Джули Гарууд
Сензацията (10)

Девета глава

Кошмарът винаги започваше по един и същи начин. Фин седеше на едно бюро и гледаше някаква празна папка. Затвори я, изправи се и бавно облече сакото си. Помещението беше пълно с агенти и той виждаше, че те си говорят, но не чуваше нищо — нито дума, нито звук.

Мина по дълъг тесен тунел към стаята за разпити и намести вратовръзката си, преди да отвори вратата и да влезе. Всичко беше оловносиво — стените, таванът, подът. Усещаше мириса на смърт в стаята.

Човекът, който го обучаваше и когото бяха определили за негов партньор — специален агент Джон Коулфийлд — седеше на квадратно метално бюро с лице към заподозрения. Той беше с гръб към вратата и Фин не виждаше лицето му. Заподозреният беше завързан с верига към масата. Той видя Фин и му се усмихна. Жълти зъби, един от предните, израснал леко накриво, застъпваше отчасти съседния, малки, тъмни очички. Кожата и дрехите му бяха зацапани с пръст и пепел от пожара.

Фин усещаше злото, което се излъчваше от мъжа. Гадеше му се от него. Заподозреният извърна очи, сякаш Фин можеше да види какво се крие под черупката от мръсотия и поквара.

Коулфийлд отвори една папка. Фин застана до него и видя, че той постави снимка на млада жена на масата. Ръката на агента беше почерняла, кожата я нямаше. Той извади още четири снимки — на децата на жената — две момчета и две момичета, всички под десет години.

Заподозреният погледна снимките и се насили да си придаде сериозно изражение, преди да каже:

— Нямам нищо общо с пожара. Кълна се.

Коулфийлд посочи снимката на майката.

— Съпругът на Лиза Пакард — Луис, явно се е наситил на жена си и децата им. Искал е да се отърве от семейството си, нали? Платил ти е, за да запалиш пожара, нали?

— Не, не, това не е вярно.

Заподозреният продължи да настоява, че е невинен, отново и отново, а после смени версията си. Всичко било ужасен нещастен случай и това била самата истина. Той просто случайно минавал край къщата и видял пламъците, които излизали от прозорците.

— Изтичах вътре да помогна на семейството да излезе. Затова съм целият в сажди.

Коулфийлд му каза, че изобщо не е било нещастен случай и че доказателството е в собствените му обгорени ръце.

Заподозреният за пореден път смени историята си.

— Да, Пакард ми плати, но ми каза, че в къщата е само жена му. Не знаех, че децата ще бъдат там. — Очите му се стрелнаха наляво и той се подсмихна, като добави: — Трябваше да му взема повече пари.

Коулфийлд удари с юмрук по масата и се разкрещя. Кошмарът свърши с измъчения звук, който рязко събуди Фин.

Вече почти всяка нощ сънуваше този кошмар. Много искаше да намери начин да го спре. И защо кошмарът се въртеше около разследването на Пакард? Имаше и други също толкова ужасни случаи.

Обикновено кошмарът оставяше неприятно усещане, от което не можеше да се отърве дълго, но тази вечер беше различно. Той се събуди и вместо да мисли за кошмара, се сети за Пейтън. Нейното лице измести мрачните образи. От мрак към светлина. Той се замисли за нея и в съзнанието му настана спокойствие. Целувката. Замисли се за целувката. Устните й бяха още по-меки, отколкото си беше представял, а вкусът им беше още по-прекрасен. Можеше да се наслаждава на този спомен цял ден, но беше време да става. Прогони мислите за Пейтън и стана от леглото. Чакаше го работа.

 

 

Рано сутринта в понеделник един господин от ФБР показа служебната си карта на Пейтън и я помоли за ключовете от колата й с обещанието, че ще върне автомобила до края на деня. Макар че не беше съвсем будна, Луси чу разговора. Тя изчака мъжът да си тръгне и веднага попита сестра си:

— Защо този полицай искаше ключовете от колата ти?

— Не е полицай. От ФБР е и взе колата ми, за да я огледа.

— За какво да я огледа? — попита Луси на път към кухнята.

— За куршуми.

Луси се закова на място.

— Куршуми ли каза?

Пейтън я последва в кухнята и включи чайника. Искаше да изпие чаша горещ чай. Също така не искаше да се впуска в дълги обяснения. Но беше прекалено късно.

