Стивън Р. Доналдсън
Прокобата на Господаря Гад (22)

21.
Коварното ждрело

Поеха на север през равнината уверени и бодри. Нищо не ги застраши, нямаше и признаци за близка опасност. Ранихините прекосяваха тревистите простори като живи гербове, като въплътена дързост. Носен от пяната разказваше весели истории, за да покаже на всички, че е преодолял терзанията си. Куаан и Ратниците му отвръщаха с шеги. Рамените смайваха отряда с майсторството си в лова. Яздиха до късно първата нощ, без да се плашат от потискащо алената луна. А на втората вечер стигнаха до южния бряг на Далечния брод.

Рано сутринта на следващия ден тръгнаха на североизток между Далечната река и Моринмос. Още не бе изминал следобедът и се добраха до източния край на гората. Оттук избраният път ги отдалечаваше и от Моринмос, и от равнините Ра. Тази вечер разположиха бивака си на границата на гола противна низина, където никой не живееше, а малцина навлизаха по свое желание. Всичко на север беше насечено, изровено и притъмняло като древно бойно поле, съсипано от проливането на твърде много кръв. Из тази пустош беше рядкост да зърнат жилави треволяци, чворести дървета и само тук-там алианта. Сега отрядът се намираше точно на юг от Гръмовръх.

Завиха на север през тези местности и Морам описа сбито на Томас миналото им. Низините се простирали на изток до Земелома и от тях започвали нападенията си пълчищата на Господаря Гад в древните войни. Имало десетки проходи, по които можели да се изкачат, за да пренесат битките в Горната земя. Епоха подир епоха защитниците на Земята се опитвали да възпрат Господаря Гад при Земелома, но не успявали, защото не можели да препречат всички пътища нагоре от Омърсените поля и Сарангрейвската равнина. Пълчищата напредвали покрай Митил и нанасяли ударите си дълбоко в Средните равнини. В последната война, преди Кевин Опустошителя да прибегне от отчаяние до Ритуала на Оскверняването, Господаря Гад прегазил всичко в Средните равнини и настъпил на север, като принудил Владетелите да го срещнат в решителна битка при Кураш Пленетор, сега познат като Тротгард.

Отдавнашна гибел витаеше по тези места и отрядът минаваше притихнал по тях. Но в първите дни Ратниците често подхващаха песни и се връщаха неведнъж към преданията за Берек Полуръкия и Огнелъвовете от Гръмовръх. И той бе познал отчаянието тук, преди да побегне към склоновете на Грейвин Трендор — върха на Огнелъвовете. Там бе намерил и земната дружба, и земната сила. Тази песен укрепваше душите и Ратниците сливаха гласовете си в припева, като че искаха словата да се сбъднат и за тях.

Берек! Приятелю земен! Избави ни,

притечи се на помощ срещу врага!

Призована от Силата, Земята отвръща.

Помогни, Приятелю земен! Изцели!

Очисти Земята от кървава гибел и горест!

Измъченото и съсипано бойно поле сякаш доказваше, че победата на Берек е била заблуда, а връзката със Земята, Жезълът на закона, всички изредили се оттогава Владетели, неговите дела и постигнатото от потомците му не струват нищо пред хилавите треви, обгорените камъни и прахоляка.

Тягостната атмосфера не даваше мира на Сол по сърцето. Крачеше до Томас и Дура със стаено нетърпение, все едно през цялото време потискаше желанието да се втурне напред. И говореше неспирно, опитваше се да повдигне духа си с нескончаем поток от разкази, легенди и песни. Отначало другите в отряда се радваха на усилията му, които утоляваха все по-тежкото, гладно униние със скъпоценните плодове на разтухата. Само че те се бяха запътили към черната безнадеждност на противоборството с Лигоча, дебнещ в катакомбите под Гръмовръх. През четвъртия ден, откакто минаха по Далечния брод, на Томас му се струваше, че ще се удави в приказките на Великана. А гласовете на пеещите Ратници звучаха по-скоро жално.

С помощта на рамените Протал намираше по-преки пътеки през насечената земя. И часове след залеза на този четвърти ден, когато луната висеше пакостно в небето, отрядът спря уморено за нощувка при Земелома.

