Стивън Р. Доналдсън
Прокобата на Господаря Гад (4)

3.
Подкана за предателство

Във време, измеримо само с ударите на сърцето, Томас се рееше сред мрака. Приковалият го червен лъч беше единствената отправна точка във вселена, която кипеше наоколо. Струваше му се, че би доловил могъщо разместване на земя и небе само ако знаеше накъде да погледне. Но чернотата и впитият в челото му нажежен лъч пречеха да се обърне и завихрените край него течения оставаха невидими.

Под натиска на безмилостната светлина усещаше ясно в слепоочията си всяко туптене, все едно не сърцето отброяваше ритъма на живота му, а умът. А тези удари бяха твърде бавни за уплахата, която преживя. Не схващаше какво го е сполетяло. Всеки тласък го разтърсваше като блъскане направо в мозъка.

Изведнъж кървавочервеното копие трепна и се раздвои. Той се движеше към светлината… или тя към него. Двете пламтящи петънца се оказаха очи.

В следващия миг чу смях — висок и пронизителен изблик на ликуване и затаена прастара обида. Гласът кряскаше подобно на зъл петел, известяващ зората на ада, и пулсът на Томас зачести от тези звуци.

— Успях! — изкикоти се гласът. — Аз! Мой е!

Томас доближи достатъчно, за да различи очите. Нямаше бяло, нямаше зеници. Червени кълба изпълваха кухините и бълваха светлина като лава. Челото на Томас се сгорещи.

Очите припламнаха, привидя му се, че подпалиха дори въздуха около тях. Пламъците се разстлаха в зарево.

Откри, че е попаднал в дълбока скална кухина. Стените й задържаха светлината след избухването на очите. Каменната повърхност беше гладка, но начупена на стотици плоскости с неправилни очертания, сякаш някой я беше издялал напосоки с нож. Навсякъде из пещерата зееха отвори, а високо над главата му таванът се събираше в гъст куп сталактити. Подът обаче беше равен, може би протъркан от безброй нозе. Сталактитите хвърляха червени отблясъци.

В кухината натежаваше остра воня с противен сладникав привкус, напомняща за горяща сяра, смесена със смрад на гниеща плът. Томас се задави и от нея, и от вида на съществото, чиито очи не му позволяваха да шавне.

На ниска площадка насред пещерата се беше присвила твар с дълги мършави крайници. Дланите й бяха широки и тежки като лопати, слабото превито тяло завършваше с глава, напомняща таран. В тази поза коленете стърчаха почти до ушите. Едната ръка се подпираше на пода отпред, другата държеше дълъг дървен жезъл, обкован с метал, целия издялан в сложни плетеници. Сивкавите устни се изопваха от смеха, в червените очи сякаш бълбукаше магма.

— Ха! Успях! — пак изпищя съществото. — Призовах го. С моята сила. Всички ви ще избия! — Облиза се и примлясна. — Господаря Лигоч! Господар! Аз!

То се изправи със скок и затанцува с лудешка гордост. Пристъпи към жертвата си и Томас се сви от неподатлива на разума погнуса.

Изчадието стисна жезъла по средата с двете си ръце и закрещя:

— Ще те убия! Ще ти взема силата! Всички ви ще смажа! Аз ще бъда господаря Лигоч!

И тутакси вдигна жезъла, като май се канеше да го стовари върху Томас.

Но в пещерата проехтя друг глас, нисък и плътен, толкова мощен, че се разнесе навсякъде. С такава затаена заплаха за гибел би проехтяла бездънна пропаст.

— Отдръпни се, Скален червей! — заповяда гласът. — Тази плячка не ти е по мярката. Аз ще го взема.

Съществото рязко обърна лице нагоре и се развика:

— Мой! С моя Жезъл! Ти видя. Призовах го. Ти видя!

И Томас се загледа към тавана, но не видя нищо освен скупчените каменни шипове.

— Но не и без помощ — възрази боботещият глас. — Жезълът не ти беше по силите. Щеше да го унищожиш заради глупавото си нетърпение, ако не те бях научил да си служиш с поне някои от свойствата му. А помощта ми си има цена. Прави каквото искаш, но аз ще взема плячката. Принадлежи ми.

Яростта на съществото се поукроти, може би от внезапно припомнено тайно предимство.

— Мой си е Жезълът — промърмори то враждебно. — Не си неуязвим.

— Заплашваш ли ме? — изостри се плътният глас и затаената в него заплаха пролича. — Внимавай и се пази, Лигоч, Скален червей! Прокобата тегне над теб! Отвори си очите — ето ме!

Проехтя тежък скриптящ шум като от скърцането на огромни зъби, смразяваща мъгла се вмъкна между Томас и Лигоча, усука се, после се сгъсти и накрая скри съществото от погледа на човека. Заревото на камъните избледня във всевластната сивота. Гнусната воня се промени в приятен полъх с аромат на розово масло. Миризма на гробници, рече си Томас и въпреки слепотата на мътилката усети, че вече не е в пещерата на Лигоча.

