Стивън Р. Доналдсън
Прокобата на Господаря Гад (12)

11.
Бездомните

Самата нощ сякаш беше замаяна и се луташе безцелно, но се добра някак до сив облачен ден, залитайки през пустотата на прехода, без да знае къде свършва празната тъма и къде започват пепелищата на светлината. И ниските облаци бяха натежали от горест, но не успяваха да изцедят дъжд от себе си, дори въздухът се беше сковал и нямаше сили за сълзи. Атиаран и Томас бродеха тежко с неравни крачки като ехо от накъсани ридания.

Настъпването на деня не означаваше нищо за тях, не промени посоката им все на север, в която бягаха без страх, защото бяха изчерпали уплахата в душите си. Денят и нощта не бяха нищо повече от прикритие за плътната сянка, спуснала се върху сърцето на Земята. Нямаше как да се досетят колко е пострадало това сърце. Можеха да съдят само по своята скръб. И тъй, през безкрайната унила нощ и деня след оскверняването на Празника, те вървяха, угнетени от видяното и безчувствени за всичко останало, привидно недостъпни за глада, жаждата и умората.

Но през следващата нощ плътта им стигна до предела на своята издръжливост и те потънаха сляпо в сън, без повече да ги е грижа дали някой е тръгнал по дирите им. И докато спяха, небето намери някакъв отдушник за напрежението — сини мълнии забичуваха хълмовете, гръмотевици запъшкаха тежко от потисната болка. Слънцето вече беше над главите на странниците, когато се събудиха. Дрехите лепнеха по телата им след нощния дъжд. Слънчевите лъчи и утрото нямаше как да заличат белезите в паметта им. Изправиха се вдървено като трупове, ядоха алианта, пиха от близкия ручей и тръгнаха отново в почти смъртно вцепенение.

Но времето, скъпоценният плод и въздухът на Анделейн постепенно ги върнаха към живота. Полека се промениха и изнурените мисли на Томас — ужасът на изтреблението не го беше смазал дотам, че да не остави място за по-привична мъка. Отново и отново чуваше вика на Атиаран „Ковенант, помогни им!“ и кръвта му изстиваше от безсилие.

„Духчетата…“, мърмореше отнесено. Толкова прекрасни бяха, а той не можа да ги спаси.

Атиаран обаче беше убедена, че е способен на това, тя очакваше да си послужи с някакво могъщество… Досущ като Лина, Барадакас и всички останали, които срещна, Атиаран виждаше в него прероден Берек Полуръкия, повелителят на необузданата магия. „Ти притежаваш могъщество — беше казал Презиращия, — но никога няма да узнаеш какво е то.“ Томас наистина не знаеше как би могъл. Какво го засягаха магиите и сънищата?

Но Духчетата се стремяха към пръстена му, като че разпознаваха изгубената човечност у Томас. И се променяха от допира…

По някое време промълви, без да знае, че говори на глас:

— Щях да ги спася, ако можех.

— Имаш силата — отвърна Атиаран бездушно, изчерпала скръбта и гнева.

— Каква сила? — измъчено попита Томас.

— Нима носиш напразно бялото злато?

— Това е пръстен, нищо повече. Нося го, защото… защото съм прокажен. Не знам нищо за тази сила.

Тя не го поглеждаше.

— Не мога да разбера. Ти си затворен за мен.

Идеше му да се сопне, да се развика, да я раздруса и да кресне в лицето й: „Затворен ли?! Я ме виж! Не съм Берек! Не съм герой. Прекалено болен съм“. Но беше изцеден и уязвен и от неизпълнимите очаквания на Атиаран, и от собственото си безсилие.

„Духчетата…“

Как е възможно да му се случва всичко това?

Още малко си поблъска главата над въпроса, накрая въздъхна. „Трябваше да се сетя по-рано…“ Можеше да долови гласа на опасността още в песента на Атиаран за Берек, да я зърне в Анделейн, да я открие в усещането за зло през подметките на обувките си. Но беше глух и сляп. Улисан в устрема си напред да продължи и да остави безумието далеч зад гърба си, той пренебрегваше лудостта, към която го водеха меандрите на съня. Този сън му натрапваше ролята на герой, изкушаваше го, подмамваше го, тласкаше го все нататък, за да се увлече и да рискува живота си заради Духчетата, заради Земята, заради някакви илюзии.

Единствената разлика между Атиаран и Господаря Гад беше желанието на Презиращия той да се провали.