— Да, това казах. Фин забеляза дупки от куршуми по задната броня на колата ми.

Сестра й отвори уста да каже нещо, но беше толкова слисана, че не можа да проговори, което беше голяма рядкост. Мълчанието й не трая дълго.

— Случило се е в Далтън, така ли?

— Когато тръгнах от Далтън за насам. Но не мога да го докажа. Не съм чула изстрелите.

— Мислех, че си ми разказала всичко, което се е случило с онзи изрод. За бога, Пейтън, дупки от куршуми? Слава богу, че си се махнала оттам. Онзи негодник Дрю ли стреля?

— Не. Мисля, че беше изпратил един мъж на име Парсънс след мен. Не мога да докажа и това, защото наоколо нямаше никой, който да го види.

— Куршуми — прошепна Луси и поклати глава.

— Възприемам го като малък прощален подарък от семейство Суифт.

— Това е сериозно.

— Знам. Освен това е потискащо. Фин ще ми помогне. Не е съвсем наясно какво се прави при случаи на тормоз, но ще говори с експерти по въпроса и ще направи някои проучвания. Много мило, нали? — Тя напълни чайника и го сложи на котлона. — Не искам повече да говоря за куршумите или за нещо свързано с Далтън.

Луси не настоя. Тя извади две купички от шкафа, постави ги на масата и извади зърнената закуска.

— Днес ще бъде последният ми ден в магазина за мебели. Ще им връча двуседмично предизвестие, но напоследък няма почти никакви клиенти, така че ще ме освободят веднага. Няма да ги напусна без предупреждение.

Седнаха на масата и мълчаливо започнаха да ядат зърнената закуска. Между хапките Луси направи списък на всичко, което смяташе, че трябва да свърши, преди да потегли за Бишъпс Коув.

— Още ли се тревожиш заради риска, който поемаме? — попита тя.

Пейтън кимна.

— Да, но няма да променя мнението си. Мислех си за служителите. Как ли ще реагират на промяната.

— Чичо Лен каза, че са останали съвсем малко служители. Но знам едно. Няма да им хареса три жени да им казват какво да правят. Ще трябва да си разпределим задълженията. Само една от нас трябва да отговаря за персонала? Не си ли съгласна?

— Искам да си наемем счетоводител.

— Ами счетоводната фирма от Порт Джеймс, която Лен използва?

— Те могат да си останат. Просто мисля, че трябва да си наемем собствен счетоводител.

— Това не е лоша идея. Имаш ли някого предвид?

Пейтън кимна.

— Може да доведа и един помощник-готвач. Какво ще кажеш?

Луси сви рамене.

— Зависи от заплатите, предполагам. О, боже, ще трябва да научим толкова много… и да свършим толкова много.

— Чичо Лен много вярва на новия управител, макар че той работи в курорта едва от три или четири месеца — продължи Пейтън. — Лен мисли, че е добър и настоява да го задържим. Казал на Айви, че можем да се учим от него. — Тя подпря лакът на масата и отпусна глава върху дланта си. — Имаме доста неща за обмисляне — каза тя, като се стараеше да не изпадне в паника заради колосалните размери на работата, с която се захващаха. Ако успееха, Бишъпс Коув щеше да остане в семейството. А това беше положителна цел, към която да се стремят, нали? Мисли си за това като за прекрасно приключение, каза си тя.

 

 

Пейтън не беше на работа днес, защото ресторантът беше затворен в понеделник, така че тя прекара сутринта, като преглеждаше рецептите си и опитваше да ги подреди. Имаше две нови предястия, които искаше да опита, и двете включваха царевично брашно. Тъй като нямаше всички съставки, предястията явно трябваше да изчакат.

Прекара един мързелив следобед, в който сортира дрехите си в дрешника. Спалнята й изглеждаше като поразена от циклон, но в пет часа всичко беше сгънато и подредено. Една купчина дрехи, които беше приготвила за дарение, бяха спретнато сгънати и подредени в голям кашон до вратата.

Колата й беше върната в шест от друг млад мъж, който не можеше или не искаше да й каже дали са открили нещо.