Призори Томас устоя на изкушението да погледне от ръба на огромните канари. Щеше му се да зърне Долната земя, Омърсените поля и Сарангрейв — Великанът все подхвърляше по нещо за тях напоследък. Нямаше намерение обаче да се подлага на поредния пристъп на замайване. Крехкостта на уговорката със самия себе си не го насърчаваше за излишни рискове. Затова остана в бивака, докато повечето му спътници отидоха да се взират отгоре. Но по-късно, когато продължиха на хвърлей камък от ръба, Томас помоли Морам да му разкаже за канарите.

— Питаш за Земелома… — проточи Владетелят тихо. — Говори се, макар за това да не се споменава нищо и в най-старите ни легенди, че Земята се разцепила тук заради кощунството, заровило безмерни злини под корените на Гръмовръх. В гърч, разтърсил я до сърцевината, Земята се надигнала от погнуса към злото, което била насилена да побере. Силата на този потрес откъснала Горната земя от Долната и Земеломът се прострял от Южния хребет през недрата на Гръмовръх и на поне петстотин левги навътре в неизбродената вечна зима на Северните плата. Височината му е различна, но се е проточил през цялата Земя и не ни позволява да забравим.

Гласът му само изостри безпокойството на Томас, който се стараеше да извръща поглед на запад — поне ширналата се там пустош го спасяваше от инстинктивния страх от височини.

Преди пладне времето се промени. Ненадеен рязък вятър задуха от север. Докато се опомнят, черни облаци запълниха небето. Мълнии пореха въздуха, гръмотевиците напомняха за стоварващи се грамадни камъни. От ревящото небе ги заля дъжд като пристъп на безумна ярост. Конете навеждаха глави да се прикрият от шибащите струи. Пороят притискаше ездачите, мокреше ги до кости, заслепяваше. Покорната на гривата Лид прати своите Въжари напред да търсят път, иначе отрядът можеше да се стовари накрая от ръба на Земелома. Протал вдигна жезъла си с пламтящ на върха му ярък огън, за да не се залутат спътниците му. Събраха се нагъсто и стражите обградиха останалите с ранихините си.

В белите проблясъци огънят на Протал изглеждаше слаб и нетраен. Томас се гърбеше върху кобилата и трепваше от всяка мълния, сякаш небето беше скала, която гръмотевиците трошаха на парченца. Не виждаше Въжарите, не знаеше какво се случва дори наблизо. Всеки миг се боеше, че със следващата крачка на Дура ще падне от канарата. Впиваше до болка поглед в пламъка на Протал.

Уменията и калената издръжливост на рамените опазиха отряда, който продължаваше да се тътри към Гръмовръх, но изглеждаше, че чакат небето да се сгромоляса отгоре им. Ездачите познаваха, че не са изгубили вярната посока само защото непрекъснато се навираха в зейналата муцуна на бурята. Вятърът запращаше дъжда в лицата им, вече усещаха клепачите си надрани, а бузите — ожулени. Подгизваха и студът сковаваше ръцете и краката, вцепеняваше ги като постепенното вкочанясване на труп. Но те продължаваха напред, все едно напираха да избутат каменна стена с челата си.

Понасяха това цели два дена и чувстваха как набезите на стихията ще ги довършат. Не знаеха кога е ден и кога — нощ, не усещаха нищо друго освен неспирния мрак на неистовата и безмилостна буря. Яздеха до пълно изтощение, после почиваха до колене във вода и кал, стиснали юздите на конете си. Пъхаха в устите си мокри залци, брояха се да не би да са изгубили някого и пак възсядаха конете, докато изцедените сили не ги принудеха пак да спрат. Понякога само бледият син пламък от жезъла на Протал поддържаше волята им. По някое време Морам започна да спира при всекиго, надвиквайки се с воя и грохота:

— Лигоча… бурята… за нас! Но… сбъркал! Отнася… на запад! Бъдете… смели! Това е… за нас!

Премръзнал и изтощен, Томас не отговори, но чуваше щедрата храброст в думите му. Когато пак се запрепъваха нататък, примижаваше към огъня от жезъла на Протал, сякаш се напрягаше да прозре отговора на загадка.

