват и да си отиват, но те трябваше да се идентифицират и колегите им ги познаваха. На острова имаше много места, където човек би могъл да се скрие, Фин знаеше това, но все пак тук щеше да му бъде по-лесно да защити Пейтън, отколкото ако тя беше в града.

— Къде е колата ти? — попита той.

— В другия край на паркинга — отвърна тя. Опита да измъкне ръката си, за да тръгне пред него, но той не я пусна. — Благодаря, че дойде да ми помогнеш. — Тя изчака той да каже нищо и когато той замълча, попита: — Трудно ли беше да си вземеш отпуск така внезапно?

— Не.

Тя осъзна, че Фин не й обръща внимание. Той беше зает да оглежда околността, търсейки евентуални заплахи.

— По това време тук е направо пусто — отбеляза тя.

Тойотата й беше отключена. Той отвори шофьорската врата и й каза да седне. Дупката от куршум беше на извивката на покрива точно над прозореца. Нямаше изходен отвор и той предположи, че куршумът е заседнал в тавана.

Подпрял ръка на вратата, той се наведе и я попита:

— И този път ли не чу стрелбата? Някой е стрелял по теб и ти не си чула…

— Да, чух нещо. Прозвуча като пукване или издрънчаване. Знам къде се случи — добави тя. — Бях паркирала пред аптеката „Ванс“ в Порт Джеймс. Отбих се да си купя аспирин. Когато излязох, наблизо имаше група тийнейджъри със скейтбордове, които вдигаха много шум. Отворих вратата на колата и точно тогава го чух.

— Какво направи?

— Не знаех какво е, така че просто се огледах. Дори проверих гумите си. Помислих, че съм спукала гума и се чува звукът от изпускането на въздуха.

— Как може да не знаеш… — Той замълча, когато осъзна, че е повишил глас. — И ти си заобиколила колата си…

— Точно така — кимна тя. — А после потеглих към къщи.

Фин беше ядосан.

Страхотно — помисли си Пейтън. Трябваше да понесе Деби, Шон, Луси и Кристофър, а сега и Фин. Стига толкова. Искаше да му се сопне, но после се сети, че той беше изоставил всичко, за да дойде при нея. Сигурно имаше право да бъде раздразнен.

Тя измъкна краката си навън от колата и се изправи. Фин не се дръпна назад, така че тя постави длани върху гърдите му и го бутна. Впрегна цялата си воля, за да не плъзне пръсти по силните му рамене, да не обвие ръце около врата му, да не го целуне. От мига, в който го видя, искаше да се приюти в прегръдката му и да отпусне глава на рамото му.

Тя го заобиколи и каза:

— Ще ти покажа къде да се настаниш.

Тя го поведе по кратката алея до една боядисана в розово сграда. Само два апартамента бяха вече готови за обитаване. Другите два, от задната страна на сградата, се използваха като склад и щяха да се ремонтират чак през следващата година. Луси се беше настанила в по-големия апартамент на първия етаж, защото в него имаше три просторни спални и тя си беше помислила, че сестрите ще живеят заедно. Настояваше, че така ще е забавно.

Пейтън заяви, че това ще бъде бомба със закъснител. Сигурно щяха да се избият една друга още след първия месец, ако трябваше да работят заедно и да живеят заедно. И трите се нуждаеха от малко пространство и възможност за уединение. Така че Пейтън пренебрегна протестите на Луси — сестра й смяташе, че трябва да дадат под наем горния етаж за допълнителни приходи — и се настани в апартамента на втория етаж. Той беше само с две спални, но те имаха големи двойни легла. Също като апартамента долу и този беше ремонтиран наскоро с нови плочи на пода, нови легла, матраци и чаршафи и модерна кухня с всичките най-нови уреди, които Пейтън нямаше търпение да използва.

Мебелите в дневната бяха удобни. Голям бял диван с пухени облегалки и цветни декоративни възглавнички, две еднакви кресла и масичка за кафе оформяха къта за сядане. На отсрещната стена имаше ниска секция от избелен бор с голям плосък телевизор над нея.

Фин влезе, забеляза телевизора и кимна одобрително.

