Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord Foul’s Bane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 8гласа)

Информация

Сканиране
filthy(2019 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2019 г.)

Издание:

Автор: Стивън Р. Доналдсън

Заглавие: Прокобата на Господаря Гад

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 15.07.2013

Редактор: Саша Попова

ISBN: 978-954-655-412-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9412

История

  1. —Добавяне

14.
Съветът на Владетелите

Събуди се с усещането за помътнял въздух като от преминаващ буреносен облак — кипнали черни кълба и святкащ бял огън. С механични движения се подготви за Съвета — изми се, огледа тялото си, облече собствените си дрехи и се обръсна отново. Когато Банор остави на масата поднос с храна, Томас се засити, сякаш гълташе прах и чакъл. После пъхна ножа на Атиаран под колана си, стисна жезъла на Барадакас в лявата си ръка и седна да чака с лице към вратата.

Най-сетне Банор се върна да го повика. Томас поседя неподвижно още малко, забил отнесен поглед в стража. Питаше се ще събере ли смелост да продължи в това съновидение. Струваше му се, че лицето му пак се криви, но не знаеше дали е така.

„Отсега са им отмерени най-много…“

„Хайде, че да се свърши по-бързо.“

Докосна твърдия метал, скрит под дрехата, за да укрепи волята си, и застави тялото си да се изправи. Изгледа ядно вратата като праг пред опасност, мина неохотно през нея и тръгна по коридора. Воден от повелително изправения гръб на Банор, Томас прекоси двора и пое навътре и надолу в странно издълбаната плетеница на Весел камък.

По ярко осветени коридори в планинските недра стигнаха накрая до висока сводеста двукрила врата. Тя беше затворена и пред нея пазеха мъже от Кръвната стража. Покрай стената имаше изсечени каменни седалки, някои достатъчно големи да поберат Великан. Банор кимна на часовите. Единият отвори вратата, а другият им посочи безмълвно да минат. Томас влезе след Банор в залата, където се събираха Владетелите.

Средоточието беше огромна кръгла зала, спускаща се стъпаловидно към центъра си, с висок, подкрепян от кръстосани каменни ребра купол. Подредени в дъги седалки заемаха три четвърти от пространството. Вратата, през която Томас влезе, беше почти наравно с най-високо разположената редица, също като другите две врати — доста по-малки, — които видя отсреща. По-надолу имаше извита каменна маса, отворена само в единия край, и подредени множество столове, подобни на тронове около нея, а точно по средата — широка кръгла вдлъбнатина с грейвлинг. Жълтото сияние на камъните се смесваше със светлината от четири огромни факли по стените, поддържани от лилианрил.

Докато Банор го водеше надолу по стъпалата към отворения край на масата, Томас успя да огледа присъстващите в залата. Сол по сърцето Носен от пяната се бе настанил удобно в огромен каменен трон. Великанът изви глава към доскорошния си спътник и му се усмихна приветливо. Другите около масата бяха само Владетели. Точно срещу Томас седеше Протал, сложил жезъла си на каменния плот. От двете му страни седяха престарял мъж и също толкова стара жена. До старицата видя Морам, а срещу него — жена на средна възраст. Зад всеки Владетел бдеше мъж от Кръвната стража.

В Средоточието имаше само още четирима. Високо зад Върховния владетел седяха Грижовниците — Биринер и Торм. Малко по-нагоре чакаха други двама мъже — единият воин с двоен черен диагонал на нагръдника си, а до него Тувор, Първият страж.

Почти празната зала изглеждаше грамадна и загадъчна.

Банор придружи Томас до единствения каменен трон откъм отворения край на масата, разположен срещу мястото на Върховния владетел. Томас седна вдървено и се огледа. Тук беше твърде отдалечен от Владетелите и се притесняваше, че би се наложило да крещи посланието си. Но когато Протал се изправи и заговори тихо, Томас го чу съвсем ясно.

— Томас Ковенант, добре дошъл пред Съвета на Владетелите.

Хрипкавият му глас стигаше до ушите на Томас, сякаш стояха един до друг.

Започваше да свиква със Средоточието и да долавя присъствието и решимостта на Владетелите. Струваше му се, че се придържат с желание към безапелационните си обвързаности и колкото и широк да е кръгозорът им, нищо не ги отклонява от целта.

Протал стоеше, впил поглед в него. Макар да изглеждаше много стар, щръкналата брада и изправените рамене показваха, че силата му не е изчерпана. Но очите му бяха уморени от неспирното себеотрицание, стигащо до такава крайност, че потискаше дори плътта. Внушаваше впечатлението, че е съзрял твърде отдавна и сега единствено силата, на която се е посветил, го поддържа да не рухне.

Но седящите от двете му страни не се бяха съхранили толкова добре. Имаха белязана от възрастта кожа и се гърбеха над масата, сякаш се бореха с просмукалата костите им старост, за да различат съзерцанието от дрямката. Томас вече познаваше Морам, но сега той изглеждаше далеч по-рязък и опасен — дали присъствието на другите Владетели не изостряше способностите му? Втората жена сред Владетелите пък седеше спокойно. Лицето й беше обърнато към него с предизвикателно изражение.

— Нека се представим, преди да започнем — рече Върховният владетел. — Аз съм Протал, син на Дуилиън, и съм Върховен владетел по решение на този Съвет. Вдясно от мен са Вариол, спътник на Тамаранта и син на Пентил, някогашен Върховен владетел… — при тези думи двамата прегърбени старци вдигнаха глави и се спогледаха с усмивки — … и Осондрея, дъщеря на Сондрея. Отляво са Тамаранта, спътница на Вариол и дъщеря на Енеста, и Морам, син на Вариол. Познаваш Великана от Морска шир — Сол по сърцето Носен от пяната, и вече си се срещал с Грижовниците. Зад мен са също Тувор, Пръв страж от Кръвната стража, и Гарт, боен предводител на Ратниците в Твърдината. Всички те имат право да присъстват на Съвета. Възразяваш ли срещу някого?

Да възразява ли? Томас завъртя вяло глава.

— Тогава да започваме. Имаме обичай да изразяваме уважението си към онези, които застават пред нас. Как да те почетем?

Томас пак поклати глава.

„Не искам почести. Веднъж вече допуснах тази грешка.“

Върховният владетел се взря в него питащо и накрая каза:

— Както предпочиташ. — Обърна се към Великана и заговори по-силно: — Приветствам те с добре дошъл сред нас, Сол по сърцето Носен от пяната, Великане от Морска шир, Скални братко, наследил верността на Земята, за която Бездомните са като благослов. Добре си дошъл здрав или ранен, с благи или страшни вести, носещ или търсещ дарове. Каквото и да назовеш, няма да ти откажем, докато животът и силата ни могат да удовлетворят молбата ти. Аз съм Върховният владетел Протал и изричам тези думи насред Весел камък.