Борбата със стихията се проточи отвъд чувството за непоносимост. Буйството й принизяваше ездачите до немощна, трепереща плът, която едва се задържаше върху конете. Но огънят на Протал не угасваше. Томас не искаше от живота нищо друго освен да го оставят да легне в калта. Но огънят гореше. Подобно на окови дърпаше напред конниците. В безумието на пороя Томас също бе оковал погледа си да не се отделя от подчинилия го пламък като от скъпоценност.

А после пресякоха границата — внезапно, сякаш стената, срещу която напираха, просто рухна в калта. За десетина изтормозени удара на сърцето краят на бурята отфуча над тях и ги остави задъхани в огряно от слънцето пладне. Чуваха стихията да се отдалечава сляпо. Заобикаляха ги оставените от нея локви, потоци и мочурища, дълбоката кал на древното бойно поле. Пред тях се издигаше огромната опустошена глава на Гръмовръх — Грейвин Трендор.

Заплени ги в протяжен миг като щит от тишина — мрачен, суров и величав, досущ извисен къс от сърцето на Земята. Върхът беше почти точно на север. Стърчеше в края на Сарангрейв по-високо от Стражницата на Кевин, дванайсет хиляди стъпки над Омърсените клисури, изнизващи се на изток от подножието му. Склоновете му от изроненото подножие чак до назъбените скали на короната бяха голи. Никакви дървета и треви не ги закриваха от бури, снегове или настъплението на времето. Отвесните начупени скали бяха ту черни като обсидиан, ту сиви като изпепелен гранит, сякаш камъните на Гръмовръх бяха прекалено плътни и наситени с мощ, за да понесат нежния допир на живота.

Дълбоко в тежката гръд на планината беше целта на похода — Кайрил Трендор, Сърцето на грохота.

Макар че им оставаха десет левги до върха, разстоянието подлъгваше очите. Белязаният масив господстваше над северния хоризонт, изпречваше им се над границата на Земелома като заповед, която не признава отказ. Гръмовръх, където Берек Полуръкия бе стигнал до великото си откровение. Тръгналите да си върнат Жезъла на закона се надяваха там да продължат бъдещето на Земята. А Томас търсеше освобождението от немислимите си сънища. Отрядът се вглеждаше в планината сякаш тя надничаше в душите им и задаваше въпроси, на които не можеха да отговорят.

Тогава Куаан се ухили свирепо и каза:

— Поне сме изкъпани и достатъчно чисти за работата, която ни предстои.

Нелепите думи отвяха вцепенението. Неколцина от Ратниците се разкикотиха, все едно намериха изход от непосилната умора на последните два дена. И другите се засмяха като предизвикателство към Лигоча или всеки друг враг да не вярва, че бурята ги е лишила от сили. Рамените едва се държаха на крака след търсенето на безопасен път в бурята, но също се смееха на шегата, която не разбраха докрай.

Само Сол по сърцето остана безучастен. Взираше се в Гръмовръх, а веждите му надвисваха, сякаш да го предпазят от нещо твърде ярко или нажежено, за да бъде гледано дълго.

Отрядът намери сравнително суха бабуна, където можеха да се нахранят и изсушат, също и да се погрижат за конете. Великанът тръгна с останалите, но беше разсеян. Останалите се настаниха за отдих, доколкото беше възможно, а той стоеше малко встрани и наблюдаваше планината, все едно разчиташе тайни по нейните обрулени ниши и издатини. Пееше си тихо:

Сега сме Бездомните,

лишени от корен, родство и дружба.

Отново платната вдигнахме да се върнем,

но ветровете житейски не избраха посока за нас

и земите отвъдморски ние изгубихме.

Протал остави спътниците си да почиват, докогато можеше да се примири с риска да бъдат на открито. После ги поведе до края на следобеда, без да се отделя от ръба на Земелома, като че само на това се уповаваше. Преди бурята Томас бе научил, че единственият известен вход на катакомбите под Гръмовръх бил през пропастта при западната страна, където Коварното ждрело поглъщаше Реката на утехата, за да бъде изплюта на изток в Долната земя, преобразена в скритите дълбини. Нататък беше известна под името Омърсеното русло и течеше посивяла от боклуци и слуз, които отнасяше от пещерите на тварите. Затова надеждата на Протал беше да доближат от югоизток. И не искаше да рискува напразно. Грейвин Трендор изпъкваше застрашително огромен под небето и вече подлъгваше очите, че се накланя към отряда, все едно Лигоча е подчинил дори него на злобата си. Протал подканяше уморените рамени да проявят докрай хитростта си в избора на път край Земелома и не допусна конниците да спрат и след залез.

