Стивън Р. Доналдсън
Прокобата на Господаря Гад (26)

25.
Оцеляване

Сива мъгла се завихряше около него в протяжно застинал миг. После започна да се размива, изгуби и нея. Погледът му се размъти, сякаш някакъв немилостив бог плъзна палец по него. Премигваше начесто, опитваше да посегне нагоре, за да затисне очите си, но нещо меко пречеше на ръката му. Погледът му оставаше празен.

Събуждаше се, макар да му се струваше по-скоро, че го оборва сън.

Постепенно си възвърна способността да осъзнава къде се намира. Лежеше на легло с предпазни тръбести рамки отстрани. Бяла завивка го покриваше до брадичката. Сив параван го отделяше от другите пациенти в стаята. Флуоресцентна лампа зяпаше безжизнено през него от тавана. Долавяше се лек дъх на етер и дезинфектанти. Бутон за повикване висеше до таблата на леглото.

Всичките му пръсти бяха безчувствени.

„Нервите не се възстановяват, разбира се, не се възстановяват…“

Това беше важно — знаеше, че е важно, но незнайно защо изобщо не го засягаше. Сърцето му беше твърде сгорещено от други чувства, за да усети леда на тази мисъл.

За него имаше значение, че Протал, Морам и другите от отряда оцеляха. Вкопчи се в това като доказателство, че е запазил разсъдъка си — свидетелство, че случилото се с него, направеното от него не беше породено от безумие, от желанието за самоунищожение. Те оцеляха, поне това постигна чрез уговорката си с ранихините. Направиха точно каквото искаше от тях Господаря Гад… но оцеляха.

Поне нямаше да е виновен и за тяхната смърт. Неспособността му да използва пръстена си, да повярва в него, не ги уподоби на Духчетата. Имаше само тази утеха за всичко, което загуби.

Различи две фигури пред леглото. Едната беше жена в бяло — медицинска сестра. Докато се опитваше да я види ясно, тя каза:

— Докторе, той отново е в съзнание.

Лекарят беше мъж на средна възраст с кафяв костюм. Плътта под очите му провисваше, сякаш беше уморен от толкова човешка болка, но устните под посивяващите мустаци имаха блага извивка. Доближи от едната страна на леглото, дръпна нагоре клепачите на Томас и освети с малко фенерче зениците му.

Томас напрегна погледа си към светлината. Лекарят кимна и прибра фенерчето.

— Господин Ковенант?

Томас преглътна на сухо.

— Господин Ковенант. — Лекарят се наведе към лицето му, говореше тихо и спокойно. — Вие сте в болницата. Докараха ви тук след произшествието с онази полицейска кола. Бяхте в безсъзнание около четири часа.

Томас надигна глава и кимна, за да покаже, че разбира.

— Добре — каза лекарят. — Радвам се, че идвате на себе си. Искам да поговоря с вас. Господин Ковенант, полицаят в колата каза, че не ви е блъснал. Той твърди, че е спрял навреме… а вие просто сте паднал пред колата. След като ви прегледах, склонен съм да се съглася с него. Дланите ви са малко одраскани, имате и оток на челото, но това може да е резултат от падането. — Лекарят се поколеба и попита: — Е, блъсна ли ви колата?

Томас извърна глава безмълвно. Не смяташе въпроса за важен.

— Предполагам, че може сам да сте изпаднал в несвяст от удара на главата си в уличната настилка. Но защо паднахте?

И това не изглеждаше важно. Томас пренебрегна въпроса с леко помръдване на ръцете. После се опита да седне в леглото.

Успя, преди лекарят да му помогне или попречи. Оказа се, че не е толкова слаб, колкото се опасяваше. Още не можеше да се убеди, че пръстите му са безчувствени, все едно щяха да се възстановят, щом кръвта протече нормално в тях.

„Нервите не се…“

Вече владееше гласа си и попита къде са дрехите му.

Лекарят се взря преценяващо в него.

— Господин Ковенант, ще ви разреша да се приберете вкъщи, ако желаете. Сигурно би трябвало да ви оставя тук под наблюдение ден-два, но наистина не можах да открия сериозен проблем. А вие знаете по-добре от мен как да се справяте с проказата. — Томас не пропусна погнусата, сковала за миг лицето на сестрата. — И за да бъда напълно откровен… — тонът на лекаря стана язвителен, — … не ми се иска да споря непрекъснато с персонала тук, за да получавате полагащите ви се грижи. Е, достатъчно добре ли се чувствате?

В отговор Томас започна да смъква непохватно бялата болнична нощница.

Лекарят пристъпи енергично към един шкаф и се върна с дрехите му.

Томас ги огледа, както проверяваше тялото си със ЗКТ. Бяха зацапани и прашни от падането на улицата, но изглеждаха досущ както последния път, когато ги носеше в първите дни от похода.

Все едно нищо подобно не се е случвало.

Облече се и подписа документите за изписването си от болницата. Ръката му беше толкова изтръпнала, че едва смогна да си напише името.

Но другите от похода бяха оцелели. Поне това постигна с уговорката.

Докторът го настани на количка и я избута до изхода. Навън заговори неочаквано, като че се опитваше да се извини, че не е задържал Ковенант в болницата.

— Сигурно да бъдеш прокажен е същински ад — каза припряно. — Опитвам се да разбера. Това е като… Преди години учих в Хайделберг и се нагледах на средновековни творби. Особено на религиозна живопис. Прокажените ми напомнят за средновековни разпятия. Чертите на Христос — тялото му, дори лицето, са толкова схематични, че фигурата е неразличима. Може да е всеки — мъж или жена. Но гвоздеите в ръцете и краката, раната от копието в хълбока и тръненият венец са изваяни и дори боядисани с невероятно правдиви подробности. Човек би си помислил, че творецът е приковал модела си на разпятие, за да постигне такъв реализъм. Сигурно да си прокажен е същото.

Томас чувстваше състраданието му, но не можеше да отвърне. Не знаеше как.

След няколко минути линейка го откара към Убежището — неговата ферма.

Той беше оцелял.

Вървеше по дългата алея към дома си, сякаш това беше единствената му надежда.