Джули Гарууд
Сензацията (12)

Единадесета глава

Фин напусна леглото й малко след два часа през нощта. Тя вече беше загубила бройката на това колко пъти я беше попитал добре ли е. Да не очакваше тя да изпадне в истерия или пък да избухне в сълзи, когато той си тръгнеше?

Тя само искаше да поспи. Утре и през следващите дни щеше да има достатъчно време да си мисли, че той й липсва.

Никой нямаше да научи как се чувстваше тя. Беше твърдо решена да запази чувствата си в тайна. Нямаше да хленчи пред никого, колкото и да я болеше сърцето. В гимназията, когато хормоните й бушуваха и предизвикваха бури от емоции, понякога си мислеше, че има нужда от тапицирана клетка. Тогава всичко й се струваше толкова интензивно и драматично, но тя намери начин да се справя с разбитото си сърце. Всеки път, когато някое момче я изоставеше или отхвърлеше — а това се случваше често — тя се качваше в колата и шофираше. Пускаше си всички ужасни любовни балади, които можеше да намери, и пееше с касетофона толкова силно, че прозорците трепереха. Другите шофьори, които спираха до нея на някой светофар и я виждаха наведена над кормилото — разплакана и пееща с пълно гърло — я поглеждаха отвратени.

Онези дни бяха вече зад гърба й. Хормоните й бяха под контрол и тя вече не се държеше по този начин. Не можеше да си спомни кога последно бе плакала дълго. Напоследък се справяше с тъгата и нещастието, като гледаше да е заета и опитваше да не се терзае за неща, които не можеха да бъдат променени. В крайна сметка болезнените чувства отшумяваха и избледняваха.

Не искаше чувствата й към Фин да избледнеят и не искаше да забрави какво бяха преживели двамата. То беше толкова прекрасно, толкова съвършено. Но сега той си беше отишъл, а тя трябваше да свърши сто неща преди заминаването си за Бишъпс Коув. Просто нямаше време да мисли за него.

Но все пак го правеше. Стоеше дълго под душа, оставяйки горещата вода да облива раменете й и да отпусне мускулите й. Навсякъде я болеше от страстните им прегръдки. Гърдите и бедрата й бяха ожулени и й напомняха колко ненаситни бяха и двамата.

Половината ден мина, преди тя да започне да събира багажа си. Луси беше наела фирма да закара единствената й хубава мебел — дивана, до къщата на родителите им, за да го остави на съхранение при тях. Всичко друго щеше да отиде за дарения и трябваше да бъде готово за вземане на следващата сутрин. Пейтън планираше да прекара последната нощ в старата си спалня в дома на родителите си и да потегли за Флорида на сутринта. Луси вече беше заминала.

Обаждането на Мими късно вечерта промени плановете на Пейтън. Приятелката й беше толкова разстроена, че гласът й трепереше.

— Той си търси ново момиче.

От тази новина на Пейтън й се догади.

— Сигурна ли си?

— О, да, сигурна съм. Тази сутрин се появи късно, весел и в добро настроение. Чак си подсвиркваше. Разбрах какво е намислил, чак като си тръгвах от работа — обясни тя. — Минах покрай Бриджит в коридора и тя спомена, че току-що е пуснала нова обява.

— За моя заместничка.

— Точно така. Дрю и Ейлийн смятат, че си решила да не създаваш неприятности. Откакто се върнаха от Европа, се държат, сякаш нямат никакви грижи.

— Тогава ги чака изненада.

Минаха няколко секунди и Мими каза:

— Може би трябва да забравиш тази история.

— Знаеш, че няма да го направя.

— Пейтън, тревожа се за теб. Дрю е ужасно избухлив. Ако загуби всичко, ще тръгне да ти отмъщава.

— Вече сме обсъждали това. Знам, че може да бъде опасен.

— Той разполага с Парсънс, който ще направи всичко, което Дрю му каже.

Пейтън се замисли за дупките от куршуми по задната броня на колата й и зловещото изражение на Дрю в нощта, когато беше опитал да нахлуе в мотелската й стая. Знаеше на какво е способен той.

— Не мога да позволя Дрю да направи това отново. Трябва да го спра.

— Знам. Просто се тревожа — каза Мими. — Мили боже, за малко да забравя. — Силният й северняшки акцент стана още по-осезаем. — Ще има траурна служба в памет на Мириам Суифт и чуй това. Според Бриджит това било идея на Дрю. Той е готов на всичко, за да спечели благоразположението на Рандолф, и вече успява. Бриджит каза, че Рандолф бил трогнат. Ще я направят тук, във фирмата, някой уикенд и всички ще трябва да присъстваме.

— Ти подаде ли заявлението си за напускане?