През цялото време обаче се прегърбваше старчески, а главата му се навеждаше, сякаш подготвяше шията да понесе удар на брадва. Изглеждаше, че е вложил целия остатък от силата си в извеждането на отряда от бурята. Заговореше ли, дългите години на живота му стържеха в гърлото.

На другия ден слънцето се издигна като рана в пепелявото небе. Сиви облаци притискаха земята и поривист вятър налиташе със стон откъм склоновете на Гръмовръх. В околната пустош локвите бяха мътни, все едно пръстта отказваше да попие влагата и я оставяше да загнива. Отрядът тъкмо се подготвяше за път и всички дочуха глух тътен като отбиващи маршова стъпка тъпани дълбоко в скалите. Усещаха туптенето със стъпалата си, дори с коленете.

Ритъмът на наближаваща война.

Върховният владетел посрещна звука като предизвикателство и се провикна:

— Меленкурион! На крак, защитници на Земята! Това е великото дело на нашето време!

Метна се със скок на седлото и синята му туника изплющя.

Предводителят Куаан отвърна дръзко:

— Върховен владетелю, горди сме да те следваме!

Протал седеше изпъчено на коня, който наостри уши, вирна глава и пристъпи с достолепието на ранихин. А ранихините изцвилиха развеселени и отрядът препусна неустрашимо след Протал, сякаш носеше в себе си духовете на Древните владетели.

Добраха се до склоновете на върха под неспирния погребален съпровод на тъпаните. Но когато поеха нагоре по първия очукан наклон, забравиха за думкането, защото катеренето наложи да се съсредоточат напълно. Подножието приличаше на надиплена каменна мантия, която Гръмовръх отдавна бе отърсил от раменете си в забравена епоха. Провирането на запад не беше леко. Ездачите начесто слизаха от конете, за да ги преведат по ронещи се хълмчета или по сиви купчини от срутени камънаци. Пъплеха бавно въпреки старанието на рамените да избират най-лесните пътеки. А върхът сякаш следеше отгоре нищожните им усилия. От отвесните зъбери ги смразяваше вятър, леден като през зимата.

По пладне Протал спря в дълбок дол, приличащ на рана в склона. Сега чуваха твърде отчетливо бумтенето, а вятърът се нахвърляше отвисоко. Седяха под отвесните лъчи на слънцето и трепереха — някои от студа, други от тътена.

Морам дойде при Томас и предложи да се изкачат нагоре по дола заедно. Томас кимна, доволен от възможността да си намери някакво занимание. Тръгна след Владетеля нагоре по криволичещата рана в склона и накрая стигнаха до разлом в западната стена. Морам се провря навътре и когато Томас застана до него, неочаквано му се откри изглед към Анделейн.

От тази височина изглеждаше, че е застанал пред прозорец в туловището на Гръмовръх. Възвишенията се простираха в цялата си пищност на запад и красотата им спря дъха му. Взираше се жадно с чувството, че е застинал във времето и поне за малко е в обятията на вечността. Богатото чисто здраве на Анделейн сияеше като свят от звезди въпреки небето с цвят на пепел и тътнещите за битка тъпани. Обзе го неясна неохота да вдиша, да наруши съвършения покой, но след малко паренето в дробовете го накара да си поеме въздух.

— Ето я Земята — прошепна Морам. — Навъсеният и могъщ Гръмовръх над нас. Най-мрачните злини и тайни на Земята в катакомбите под краката ни. Бойното поле — зад гърбовете ни. Надолу е Сарангрейв. А там… безценните хълмове на Анделейн, хубостта на живота. Да, това е сърцето на Земята.

Стоеше почтително, както подобава в присъствието на повелител. Томас се озърна към него.

— Значи дойдохме тук, за да ме убедиш, че за всичко това си струва да се сражаваш. — Устните му се извиха надолу от горчивия вкус на срама. — Искаш нещо от мен… Да потвърдя някак предаността си, преди да се изправиш срещу Лигоча.

В паметта му тежеше студеният спомен за убитите от него пещерни твари.