Изморена и гладна, тя си взе душ, облече чисти дрехи, върза косата си на опашка и огледа стаята за портмонето си. Откри го под една възглавница и седна да преброи парите си. Не й трябваше много време. Имаше точно единайсет долара… и почти нищо за ядене в хладилника. Което не беше изненада. Не можеше да си позволи да пазарува, а Луси, която беше способна на всякакви подвизи, за да избегне магазините за хранителни продукти, защото мразеше да готви, излизаше на ресторант почти всяка вечер. Слава богу, че утре щеше да получи заплатата си.

Трябваха й кашони и куфарите, които държеше на тавана на родителите си. Реши да отиде да ги вземе и да вечеря при тях. Майка й винаги се радваше да нахрани дъщерите си. Пейтън прецени, че ще издържи поредната лекция на майка си, ако в това време ядеше.

В далечината отекна гръм, така че Пейтън взе дъждобрана си от гардероба в коридора. Докато прекосяваше паркинга към колата си, Фин се появи и паркира точно до нея.

Той слезе и попита:

— Къде отиваш?

— Мислех, че си в Далас.

— Бях. Но се върнах.

Двамата се взираха един в друг няколко секунди. Пейтън се смути от неловкото мълчание, но какво можеше да очаква след начина, по който се бяха разделили след последната им среща.

Тя заговори, за да разсее напрежението.

— Гладна съм.

— Добре.

Добре? Какво означаваше това? Тя не го молеше да я заведе на вечеря. Но пък и не гореше от желание да вечеря с родителите си, след като Фин беше тук.

— Отивах да вечерям — каза тя. — Бих те поканила да дойдеш и ти, но имам само единайсет долара, а ти имаш вид на човек, който може да изяде храна за много повече.

Той се усмихна, заобиколи колата си и отвори вратата на пътническата седалка.

— Единайсет долара, а?

— Бих могла да те черпя едно безалкохолно, но нищо повече — предложи тя.

— Качвай се.

Тя се намести на седалката и закопча предпазния си колан. В тясното пространство на наетата кола Фин й се стори още по-едър. Той запали двигателя и я попита къде иска да отидат.

— Не на някое тежкарско място — отвърна тя. — Какво ще кажеш за „Нелсънс“. Там правят най-добрите пържени картофи и риба в града.

— Да, помня — каза той. Докато потегляше от паркинга, попита: — Какво прави днес?

— Днес ми беше много спокоен ден — отвърна тя. — Което е страхотно, защото имах доста неща за обмисляне.

— О, и какви неща?

— Помниш ли чичо ми Лен? — попита тя. — Той често ни посещаваше, докато ти живееше в съседната къща.

— Помня го. Какво за него?

Тя му разказа за Бишъпс Коув и предложението на Лен. Докато описваше чистите бели пясъци край курорта, ентусиазмът й го накара да се усмихне. Фин усети как напрежението изчезна от раменете му и настроението му се подобри.

— Минаваш по моста и си там. Много е красиво. Трябва да дойдеш да го видиш.

Той обеща да го посети някой ден.

— Някой ден? Това означава, че никога няма да намериш време.

Той не опита да спори с нея, защото знаеше, че е много вероятно тя да се окаже права. Влязоха в ресторанта и си намериха едно празно сепаре в дъното на помещението. Беше по-скоро дупка, отколкото ресторант и Пейтън провери да няма мазни петна по седалката, преди да се настани. Тя осъзна колко е гладна, когато храната се появи на масата пред нея. Изяде и последното парченце риба и повечето картофи.

— Къде живееш сега? — попита тя.

— В Сан Франциско.

— Доста далече. — Тя изрече мисълта си на глас.

— Далече откъде?

— Оттук… от дома.

— Отдавна вече не живея тук, Пейтън.

— Но все още това е твоят дом. Роден си в Тексас. Корените ти са тук.

— А, корените — усмихна се той. — Значи ще се зарадваш да научиш, че има доста голяма вероятност да ме прехвърлят в Далас следващия месец. Работата ми е свързана с много пътувания и полетите от и до Сан Франциско са доста трудни дори и в най-ненатоварените дни. Далас сигурно няма да е много по-добър, но поне е централно разположен.

— Какво работиш за ФБР? — попита тя.

Мина цяла минута и Пейтън си помисли, че той няма да й отговори.

Той отпи от питието си, остави чашата и каза тихо:

— Карам хората да говорят.