Не му олекна от това. Страхът и объркването го засмукваха със силата на непоносим кошмар. Гласът го беше стъписал. Мъглата се раздвижи от внезапен напор, краката му потръпнаха и се превиха и той се свлече на колене.

— Умно постъпваш, като ми се молиш — провлече гласът, вещаещ кървава гибел. — Няма друга надежда и подкрепа за човек със съсипана съдба като твоята. Моят враг няма да ти помогне. Той те обрече с избора си. А когато избере, той не дава, само взема. — Несдържано презрение се просмука в гласа и сякаш задра по нервите на Томас. — Да, добре ще е за теб да ми се молиш. Мога да те отърва от бремето. Поискаш ли здраве и сила, в моя власт е да ти ги дам. Аз започнах набега си срещу тази епоха и бъдещето ми принадлежи. И този път няма да се проваля.

Съзнанието на Томас още тънеше във вцепенение от гласа, ала обещанието за здраве проникна в него и сърцето му се разтуптя стреснато. Усещаше пулса в гърдите си, сърцето му се бореше с товара на страха. Но беше прекалено сащисан, за да продума. Гласът продължи:

— Кевин беше глупак — завеян, вдетинен и мекушав. Всички те са глупаци. Чуй ме, раболепнико. Могъщият Върховен владетел Кевин, син на Лорик и правнук на Берек, Владетеля основател, когото ненавиждам, стоеше там, където ти си коленичил, и възнамеряваше да ме унищожи. Той разкри замислите ми, досети се отчасти за истинското ми величие… макар че този слабоумник ми беше отредил място от дясната си страна в Съвета от години, без да подозира какво го заплашва. Накрая все пак проумя кой съм. И тогава започна война между нас, която опустоши Запада и застраши дори скъпоценната му Твърдина. Той усети силата на юмрука ми, когато духът на армиите му беше сломен, а властта му клонеше към заника си, и отчаянието го тласна в ръцете ми. Все още си мислеше, че ще успее да ме спре веднъж завинаги. Затова ме срещна в пещерата, от която те спасих — в Кайрил Трендор, Сърцето на грохота. Лигоча — Скалния червей, не знае на какъв черен камък е стъпил. И не само в това е невеж… Но за по-далечните си планове не ще кажа нищо. Той ми служи добре посвоему, ако ще и да си мисли, че не ми е подчинен. Така и ти, и онези плашливи Владетели ми служите, без изборът за това да е ваш. Нека още малко почовъркат в плитките си догадки, нека ги преследва страхът, че съм жив. Не са овладели седмия дял от Знанията на отдавна мъртвия Кевин, а в гордостта си дръзват да се нарекат Приятели на Земята, Служители на Мира. Твърде слепи са, за да открият колко са самонадеяни. Но аз ще ги накарам да прогледнат.

— Откровено казано, вече е твърде късно за тях. Ще дойдат в Кайрил Трендор и аз ще ги науча на такива истини, че душите им ще помръкнат. Подобаващо е — тъкмо там Кевин ми се изпречи и ме предизвика в отчаянието си. И аз приех. Ама че глупак! Едва изричах словата от напиращия смях. Въобразяваше си, че с такива заклинания ще ме омаломощи. Но Могъществото, което ме крепи, остава непоклатимо още откак е сътворено Времето. И щом Кевин ме предизвика да отприщя силите, които щяха да връхлетят Земята и да превърнат в прах всичките й проклети създания, аз се съгласих. О, да. Смях се, докато накрая съмнението се изписа по лицето му. Неговото безразсъдство вещаеше рухването на Древните владетели… но аз съм тук и днес. Застанахме в Кайрил Трендор двамата, слепецът Кевин и аз. Заедно извършихме Ритуала на оскверняването. Ах, какъв глупец беше той! Тъй и не проумя как съм го поробил. Горд от своите Знания, Кевин не прозря, че онзи същият Закон, на който служеше, ме опази в катастрофата, докато само малцина от народа му не бяха споходени от гибел. Вярно, задълго не бях същият. Цяло хилядолетие се терзаех от желанията си като пребито псе. Цената за тези години тепърва ще бъде платена… както ще получа дължимото ми и за други неща. Само че не бях унищожен. Когато Лигоча намери Жезъла и го разпозна, но не успя да го овладее, аз отново се възползвах от сгодния случай. На мен ще принадлежи бъдещето в този живот, ще го съхраня или опустоша както пожелая. Да, моли ми се, раболепнико. Откажи се от безнадеждността, в която те хвърля моят враг. Не ще имаш още много възможности да се покаеш.

Мъглата и просмукващата се миризма на розово масло изтощаваха Томас, сякаш отнемаха силата направо от кръвта му. Но ударите на сърцето му не се забавяха и той се съсредоточи в тях, за да намери защита от страха. Обгърна тялото си с ръце и се присви, за да се опази от студа.

— Каква безнадеждност? — накара се да промълви с глас, загубил се жалко в мъглата.