— Разбира се — потвърди Владетелят. — Но не аз, а самата Земя те моли да й бъдеш верен. — Изведнъж той заговори още по-настойчиво. — Вгледай се, Томас Ковенант. Използвай очите си добре. Виж всичко. Гледай и слушай… Чуй тъпаните. Чуй и мен. Това е сърцето на Земята. Тук не е домът на Презиращия. Не му е мястото тук. О, да, гладен е за мощта на скритите злини, но неговият дом е в Люпилото на Гад, а не тук. Не му стигат нито задълбоченост, нито усет за красивото, нито суровост, за да си е на мястото. Тук действа чрез Злотворните и пещерните твари. Разбра ли?

— Разбрах. — Томас срещна погледа му, без да трепне. — Аз вече стигнах до разбирателство със себе си… Наречи го „умиротворение“, ако искаш. Повече няма да убивам.

— Умиротворение ли? — повтори Морам с неразгадаем тон. Опасният блясък в очите му угасна полека. — Е, моля те да ме извиниш. В смутни времена някои Владетели се държат странно.

Промъкна се край него и тръгна надолу към отряда.

Томас постоя още малко, загледан след Владетеля. Уклончивият намек за Кевин не мина незабелязано покрай него. Питаше се обаче каква прилика вижда Морам между себе си и Опустошителя. Дали се смяташе способен да стигне до същото отчаяние?

Томас си мърмореше шепнешком на връщане към отряда. Забеляза, че Ратниците го поглеждат изпитателно — опитваха се да познаят за какво е говорил с Владетеля Морам. Не го засягаше какви предзнаменования налучкват. Когато продължиха, той поведе Дура нагоре, без да обръща внимание на чакъла, който се разместваше под краката му, неведнъж го събаряше на колене и длани и го драскаше и натъртваше. Томас си мислеше за Пролетния празник, за битката при дървеното поселище, за децата, за Лора, Питен и Атиаран, за Необвързания, чието име така и не узна, за Лина и Триок, за жената, която загина, за да го опази. Внушаваше си, че няма да отстъпи от уговорката със себе си и няма да се разгневи дотам, че да рискува отново с участие в битки.

В този следобед отрядът се бореше с мъчния терен и постепенно се изкачваше в марша си на запад. Не можеха да зърнат мястото, към което се стремяха. И дори когато слънцето клонеше към залез, а грохотът на падаща вода се смесваше отдалече с подземния тътен, още не виждаха ждрелото. После обаче навлязоха в закътана клисура с отвесни стени. Имаше пролом в скалата, твърде тесен за конете. По него се носеше ехото от ревяща река. Тук оставиха животните под грижите на Въжарите и продължиха пеша в теснината, която завиваше и ги изведе на канара, стърчаща само стотина стъпки над Коварното ждрело.

Сега не чуваха тъпаните — с шумотевицата си реката заглушаваше всичко освен извикани до нечие ухо думи. Проломът имаше високи стени и закриваше всякакъв изглед от двете страни. Но през мътилката от ситни капчици виждаха самото ждрело, което сякаш стискаше реката до вик от болка, а долу — подивяла, побеляла вода, обагрена от залеза и мятаща се неистово. От поне една левга на запад реката се вихреше в ждрелото и пропадаше в планината, все едно бездната я засмукваше. Слънцето висеше като окървавена топка в оловно небе. Светлината докосваше подобно на огън малкото неподатливи дървета, вкопчени в ръбовете на клисурата. А в Коварното ждрело нямаше нищо освен пръски, непристъпни стени и освирепял поток.

Грохотът нахлуваше в ушите на Томас и той усещаше как влажният камък все се изплъзва под краката му. За миг канарите се разклатиха, той чувстваше, че Гръмовръх е зинал ненаситно да го погълне. После Томас долепи гръб до скалата и си наложи да диша равномерно.

Около него настана някаква суматоха. Чуваше как Ратниците в края на пролома викат изненадано и уплашено, чуваше и задавения вой на Сол по сърцето, но не помръдваше. Притискаше се към камъка в мъглата и рева на реката, докато коленете му престанаха да се подгъват. Чак тогава отиде да види какво бе разстроило така спътниците му. Подпираше се с едната ръка, а с другата си проправяше път в гъмжилото.

Сол по сърцето се боричкаше с двама стражи, хванали го за ръцете. Блъскаше ги в стените на пролома и съскаше хищно:

— Пуснете ме!… Искам ги!

