Джули Гарууд
Сензацията (14)

Тринадесета глава

Пейтън прочете есемеса на Мими, но успя да й се обади чак вечерта.

— Защо ми изпрати този есемес? Ако Дрю го е видял, ще побеснее.

— Знам — извини се Мими. — Изпратих есемеса от вкъщи, точно преди да вляза в банята и много бързах. Веднага щом го видях, го изтрих. Дрю влиза и излиза от офиса цяла сутрин, не мисля, че го е видял.

Пейтън й разказа за срещата с Марк Кембъл и пак настоя, че не иска да съди списанието, освен ако не се налага. Адвокатът й беше предложил няколко други варианти, които да обмисли, но тя нямаше да предприеме нищо, докато не се установеше в Бишъпс Коув.

Трябваше да довърши толкова много неща, преди да потегли от Брентууд, но въпреки целия хаос, свързан с местенето, тя все пак намираше време да мисли за Фин. Не беше го чувала, откакто си беше тръгнал онази нощ, и си казваше, че това беше съвсем естествено. В една прекрасна нощ тя беше свързана с мъжа, който значеше толкова много за нея, а сега тя продължаваше напред. Ако го видеше отново — добре, ако не — пак добре.

Да, точно така. Почти успя да си внуши да повярва на тази глупост. За него можеше и да е било секс за една нощ, но за нея беше много повече. Той й липсваше, това беше простата истина. Искаше да може да се държи по-невъзмутимо и може би след време щеше да успее. Точно сега се чувстваше като наивна глупачка заради уязвимостта си.

 

 

Беше слънчев четвъртък следобед, когато Пейтън мина с колата си по моста Елизабет Бридж, който свързваше острова Доув Айлънд със сушата. Влажността не беше висока, вятърът беше лек и температурата беше около двайсет и пет градуса. Идеален ден за плаж, стига човек да си носи достатъчно слънцезащитно мляко.

Около две трети от имотите на острова бяха построени от Скот Касади и сега високите блокове с ваканционни апартаменти заемаха първа линия до плажа. Другата една трета от острова принадлежеше на Бишъпс Коув. Имаше само един път до този напълно изолиран курорт — през една желязна порта. Входът се наблюдаваше от жива охрана, която проверяваше всяка кола, която влизаше или излизаше от курорта.

Пейтън разпозна дежурния на портала, който я поздрави за добре дошла с широка усмивка. Той натисна бутона да отвори високата пищно украсена порта и тя навлезе в тропическия рай. От двете страни имаше грижливо подрязани храсти, които служеха за фон на ярките цветя, които цъфтяха обилно. Гигантски палми ограждаха дългата алея до елегантния четириетажен хотел. Няколко други алеи се отделяха от главната. Те се виеха сред зеленината и изчезваха от погледа. Една от тях водеше към двуетажната жилищна сграда, където щеше да живее Пейтън. Друга алея водеше към дванайсетте бунгала, всяко разположено така, че да осигури пълна изолация на обитателите си. Въпреки че имаше място да се построят още поне дванайсет, чичо Лен не бързаше да добавя бунгала. Той харесваше курорта такъв, какъвто беше — оазис на спокойствието.

Пейтън имаше ритуал при всяко свое идване в курорта и сега не му изневери — след като преминеше портала на курорта, отиваше право на плажа. Паркира колата си и поседя, заслушана в крясъците на чайките и плисъка на вълните. Отвори прозореца си и нежният бриз погали лицето й. Вдиша прекрасното ухание на острова и напрежението й веднага се стопи. Забрави дългото уморително шофиране. Пое си дълбоко дъх и се усмихна. Беше невероятно какво можеше да направи една промяна на пейзажа, температурата, темпото. Вече не се чувстваше уморена, настроението й веднага се оправи.

После Фин се обади и провали всичко. Поздравът му не беше изпълнен с любов.

— Няма да се връщаш в Далтън, Минесота. Разбра ли?

Не обърна внимание на гнева в гласа му, защото искаше да му каже, че е било крайно време да й се обади и че не е негова работа да й нарежда какво може и какво не може да прави. Вместо това каза само:

— Радвам се да те чуя.

— Пейтън, говоря сериозно. Говорих с Марк и той ми каза, че ти обмисляш варианта да отидеш в Далтън.

— Просто казах, че ще се радвам да видя как Дрю и жена му си получават заслуженото. Проява на желание за мъст, нали? Няма да отида наистина.

— Точно така. — На Фин му трябваше време да се отърси от тревогата си и гласът му още звучеше строго.