— Хубаво е — каза той.

— Чакай само да видиш кухнята — каза ентусиазирано тя. — Има голям остров с гранитен плот.

— Обзалагам се, че кухнята е първата стая, която си огледала.

— Разбира се. Мисля, че чичо Лен е знаел, че ще ни направи това предложение още преди месеци и е поръчал ремонта на тези апартаменти, за да ни е удобно. Той е толкова мил и любящ човек — добави тя. — Освен когато води бизнес преговори. Тогава е много неотстъпчив.

Пейтън се отправи към кухнята, докато Фин разопаковаше багажа си. Той не я попита коя спалня ще бъде за него. Първата спалня беше нейната. Черната й копринена нощница беше метната върху кремавото покривало на леглото. Фин не се сдържа и спря да я позяпа, а в съзнанието му нахлуха куп начини, по които би могъл да я съблече от Пейтън. Спомни си колко хубаво се чувстваше, притиснал тялото си до нейното, докато се любеха.

Рязко се върна към реалността, когато тя му извика, за да го попита дали иска нещо за ядене или пиене. Не, той искаше нея. Друг отговор не му хрумна. Все пак се примири с ко̀ла.

Постави телефона си до нейния върху кухненския остров, издърпа си един висок стол и се настани. Вратата на хладилника беше отворена и Пейтън почти се беше изгубила вътре. Виждаше се само гърбът й, който беше страхотен.

Пейтън се чудеше какво да сготви за вечеря. Не искаше да излизат. Беше прекарала дълъг, безполезен ден, изпълнен със спорове и постоянни промени в плановете, и беше уморена от всички битки. Външно си придаваше вид, че е оптимистично настроена, но дълбоко в себе си се тревожеше, че няма да се справят с предизвикателството. Превръщането на курорта в успешен бизнес беше гигантско начинание.

— Пиле или миди? — попита тя, като затвори хладилника.

— Миди.

— Значи ще ядем пиле. — Тя си издърпа друг висок стол и седна срещу него. — Нямам миди.

— Тогава защо ми ги предложи?

— Исках да ти дам възможност за избор. Сигурно трябва да обсъдим как ще открием кой продължава да стреля по мен, нали?

— Да — съгласи се той. Разказа й за разговора си с Марк и това, което той беше научил за Парсънс и Албъртсън. Отвори една снимка на телефона си и й го подаде. — Това е Парсънс.

— Не съм го виждала, докато работех в списанието. Вярно, че не се задържах там дълго — напомни му тя. — Откъде намери тази снимка? — Веднага осъзна, че е задала глупав въпрос и се усмихна. — Няма значение. Ти си от ФБР. Можеш да намериш всичко, което ти трябва.

— Невинаги.

— Мислиш ли, че Парсънс е стрелял по мен отново? Вече знаем на какво е способен, но дали би дошъл чак до Флорида? — зачуди се тя.

— Ще открием къде се намира той — увери я Фин.

— Мога да помогна — предложи тя нетърпеливо. — Имам вътрешен източник. — Тя взе телефона си и бързо започна да пише есемес на Мими. — Сега ще изчакаме, докато тя намери телефон, от който е безопасно да ми се обади.

Фин гледаше как пръстите й пишеха съобщението. Не можеше да откъсне очи от нея. Всичко у нея му харесваше: усмивката, съблазнителният глас, невероятното тяло, женственото й ухание. Боже, обожаваше уханието й. Сетивата му полудяваха, когато беше край нея. Но в същото време успяваше да диша, да се отпусне, когато тя беше наблизо. Това беше странно противоречие, което не можеше да обясни.

— Мислиш, че всички телефони в списанието се подслушват? — попита той.

— Двете с Мими сме станали параноични. Не искаме да поемаме никакви рискове.

— Прочети ми есемеса.

— Купих си страхотна копринена блуза на половин цена. — Трапчинката на бузата й се появи, когато му се усмихна. Внезапният й ентусиазъм почти го разсмя. — Това е код — обясни тя.

— Аха.

— Вече ти разказах за Мими — продължи тя. — Но споменах ли, че преди около осем месеца е била понижена и заплатата й е била отрязана повече от половината.