Сол по сърцето се изправи и отговори:

— Приветствам те, Владетелю, приятелю на Земята. Аз съм Сол по сърцето Носен от пяната, изпратен от Великаните в Морска шир да се явя пред Съвета. Истината, каквато я знае моят народ, ще бъде изречена от устата ми сред одобрението на тези свещени древни камъни, изваяни от предците ми… Дошло е време, когато трябва да докажем силата на предаността. Дойдох през Великанската гора и Анделейн в името на прастарите обети. — Той се озърна весело към Томас и добави не толкова тържествено: — Дойдох и да доведа някого. Моят приятел Томас Ковенант обеща, че за това пътешествие ще се пее. — Сол по сърцето се засмя тихо. — Аз съм Великан от Морска шир, не съчинявайте кратки песни за мен.

Шегата му накара и Морам да прихне, а Протал се подсмихна кротко, но неприветливото лице на Осондрея сякаш не познаваше смеха. Нито Вариол, нито Тамаранта показаха, че изобщо са чули Великана. Той седна на трона си и Осондрея тутакси попита:

— Каква е целта на твоето пратеничество?

Великанът изопна рамене и ръцете му докоснаха напрегнато каменния плот на масата.

— Владетели… Камък и море! Аз съм Великан и не ми е лесно, макар за мен да е по-леко, отколкото за сънародниците ми… Затова ме избраха. Ще се помъча да говоря по-сбито. Моля ви да ме разберете. Това пратеничество ми беше възложено на Събора на Великаните, продължил десет дни, а не сме губили време. Когато е нужно да вникнеш в историята, тя трябва да бъде разказана от край до край. Ние казваме, че припряността е за онези, които нямат надежда. А не е минавал ден от живота ми, в който да не съм се убеждавал в правдивостта на поговорките. Пратеничеството ми е свързано с много неща, които не бихте искали да изслушате изцяло тъкмо сега. Трябва да познавате историята на моя народ — цялото бродене и загубата, довела ни на брега на тази Земя, всичко случило се с народа ми оттогава. Ще пропусна това. Ние сме Бездомните с носещите се по вълните души, ние сме страдащите от безплодността на семето ни. Копнеем за родината си. Но още от времето на Деймлон, Приятеля на Великаните, ние не губим надежда, ако ще самият Душегубец да ни се опълчи. Търсим из моретата и чакаме да се сбъднат знаменията. — Сол по сърцето помълча, вторачен замислено в Томас, и продължи: — Знаменията пък са чудновато нещо. Толкова много се казва… и толкова малко е ясно. Деймлон ни предрече не намирането на Дома, а по-скоро свършек, изход от нашата загуба. Но и това ни стигаше… Да, стигаше ни. Е, ние открихме надежда. Когато пролетта дойде в Морска шир, завърнаха се нашите кораби-търсачи и съобщиха, че в самия край на плаването си достигнали остров, който бележи пределите на древните океани, обиколени някога от нас. Нямаме пълна увереност, но следващите ни търсачи могат да се насочат право към острова и да дирят отвъд него по-сигурни белези.

Протал кимаше и съвършената акустика на залата донасяше до ушите на Томас лекото шумолене на туниката му. Изражението на Великана подсказваше, че наближава най-важната вест:

— Деймлон ни дари и с друга надежда. Сърцевината на предреченото от него е в следното — нашето лутане ще свърши, когато семето ни възвърне силата си и броят ни престане да намалява. Тъй надеждата води до нова надежда, защото и без предсказанието му щяхме да се радваме и да се насърчаваме, ако нашите толкова малобройни и обични чеда се множат. Чуйте! В нощта след завръщането на корабите Вълни в косите Цветуща в здравето, съпруга на Як като мачта Сръчен в ръцете, даде живот на… Ех, камък и море! Като пропускам цялата отдавнашна признателност на Великаните, все едно осакатявам езика си. Как откриват радостта онези, които всичко казват накратко? Гордата и прекрасна Вълни в косите роди трима сина.

Великанът не сдържа вълнението си и подхвана песен, в която звучаха мощта и соленият дъх на прибоя.

Томас видя изненадан, че Владетелката Осондрея се усмихва, а очите й отразяват влажно златистото сияние на грейвлинга. Това стигаше, за да проумее колко е щастлива от новината.

Сол по сърцето млъкна изведнъж, махна с ръка към Томас и каза:

— Моля да ми простите — имате и други неотложни дела. Трябва вече да стигна до същината на моето пратеничество. Приятелю — подхвърли той на Томас, — няма ли да се засмееш заради мен? Аз не бива да забравям, че Деймлон ни обеща завършек, не завръщане у дома… макар че не си представям друг завършек освен завръщането. Но може би над Великаните вече тегне сумрак.

— Недей, Скални братко — прекъсна го Тамаранта, — не навличай зло на своя народ с подобни приказки.

Великанът се разсмя от сърце.

— О, признателен съм ти, Владетелко Тамаранта. Ето как мъдрите древни Великани биват скастряни от млади жени. Всички мои сънародници ще се смеят до захлас, когато им разкажа това.

Тамаранта и Вариол пак се спогледаха усмихнати и отново потънаха в своя размисъл или унес.

— Е, Владетели, ето я и същината — продължи Сол по сърцето. — Камък и море! От такава припряност ми се замайва главата. Дойдох да помоля за изпълнението на древните обещания. Върховният владетел Лорик, Гасителя на злото, е обещал, че ще получим дар от Владетелите, щом нашата надежда узрее — дар, който ще ни даде по-добър шанс по пътя към дома.

— Биринер… — обади се Осондрея.

Високо над Протал старият Биринер се надигна и отговори:

— Разбира се. Не спя. Не съм толкова остарял, колкото изглеждам. Чувам ви.

— Биринер — прекъсна го Осондрея, — съхранено ли е в твоето знание обещанието за дар, дадено от Лорик на Великаните?

— Дар ли? Че защо не? Нищо й няма на моята памет. Къде е онова пале — ученикът ми? Разбира се — лор-лиарил. Наричат го и сърцевината на гилдена. Тъй… За кил и румпел на всеки кораб. За да плават право по курса и да не засядат в плитчините. И за да са здрави като камък — натърти той към Торм, — колкото и да не ти се вярва, ухилен познавачо на радхамерл. Помня, да…

— А можеш ли да осигуриш това? — невъзмутимо попита Осондрея.