Май се канеше да скочи в ждрелото.

— Не!

Протал се изпречи пред Сол по сърцето. Спускащото се зад него слънце затъмняваше лицето му и открояваше разперените ръце и вдигнатия жезъл. Протал беше стар и двойно по-нисък от Великана, но оранжево-червеният фон му придаваше внушителен вид.

— Скални братко! Овладей се! В името на Седемте! Бяс ли те е обзел?

Великанът изтръска стражите от ръцете си, сграбчи Протал за предницата на туниката, вдигна го и долепи гърба му до стената. Изхърка в лицето му, задушаван от яростта:

— Бяс ли?! Обвиняваш ли ме?

Стражите скочиха към Великана, но ги спря рязката заповед на Морам. Протал висеше във въздуха като овехтял вързоп, но погледът му не се промени. Той повтори:

— Бяс ли те е обзел?

В смразяващ миг изглеждаше, че Сол по сърцето ще погуби Върховния владетел с едно стискане на юмрука си. Томас се чудеше безсилно какво да каже, как да се намеси, но не можеше. Нямаше представа какво бе прихванало Сол по сърцето.

Иззад гърба му Първият страж Тувор изрече ясно:

— Бяс? У Великан от Морска шир? Невъзможно.

Уверените думи сякаш пронизаха Сол по сърцето и той се разкашля неудържимо. Пристъпът чак преви тежкото туловище. Пусна Протал да стъпи, свлече се назад и тупна на камъка, облегнат на отсрещната стена. Кашлицата стихваше в глухото истерично хихикане.

Въпреки могъщите стонове на реката този звук се плъзна по кожата на Томас като докосване на слузеста лапа. Не можа да се стърпи и за да проумее какво сполетя Сол по сърцето, той се провря напред да надникне в ждрелото.

Хвана се здраво, за да потисне шемета, и видя какво бе разпалило яростта на Сол по сърцето. „Ех, Великане! Да убиваш…“ Пред него само двайсетина стъпки над водата имаше тесен път като изрязана лавица в стената на ждрелото. И по него с ритъма на невидимите тъпани от Гръмовръх излизаше цяла армия пещерни твари. Водени от Злотворни, редица след редица от гнусните същества се появяваха и тропаха по пътя с ненаситен блясък на лава в очите си. Хиляди вече бяха напуснали пещерите, но колоната още се точеше, като че Гръмовръх бълваше наведнъж всички скверни орди върху беззащитната Земя.

Сърцето на Томас се сви от болката на Великана. Не понасяше мисълта, че той и целият му народ могат да се простят с надеждата да намерят своя дом заради такива създания.

Убийството ли е единственият отговор?

Изтръпнал, той затърси с поглед как Сол по сърцето би се добрал до пътя и пещерните твари.

Имаше грубо оформени, хлъзгави стъпала по южната стена, които се спускаха от процепа. Срещу тях пък бяха стъпалата, които се изкачваха към канарите на ждрелото — сиви, проядени от стихиите и стари като камъка наоколо.

Морам се бе доближил и Томас чуваше гласа му, приглушен от рева на реката.

— Това е Древната наблюдателница в Коварното ждрело. Онази част от Първата закрила, в която е описано мястото, може да бъде разбрана лесно. Създадено е от изменниците, за да се крият и дебнат. Защото тук — в Коварното ждрело, Господаря Гад разкрил истината за себе си пред Върховния владетел Кевин. Тук нанесъл първия удар в откритата война, която завършила с Ритуала на оскверняването.

— Преди това Кевин Опустошителя се съмнявал в Господаря Гад, но не можел да стигне до причините. Презиращия не вършел зло, което Кевин би могъл да разкрие. Проявявал доверие към Господаря Гад, защото се срамувал от несправедливите съмнения. Накрая Презиращия осъществил кроежите си — Демондимите от Гръмовръх изпратили послание до Съвета на Владетелите. Молели Владетелите да дойдат в работилниците на знанията, където Демондимите давали живот на Злонравните, за да се срещнат с майсторите на знанието, които можели да споделят с тях тайната на незнайна сила.