Докато му разказваше подробно за случилото се с Мими, тя отиде до хладилника, за да извади предястието, което беше приготвила по-рано. Постави го на острова помежду им. Имаше пръчици от целина и моркови, резенчета червена и жълта чушка и в средата — пикантна салца, която беше направила предната вечер.

— Бях ли ти разказала това преди? — попита тя. Не го остави да й отговори и продължи: — Както и да е, Мими беше започнала да изпраща резюмето си, за да си търси работа, а Дрю много би се зарадвал тя да напусне, но изведнъж се случи нещо странно.

Тя отвори един шкаф и извади плик с чипс, докато говореше. Хвърли плика на Фин, извади една синя купа и я постави до подноса със зеленчуците. Фин изсипа чипса в купата и Пейтън замълча за секунда, загледана в движенията му и внезапно осъзнала, че той наистина е при нея.

— Казваше, че се случило нещо странно? — подсети я той.

— А, да. Когато Дрю и Ейлийн се върнали от Европа, Дрю извикал Мими в офиса си и й казал, че повишава заплатата й. Огромно увеличение. Повече от два пъти от заплатата й като счетоводител.

— За да я накара да не говори за записа. Купува мълчанието й.

— Така е — съгласи се тя. — Но Дрю знае, че ние с Мими сме приятелки и поддържаме връзка. Увеличението на заплатата ще я задържи в списанието, където той ще има достъп до имейлите й.

— А до есемесите й?

— Вероятно и до тях. Затова сме толкова предпазливи. Ако й пиша нещо за храна или дрехи, тя знае, че трябва да ми се обади. Каза ми, че освен това трие есемесите си всяка вечер.

Фин взе телефона и провери есемесите, които беше изпратила и получила от Мими. Един му направи впечатление.

— Питала те е кога ще подадеш иска. Не мислиш ли, че Дрю може да го е прочел?

— И аз се разтревожих, но тя ме увери, че го е изтрила. — Тя се замисли. — Прав си. Възможно е. Мими изобщо не трябваше да ми пише този есемес.

— Как би реагирал той, ако смята, че планираш да го съдиш?

Отговорът й не се забави.

— Ще опита да ме спре. — Побиха я тръпки. — Той е отчаян — предположи тя. — Щом Рандолф се оттегли и Дрю поеме управлението на компанията, няма да го интересува какво правя, но засега още е уязвим. Заложени са толкова пари… и власт. Няма да позволи на нищо да го лиши от тях.

— А ти ще го лишиш — натърти той.

Пейтън осъзна колко опасна е ситуацията. Усети как паниката се надигна в нея и си помисли, че сега е подходящ момент да изпадне в истерия. Обаче не беше сигурна как точно се прави. Освен това не можеше да се поддаде на паниката. Трябваше да остане спокойна и овладяна. Емоционалният срив можеше да почака.

Лицето й загуби всякакъв цвят и Фин видя страха в очите й. Пресегна се през острова и хвана ръката й.

— Няма да припаднеш точно сега, нали?

— Разбира се, че няма. Просто… нали знаеш… сама се забърках в това. Може би ако бях се постарала, можех да намеря начин да се свържа с Рандолф.

— Това няма значение. Мисли за ситуацията, каквато е сега. Какво си готова да направиш?

— Марк иска да изпратя адвокат, който да занесе записа на Ерик и Рандолф. Иска аз да стоя настрана.

— Добре, това е какво иска Марк. А какво искаш ти?

— Да изгонят Дрю от компанията, разбира се.

— Това е сигурно.

— Но само обещание, че той няма се върне там, не ми е достатъчно. Искам да получа това писмено. Но се съмнявам, че ще подпишат каквото и да било. — Тя сви рамене. — Не мога да направя нещо повече от това. Нали? О, и искам да престанат да стрелят по мен. Колата ми няма да издържи още много.

— Аз ще се погрижа за това — обеща той. Взе си парче чипс, потопи го в салцата и го лапна. След секунда очите му се напълниха със сълзи. Той грабна ко̀лата си и я изгълта на един дъх, опитвайки да потуши лютивината.

