Джули Гарууд
Сензацията (13)

Дванадесета глава

Никой нямаше да застане на пътя на Дрю към щастието, а за него щастието беше в парите. По-точно парите на Рандолф Суифт.

Нямаше да чака още дълго да прехвърлят на него юздите на компанията и единственият човек, който можеше да съсипе бъдещето му, беше Пейтън Локхарт. Ако тя не си държеше устата затворена и не си тръгнеше с мир, той щеше да се погрижи да си отиде завинаги. Беше се трудил твърде упорито, за да постигне този живот, за да й позволи да го измъкне под носа му. Много отдавна беше открил какво иска. В главата му това беше едно съвсем просто уравнение. Парите бяха равни на власт, властта носеше уважение. Той искаше всичко. Богатството, престижа, жените — и Ейлийн му помагаше. Тя щеше да направи всичко, за да му осигури това, което той искаше, абсолютно всичко.

Дрю знаеше, че може да бъде убиец. Когато беше в десети клас, едва не уби баща си и до ден-днешен съжаляваше, че не го направи. Спомняше си случилото се абсолютно ясно, въпреки че бяха минали години. Беше се върнал от училище и беше видял, че скъпият му стар татко е открил скривалището, където Дрю държеше парите си. Той беше спестявал повече от година, хващаше се и на най-гнусните работи, за да изкарва пари. Спестяваше, за да избяга от дома си, но баща му беше взел всичките пари, беше ги заложил и после се беше напил. Дрю побесня от ярост и би баща си, докато собствените му кокалчета не прокървиха. Баща му отдавна лежеше в несвяст. Дрю се изплаши, че старецът ще умре в апартамента и че ще го съдят за убийство, затова го закара до болницата и го стовари отпред. Когато баща му дойде в съзнание и полицаите го разпитаха, той не можа да им каже нищо, защото беше толкова пиян в момента на побоя, че не помнеше нищо.

Дрю беше оставил онези трудни дни зад гърба си. Ако Пейтън опиташе да причини неприятности, Дрю нямаше да се тревожи как и къде да я убие или как да скрие тялото, защото разполагаше с хора, които щяха да се погрижат за това вместо него. Този път кокалчетата му щяха да останат непокътнати.

Беше минал повече от месец, откакто Пейтън беше направила записа, и досега нямаше никаква вест от нея. Мими също не беше казала нито дума, но той се беше погрижил за това. Беше й дал значително увеличение на заплатата, за да я накара да си мълчи. В никоя друга фирма не биха й дали толкова пари или такава сигурност за работата й, на каквато можеше да разчита сега в списанието. С всеки изминал ден Дрю се успокояваше все повече и си казваше, че Пейтън го е забравила и е продължила напред.

Ейлийн беше по-предпазлива. Тя не беше готова да приеме, че случаят е приключен.

Един начин да проверят това беше, като следят съобщенията и имейлите на Мими. Тъй като Мими беше приятелка на Пейтън, двете продължаваха да поддържат връзка.

Проверката на имейлите й беше лесна. Само с една малка настройка в компютърната мрежа на фирмата всеки път, когато Мими получаваше или изпращаше имейл, Дрю получаваше копие от него. Мобилният й телефон представляваше по-сериозен проблем. Ейлийн не можеше да измисли как да следят есемесите и разговорите й, но Дрю се сети за лесно решение. Той знаеше, че телефонът на Мими беше прибран във външния джоб на чантата й, а тя стоеше в най-долното чекмедже на бюрото й. Трябваше само да изпраща Мими някъде по-далече, така че постоянно й възлагаше разни задачи, особено в моментите, когато наоколо нямаше никой друг. Така успяваше да надникне в телефона й по два-три пъти на ден. Откри, че Мими беше говорила няколко пъти с Пейтън, но разговорите им бяха доста кратки. Есемесите на Мими бяха скучни.

Дрю най-после убеди Ейлийн, че заплахата е отминала. С всеки изминал ден той ставаше все по-самодоволен. Дори беше готов да поеме обучението на нова стажантка, така че възложи на Бриджит да пусне обява.

Самодоволството му обаче секна във вторник следобед, когато прочете най-новия есемес на Мими към Пейтън: „Кога адвокатът ти ще подаде иска?“.