— Кое да осигуря? — озадачи се старецът.

— Можеш ли да изработиш кил и румпел от сърцевината на гилден за всеки кораб на Великаните? Загубено ли е това знание? — Тя се обърна към Сол по сърцето. — От колко кораба ще се нуждаете?

Великанът се озърна към достолепно изправения Биринер, преглътна напиращата шега и отговори просто:

— Седем. Или може би само пет.

— Може ли да бъде направено? — пак настоя Осондрея, но без сприхавост.

Погледът на Томас шареше към всеки говорещ с недоумение, все едно слушаше непозната реч.

Грижовникът извади малка подложка и писец от гънките на туниката си и започна да пресмята, като си мърмореше полугласно. Скрибуцането на писеца се чуваше из цялата зала, накрая той вдигна глава и изрече неловко:

— Знанието го има. Но няма да е лесно. Ще направим всичко по силите си… Разбира се. Време… Ще ни е нужно време.

— Колко ще продължи?

— Всичко по силите си… ако не ни попречат. Нямам вина. Не аз съм изгубил знанието, което е било гордостта на лилианрил. Четири десетилетия. — Гласът му спадна до шепот, когато каза на Сол по сърцето: — Съжалявам…

— Четири десетилетия ли? — засмя се благо Великанът. — Смело казано, приятелю Биринер. За мен четирийсет години не са много време. — Той се взря в Протал. — Моят народ не би могъл да ви се отблагодари. Дори в нашия език не биха стигнали думите за това. И трите хилядолетия на нашата вярност не са достатъчни, за да се отплатим за седем кила и седем румпела от сърцевината на гилден.

— Не е така — възрази Върховният владетел. — И седемдесет пъти по седем да бъдат даровете от сърцевината на гилден, няма да са нищо пред прекрасната ни дружба с Великаните от Морска шир. Единствено мисълта, че сме помогнали за завръщането ви в родината, може да запълни пустотата от вашето отпътуване. А и тепърва ще изминат четирийсет години, докато ви помогнем. Но ще започнем веднага и може би някакво ново прозрение за знанията, оставени ни от Кевин, ще съкрати този срок.

— Веднага… — промърмори Биринер и седна.

„Четирийсет ли? — ахна беззвучно Томас. — Нямате четирийсет години.“

— Свършихме ли? — намеси се Осондрея и погледна първо Сол по сърцето, после и Протал. Щом те кимнаха, тя се вторачи в Томас. — Тогава да се заемем с идването на Томас Ковенант.

Думите й отекнаха в залата като далечна гръмотевица. Морам се помъчи да смекчи прямата й грубост с усмивка.

— Чужденецът, който се нарича и Неверника.

— И то с основание — добави Сол по сърцето.

Тези думи прозвучаха като тревожен сигнал в замъгления от опасения ум на Томас и той погледна втренчено Великана. В очите му, хлътнали под надвисналото чело, прочете ясно, сякаш чу молбата: „Признай им, че носиш бяло злато, и го използвай, за да помогнеш на Земята“. „Невъзможно“, рече си Томас. Чак усети как очите му пламват от безпомощното му инатене, но лицето му остана неподвижно като мраморна плоча.

Осондрея го изненада със сърдит въпрос:

— Намерили са гоблена от твоята стая. Защо си го изхвърлил в двора?

Томас не я погледна.

— Сметнах го за оскърбителен.

— Оскърбителен?…

Гласът й пресекна от изумление и обида.

— Осондрея! — сдържано я сгълча Протал. — Той е чужденец.

Тя изгледа възмутено Томас и млъкна. За миг никой не шавна и не продума. У Томас се прокрадна смущаващото подозрение, че Владетелите обсъждат наум как да се отнесат с него. Морам стана, заобиколи масата, мина откъм вътрешната й страна и приседна на ръба на плота срещу Осондрея. Взря се в Томас, който се почувства по-уязвим от всякога за пронизващия му поглед. Без да се обръща, долови как Банор пристъпи напред, като че очакваше той да нападне Владетеля.

Морам започна нерадостно:

— Томас Ковенант, трябва да ни простиш предпазливостта. Осквернената луна е вестител на зло на Земята, каквото не сме и очаквали. Без предупреждение небето ни извести за най-непосилната задача на нашето време и сега сме изправени пред гибелна заплаха. Но ние не сме предубедени към теб. Ти сам ще покажеш дали си враг… ако си такъв, разбира се. — Очите му търсеха някакъв отклик, но Томас му отвръщаше с празен поглед. Владетелят сви рамене едва забележимо и продължи: — А сега… може би е най-добре, ако ни предадеш посланието.

Томас сгуши глава като човек, тормозен от ято лешояди. Не искаше да повтаря онези слова, не искаше да си спомня за Стражницата на Кевин, за каменното поселище Митил. Коремът му се присвиваше от въображаем шемет. Всичко това беше невъзможно. Как да опази застрашеното си здравомислие, ако умува над тези неща?

Но посланието на Гад налагаше своята тежка принуда. Томас го беше носил като рана в ума си прекалено дълго и не можеше да го отхвърли сега току-така. Преди да напрегне волята си, думите се вкопчиха в него подобно на гърч. С просмукан от неизразимо отвращение глас той подхвана:

— Ето ги словата на Господаря Гад, Презиращия: „Предай на Съвета и на Върховния владетел Протал, син на Дуилиън, че отсега са им отмерени най-много седем пъти по седем години на Земята. Преди да са отброени докрай дните в тях, аз ще властвам над живота и смъртта. И в знак на това, че словата ми са самата истина, кажи им, че Лигоча, Скалния червей, Пещерната твар от Гръмовръх, е намерил Жезъла на закона, изгубен преди десет столетия от Кевин при Ритуала на оскверняването. Кажи им, че задачата на тяхното поколение е да си върнат Жезъла. Без него не ще успеят да устоят срещу мен дори седем години и аз ще постигна окончателната си победа шест пъти по седем години по-рано.

На теб, раболепнико, казвам — не се проваляй като вестоносец. Не предадеш ли посланието ми на Съвета, всяко човешко същество на Земята ще бъде мъртво, преди сезоните да се сменят десет пъти. Не разбираш, но аз те уверявам, че е ужасно Лигоча да притежава Жезъла. Той ще седне на трона в Твърдината до две години, ако вестта не стигне до тях. Пещерните твари вече се сбират по негов зов. И вълците, и Злотворните се подчиняват на властта на Жезъла. Но не войната е най-черната заплаха. Лигоча дълбае все по-надолу в тъмните недра на Гръмовръх — Грейвин Трендор, Планината на Огнелъвовете. А в земните дълбини са погребани злини с толкова страшна мощ, че никой смъртен не би надделял над тях. Те биха превърнали цялата вселена в ад во веки веков. Лигоча търси тъкмо такава злина — Илеартския камък. Стане ли негов господар, тежко и на всевластните, и на смирените до свършека на самото време.