— Трябваше да те предупредя, че е люто — каза тя и му предложи бутилка вода.

— Няма проблем. Добре съм — ахна той.

Тя се засмя.

— Гласът ти стана дрезгав.

Той спря с опитите да се държи учтиво.

— Това нещо е направо смъртоносно. Мисля, че изгори гласните ми струни.

В този момент се обади Ронан.

— Нещо не е наред ли? — попита той. — Звучиш странно.

— Добре съм. Какво откри?

Ронан му съобщи информацията, която беше научил. След като завърши разговора си с него, Фин преразказа на Пейтън чутото.

— Ронан ще изпрати един техник, който да провери колата ти. Освен това се е обадил тук-там. Това е засега. Ако се нуждая от помощта му, ще дойде.

Той отиде в спалнята, за да вземе лаптопа си и да провери имейлите си, обяснявайки, че е изпратил няколко запитвания и се надява да е получил отговори. Докато той седеше на дивана и четеше имейлите си, Пейтън прибра храната и изхвърли салцата. Стоеше до мивката и го гледаше. Как беше възможно той да е още по-красив от прения път? Беше великолепен мъж и за една нощ й беше принадлежал. Тогава беше толкова страстен, а сега — толкова дистанциран. Дали съжаляваше за нощта, която бяха прекарали заедно?

Важното беше, че тя го помоли за помощ и той се отзова. Дали щеше изобщо да й се обади, ако тя нямаше проблем? Щеше ли той да пожелае да я види отново? Това, каза си тя, е въпросът за един милион долара. Ако събереше кураж, щеше да му го зададе.

Луси се обади два пъти, докато Пейтън обмисляше ситуацията. Тя не отговори на обажданията й, защото не беше в настроение да се справя с поредната криза.

Третия път, когато Луси позвъни, Фин попита:

— Няма ли да вдигнеш?

— Луси е. Ще говоря с нея по-късно.

Техникът пристигна, за да вземе колата й. Фин слезе до паркинга с него, но когато се върна, не беше сам. Луси и Кристофър го последваха в апартамента на Пейтън. Фин изглеждаше примирен, Луси изглеждаше ядосана, а Кристофър имаше вид, сякаш беше готов да я удуши.

— Какво се е случило? — попита Пейтън предпазливо.

— Ти ли ще й кажеш? — сопна се Кристофър на Луси.

— Нямах избор — измърмори тя.

Пейтън провеси рамене, сякаш беше надуваема кукла, на която въздухът спадаше.

— Какво си направила?

Кристофър прекоси стаята и се облегна на острова. Той скръсти ръце на гърдите си и изгледа навъсено Луси.

— Тя уволни шеф Деймиън.

Съобщението остави Пейтън безмълвна. Луси клатеше глава.

— Не, не съм го уволнила. Той ми крещеше да изляза от кухнята и аз му казах, че сигурно ще бъде по-щастлив на друго място.

Пейтън си пое дъх, за да се овладее.

— Какво си правила в кухнята на шеф Деймиън?

— Това не е неговата кухня — настоя тя. — Ресторантът принадлежи на нас.

— Не, кухнята принадлежи на шеф Деймиън. — Ако беше сама със сестра си, Пейтън вече щеше да й крещи.

— Отидох в кухнята, за да кажа на Деймиън, че един дистрибутор на вино го чака в ресторанта, за да се срещне с него — обясни Луси.

— Не, той искаше да говори с Пейтън — напомни й Кристофър.

— Явно Деймиън му е дал името ти — каза Луси на сестра си. — Защо ще иска да говори с теб, а не с мен.

— Разстроена си, защото някакъв дистрибутор е търсил мен, а не теб? Дали е, защото аз съм майстор-готвач, а ти не си?

Луси не отговори.

— Деймиън се държеше ужасно. И грубо. Нетърпимо грубо. Отсега аз ще правя поръчките.

Без повече да може да контролира гнева си, Пейтън избухна:

— Не, няма.

— Разбирам от вино.

— Браво. Но въпреки това няма да поръчваш никакви вина или каквото и да било за кухнята.

— Но аз имам отговорност…

— Луси, знаеш ли колко си се побъркала?