— Нали се разбрахме, че първо ти ще се установиш в курорта и като се ориентираш, ще решиш дали имаш нужда от още един счетоводител. Не искам да ми даваш работа от съжаление.

Пейтън се засмя.

— Не е от съжаление. Трябва ми помощта ти, за да изправим на крака Бишъпс Коув. Обясних ти условията на чичо ми Лен. Трябва да покажем, че сме излезли на печалба, иначе го губим.

— Да, но откъде знаеш, че съм подходяща за работата?

Пейтън осъзна, че след брака с неверен съпруг и работата за перверзник, който я третираше отвратително вече осем месеца, Мими беше сломена и несигурна.

— Проверила съм каквото трябва — отговори тя. — Знам, че когато са те преместили от счетоводството, се е наложило да назначат двама души на твое място. Знам и че е трябвало да те повишат още преди години, но съпругът ти е попречил на това.

Ахването на Мими подсказа на Пейтън, че приятелката й не беше подозирала това.

— Откъде разбра? — попита Мими. — Не ми казвай, че е от Бриджит. Тя никога не би говорила с теб.

— Не. Ларс научи всичко. Той се сприятели със Санди в „Човешки ресурси“. Тя не е почитателка нито на Анет, нито на Бриджит и не е имала нищо против да му разкаже всичко това. Той дори ми осигури копие от резюмето ти. Ти си съвсем подходяща и достатъчно квалифицирана за работата, която имам предвид. Но има и нещо също толкова важно. Имам ти доверие.

Тя чу подсмърчане и си помисли, че Мими ще се разплаче.

— Мили боже — промълви тя.

— Не е ли време да замениш Минеаполис с някое по-южно място?

— Май е така. Все още ли смяташ да наемеш и Ларс?

— Разбира се.

— Какво ще кажеш двамата с него да ти дадем две-три седмици да се установиш. После ще напуснем и ще пристигнем. Дрю няма да иска да се навъртам край него. Но не съм сигурна за Ларс. Ще говоря с него. Кога потегляш за Флорида?

— Мислех да е вдругиден, но реших да говоря с един адвокат тук. Препоръчаха ми го настоятелно. Надявам се, да може да ми помогне.

— Мили боже, да не мислиш да ги съдиш?

— Ще обсъдя с адвоката вариантите.

Няколко минути по-късно Пейтън приключи разговора и си направи чаша чай, докато обмисляше какви въпроси да зададе на адвоката. Щеше да се обади на Марк Кембъл още сутринта. Той сигурно нямаше да може да я вмести в графика си в близките седмици, но тя не можеше да седи да го чака. Трябваше да тръгне за Бишъпс Коув. Ако той не можеше да се срещне с нея лично, щяха да си насрочат разговор по телефона, предположи тя.

Тази нощ й отне доста време да се отпусне и заспи, защото не можеше да спре да мисли за Фин. Последния път, когато беше в това легло, той я прегръщаше, целуваше, любеше се с нея. Спомените я накараха да изстене. Какво ли правеше той сега? Дали изобщо се беше сетил за нея, след като беше заминал? Тя не очакваше да й се обади, но през деня все проверяваше телефона си за есемеси или съобщения на гласовата поща.

Нима предната нощ беше просто случайна свалка? Тя не разбираше как приятелките й можеха да го правят: да отидат в някой бар, да си намерят някой мъж, който им харесва, и да го заведат вкъщи — а на следващия ден всеки да поеме по пътя си. Това ли се беше случило между нея и Фин? Секс за една нощ? Нямаше никакви очаквания. Не бяха направени никакви обещания, не бяха споменали, че ще се видят пак. Тя знаеше всичко това. Тогава защо сърцето я болеше при мисълта за него?

Тя се обади на адвоката в девет сутринта и й казаха, че той може да я приеме в четири следобед. Усмивката на Марк Кембъл беше почти толкова съблазнителна, колкото тази на Фин. Офисът му беше голям и миришеше на кожа. Секретарката отвори вратата и Пейтън влезе, а Марк прекоси стаята, за да я посрещне и да се ръкува с нея. Пейтън си помисли, че и като телосложение той приличаше на Фин. Осъзна, че прекалява със сравненията и си каза да престане.

— Много ви благодаря, че намерихте време да се срещнем днес — каза тя.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна той. — Надявах се да се обадите. Фин ми разказа какво ви се е случило. — Той й предложи стол, после заобиколи бюрото си, седна и взе бележника си. — Кажете ми какво искате да постигнете — започна той.