Постарай се да предадеш посланието, раболепнико. Ти видя Лигоча. Ще ти хареса ли да бъдеш погубен от него? И едно предупреждение накрая. Не забравяй от кого трябва да се страхуваш. Досега бях принуден да се задоволя с убийства и мъчения. Но замислите ми съзряха и аз започнах делото си. Няма да спра, докато не залича и помена от надежда на Земята. Размишлявай над това и се обезсърчавай!“

Когато млъкна, почти чу изблика на страх и отвращение, отприщен от неохотната му реч. Протал беше склонил глава и впиваше пръсти в жезъла си, все едно извличаше смелост от него. Отзад Тувор и Гарт бяха скочили от местата си в позите на настръхнали бойци. Странно, но Вариол и Тамаранта се гърбеха на троновете си като задрямали, привидно глухи за казаното. Осондрея обаче гледаше облещено Томас, сякаш я беше пробол в сърцето. Морам стоеше, стиснал клепачи, и там, където металът на неговия жезъл опираше в камъка, просветваше син пламък. Сол по сърцето се бе свлякъл на седалката, огромните му длани стискаха съседния трон. Раменете му потръпнаха и тронът се пропука.

Осондрея се сепна и притисна длани към лицето си със скръбен вопъл:

Меленкурион абата!

Но тя тутакси свали ръце от лицето си и се вторачи отново втрещено в Томас. Той възкликна мислено „Нечист!“, сякаш се съгласяваше с нея.

— Смей се, Ковенант — прегракнало прошепна Великанът. — Ти ни разказа за края на всичко. Сега ни помогни. Смей се.

Томас отвърна унило:

— Ти се смей. „Радостта е в ушите, които слушат…“ Аз не мога.

Сол по сърцето го изуми, като наистина се разсмя. Отметна глава и от гърлото му се изтръгна задавен кикот, напомнящ ридание, но звукът се отприщи и изчисти и вече носеше неудържимо веселие. Това страховито усилие втрещи Томас.

А със смеха на Сол по сърцето и Съветът се опомни от потреса. Протал полека вдигна глава.

— Бездомните са благослов за Земята — промърмори той.

Раменете на Морам се отпуснаха и огънят между жезъла му и пода угасна. Осондрея тръсна глава, въздъхна и плъзна пръсти през косата си. И отново Томас долови някакво сливане на умовете между Владетелите — те споделиха силата си без думи.

Отчужден и потиснат, той чакаше да го разпитват и се бореше да закрепи в душата си отричането на всичко, за да оцелее.

Накрая вниманието на Владетелите се съсредоточи отново върху него. Плътта по лицето на Протал провисваше от умора, но очите гледаха твърдо и непреклонно.

— А сега, Невернико — тихо каза той, — трябва да ни разкажеш всичко, което ти се е случило. Длъжни сме да научим как се въплъщават заплахите на Господаря Гад.

„А сега…“, отекна в ума му и той се размърда на неуютния трон. Трудно сдържаше желанието да вкопчи ръка в пръстена. Мрачните спомени кънтяха, мъчеха се да сломят защитата му. Скоро всички в Средоточието се бяха вторачили в него. Започна да мята думите сякаш захвърляше негодни тухли.

— Дойдох от… друго място. Бях пренесен на Стражницата на Кевин… Незнайно как. Първо зърнах Лигоча… после Гад ме остави на Стражницата. Те май се познаваха.

— А Жезълът на закона? — попита Протал.

— Лигоча имаше жезъл… целия в шарки, изрязани по него, с метални краища като твоя. Не знам какъв беше този жезъл.

Протал сви рамене, забравил съмнението. Томас се застави навъсено да описва случките, без да говори за себе си, без да спомене Лина, Триок или Барадакас. Когато разказа за убития уейнхим, Осондрея изсъска измежду зъби, но Владетелите замълчаха.

А когато заговори за злонамерения посетител в дървеното поселище, Морам го прекъсна напрегнато:

— Непознатият назовал ли се е някак?

— Казал, че името му е Джеханум.

— Аха… И с каква цел е дошъл?

— Откъде да знам? — остро отвърна Томас, за да прикрие неискреността си със сприхавост. — Не познавам Бесове.

Морам кимна нехайно и Томас им описа как с Атиаран пътешестваха през Анделейн. Пропускаше безцеремонно всичко, свързано с усещането за зло. Но когато стигна до Празника на пролетта, се запъна.

Духчетата… Яростта и ужасът на онази нощ още бяха с него, още ги виждаше ясно с измъчената си душа. „Ковенант, помогни им!“ „А как бих могъл? Това е безумие! Не съм… не съм Берек.“

Гърлото го заболя, усещаше думите твърде грапави, за да минат през него.

— Злотворни нападнаха Празника. Ние избягахме. Някои Духчета бяха спасени от… от един Необвързан, така ми каза Атиаран. После луната почервеня. След това се добрахме до реката и срещнахме Сол по сърцето. Атиаран реши да се върне в дома си. По дяволите, още колко трябва да понасям това?!

Тамаранта изненадващо вдигна клюмащата си глава.

— Кой ще отиде? — отправи тя въпрос към тавана на Средоточието.

— Още не е решено, че някой ще отиде — меко напомни Протал.

— Глупости! — изсумтя тя и заподръпва тънък бял кичур зад ухото си, докато насилваше костите си да се изправи. — Твърде важно е, за да бъдем просто предпазливи. Длъжни сме да направим нещо. И аз му се доверявам, разбира се. Носи жезъл на хайрбранд, нали? Кой хайрбранд дава жезъл без ясна подбуда? И я го погледнете — единият край е обгорен. Използвал го е в схватка… на Празника, ако не се лъжа. Ах, горките Духчета… Какво зло! — Тя се взря във Вариол и го подкани: — Да вървим. Трябва да се подготвим.

И той едва накара тялото си да стане от стола. Хвана Тамаранта под ръка и излязоха през вратата зад Върховния владетел.

Осондрея изчака почтително, после пак се вторачи в Томас и попита настойчиво:

— Как се сдоби с този жезъл?

— Даде ми го хайрбранд Барадакас.

— Защо?

Тонът й предизвика гнева му и той натърти:

— Искаше да ми се извини за недоверието.

— А ти как го научи да ти се доверява?