— Явно Господаря Гад смятал да примами и Кевин, но Върховният владетел се усъмнил и не тръгнал. И пак се засрамил от подозренията си, затова изпроводил някои от най-верните си приятели и най-силни съюзници. Ето защо мнозина от Древните владетели се спуснали със салове по Реката на утехата през Анделейн към Гръмовръх. И сред тътена на вода в Коварното ждрело се натъкнали на засада от Злотворни. Всички били избити и труповете им били вкарани в бездната под планината. След това от катакомбите излезли армии като тази и Земята била въвлечена във война, за която никой не бил готов.

— Този сблъсък се проточил в битка след битка, сеещи смърт. Върховният владетел Кевин се сражавал доблестно. Но тъкмо той пратил приятелите си към засадата и скоро започнали среднощните му срещи с отчаянието… а надежда нямало.

Примамливият шеметен устрем на реката изцеждаше упорството на Томас. Капките полепваха по лицето му като пот.

Сол по сърцето бе искал да стори същото — да се хвърли в изкушаващото гъмжило насред ждрелото… да нападне пещерните твари от засада.

С напрежение, което изтръгна от него стон през зъби, Томас се махна заднешком от Наблюдателницата. Впи пръсти в камъка и заговори за друго:

— Той още ли се смее?

Морам го разбра.

— Не. Сега седи и си пее кротко песента на Бездомните. Няма и следа от яростта.

— Защо възпря стражите? Можеше да нарани Протал.

Владетелят загърби Коварното ждрело, за да погледне Томас.

— Сол по сърцето Носен от пяната е мой приятел. Как бих могъл да се намеся? — Помълча и добави: — Върховният владетел не е беззащитен.

Томас обаче се заинати.

— Ами ако някой Бяс…

— Не — прекъсна го Морам без никакво съмнение. — Тувор беше прав. Никой Бяс няма силата да овладее Великан.

— Но нещо… — запъваше се Томас — … нещо го измъчва. Той… той не вярва в онези предзнаменования. Мисли си, че… Лигоча… или друга причина… ще попречи на Великаните да се завърнат в своя дом.

Отговорът на Морам беше толкова тих, че Томас го разчете само по движението на изкривените устни.

— И аз го мисля.

В сумрака Сол по сърцето седеше като купчина струпани каменни плочи, мънкаше си и се взираше в скалата отсреща като в недостъпни за другите видения. От тази гледка гневно съчувствие избухна у Томас, но той го потисна с напомняне за сделката със себе си.

Скоро отрядът се върна в клисурата за вечеря под светлината на една мъждива факла, после се опитаха да поспят. За Томас отдихът беше недостижима цел — чувстваше как пълчищата от пещерни твари се размотават като кълбо на разрухата, от което ще бъде изплетена гибелта на Земята. Но несекващия рев на реката го унесе и той се отпусна върху камъка. Дремеше неспокойно, бойните тъпани ехтяха в скалите под него.

Доста по-късно се ококори напълно буден. Червената луна бе подминала Гръмовръх и сега осветяваше злостно цялата клисура. Досети се, че минава полунощ. Отначало помисли, че луната го е събудила, но миг по-късно осъзна, че камъните вече не трептят от подземния тътен. Огледа бивака — Тувор си прошепна нещо с Протал и започна да буди всички наред.

Скоро отрядът беше нащрек. Томас затъкна ножа под пояса на туниката си, а с другата ръка стисна жезъла. Биринер вдигна един от дървените пръти, на чийто връх играеше пламъче. В тази оскъдна светлина Морам и Протал говореха с Покорната на гривата Лид, предводителя Куаан и Първия страж Тувор. Размити сенки се меняха като страх и решимост по лицето на Върховния владетел. Гласът му беше отпаднал старчески, когато каза:

— Това е последният час под открито небе. Армията на Лигоча излезе. Онези от нас, които са решили, ще влязат в катакомбите на Гръмовръх. Трябва да се възползваме от този шанс, докато вниманието на Лигоча още е насочено към войската му… и преди да се е усетил, че не сме там, където очаква. Сега е времето да изберете дали се отказвате от похода. В леговищата на пещерните твари не ще има отстъпление, бягство или провал. Всички бяха смели до този миг. Няма защо да се срамувате от отказа си.

Куаан промълви нерешително:

— Върховен владетелю, ти ще отстъпиш ли?

— О, не — въздъхна Протал. — Решителният час е положил длан върху мен. Не бих посмял да се поколебая.