„Никога няма да узнаеш…“ Естествено! Зверският му гняв напираше дори през умората. Та той сънуваше — нямаше друг отговор за всичко наоколо, за невъзможните изисквания на Земята, за цялата й немислимост. Томас обаче познаваше разликата между действителността и съня, още беше с всичкия си.

И беше прокажен.

Но красотата на Духчетата, изтреблението им…

„Аз съм прокажен!“

Потрепери и веднага се зае със ЗКТ. „По дяволите! Какво общо имат с мен Духчета, необузданата магия и проклетникът Берек?!“ Увери се, че няма рани, а омачканите му дрехи не са скъсани никъде, но краят на жезъла, даден му от хайрбранд Барадакас, беше овъглен от мощта на Злотворните. „Дяволите ги взели! Нямат право да ми причиняват това!“

Вбесен въпреки изтощението, той тътреше крака до Атиаран. Тя не се обръщаше към него, не изглеждаше да забелязва присъствието му. Томас не й дотягаше през този ден — боеше се какво би сторил, ако пак й даде шанс да го упрекне. Но когато спряха в студената вечер под острия блясък на звездите, съжали, че нямат одеяла и грейвлинг. За да се отвлече от несгодите, той възобнови усилията си да научи нещо за Земята с неловката молба:

— Разкажи ми за онзи, който ни спаси там.

Мълчанието се проточи, преди да чуе угаснал глас, пропит от вяло примирение:

— Утре. Остави ме на мира до утре.

Томас кимна в мрака. Усещаше го натежал от студ и размахани криле, но това щеше да го превъзмогне, но тона на Атиаран едва ли. Дълго седя потръпващ, като че готов да мрази всяко съновидение, сполетяло окаяното човечество, и накрая се унесе в неспокоен сън.

На деветия ден след тръгването им от дървеното поселище Атиаран му разказа за Необвързания така сякаш й беше безразлично какво говори и какво разкрива за самата себе си.

— В Средището на знанията има и такива, които се убеждават, че не могат да се трудят за Земята или да овладяват Знанията на Древните владетели заедно с останалите — Владетели или Пазители. Те имат свои стремежи, които са способни да следват единствено в усамотение. Но потребността да бъдат сами не ги откъсва от другите хора. Подлагат ги на Ритуала на освобождението, за да тръгнат в своето търсене с благословията на Владетелите и уважението на всички, които обичат Земята. Защото Владетелите отдавна са разбрали, че желанието да бъдеш сам не е непременно себично, стига околните да не го възприемат така.

— Мнозина от Необвързаните не са се завръщали да споделят знанията си. Но за онези, които не са изчезнали безследно, се разказват предания. Говори се, че някои научават тайните на сънищата, други стигат до разковничето на най-големите загадки в лечителството, трети пък се сприятеляват с животните и овладяват тяхната реч, за да ги призоват на помощ в тежки мигове.

— Такъв Необвързан ни спаси… — каза тя дрезгаво. — Познавач на Духчетата и приятел на горските животни. Знаеше повече за Седемте закрили, отколкото моите уши са чували някога. — Тя въздъхна на пресекулки. — Могъщ човек, а го погубиха… Той помогна на Духчетата да се спасят, избави и нас. Де и аз да можех да проявя такава доблест! Досега никакво зло не беше посягало на Духчетата в Анделейн. Дори Сивия убиец не се е осмелявал… Казват, че и Ритуалът на оскверняването не можел да им навреди. А сега сърцето ми знае, че те няма да танцуват вече. — Атиаран помълча тежко. — Няма значение. Всичко свършва с гавра и смърт. Който се надява, няма да избяга от скръбта. Но онзи Необвързан даде живота си, за да отидеш ти при Владетелите с посланието и пръстена си. Поне това ще постигнем, за да има смисъл саможертвата му.

Тя стисна устни и Томас се запита: „Това ли придава смисъл на живота? Да се постараем някой друг да не е умрял напразно?“. Не си позволи да продума и скоро мислите на Атиаран се върнаха трудно към започнатия разказ:

— Необвързаните… Някои са мечтатели, други целители, трети споделят дните си с животните в горите. Едни от Необвързаните проникват в дълбините, за да разкрият тайните на Пещерните твари, има и такива, които задълбават в знанията на Демондимите — тръгват, накъдето ги водят личните им прозрения. Чувала съм да споменават шепнешком, че Необвързани следват легендата за Кейройл Дивогорски от Задушаващата бездна и стават Пазители на Първичната гора. Но за това е опасно дори да се шепне…

Тя млъкна и не каза нищо повече до края на деня.