„Ама че гадост!“

— Като издържах проклетото му изпитание.

Морам попита сдържано:

— Невернико… а защо хайрбранд Барадакас от дървеното поселище е решил да те подложи на изпитание?

Томас пак се почувства принуден да излъже.

— Безпокоеше се заради Джеханум. Проверяваше всекиго.

— А дали е проверил и Атиаран?

— Ти как мислиш?

— Аз мисля — намеси се решително Сол по сърцето, — че за Атиаран, спътница на Трел, от каменното поселище Митил, не е било нужно изпитание за нейната правдивост.

Владетелите се спогледаха, като че бяха попаднали в безизходица. Накрая Протал изрече сурово:

— Томас Ковенант, ти си чужденец и не сме имали време да изучим твоя нрав и привички. Няма обаче да оставим на теб да решаваш кое е правилно. Пролича добре, че беше неискрен. В името на Земята трябва да отговориш на нашите въпроси. Моля те, кажи ни защо хайрбранд Барадакас подложи теб на изпитание, но не и пътуващата с теб Атиаран.

— Не.

— Тогава ни кажи защо Атиаран е решила да не те придружи дотук. Твърде рядко някой от родените на Земята избира да не дойде във Весел камък.

— Не.

— Защо отказваш да отговориш?

Томас изгледа вбесен Владетелите, които го разпитваха. Седяха пред него като съдии, присвоили си правото да отхвърлят казаното от него. Идеше му да се защити с викове и ругатни, но съсредоточените им погледи го възпряха. Не откриваше презрение у тях. Имаше гняв, страх, смущение, имаше я и оскърбената им обич към Земята, но презрение нямаше. Той каза съвсем тихо:

— Не разбирате ли? Опитвам се някак да не изрека още по-голяма лъжа. Ако още ме притискате… ще стане зле за всички ни.

Върховният владетел срещна неговия яростен и умоляващ поглед и накрая въздъхна хрипкаво:

— Така да бъде, макар че ни затрудняваш. Сега трябва да помислим насаме. Моля те, излез от Средоточието. Ще те повикаме след малко.

Томас стана, завъртя се на пети и тръгна нагоре по стъпалата към голямата врата. Само шумът от стъпките му по пода нарушаваше тишината. Вече беше пред вратата, когато чу Сол по сърцето да казва, сякаш собственото му сърце произнесе думите:

— Атиаран, спътницата на Трел, те обвиняваше за изтреблението на Духчетата.

Томас застина от ужас в очакване Великанът да продължи. Сол по сърцето обаче не добави нищо. Разтреперан, Томас излезе и се завлече към едно от местата за сядане до стената. Тайната му изглеждаше толкова крехка, че недоумяваше как я е опазил досега.

„Аз не съм…“

Вдигна глава — Банор стоеше пред него. Макар и безизразно, лицето на стража не беше чуждо на презрението. Можеше да крие какво ли не, а сега сякаш подсказваше, че осъжда и слабостта, и болестта на Томас.

Тласкан от страха и безсилието, Томас си каза: „Продължавай нататък! Оцелявай“.

— Банор — изръмжа след малко, — според Морам било добре да се опознаем. Каза да те разпитам за Кръвната стража.

Банор вдигна рамене в знак, че никакъв въпрос няма да наруши спокойствието му.

— Твоят народ… са харучаите, нали?… — Стражът кимна. — … живеели високо в планината. Дошли сте на Земята, когато Кевин е бил Върховен владетел. Колко време мина оттогава?

— Това беше векове преди Оскверняването. — Странният тон на Банор подсказваше, че измерването на времето в години няма никакво значение за него. — Оттогава минаха две хилядолетия.

Две хилядолетия… Томас си спомни за Великаните и промълви:

— Значи затова сте останали само петстотин. Измирали сте, откакто сте дошли на Земята.

— Кръвната стража винаги е наброявала петстотин мъже от нашия народ. Такъв е Обетът. Харучаите са… повече.

— Повече ли?

— И сега живеят в планината.

— Но щом е тъй, как… Ти сам каза, че отдавна не си се връщал там. — Стражът пак кимна леко. — Как поддържате бройката си тук? Не видях никакви…

Банор го прекъсна безстрастно:

— Когато някой от Кръвната стража бъде убит, изпращаме тялото му в планината през Стражевия пролом и друг от харучаите идва да заеме мястото му в изпълнението на Обета.

„Убит ли?…“, замисли се Томас.

— Ти не си ли се връщал у дома? Не навестяваш ли своите?… А имаш ли жена?

— Някога имах.

Гласът на Банор не се промени, но тъкмо в неговата безстрастност Томас долови колко важен е въпросът.

— Някога ли? Каква е участта й?

— Тя е мъртва.

Инстинктът предупреди Томас да внимава, но той упорстваше, пришпорен от непонятната за него непоклатимост на Банор.

— А откога… откога е мъртва?

Без да се подвоуми, стражът отговори:

— От две хилядолетия.

„Какво?!“ Томас облещи очи и зашепна беззвучно, сякаш се боеше Банор да не го чуе: „Това е невъзможно. Това е невъзможно“. Запремигва стъписано в напразен опит да се опомни. „Две… Но какво е това?!“

Въпреки изумлението му думите на Банор звучаха убедително. Този глас като че не можеше да мами или дори да се отклонява от простата истина. Томас се изпълни с ужас, със смазващо състрадание.

— А ти — изхриптя — на колко години си?

— Дойдох на Земята с първите харучаи, през първите години на Кевин като Върховен владетел. Заедно изрекохме за пръв път Обета за служене. Заедно призовахме земната сила да засвидетелства нашето посвещение. И сега не се завръщаме у дома, докато не бъдем убити.

„Две хиляди години… — повтори си Томас. — Докато не бъдем убити… Невъзможно. Това не се случваше!“ Объркан, той се стараеше да си внуши, че чутото е досущ като възвърнатия живот в нервите му — още по-ясно доказателство, че Земята е нереална. Но не го чувстваше като доказателство. Чувстваше се покъртен, все едно е научил току-що, че Банор страда от рядка форма на проказа. Насили се да промърмори:

— Защо?

Стражът отвърна с равен глас:

— Когато дойдохме на Земята, видяхме чудеса — Великани, ранихини, Весел камък… и Владетели с такава мощ, че отказаха да водят война срещу нас, за да не ни унищожат. В отговор на нашето предизвикателство те дадоха на харучаите толкова скъпоценни дарове… — Той помълча, потънал наглед в своите спомени. — Ето защо ние пък дадохме Обета. Не можехме да отвърнем на щедростта им другояче.