Тя изчака още минута и го подкани:

— И?

— И какво?

Обясни, за бога, това й се искаше да каже. Той очевидно нямаше да й каже нищо повече и тя реши да не настоява. Изведнъж беше станал много сериозен и й се стори, че сякаш се затваря и отдалечава от нея.

— Искаш ли да сменим темата? — попита тя.

— Да, искам. Има ли някой по-специален в живота ти?

— Нямах особен късмет със срещите, така че се отказах от тях.

Той я погледна, сякаш смяташе, че тя се шегува. Тя реши да му докаже, че говори сериозно.

— Обичаш ли котки?

Този въпрос го свари неподготвен.

— Не знам. Може би. Никога не съм мислил за това.

— Едно от момчетата, с които излизах в колежа, ме попита дали харесвам котки. Оказа се, че има седем.

Фин тъкмо беше отпил от чашата си, когато тя спомена бройката и едва не се задави от смях. Пейтън му подаде салфетка.

— Ами порчета? — попита тя.

Той остави чашата си.

— Какво за тях? — Ъгълчетата на очите му се присвиха в лека усмивка.

— Излизах с един, който имаше…

— Нека позная. Седем?

Тя се засмя.

— Не, само едно. Преди да се съглася да изляза на вечеря с него, го попитах дали харесва котки, но не се сетих да питам за порчета. Грешката си беше моя — добави тя. — Носеше го в джоба на палтото си. Докато вечеряхме, порчето подаде глава и се огледа. Аз го видях и изпищях, а за твое сведение, порчетата не обичат силни шумове. Поне това не обичаше.

Фин не можеше да спре да се смее. Постоянно са представяше реакцията на Пейтън.

— В джоба си?

— Оказа се, че никога не излизал без него.

На Пейтън й беше много приятно да гледа как Фин се смее. Преди беше толкова сериозен, че сега тя се радваше да го види отпуснат и спокоен.

— Ами ти? — попита тя.

— Не знам какво да кажа.

— Нямаш ли някоя интересна история за жена, с която си излизал?

Хрумнаха му няколко смешни истории, но не можеше да ги сподели, защото всичките бяха свързани със събличане и разгорещен секс.

Той поклати глава.

— Не и такива, които да мога да разкажа.

— Чух, че преди две години си се канел да се ожениш.

— От кого си чула това?

— Майка ти казала на майка ми, която разказа на всички.

— Беше преди три години и се канех да направя предложение на жената, с която излизах, но размислих и се отказах.

— Защо?

Той не виждаше защо да не й каже.

— Прекалено драматизираше. Това ми писна. Работата ми е свързана с много напрежение… не исках да се връщам вкъщи и всяка вечер да гледам театри.

Сервитьорката постави сметката на масата и Фин извади портфейла си.

— По-рано си мислех, че искам да се оженя и да имам деца, но вече не съм на това мнение.

Тя се намръщи и попита:

— Искаш спокойствие, когато се прибереш вкъщи, нали? Налага ти се да се справяш с тежки случаи и когато най-после се прибереш в дома си, искаш тишина и спокойствие.

Той се зарадва, че тя го разбира.

— Да, точно това искам.

Тя забели очи.

— Скучно, Фин. Искаш да ти е скучно. А всъщност се нуждаеш от забавления и вълнения. Любов и смях. Нуждаеш се да балансираш лошото с хубавото.

— Така ли? А ти от какво се нуждаеш?

Отговорът й дойде незабавно.

— Нормален живот. Нуждая се от нормален живот. Намерихте ли куршуми в колата ми?

— Не. Хайде. Да тръгваме, преди да е заваляло. Облаците са черни. Ще говорим в колата.

Тя предложи да се включи в плащането на сметката с единайсетте си долара и се засмя на възмутеното му изражение. Тъкмо се качиха в колата и небето се отвори и заваля пороен дъжд.

— Не се надявах да откриете нещо — каза тя. — Мислех си за случилото се и реших, че съм направила поредица от погрешни избори. Когато онзи мъж ме преследваше, трябваше да се обадя на 911 и след като той се озова в полето, трябваше да изчакам край пътя идването на полицията или магистралния патрул. Сигурно съм се страхувала, че ще им отнеме цяла вечност да ме намерят. Така и не видях добре лицето му, но ако бях останала, полицаите щяха да претърсят колата му и да открият оръжието.