Томас пак не можеше да заспи и чакаше да види новата луна. И когато полумесецът се показа най-после над хълмовете, той замръзна — вече не беше бяло-жълт, а червен, с оттенъка на кръв, какъвто беше видял в очите на Лигоча.

Обагряше нездраво височините и изглеждаше, че по дървета, храсти и треви избива кървава пот, сякаш цял Анделейн беше подложен на изтезание.

Томас гледаше втрещен и макар че не му се искаше да преживява това сам, не си позволи да събуди Атиаран. По гърба му пълзяха тръпки, той стискаше жезъла на Барадакас с овлажнелите си пръсти и чак когато луната се скри, поспа уплашен до зазоряване.

На четвъртия ден след Танца той се разбърза. С всеки изминал час ускоряваше крачка, все едно се боеше кървавата луна да не го настигне.

Спряха за поредната нощувка, той даде жезъла на Атиаран и я склони да седи будна, за да види луната. Полумесецът се появи над хоризонта в алена мараня, досущ издигащ се в небето окървавен сърп. Беше забележимо по-широк от предишната вечер. Атиаран го наблюдаваше също втрещена и стискаше до болка жезъла, без да ахне дори. Щом попи цялата злина в гледката, тя се извърна и промълви безизразно:

— Няма време.

Но сутринта пак Атиаран беше тази, която налагаше темпото. Явно беше стигнала до решение под поруганата луна и сега се принуждаваше да крачи напред сякаш подкарвана от проклятие към самата себе си или се бичуваше, не признала поражението. Наглед вярваше, че е опропастила всичко и за себе си, и за Земята, но личеше, че и болката може да бъде остър остен. Томас скоро трябваше да подтичва, за да не изостане от сурово изопнатия й гръб.

През този ден, част от нощта и следващото утро те се препъваха и малко оставаше да хукнат в изнурителен бяг. Томас понасяше бързането, колкото можеше, но дългият път и безсънните нощи бяха намалили до крайност издръжливостта му, затова походката му беше неравномерна, а и в мускулите му нямаше пъргавина. Подпираше се тромаво на жезъла и вървеше напред. Без него щеше да губи равновесие. Би се свлякъл, ако не прекосяваха с такава мисия тези земи. Крепеше го нечовешката жизненост на Анделейн. Целебният въздух поддържаше белите му дробове, гъстата трева смекчаваше болката в измъчените му стави, скъпоценните плодове отприщваха енергията си още в устата му. И по пладне на шестия ден двамата с Атиаран се довлякоха до билото на хълм, за да зърнат отвъд Реката на утехата.

Синя под лазурното небе, тя се виеше в руслото си широка, кротка и ленива на изток и пресичаше пътя им подобно на знак или граница. Навлизаше сред хълмовете с блясък и искрене на младост, на сдържано ликуване. А водата беше толкова бистра и чиста, сякаш ги зовеше да се преродят в нея. Щом я зърна, Томас трудно устоя на желанието да се хвърли във водата, все едно очакваше да отмие неговата тленност.

Но друго прикова вниманието му почти в същия миг. По средата на реката дълга лодка плаваше срещу течението, а на кърмата стърчеше висок силует. Щом го видя, Атиаран изкрещя пронизително и размаха ръце, после се втурна лудешки надолу по склона, като викаше трескаво:

— Ей! Помощ! Върни се! Върни се!

Томас я последва предпазливо, впил поглед в лодката, която зави и се насочи към тях.

Атиаран пак размаха ръце, извика още веднъж и седна на пясъка. Когато Томас спря до нея, тя притискаше колене към гърдите си, устните й трепереха, като че маската на лицето й щеше да се пропука, и гледаше втренчено лодката.

Речният съд ги доближаваше и Томас все по-слисано мереше на око грамадната фигура на кърмата. Накрая се убеди, че лодкарят е поне двойно по-висок от него. Не виждаше и какво задвижва лодката — нямаше весла.

Деляха ги трийсетина стъпки, когато Атиаран се изправи устремно и възкликна:

— Привет, Скални братко! Великаните от Морска шир са другото име на дружбата! Помогни ни!

Лодкарят не отговори и само Томас чу как Атиаран добави шепнешком:

— Умолявам те!