— Това ли е вашият отговор на смъртта? — Томас се бореше със съчувствието си, като се опитваше да приравни казаното от Банор до поносими мащаби. — Така ли става всичко на Земята? Щом закъсате, просто вършите невъзможното? Като Берек?

— Дадохме своя обет. Този обет е живот. Разложението е смърт.

— Две хиляди години?! — възнегодува Томас. — Що за проклятие! Това дори не е честно. Не мислиш ли, че сте направили достатъчно?

Стражът отвърна все тъй безизразно:

— Не можеш да ни поквариш.

— Да ви покваря ли? Изобщо не съм искал. Не ме засяга, ако ще да служите на Владетелите, докато изсъхнете като мумии. Говоря за твоя живот, Банор! Колко дълго можеш да служиш, без да се попиташ поне веднъж дали си е струвало? Налага го гордостта или поне здравият разум. — Не му беше по силите да проумее как здрав мъж може да не стигне до самоубийство в толкова проточил се живот. — Не е като сос, та да си сипваш от него в чинията колкото ти скимне! Нали си човек — не си роден да бъдеш безсмъртен.

Банор сви рамене безучастно.

— Какво означава безсмъртието? Ние сме Кръвната стража. Познаваме само живота и смъртта — Обета и Разложението.

Чак сега Томас си спомни, че за Кръвната стража символът на покварата — Разложението, е Господаря Гад и изсумтя:

— О, разбирам, и още как! Живеете вечно, защото вашата вярна доблестна служба е неизменно застрахована от всякаква човешка слабост. Ех, тези предимства на непорочния живот…

— Ние не знаем. — Казаното от Банор отекна странно. — Кевин ни спаси. Как да отгатнем какво е носил в душата си? Изпрати всички ни в планината. Питахме защо, но той заповяда, като ни напомни за Обета. Не виждахме причина да се възпротивим. Как бихме могли да знаем тогава? Щяхме да стоим до него при Оскверняването… или да не го допуснем. Но той спаси… Кръвната стража. Нас, които се заклехме да опазим живота му на всяка цена.

„Спасил ви бил…“ Томас съзря неволната жестокост в постъпката на Кевин.

— И сега не знаете дали всички тези преживени години са били достойни или недостойни — каза той смаяно. „Как издържате!?“ — Може би вашият обет е подигравка…

— Няма обвинение, което би могло да ни засегне — заяви Банор, но за миг гласът му не беше чак толкова безстрастен.

— Няма. Вие сами го правите.

Стражът премигна бавно, като че за прастарата отдаденост нито вината, нито изкуплението имаха някакъв смисъл.

В това време един от часовите даде знак на Томас да влезе в Средоточието. Сърцето му се сви уплашено. Втрещеното състрадание към Банор беше изцедило смелостта му. Не беше готов да застане лице в лице с Владетелите, да отговори на неумолимите им въпроси. Изправи се отпаднал и се поколеба. Банор го подкани с жест да влезе в залата, но Томас избълва поток от думи:

— Кажи ми още нещо! Ако твоята жена беше жива, би ли отишъл да се видиш с нея, а после би ли се върнал тук? Щеше ли… — Запъна се, но довърши: — Щеше ли да го понесеш?

Стражът срещна питащия му поглед, без да трепне, но зад маската се мярнаха сенки, преди да отвърне тихо:

— Не.

Томас дишаше бързо и тежко, като че му се гадеше. Затътри се през входа и надолу по стъпалата към привиждащата му се клада във вдлъбнатината с грейвлинг.

Протал, Морам и Осондрея, Сол по сърцето, четиримата стражи, другите четирима присъстващи — всички бяха на същите места. Под зловещото очакване в очите им той се настани на отделения трон пред масата на Владетелите. Трепереше, сякаш огнените камъни излъчваха студ.

Върховният владетел заговори и старческото хриптене в гласа му се чу още по-натрапчиво.

— Томас Ковенант, ако сме се отнесли несправедливо към теб, ще помолим за прошка, като му дойде времето. Първо сме длъжни да изясним съмненията си относно теб. Ти скри много от онова, което трябва да знаем. Но ведно стигнахме до съгласие — ето как виждаме присъствието ти на Земята.

— Докато е ровил под Гръмовръх, Лигоча — Скалния червей, е намерил Жезъла на закона. Без чужда помощ би похабил много години, за да го овладее. Господаря Гад е научил за находката му и по свои подбуди се е съгласил да научи Пещерната твар как да си служи с Жезъла. Явно не е поискал да си присвои Жезъла. Може и да е бил твърде слаб. Или се е опасявал да борави с онова, което не е било предназначено за неговата ръка. Или пък преследва друга страховита цел, за която не можем да се досетим. Все пак се вижда, че Гад е подтикнал Лигоча да се възползва от Жезъла, за да те призове на Земята — защото единствено Жезълът на закона притежава такава мощ. А Лигоча нито би помислил, нито би изпълнил такава задача без помощта на задълбочено знание. Тъй че си доведен на Земята по волята на Господаря Гад. Остава ни само да се молим и други сили да не са били замесени в това.

— Не знаем защо го е направил — рязко каза Морам. — Ако е трябвало просто да предадеш посланието на Господаря Гад, не се е нуждаел от обитател на свят извън Земята… нито пък е щял да те опази от Лигоча, като те пренесе на Стражницата на Кевин. Струва ми се, че със същото намерение е изпратил своя Бяс да те отклони от пътя към Анделейн. Ти единствен можеш да ни насочиш към истинските цели на Презиращия. Защо е призовал човек, чужд на Земята? И защо тъкмо теб? По какъв начин си полезен за замислите му?

Томас си пое отривисто въздух, стисна челюсти и не продума.

— Нека погледнем иначе на това — настоя Протал. — В твоя разказ има какво да докаже истината. Малцина сред живеещите днес знаят, че Бесовете някога се назовавали Херем, Шеол и Джеханум. А и ние знаем, че един от Необвързаните от много години изучаваше Духчетата в Анделейн.

Томас си спомни неволно безнадеждната храброст на животинките, които помогнаха на Необвързания да го спаси в Анделейн. Хвърляха се в собственото си изтребление с отчаяна и безплодна свирепост. Изскърца със зъби, за да не съживява в паметта си картината на тяхната гибел.

А Протал не спираше:

— Знаем и че изпитанието чрез ломилиалор е безпогрешно… стига подложеният на него да не е далеч по-силен от онзи, който го проверява.