— Освен това не си знаела, че той е въоръжен и стреля по теб — напомни й той. — Знаеш ли какво си мисля? Трябвало е да се махнеш веднага оттам и ти си направила точно това.

Той й помагаше да се почувства по-добре.

— Бях толкова ядосана, когато си тръгнах, че мислех да кача записа в интернет и да приключа с тази история — призна тя. — Мими ме убеди да не го правя.

— Радвам се, че е успяла. Щом го качиш в интернет, записът започва да се отнася колкото за Дрю Албъртсън, толкова и за теб. А ти не би искала това. Всъщност какво искаш да постигнеш?

— Да видя лицето на Рандолф Суифт, докато слуша записа, и да чуя какво ще направи той с Дрю след това. Прав си — добави тя. — Записът е средство за постигане на целта ми.

— Албъртсън и жена му сигурно вече са се успокоили, че им се е разминало.

— Сигурна съм, че Ейлийн проверява имейла на баща си, докато пътуват из Европа, и се обзалагам, че е възложила на някого да проверява и телефона му, докато ги няма. Имали са достатъчно време да напълнят главата му с истории за мен, не мислиш ли?

— Това няма да има значение — увери я той. Запали двигателя, после бръкна в джоба си и извади сгънат лист хартия. Подаде й го и каза: — Ако решиш да го съдиш, това е адвокатът, който ти трябва.

— Идеята за съдебен процес не ми харесва изобщо. Това ще бъде като бой в кал, а намесата на медиите ще бъде ужасна. Сега става още по-сложно заради Бишъпс Коув. „Суифт Пъбликейшънс“ никога не са били съдени и техните адвокати ще се справят, без да им мигне окото. Те ще опитат да съсипят репутацията ми като свидетел и може би ще атакуват и ресторантите в курорта. Всичко е възможно. — Тя погледна през прозореца, докато обмисляше последствията от евентуален процес срещу Албъртсън. Пое си дълбоко дъх и каза: — Няма значение. Ще направя каквото е нужно, за да го спра.

Той кимна. Гледа Пейтън няколко секунди без да каже и дума. Коя беше тази удивителна жена? Беше умопомрачително красива. Това беше очевидно за всеки, който я погледнеше — цялата вечер едва успяваше да откъсне поглед от устните й — и в същото време беше забавна, умна и грижовна. Беше свикнал с жени, които играят разни игри, но Пейтън беше пряма и непретенциозна. Беше очарователно искрена и може би затова я харесваше още повече. Не, реши той, не беше само заради честността й. Харесваше всичко у Пейтън Локхарт.

— Трябва да се връщам — каза той и изкара колата от паркинга.

Докато пътуваха към апартамента, Фин мълчеше. Отначало мълчанието не смущаваше Пейтън, но след няколко минути тя го погледна. Той изглеждаше потънал в мислите си и тя се запита какво го караше да гледа така отнесено. Може би обмисляше някой случай, по който работеше, предположи тя. Или преценяваше нейната дилема със семейство Албъртсън. О, боже, помисли си тя, може би си мислеше, че трябва да се сбогува с нея. Това беше. Опитваше да измисли как да се сбогува с нея, без тя да му се нахвърли отново. Колко унизително! Трябваше да измисли как да му покаже, че не очаква нищо от него, трябваше да го пусне да си ходи, без да направи сбогуването неловко.

Когато той спря пред апартамента й, дъждът валеше като порой. Фин заобиколи тичешком колата да й отвори вратата и двамата побягнаха лудешки към входната врата. Като застанаха под малката козирка на входа, двамата се озоваха на сантиметри един от друг и вир-вода мокри.

— Фин — започна тя. Погледна го в очите и загуби мисълта си.

— Да?

— За целувката онзи ден — каза смутено тя. — Много съжалявам. Не знам какво ме прихвана… сигурно просто бях щастлива, че те виждам след толкова много години… не искам да си мислиш, че правя така постоянно… изобщо не виня теб… аз бях виновна… аз…

Тирадата й спря, когато устните му покриха нейните. Той я придърпа към себе си и я целуна така, както никой не я беше целувал — дълга, гореща, лакома целувка. После се обърна и побягна през дъжда, оставяйки я с омекнали колене и замаяна глава.