Великанът оставаше безмълвен. Накрая завъртя руля и носът на лодката се обърна право към брега. В последния миг премести тежестта си, носът се надигна от водата и лодката легна устойчиво на чакъла на няколко крачки от Атиаран и Томас. След малко Великанът застана пред тях на тревата и ги поздрави с жест.

Томас клатеше глава смаяно. Как беше възможно този исполин да е висок поне дванайсет стъпки? Но внушителното като канара тяло не допускаше съмнения и се натрапваше на сетивата, все едно Томас се беше спънал в камък с остри ръбове.

Мускулите му изпъкваха прекалено дори за толкова огромно същество, сякаш беше столетен дъб, сдобил се с крака. Носеше куртка и панталон от дебела кожа и не личеше да има някакво оръжие. От лицето му стърчеше къса брада като телена четка. Малките, дълбоко хлътнали очи гледаха бодро. Изпод челото — надвиснало подобие на крепостна стена — проблясваше пронизващ поглед като кратък лъч от скритите като в пещера мисли. Но колкото и страховита да беше външността му, Великанът преливаше от добродушие и веселие.

— Привет, Скална сестро — започна той с мек, бълбукащ тенор, прекалено висок и кротък, за да излиза от това обвито в мускули гърло. — В каква неволя си изпаднала? Помагам охотно, ала аз съм пратеник и поверената задача не ми позволява да се бавя.

Томас очакваше Атиаран тутакси да избълва молбата си, но колебанието й го смути. Тя си подъвка устните, като наглед се питаше как да изрече думи, които водят към омразен за нея избор. Сведе очи като засрамена и промърмори плахо:

— Накъде си се запътил?

Очите на Великана светнаха за миг и гласът му зазвуча с ромолене на извор под скала.

— Питаш за целта ми? Че кой е достатъчно мъдър да познава целите си? Все пак запътил съм се към… Не, това име е свързано с прекалено дълга история, не му е времето сега. Тръгнал съм към Твърдината на Владетелите, както я наричате вие — хората.

Атиаран попита все така неуверено:

— Как е името ти?

— Това пък е друга дълга история — отвърна Великанът и повтори: — Кажи ми, в каква неволя си изпаднала?

Атиаран обаче настоя отпаднало:

— Името ти…

Очите под масивното чело пак блеснаха.

— В имената има сила, а аз не искам да бъда призоваван от друг освен от приятели.

— Името ти! — изпъшка Атиаран.

Великанът помълча, преди да реши, и накрая изрече:

— Така да бъде. Макар пратеничеството ми да е важно, ще ти отговоря заради верността, свързваща твоя и моя народ. Казано накратко, наричат ме Сол по сърцето Носен от пяната.

Изведнъж ненавистта към собственото й решение се срина, може би победена накрая от доверието на Великана. Тя вдигна глава — Томас и Сол по сърцето видяха опустошението в очите й. Атиаран повтори мрачно и бавно поздрава на Великана и каза:

— Така да бъде. Сол по сърцето Носен от пяната, Скален брат и пратеник на Великаните, заклевам те в силата, скрита в името ти, и във верността, скрепена от Деймлон, Приятеля на Великаните, и твоя народ, да отведеш жив и здрав този човек — Томас Ковенант, Неверник и чужденец на Земята, до Съвета на Владетелите. Той носи вести за Съвета от Стражницата на Кевин. Пази го грижливо, Скални братко. Аз не мога да продължа.

„Какво?!“ Томас се облещи от изненада и замалко да попита: „Нима се отказваш от отмъщението?“. Овладя се въпреки хаоса в мислите си и зачака от нея обяснение, което би могъл да разбере.

— Ех, прибързано се позоваваш на такива славни имена — благо отвърна Великанът. — И без тях щях да приема тази задача. Все пак те приканвам да дойдеш с нас. В Твърдината владеят целебни сили, които рядко са достъпни другаде. Няма ли да ни придружиш? Онези, които те чакат, едва ли биха те укорили, че си се забавила, ако можеха да те видят сега с моите очи.

Устните на Атиаран се изкривиха от горчивина.

— Видя ли каква е новата луна? Донесе я последното изцеление, което търсех. — Гласът й сякаш посивя от презрение към самата себе си. — Поверявам ти безплодна задача. Аз вече сторих достатъчно за провала й. Имаше смърт във всеки мой избор, откакто поведох този човек… — Тя се задави от спомена и преглътна насила, за да продължи: — Избраният от мен път мина твърде близо до Гръмовръх. И ти си минал не много далеч от онова място. Сигурно си видял какво зло се е надигнало там.