— Но и Презиращия знае! — сопна се Осондрея. — Защо да не е научил, че един Необвързан живее и трупа знания в Анделейн? Може да е подготвил тази история и да те е накарал да я научиш. И ако е постъпил така — продължи тя неприветливо, — значи тъкмо скритото от теб би показало лъжовността й. Защо хайрбранд от дървено поселище е поискал да те подложи на изпитание? И как протече изпитанието? Какво е настроило враждебно към теб Атиаран? Страх те е да отговориш, защото ще прозрем кроежите на Презиращия.

Протал изхриптя властно:

— Томас Ковенант, трябва да ни покажеш, че говориш истината.

— Да ви покажа ли? — изпъшка Томас.

— Докажи ни, че можем да ти се доверим. Ти предвещаваш погибел за нас. В това вярваме. Но може би мисията ти е да ни отклониш от действената защита на Земята. Дай ни някакъв знак, Невернико.

Томас чувстваше как съновидението се затяга около него и не е по силите му да го разкъса, преди то да му отнеме дори желанието за надежда или свободен избор. Стана — искаше да посрещне решаващите мигове прав. В последен опит да се измъкне каза прегракнало на Сол по сърцето:

— Кажи им — Атиаран винеше себе си за злощастния край на Празника, защото пренебрегна предвестието за злото. Кажи им!

Впери пламтящ поглед във Великана, заставяйки го да подкрепи последния му шанс да не затъне в съня. След тежко мълчание Сол по сърцето изрече:

— Моят приятел Томас Ковенант казва истината… посвоему. Атиаран, спътницата на Трел, мислеше искрено най-лошото за себе си.

— И какво от това?! — озъби се Осондрея. — Може да се е обвинявала, че го е завела на Празника… и му е позволила… Нейната болка не го оправдава.

Протал също не отстъпваше:

— Дай ни знак, Ковенант. Време е да отсъдим. Трябва да избереш между Земята и Презиращия.

„Ковенант, помогни им!…“

— Не! — избълва той продрано и се извъртя към Върховния владетел. — Не беше моя вината. Не виждате ли, че Гад иска точно това от вас?

Протал се надигна и опря жезъла си в пода. В тази поза силата му като че нарастваше.

— Не, не виждам. Ти си затворен за мен. Искаш да ти вярваме, но отказваш да покажеш, че си достоен за доверие. Не. Изисквам от теб да дадеш знак. Аз съм Протал, син на Дуилиън, Върховен владетел по избор на Съвета. Настоявам.

Времето на колебание се проточи. Томас сведе очи към вдлъбнатината с грейвлинг. „Ковенант, помогни им!“ Припомни си със стон как Атиаран плати прескъпо, за да стои той на това място. „Нейната болка не го оправдава.“ Чуваше и Банор: „Две хилядолетия. Живот или смърт. Ние не знаем“. Но в огнените камъни виждаше лицето на жена си. „Джоан! Нима болното тяло е по-важно от всичко друго?“

Той отвори ризата си, сякаш искаше да разголи сърцето си. Измъкна със замах пръстена от парчето лепка, нахлузи го на безименния си пръст и вдигна левия си юмрук, все едно предизвикваше околните. Но у него нямаше гняв.

— Не мога да го използвам! — извика с покруса, сякаш пръстенът още беше символ на брака, а не талисман на необузданата магия. — Аз съм прокажен!

Грижовниците и Гарт замръзнаха. Протал тръсна глава като човек, опитващ да се събуди за пръв път в живота си. Озарението плъзна като приливна вълна по лицето на Морам, той скочи вдървено от трона. Благодарно ухилен, Сол по сърцето също стана. Осондрея пристъпи до Морам, но в нейните очи нямаше облекчение. Томас виждаше как тя се промъква през гъмжилото на объркването към същността на разкритието… и си повтаря: „Да спаси или да обрече, да спаси или да обрече…“. Само тя сред Владетелите май разбираше, че и този знак не е достатъчен.

Накрая Върховният владетел се овладя.

— Най-сетне знаем как да те почетем — въздъхна той. — Надвладетел Томас Ковенант, Неверник и носител на бяло злато, добре дошъл при нас и бъди верен. Прости ни — не знаехме. На теб се пада необузданата магия, която руши мира. А могъществото винаги е страховито.

Владетелите поздравиха Томас с жест, в който някак се съчетаваха и призоваване, и стремеж да се предпазят, после подхванаха в един глас речитатив:

Има дива магия, вградена във всяка скала,

бялото злато ще я отприщи или владее —

златото, този рядък метал не от Земята,

нито подвластен, нито ограничен

от Закона, чрез който Земята е сътворена.

(Защото тя е прекрасна

като мечтата на силна душа за покой и хармония,

но няма Красота без дисциплина —

а Законът, породил Времето,

е самообладанието на Твореца.)

То е ключ, ос, загадка

на хаоса, от който сътворено е Времето,

а с Времето — и Земята,

а със Земята — онези, които я обитават.

Дива магия се корени във всяка жива частица,

отприщва я или владее златото

(което не принадлежи на Земята),

защото тази сила е опората в дъгата на живота,

що се простира през Времето и го покорява.

Бяло е златото,

не черно, червено, зелено —

защото бялото е цветът на костта.

Тя плътта крепи,

тя е дисциплината на живота.

 

Тази сила е съчетание от крайности,

защото няма Мощ без Закон,

а за дивата магия няма Закон.

И бялото злато е съчетание от крайности,

защото говори от името на костта на живота,

но не принадлежи на Земята.

И у онзи, що носи бялото, диво, магическо злато,

са съчетани крайности —

той е и всичко, и нищо,

герой и глупец,

всемогъщ и безсилен —

и с дума едничка на правда или подлост

той ще спаси или обрече Земята,

защото е луд и премъдър,

бездушен и страстен,

изгубен и намерен.

В този странно хармоничен напев нямаше нищо успокояващо. А Томас чуваше в него гласа на Гад като пляскащи, носещи дъха на смрад криле: „Вярно, могъщ си с необуздана магия, която съхранява живота ти и в този миг, но никога няма да я опознаеш. И накрая не би могъл да се сражаваш срещу мен“. Настъпи мълчание и той се запита дали всичките му терзания служат на интригите на Презиращия или ги осуетяват. Не можеше да отгатне, но мразеше и се боеше от истината в изреченото от Гад. Пръв наруши тишината:

— Не знам как да го използвам. И не искам да знам. Не за това го нося. Ако си мислите, че съм някакво въплътено избавление… заблуда е. Аз съм прокажен.