— Намислил е да бъдеш последният ми противник. Спря се на теб, раболепнико — имаш могъщество в ръцете си, каквото никой друг смъртен не е притежавал досега… Избра те да ме унищожиш. Но скоро той ще узнае, че не е толкова лесно да ме покори. Вярно, могъщ си с магията, която съхранява живота ти и в този миг, но никога няма да я разгадаеш. И накрая не би могъл да се сражаваш срещу мен. Разбери, че си жертва на неговите стремежи, от които не мога да те освободя чрез смъртта… Засега. Ала можем да обърнем тази сила срещу него и да избавим Земята от присъствието му.

— Здраве? — промълви Томас и с огромно усилие откъсна поглед от камъка пред себе си. — Ти каза „здраве“…

— Здравето, от което си лишен, раболепнико. Само ми се помоли, докато още имам търпение.

Но презрението в гласа се впиваше надълбоко. Едва сдържан гняв стегна гърлото на Томас. Реши да се опълчи. Оттласна се нагоре и си каза: „Не съм ти никакъв раболепник“. Стиснал зъби, за да овладее треперенето, той процеди:

— Кой си ти?

Гласът като че разбра грешката си и стана по-благ.

— Имам много имена. За Владетелите на Весел камък аз съм Господаря Гад, Презиращия. За Великаните от Морска шир съм Сърцето на дявола и Душегубеца. Рамените ме наричат Острозъбия. В съновиденията на Кръвната стража съм Разложението. Но народът на Земята ме нарича Сивия убиец.

Томас изрече ясно:

— Забрави тези приказки.

— Глупак! — изскриптя гласът и силата му просна Томас по лице.

Опрял чело в камъка, той лежеше и чакаше уплашен яростта на гласа да го помете.

— Нито ще правя нещо, нито ще се въздържам от нещо по твоя воля! — бумтеше гласът. — И няма да забравя какво чух. Виждам, че оскърбих гордостта с пренебрежението си. Раболепник! Ще те науча какво означава пренебрежение, преди да свърша с теб. Но не сега. Към друго се стремя. Скоро ще бъда достатъчно силен да изтръгна необузданата магия от ръцете ти и тогава ще узнаеш за свой ужас, че презрението ми е безпределно, а желанията ми — безгранични. Но стига съм губил време. Връщам се към целта си. Слушай внимателно, раболепнико. Имам заръка за теб. Ще отнесеш послание от мен във Весел камък… на Съвета на владетелите.

— Предай на Съвета и на Върховния владетел Протал, син на Дуилиън, че отсега са им отмерени най-много седем пъти по седем години на Земята. Преди да са отброени докрай дните в тях, аз ще властвам над живота и смъртта. И в знак на това, че словата ми са самата истина, кажи им, че Лигоча, Скалния червей, Пещерната твар от Гръмовръх, е намерил Жезъла на закона, изгубен преди десет столетия от Кевин при Ритуала на оскверняването. Кажи им, че задачата на тяхното поколение е да си върнат Жезъла. Без него не ще успеят да устоят срещу мен дори седем години и ще постигна окончателната си победа шест пъти по седем години по-рано.

— На теб, раболепнико, казвам — не се проваляй като вестоносец. Не предадеш ли посланието ми на Съвета, всяко човешко същество на Земята ще бъде мъртво, преди сезоните да се сменят десет пъти. Не разбираш, но аз те уверявам, че е ужасно Лигоча да притежава Жезъла. Той ще седне на трона в Твърдината до две години, ако вестта не стигне до тях. Пещерните твари вече се сбират по негов призив. И вълците, и Злотворните се подчиняват на властта на Жезъла. Но не войната е най-черната заплаха. Лигоча дълбае все по-надолу в тъмните недра на Гръмовръх — Грейвин Трендор, Планината на Огнелъвовете. А в земните дълбини са погребани злини с толкова страшна мощ, че никой смъртен не би надделял над тях. Те биха превърнали цялата вселена в ад во веки веков. Лигоча търси тъкмо такава злина — Илеартския камък е едната от тях. Стане ли негов господар, тежко и на всевластните, и на смирените до свършека на самото Време. Постарай се да предадеш посланието, раболепнико. Ти видя Лигоча. Ще ти хареса ли да бъдеш погубен от него?

Настъпи мълчание и Томас стисна главата си, за да не чува ехото от заканите на Господаря Гад. „Това е сън!“ Заслепен от мъглата, той се чувстваше уловен в капана на безумието. Така жадуваше да избяга някъде на топло, че се отърси от ужаса.

— Махни се! Остави ме на мира!

— И едно предупреждение накрая — изтътна гласът. — Не забравяй от кого трябва да се страхуваш. Досега бях принуден да се задоволя с убийства и мъчения. Но замислите ми съзряха и аз подхванах делото си. Няма да спра, докато не залича и помена от надежда на Земята. Размишлявай над това и се обезсърчавай!

Думата „обезсърчавай“ застина протяжно във въздуха на фона на засилващото се скриптене на огромни скали, стриващи на прах по-дребни камъчета. Шумът се стовари върху Томас и профуча нататък, оставяйки го коленичил, с ръце, стиснали главата му, и опустошен от паниката ум. Не помръдна, докато скриптенето не затихна и в тишината се чу тихият повей на вятър. Чак тогава отвори очи плашливо и видя, че скалата пред очите му е огряна от слънце.