— Видях… — сдържано потвърди Великанът.

— Ние се натъкнахме на злото, вместо да се насочим през Средните равнини. И сега е късно за всички. Той… Сивия убиец се е завърнал. Избрах такъв път, защото жадувах изцеление за себе си. Какво може да сполети Владетелите, ако ги моля за помощ?

„Отказваш се от отмъщението?!“, още недоумяваше Томас. Взря се в лицето й, опитваше се да види здравето й, нейния дух.

Струваше му се, че я е налегнала съсипваща болест. Лицето й беше по-костеливо, големите очи — помрачени от сянка, устните — безкръвни. А насред челото й имаше дълбока бръчка като вдлъбнатина в черепа, врязана от неумолимо отчаяние. Това бяха следи от страдание, потискано единствено с цялата сила на волята, но на твърде висока цена.

Най-сетне Томас проумя ясно нравствения сблъсък, който я смазваше — между погнусата й от него, страха й за съдбата на Земята и покрусата от собствената й слабост. Видяното го потопи в срам и го накара да сведе поглед. Без да се замисли, той протегна ръка към нея и промълви:

— Не се предавай…

— Да не се предавам ли?! — изграчи Атиаран със злоба и се отдръпна. — Ако се бях предала, щях да те пробода на мига! — Изведнъж тя бръкна под робата си и извади каменен нож като онзи, който Томас загуби. — След Празника… когато ти остави Духчетата да умират… това острие зовеше да ти пусна кръвта. Другите ти престъпления мога и да загърбя. Но това… Да допуснеш такова поругаване… — Тя запрати яростно ножа и той се заби до дръжката в пръстта между обувките на Томас. — Виж! — изсъска и гласът й внезапно се успокои. — Нараних Земята вместо теб. Какво ли друго правя, откакто ти се появи? Чуй ме, Невернико! Пускам те да продължиш, защото не на мен се пада да реша. Няма да намесвам своите желания в единствената надежда за Земята… ако ще тази надежда и да е безплодна. Помни, че сдържах ръката си и спазих Клетвата.

— Спази ли я? — изръмжа Томас, подтикнат и от съчувствие, и от смътен гняв.

Тя посочи ножа с треперещ пръст.

— Не ти навредих и те водих дотук.

— Но навреди на себе си.

— Такава е Клетвата ми — надменно отвърна Атиаран. — А сега сбогом. Когато се завърнеш благополучно в своя свят, помни що е зло.

Искаше му се да възрази, да спори, но пред силата на непоколебимостта й остана безмълвен. Заставен от властния й поглед, той се наведе и взе ножа. Едва ли не очакваше от дупката в пръстта да потече кръв, но гъстата трева тутакси я скри. Томас разсеяно опипа ножа и усети остротата му.

Когато вдигна глава, Атиаран вече се отдалечаваше нагоре по склона с неравните крачки на хром човек.

„Така не бива! — напираше у него вик. — Имай милост!“ Но езикът му беше като залепнал от безпощадното отхвърляне. „Поне прости на себе си…“ Лицето му се беше сковало и той се питаше дали на устните му има крива усмивка, без да подозира. „Защо сме толкова безсилни?…“

Гласът на Великана надви кротко терзанията му.

— Да тръгваме ли?

Томас кимна онемял. Откъсна поглед от гърба на Атиаран и затъкна ножа под колана си.

Сол по сърцето му посочи да се качи в лодката и той се намести на седалката при носа — единствената в дългия трийсет стъпки съд, която му подхождаше по размери. Великанът също прекрачи в лодката, като се отблъсна с крак от брега. Застана прав на широката плоска кърма и хвана румпела. Мощен тласък се усети в целия корпус и Великанът насочи лодката към средата на речното русло. Понесоха се на запад през хълмовете.

Щом седна, Томас се обърна със свито гърло и впери поглед в катерещата се обратно нагоре Атиаран. Но избликът на сила тласкаше лодката по-бързо, отколкото би могъл да тича човек, и съвсем скоро разстоянието превърна жената в кафяво петънце насред пищната зеленина на Анделейн. Томас мъчително отклони очи от нея и се зае да разгадае какво задвижва лодката.