— Надвладетелю Ковенант — въздъхна пак Протал, докато Владетелите и Сол по сърцето сядаха на троновете си, — нека повторя — моля те да ни простиш. Сега разбираме много повече — и защо си бил призован, и защо хайрбранд Барадакас се е отнесъл така към теб, и защо Лигоча се е опитал да те хване в клопката си на Пролетния празник. Моля те и ти да разбереш, че за нас е важно да знаем за съществуването на пръстена. Приликата ти с Берек Полуръкия не е прищявка на съдбата. За жалост, не можем да ти кажем как да използваш бялото злато. Уви, бездруго познаваме твърде слабо Знанието, което притежаваме. Опасявам се, че дори да разполагахме с всичките Седем закрили, необузданата магия пак щеше да е недостъпна за нас. Бялото злато ни е известно само от прастарите пророчества — а както Сол по сърцето Носен от пяната отбеляза, те казват много, а твърде малко е ясно. Всъщност нищо не ни е ясно за необузданата магия. Все пак пророчествата изтъкват колко си важен самият ти. Затова те назовах „Надвладетел“ и ще споделяме с теб всичко в Съвета, докато не ни напуснеш. Длъжни сме да ти се доверим.

Томас вече крачеше напред-назад, пришпорен от несъвместимите импулси в душата си.

— Барадакас каза горе-долу същото — изръмжа той. — По дяволите! Хора, изпадам в ужас от вас. Когато се мъча да проявя отговорност, вие ме притискате… а когато ви разочаровам… не задавате точните въпроси. И най-смътна представа си нямате какво означава да си прокажен, а дори не ви хрумна да попитате. А тъкмо затова бях избран от Гад. Защото не мога… Проклятие! Защо не попитате откъде идвам? Време е аз да ви кажа. Светът, от който идвам, не допуска никой да живее извън собствените му ограничения. Тези ограничения… противоречат на вашите.

— И какво гласят тези ограничения? — предпазливо попита Върховният владетел.

— Че вашият свят е съновидение.

В стъписаната тишина на Средоточието лицето на Томас се гърчеше от мяркащите се картини — колоните на Съдебната палата, стария просяк, капака на полицейската кола. „Съновидение! — напомняше си трескаво. — Съновидение! Нищо от това тук не ми се случва наистина!…“

— Какво?! Съновидение ли? — рязко изрече Осондрея. — Нима се опитваш да ни кажеш, че сънуваш? Наистина ли вярваш, че в момента спиш?

— Да!

Прималяваше му от страх. Тази издайническа откровеност го лишаваше от защита, излагаше го на нападки. Не можеше да върне думите си назад, а и искаше да бъде честен поне донякъде.

— Да! — повтори Томас.

— Виж ти! — изфуча Осондрея. — Ето какво било обяснението, че Духчетата са изтребени. Я ми кажи, Невернико… според теб това кошмар ли е, или пък твоят свят се наслаждава на такива съновидения?

Преди Томас да отвори уста, Морам каза:

— Стига, сестро Осондрея. Той се е измъчил… достатъчно.

Очите й святкаха гневно, но тя млъкна и след миг се обади Протал:

— Може би боговете имат подобни съновидения, но ние сме смъртни. За нас остава само да се възпротивим на злото или да се предадем. И в единия, и в другия случай ще погинем. Да не си изпратен да ни се подиграеш заради това?

— Да ви се подиграя ли?… — Томас не намираше думи да отговори. Отхвърли чутото със сковано движение на сакатата си ръка. — Тъкмо обратното — той се подигра с мен. — Владетелите се взираха недоумяващо в него и той възкликна: — Усещам пулс във върховете на пръстите си! Само че е невъзможно. Страдам от болест… неизлечима болест. И трябва… трябва да измисля как да избегна безумието. Адове и кървища! Не искам да си загубя ума, защото някой си достоен човек в съновидението ми иска от мен нещо, което не мога да направя.

— Може и тъй да е. — Протал говореше с тъга и съчувствие, като че бе чул как почитан пророк отрича здравомислието. — Въпреки това ще ти се доверим. Ти си огорчен, а огорчението е признак на съпричастие. На това ще разчитам. Думите ти съвпадат с древното предсказание. Боя се, че наближава времето, когато ти ще бъдеш последната надежда на Земята.

— Не разбирате ли? — Томас не успя да сподави страданието в гласа си. — Гад иска да си внушите това!

— Нищо чудно — проточи Морам и май стигна до някакво решение, защото впи застрашителния си поглед в Томас. — Невернико, не мога да не те попитам дали си се възпротивил на Господаря Гад. Не говоря за Празника. А когато той те отмъкна от Лигоча и те пренесе на Стражницата на Кевин… ти опълчи ли му се?

От този въпрос Томас изведнъж се почувства немощен, сякаш изопнатото въже на упоритостта му се скъса.

— Не знаех как. — Той се тръшна вяло в отделения от всички трон. — Не знаех какво ме е сполетяло.

— Сега си Надвладетел — промърмори Морам. — Вече не е нужно да седиш там.

— Изобщо не е нужно да седим! — с неочаквана бодрост го поправи Протал. — Твърде много работа ни предстои. Ще умуваме, ще проверяваме, ще съставяме планове… но каквото и да предприемем срещу тази напаст, трябва да бъде решено скоро. Ще се срещнем отново тук довечера. Тувор, Гарт, Биринер, Торм — и вие се подгответе, също и всички ваши подчинени. Елате тази вечер на Съвета с каквито предложения за стратегията ни сте избистрили. И съобщете на всички в Твърдината, че Томас Ковенант е назован Надвладетел. Той е странник и наш гост. Биринер, започни веднага и работата по помощта за Великаните. Банор, според мен Надвладетелят не бива повече да остава в кулата.

Протал огледа всички поред, обърна се и излезе от залата. Осондрея го последва, Морам поспря за почтителен жест към Томас и тръгна подире й.

Томас се изкачи зашеметен след Банор към новите си покои. Стражът го въведе в стаи с високи тавани. През няколко широки прозореца проникваше отразена светлина. Имаше изобилие от храна и пролетно вино на масата, но не и излишък от украса. Щом Банор излезе, Томас надникна през прозорец и откри, че неговите стаи са високо откъм северната стена на Твърдината и има изглед към полята и извитата на север отвесна стена на платото. Слънцето беше високо, но и на юг от Твърдината, затова прозорците оставаха в сянка.

Седна до пълния поднос и хапна малко. Взе кана с пролетно вино и я занесе в спалнята. Там имаше прозорец с широк перваз, който предлагаше уединение и покой.

И какво да прави сега? Не беше нужно да е премъдър ясновидец, за да знае, че не може да остане във Весел камък. Тук беше прекалено уязвим.

Сгуши се в каменната ниша, съзерцавайки навъсено Земята и питайки се какво си е причинил.