Въпреки че тя нямаше никакво намерение да се връща в Далтън, не й хареса Фин да й казва, че не трябва да го прави. Опита да не се дразни. Той се тревожеше за нея и това беше мило. Не беше необходимо, но беше мило.

— Само за това ли се обади? Да ми се разкрещиш?

— Не съм крещял — каза той вече с по-спокоен тон. — След като говорих с Марк, започнах да си мисля, че може да си се побъркала и ако случаят беше такъв, щях да ти предложа да погледнеш дупките от куршуми по колата си, за да се върнеш към реалността.

Дотук с нежния бриз и успокояващия плисък на вълните. И двете вече я дразнеха.

— Бях в много хубаво настроение, преди да се обадиш.

— Обещай ми, че няма да се доближаваш до Далтън.

— Обещавам. Сега доволен ли си?

— Да, доволен съм. Ами добре — каза той рязко, — трябва да затварям. Закъснявам за една среща.

— Къде си?

— Вашингтон.

— Фин?

— Да? — вече губеше търпение.

— Благодаря ти, че се тревожиш за мен.

Тя затвори, преди той да успее да каже нещо. Доброто й настроение се възвърна и тя подкара към хотела и паркира близо до служебния вход. Взе чантата си и телефона и тъкмо се канеше да влезе, когато вдигна глава и видя, че братовчедка й Деби излиза през вратата.

Какво правеше тя в Бишъпс Коув? Пейтън не отвори вратата на колата си и не извика на братовчедка си. Трудно й беше да се държи любезно с нея, а беше твърдо решена да запази спокойното си, оптимистично настроение. Видя как Деби се качи в един син седан. Помисли си, че Деби е сама, но докато братовчедка й потегляше от паркинга, Пейтън видя мъжка глава. Седалката му беше спусната много назад. Сигурно беше съпругът на Деби — Шон. Дали спеше? Пейтън не би се изненадала от това, защото Шон беше един от най-мързеливите хора, които беше срещала.

Деби се усмихваше. Това не беше добре. Братовчедка й беше щастлива само когато постигнеше някоя от користните си цели. Може би този път беше различно, помисли си Пейтън и опита да запази оптимизма си. Пое си дъх и отново си внуши, че е спокойна и уверена. Всичко щеше да бъде наред.

После тя влезе в бизнес офиса и спокойствието й излетя през прозореца. Нищо не беше наред, там цареше хаос. Луси стоеше на прага на един офис в дъното на помещението и изреждаше с остър тон заповеди на шестима служители. Докато крещеше, тя притискаше към гърдите си един каталог за мебели. Изглеждаше страховито. Кичурите на косата й бяха сплъстени, очилата й бяха килнати на върха на носа й и бузите й бяха почервенели. Нейната мила — през повечето време — благоразумна и решаваща всички проблеми сестра се беше превърнала в бясна маниачка.

Пейтън беше ужасена. Тя бързо поздрави служителите, които познаваше, и се представи на останалите, после предложи всички да приключат с работата си за деня и им обеща, че на другия ден всичко ще бъде по-добре. Съдейки по лицето на Луси, положението не можеше да стане по-зле.

След това се зае с Луси. Буквално я избута в офиса и затвори вратата.

— Какво ти става? Не можеш да крещиш на служителите. Това е ужасно неуважително. Трябва да се отнасяш с тях така, както искаш те да се отнасят с теб.

Луси не беше в настроение да слуша лекции.

— Това място е абсолютен хаос. Откакто съм дошла, не правя нищо, освен да потушавам пожари. — Тя пусна каталога на бюрото и скръсти ръце на гърдите си. — Защо се забави толкова? Очаквах да пристигнеш още преди дни?

— Бях заета да събера целия ти багаж и да го оставя в склад за съхранение. Какво ти става, Луси, защо се държиш така?

Сестра й затвори очи за няколко секунди.

— Уморена съм — призна тя.

— Къде е управителят на курорта? Кристофър…

— Елисън — подсказа й Луси. — Той не приема някой да му дава акъл. Не мога да работя с него.

— Чичо Лен има високо мнение за него.

Луси сви рамене. Очевидно това не беше важно за нея.

— Няма да го уволня. Поне не още. Но той трябва да знае, че аз командвам.

Този коментар озадачи Пейтън.

— Ти какво?

— Вече направих някои промени… необходими промени — добави тя. — Просто съм адски уморена от това, че всички се съпротивляват на всяка дреболия.

— Трябва да се успокоиш.

— Нямаш представа под какво напрежение съм.