Не откри никакъв източник на енергия, но речният съд се плъзгаше плавно срещу течението, все едно го теглеха едри риби. Томас обаче още долавяше силата, от която трептеше корпусът.

— Как плава това нещо? Не виждам никакъв двигател — сподавено попита той.

Сол по сърцето стоеше на кърмата, стиснал високия румпел под лявата си мишница и вдигнал дясната си ръка да определи посоката на вятъра. Напяваше еднообразно на език, който Томас не разбираше — песен като прибой, с дъх на сол като морски бриз. Но след въпроса песента се промени и Томас различи думите:

Камък и море вдълбани са в живота,

трайни символи са на света:

неизменност в покой и неизменност в движение,

части от Силата, що не изчезва.

Сол по сърцето млъкна и сведе към него поглед, искрящ закачливо под надвисналото чело.

— Чужденец на Земята… Онази жена на нищо ли не те научи?

Томас се смръзна на дъската. Стори му се, че тонът на Великана унижава Атиаран, пренебрегва саможертвата й. Това спокойно лице и весели очи привидно бяха чужди на състраданието. Трудно изтръгна отговора си, задавен от яд:

— Тя е Атиаран, спътница на Трел, от каменното поселище Митил. Стори много повече от това да ме научи на нещо. Преведе ме невредим покрай Бесове, убити уейнхими, кървава луна и Злотворни… Ти би ли могъл да направиш същото?

Сол по сърцето не отговори, но безгрижна широка усмивка озари лицето му и той понадигна брада в присмехулен поздрав.

— По дяволите! — избухна Томас. — Да не мислиш, че те лъжа? Не бих паднал дотам.

От тези думи Великанът отприщи веселието си в толкова висок, бълбукащ смях, че чак отметна глава назад.

Томас го гледаше, изпълнен с ярост. Отначало понесе оскърблението, но накрая скочи от пейката и вдигна жезъла, за да цапардоса с него Великана.

Но онзи го възпря с помирителен жест.

— По-кротко, Невернико. Ще се почувстваш ли по-висок, ако аз седна?

— Адове и кървища! — изви се във вой гласът на Томас.

Замахна диво и стовари върху дъските на лодката края на жезъла, почернял в схватката със Злотворните.

Лодката се разклати, сякаш реката се сви в гърч от удара. Той залитна и се вкопчи в борда, за да не цопне сред вълните. След миг озарената от слънцето вода се успокои. Томас обаче не се пусна. Нервите му се изопнаха, усещаше тежко туптене под пръстена на ръката си.

„Ковенант! — изръмжа си, за да се опомни. — Щеше да си смешен, ако не беше… прекалено простодушен!“

Изправи се и застана разкрачен, докато подчини чувствата на волята си. Чак тогава се вторачи в Сол по сърцето, като се опитваше да прецени какъв му изглежда Великанът. Не откриваше зло — Великанът май беше корав като гранит. „Какъв смешник съм…“, повтори си Томас и изрече гласно:

— Тя заслужава уважение.

— О, моля те да ми простиш — каза Великанът и натисна румпела надолу, за да го задържи седнал. — Не съм и помислял да се отнеса с пренебрежение към нея. Твоята вярност облекчава душата ми. Аз знам колко е ценно стореното от нея. — Той се облегна на кърмата и сега очите му бяха само една стъпка над главата на Томас. — Да, мога и да скърбя за нея. Но сега никой друг на Земята — нито хора, нито Великани, нито ранихини, не би те отвел по-бързо в… накратко казано, в Твърдината на Владетелите. — Усмивката му засия отново. — Но ти, Томас Ковенант, Неверник и чужденец на Земята, се палиш излишно. Разсмях се, защото ми заприлича на петле, наежено заплашително срещу някой ранихин. Хабиш си силите, Томас Ковенант.

Томас потисна още по-упорито гнева си и каза сдържано:

— Тъй ли било? Отсъждаш прибързано, Великане.

Смехът още веднъж бликна като фонтан в гърдите на Сол по сърцето.

— Смели думи! Ето ти още една новост на Земята — човек да обвини Великан в прибързаност. Е, прав си. Но нима не знаеш, че според хората ние сме… — пак прихна — … твърде мудни? Избраха ме за пратеник, защото за мен кратките човешки имена, отнемащи от носителите си толкова история, сила и значимост, са по-лесно поносими, отколкото за повечето ми събратя. А сега се оказва, че ги понасям прекалено лесно.