Тя му разказа накратко какво беше преживяла от момента, в който я бяха наели до завръщането си в Брентууд. Гласът й трепереше, когато му описа как Дрю беше опитал да нахлуе в стаята й. Марк веднага я предразположи и успокои, но тя все пак се смути, когато той я помоли да изслуша записа.

— Доста е брутален — предупреди го тя.

Тя постави телефона си пред него и натисна бутона, за да пусне записа. Марк слушаше съсредоточено и не показа никаква реакция, докато Дрю не заплаши да принуди Пейтън да промени решението си. Той повдигна вежди, но не направи никакъв коментар.

Пейтън обаче реагира. От гласа на Дрю пак я побиха тръпки.

След като записът свърши, Марк се облегна назад на стола си и каза:

— Да, можем да го погнем. Фин е прав. Не можем да го оставим да му се размине.

— Аз допуснах много грешки — каза тя. — Опитах да подам оплакване в „Човешки ресурси“, но като не стигнах доникъде, не документирах случилото се. Просто си тръгнах. Почти невъзможно е да се спечели дело за сексуален тормоз, след като вече не работя там, нали?

— Ако сте в опасност, напускате, а вие сте били в опасност. — След като й обясни какъв точно ще бъде искът, той попита: — Какъв вид споразумение очаквате?

— О, не искам никакви пари — отвърна тя. — Просто искам Дрю Албъртсън да бъде изгонен от компанията и ако опита да си намери работа, където пак да тормози жени, искам новият му работодател да може да види досието му. Рандолф Суифт, собственикът на компанията, не е чувал този запис, но бих искала да му го пусна и да видя лицето му, докато го слуша. — Тя си представи яростната реакция. — Ако той откаже да предприеме мерки срещу Дрю, искам да съдим компанията.

Марк й изложи няколко варианта и тя обеща да ги обмисли, преди да вземе решение.

— Фин иска да го осведомявам за това какво предприемаме. Имате ли нещо против? — попита Марк. — Ако искате това да остане конфиденциално, ще се съобразя с желанието ви.

— Не, няма проблем. Съветите му са добре дошли.

— Добре тогава. Вече съм ваш адвокат. Обмислете вариантите и ми се обадете.

— Не съм сигурна, че мога да си позволя да ви плащам в момента. Каква е тарифата ви на час?

— Няма да има никакъв хонорар. Връщам услуга на приятел. Но ще ви кажа истината. След като изслушах записа, все едно нямаше да ви взема пари. Наистина искам този тип да си получи заслуженото.

— Благодаря — каза тя. — Осъзнавам, че правите това заради Фин, но настоявам да си платя. Само ще ми трябва известно време.

— Както решите.

— Откъде познавате Фин? — полюбопитства тя.

Тя очакваше той да й каже, че са били състуденти или че са учили в една и съща гимназия, но се оказа, че не е така.

— Бяхме в един отбор по плуване — отвърна той. Споменът го накара да се усмихне. — Аз съм три години по-голям от Фин и бях най-младият в отбора. Бяхме петима, които плувахме на всички състезания. Вече бяхме изграден отбор, когато треньорът реши да обяви състезание за нови плувци. Мисля, че беше длъжен като част от сделката, която ни позволяваше да използваме олимпийския басейн в общинския център. Първия път, когато видях Фин, реших, че няма дори да се доближи до нашия рекорд. Не го възприех като конкуренция — призна той. — По онова време бяхме много нафукани.

Тя попиваше всяка дума.

— Представете си нас петимата. С готините ни плувни шапки, с бански „Спидо“ и плувни очила, наперени като богове. И се появява някакво момче с дълга коса и бански до коленете. Още го помня — яркожълти гащета на зелени палми. — Той се засмя. — Само банският щеше да добави десет, дори петнайсет секунди към времето му, а дългата коса щеше да го влече назад. Не се разсмяхме, но доста се побутвахме с лакти. Треньорът беше подредил четирима от нас на стартовите блокчета да чакаме Фин. Той скочи във водата да се намокри, после излезе, разкърши рамене и беше готов. Падна се да плува в коридора до мен.

— Какво се случи? — попита тя, наслаждавайки се на описанието му.

— Той полетя. Това се случи. Още стартът му осигури преднина и после, кълна се, той се превърна в риба. Може би делфин — добави усмихнат. — Бяха ни казали да плуваме две дължини. Тъкмо бях направил идеално според мен обръщане, когато погледнах и не видях Фин в коридора му. Когато стигнах до финала, Фин вече вървеше към пейката, където братята му чакаха реда си. Реших, че може да се е отказал в средата на плуването, докато не видях лицето на треньора. — Той поклати глава, защото споменът още го изумяваше.

— Мога само да кажа, че в онзи ден Фин ме научи поне малко на смирение. — Той добави: — Оттогава сме приятели.