Тя не искаше да започва спорове със сестра си, за да не я обвини, че драматизира. Вместо това попита:

— Какво правеше Деби тук? Видях я, като си тръгваше.

— Иска да участва в управлението на Бишъпс Коув. Каза, че направила грешка, като взела парите вместо Кингс Ландинг. Няма да повярваш за колко са го продали — добави Луси.

Пейтън си спомни, че Деби се усмихваше, когато си тръгваше. Това я изпълни с лоши предчувствия.

— Как реагира тя, когато й отказа?

Луси изправи рамене.

— Не съм й отказала. Всъщност се съгласих тя да участва. Четирите заедно ще управляваме Бишъпс Коув. — Тя вдигна ръка, преди Пейтън да успее да протестира, и допълни: — Тя се опитва да спаси брака си. Каза ми, че Шон искал да управлява Кингс Ландинг, но тя била против. Искала парите. Сега съжалява за избора си. Вече са изхарчили голяма част от парите.

— Не — заяви Пейтън категорично. — Деби няма да участва в това. Тя лъже. Шон никога не би поискал да управлява курорт. Това би означавало да му се наложи да работи.

Луси заобиколи бюрото и се отпусна на един стол.

— Вече е свършено. Аз го реших, а ти трябва да се примириш.

Луси очакваше сестра й да вдигне скандал. Но не беше подготвена за смеха й.

— Татко ли ти се обади да те помоли да се съгласиш с това, което Деби иска?

— Да. Знаеш какво става. Деби ще победи. Винаги побеждава. Каквото и да поиска, го получава, като използва баща си, скъпия ни чичо Брайън и баща ни. Отстъпих, за да си спестя време.

— Знаеш, че това ще бъде кошмар. Тя няма да си мръдне пръста, ще спори за всяко решение, а Шон е напълно безполезен. Нали не си повярвала, че той е искал да управлява Кингс Ландинг? Не, не може да става и дума.

Луси нацупи устни.

— Вече казах на татко, че ще позволя на Деби да участва.

— Кога говори с него?

— Преди няколко минути, докато Деби още беше тук. Тя слушаше разговора.

Пейтън извади телефона си, набра номера и изчака баща й да се обади.

— Здрасти, татко. Обичам те — започна тя. — Обаждам се да ти кажа, че Деби няма да работи с нас в Бишъпс Коув. Луси е била в нервна криза, когато се е съгласила. Забравила е, че трябва и трите да сме съгласни, за да приемем Деби да участва, а нито Айви, нито аз ще го направим. Аз ли да се обадя на чичо Брайън, или ти ще го направиш?

С облекчение чу, че баща й ще се обади на брат си и ще му съобщи за решението, но той предупреди Пейтън да се подготви за битка.

Веднага щом тя затвори, Луси каза:

— Знаеш, че това не е краят. Деби ще ни създаде всякакви неприятности.

— Може да опита. Дай ми номера й.

След минута Шон вдигна. Пейтън искаше да говори с Деби, но Шон отвърна самодоволно, че жена му е прекалено заета, за да се обади.

— Добре тогава — каза Пейтън с весел тон. — Просто й предай съобщение от мен. Кажи й, че никога няма да бъде част от Бишъпс Коув. Не искаме нито тя, нито ти да имате нещо общо с този курорт. Имахте своя шанс да поемете управлението на Кингс Ландинг и го отказахте заради парите. Живейте си с тях, Шон. Няма да пипнете нашите. Чао.

Шон закрещя:

— Чакай… чакай… — но Пейтън му затвори.

Луси престана да се мръщи и започна да възвръща чувството си за хумор.

— Обзалагам се, че са в колата. Деби ми каза, че са отседнали в някакъв мотел край магистралата. Мислеше, че двамата ще се преместят в този хотел… безплатно, разбира се. Сигурно в момента обръща колата. Надявам се, че си готова за крясъците й.

— Аз няма да крещя — отвърна Пейтън. — И нямам настроение да се срещам с тях тази вечер. — Тя намери телефонния указател на курорта и се обади на портала, за да информира охраната, че Деби и Шон Пейн не могат да влизат в курорта, независимо каква причина ще посочат.

— Това няма да им попречи — изсумтя Луси. — Ще паркират край някой от небостъргачите на Касади и ще минат по плажа, за да стигнат дотук.

— Ще трябва доста да повървят и това ще ги забави. Да отидем да хапнем. Умирам от глад.

Двата им телефона зазвъняха едновременно.

Луси взе своя и погледна дисплея.

— Шон ми се обажда.

— А на мен Деби — каза Пейтън.

И двете изключиха телефоните си и тръгнаха към вратата.