Сестра й ги изненада, като се отпусна тежко на дивана. Тя погледна Кристофър.

— Извинявай. Ядосах се, когато той се разкрещя и реагирах пресилено.

Той не отвърна на извинението й, но престана да се мръщи.

Луси отново се обърна към Пейтън.

— „Ленърдс“ носи много добри печалби.

— А ти уволни главния готвач?

— Ще трябва ти да говориш с него. Ти говориш на неговия език. Нали знаеш… като готвач на готвач.

— По-добре побързай — обади се Кристофър. — Когато тръгвах, той си събираше ножовете.

— Ресторантът отваря в пет и половина и всички маси са резервирани.

— Луси, ще приемеш ли, че твоята работа — единствената ти работа — е дизайнът на курорта? — попита Пейтън. — Аз ще се оправям с ресторантите, а засега всичко останало — наистина имам предвид всичко останало — е отговорност на Кристофър. Когато Айви пристигне тук, ще обсъдим разпределението отново. Но засега това е положението. Съгласна ли си?

— Да, добре.

— Прие го много бързо. Наистина ли го мислиш?

— Наистина. На път съм да се превърна в маниачка. — Тя се намръщи на Кристофър и той кимна в съгласие. — Всъщност съм много мила. — Той изсумтя презрително, но тя реши да игнорира това. — Искаш ли да дойда с теб да говорим с Деймиън?

— Наричай го шеф Деймиън и, не, стой надалече. Фин, ще ме закараш ли?

Тя тръгна към вратата, когато Фин я дръпна за ръката.

— Чакай. Ресторантът на територията на курорта ли е? И външни хора могат да влизат, защото отиват на вечеря?

— Не, ресторантът е извън портала. Чичо Лен го купи преди седем или осем години и му направи основен ремонт. Ние го убедихме да нарече ресторанта на свое име.

— Някакви други изненади, за които трябва да знам? — попита той, докато я следваше към колата си. Той й отвори вратата и постави длан върху главата й, когато тя се наведе, за да се качи.

Пейтън едва не се изсмя. Силата на навика, каза си. Той не беше осъзнал какво е направил и Пейтън не го спомена.

Ресторантът беше точно отвън до входа, веднага след завоя. Паркираха отзад и влязоха през задната врата. Веднага чуха тракане на тенджери и тигани.

— О, това не е добре — прошепна тя.

Въпреки ръста си от метър и петдесет и пет, шеф Деймиън беше изключително авторитетна фигура. Той имаше гърмящ глас и, изглежда, знаеше всяка ругатня на всеки език по света. При звука от затварянето на вратата, той се обърна и размаха нож по посока на Пейтън. Ръката на Фин веднага се намести на пистолета му.

— Остави ножа — нареди Фин с остър, строг тон.

— Той няма да ме наръга — прошепна му Пейтън. — Това е нож сантоку. Той не би го осквернил с погрешна употреба.

— Ножът долу. Веднага — извика Фин, като натъртваше на всяка дума.

Шеф Деймиън внимателно остави ножа върху плота. Само един поглед около кухнята беше достатъчен на Пейтън, за да разбере, че шеф Деймиън нямаше намерение да си тръгне тази вечер. Помощник главният готвач беше зает с приготвянето на някакъв сос, а останалите готвачи режеха и сортираха. Кухнята беше под пълна пара и се подготвяше за пристигането на клиентите за вечеря.

Трябваше да се спази определен протокол, преди нещата да се върнат към нормалното им състояние. Шеф Деймиън трябваше да помърмори и да се оплаква още известно време, а Пейтън трябваше да се унижава. Това се очакваше от нея и тя не го разочарова. Наложи се да даде и няколко обещания, като всичките засягаха Луси.

Най-после умилостивен, главният готвач я целуна по двете бузи и й прости. Тя се обърна да си тръгне, но внезапно си спомни, че някакъв дистрибутор искал да говори с нея.

— Почти свършихме — каза тя на Фин.

Тя прекоси кухнята, като поздравяваше всички работещи в нея по име. Зави зад ъгъла, влезе в основната зала на ресторанта и се озова лице в лице с Дрю Албъртсън.