— Нима е възможно еоман от Ратниците на твърдината да се откаже сега, щом Върховният предводител ще продължи? Никога!

— Никога! — повториха като ехо Ратниците.

Томас се питаше къде е Сол по сърцето и какво ще направи. За себе си знаеше, че няма избор — съновидението би го освободило само чрез Жезъла на закона. Или чрез смъртта.

Лид се обърна към Протал и отметна глава настръхнала.

— Аз дадох дума. Въжарите ще опазят конете ви с надеждата да се завърнете. Но аз… — Тръсна вързаната си коса сякаш се опълчваше на себе си. — Аз идвам с вас. В подземията. — С припрян жест не позволи на Върховния владетел да възрази. — Ти даде пример, който съм длъжна да последвам. Как бих могла да застана отново пред ранихините, ако съм стигнала само дотук и съм отстъпила пред най-голямата опасност? Знам и още нещо. Рамените са близки с небето, с простора. Познаваме пръстта и тревата. И не се губим в мрака — ранихините научиха краката ни да стъпват безпогрешно. Уверена съм, че винаги ще намеря пътя навън. Може би ще се нуждаете от мен, макар че съм далече от равнините Ра… и от себе си.

Сенките подлъгваха с гримаса по лицето на Протал, но той отговори тихо:

— Благодарен съм ти, Покорна на гривата. Рамените са храбри приятели на Земята. — Плъзна поглед по целия отряд и каза: — Да вървим. Пред нас е завършекът на този поход. Каквото и да ни сполети… докато има хора да пеят, ще се знае, че в тези мрачни времена Земята е имала достойни защитници.

Без да чака отговор, той навлезе от кървавата светлина в тъмата на разлома.

Ратниците пропуснаха Томас да върви след двамата Владетели, като че му отреждаха почетно място. Протал и Морам вървяха рамо до рамо и когато доближиха Наблюдателницата, Томас започна да различава в пролуката между тях Сол по сърцето, застанал на ръба. Великанът стоеше с вдигнати ръце, притиснал длани към отсрещните стени на разлома. Взираше се във вечното гърчене на почервенялата река — тъмен силует под болното алено небе.

Щом долови, че Владетелите са зад гърба му, той заговори сякаш от самото ждрело:

— Оставам тук. Това е моят пост. Ще ви пазя. Армията на Лигоча няма да ви приклещи под Гръмовръх, докато съм жив. — След миг-два издаде с гласа си, че е опознал и дъното на душата си. — Оттук няма да надушвам леговищата на пещерните твари. — Следващите думи обаче напомниха за предишните му шеги. — Катакомбите не са правени по мярка за Великани.

— Добър избор — промърмори Протал. — Нуждаем се от твоята закрила. Но не оставай тук и след пълнолуние. Ако не се върнем дотогава, значи е свършено с нас, а ти ще си длъжен да предупредиш своя народ.

Сол по сърцето отговори, все едно слушаше някой друг.

— Помнете Клетвата на мира. В лабиринта, където се спускате, тя ще бъде пътеводната ви нишка. Тя ви пази от стремежите на Душегубеца, потайни и кръвожадни. Помнете Клетвата. Може би надеждата заблуждава. Но омразата… омразата покварява. Аз прибързах с омразата. Превръщам се в онова, което ме отвращава.

— Зачитай истината поне малко! — сопна се Морам и стресна Томас. — Ти си Сол по сърцето Носен от пяната, от народа на Великаните в Морска шир, Скален брат на човеците на Земята. Това име не може да ти бъде отнето.

Томас обаче не бе чул самосъжаление в думите на Сол по сърцето — само прозрение и печал. Великанът не продума повече, неподвижен като стените, на които се подпираше. Стоеше подобно на статуя, поставена в Наблюдателницата.

Владетелите не се забавиха при него. Нощта се изнизваше, а те искаха да навлязат под планината преди зазоряване.

Отрядът се подреди. Протал, Биринер и двама стражи зад Първия страж Тувор, след тях — Морам, Лид, Банор, Томас и Корик. По-назад Куаан водеше своите четиринайсет Ратници, накрая вървяха останалите четирима стражи.

Само двайсет и девет срещу незнайната мощ на Лигоча.

Опънаха въже от Тувор до последния страж и един по един слязоха по протърканите стъпала към Коварното ждрело.