Сол по сърцето за пореден път отметна глава в гърлен кикот.

Томас позяпа озадачен това несекващо веселие. После си наложи да пусне жезъла на дъното на лодката и седна на носа, обърнал лице на запад към следобедното слънце. Смехът на Великана беше заразителен, но той се заинати — не би си позволил да стане жертва на още изкушения. Изгуби толкова много от себе си, че не се и надяваше да бъде някога предишният Томас.

„Нервите не се възстановяват! — повтаряше като лична, мълчалива молитва към уязвимата си същност. — Няма Великани. Знам какво е истинско и какво — не. Продължавай напред! Оцелявай!“

Дъвчеше си устните, все едно болката му помагаше да остане уравновесен, да контролира яростта.

Зад него Сол по сърцето Носен от пяната пак започна да напява тихичко. Песента се нижеше като дълъг проток към морето, издигаше се и спадаше като прилив и отлив, с далечни обветрени древни слова. Понякога се връщаше към припева „Камък и море вдълбани са в живота…“ и продължаваше нататък. Мелодията напомни на Томас колко е изнурен и той се сгуши при носа, за да събере сили.

Въпросът на Сол по сърцето го свари унесен.

— Ти разказвач ли си, Томас Ковенант?

— Бях — отвърна той разсеяно.

— И си се отказал? В една дума чух най-тъжната история. Но животът без разкази е като море без сол. Ти как живееш?

Томас опря ръце на борда и отпусна брадичката си върху тях. Анделейн неспирно се откриваше пред погледа му като напъпило цвете, но той не се взираше в сушата, вторачен в тихо шумящата вода, разсичана от носа на лодката. Неволно сви в юмрук ръката си с пръстена.

— Оцелявам…

— Втора такава? — поклати глава Великанът. — Пак с една дума сподели още по-тъжна история. Не изричай друга дума, че ще ме разплачеш.

Томас не долови нищо тревожно в казаното, по-скоро беше шега и съчувствие. Сви рамене и замълча.

След малко Великанът продължи:

— Е, това е лоша вест за мен. Пътуването ни няма да е леко и се надявах да облекчиш многото левги пред нас с някоя история. Както и да е… Досещах се, че бездруго няма да чуя радостни слова от теб — Бесове, убити уейнхими и Духчета в Анделейн. Не че съм учуден. Старците сред нас често гадаеха дали Душегубеца би умрял толкова лесно, колкото се надяваше горкият Кевин. Камък и море! Цялото онова Опустошение заради напразни надежди… Ние обаче имаме поговорка, утеха за нашите деца — уви, малко са, — когато жалят за народа ни, за дома и близостта с другите като нас, които изгубихме. „Радостта е в ушите, които слушат, не в устата, която говори.“ Малко са историите по света, които носят радост в себе си, затова се нуждаем от веселие в ушите, за да се опълчим на Презиращия. Хвала на Създателя! Владетелят Деймлон, Приятел на Великаните, ценеше смеха от сърце. Когато се добрахме до Земята, бяхме твърде угнетени да се борим дори за правото си на живот.

„Смях от сърце — повтори сърдито Томас. — Наистина ли изчерпах смеха си в онези кратки години?…“

— Да знаеш, Томас Ковенант, вие — хората, сте нетърпеливи същества. Да не мислиш, че приказките ми блуждаят безцелно? Напротив, стигнах твърде бързо до същността. Щом ти вече не разказваш истории, а и изглежда, че двамата не сме особено щастливи сега и няма да понесем лесно думите за твоите преживелици… няма как, аз ще бъда разказвач. Има сила в историите — обновяват душата, правят я устойчива, а дори Великаните се нуждаят от сила, когато им е поверена задача като моята.

Сол по сърцето замълча. За Томас гласът му сякаш изтъкаваше от пенещата се покрай лодката вода утешаваща картина и той помоли в тишината:

— Разказвай.

— А-а, това не беше зле — отвърна Сол по сърцето. — Опомняш се, Томас Ковенант, ако ще и против желанието си. Тъй… Слушай весело, защото аз не искам да натъжавам никого… макар че и ние — Великаните, не се плашим от истината, щом дойде време за действие. Ала трябва да разбереш, Невернико, че изборът на история изисква размисъл. Старият ни език е същинска съкровищница от истории и някои от тях разказваме дни наред. Все пак ти не говориш нашия език, а преводът е дълга и мъчна задача дори за Великаните. Ето че изборът става по-лесен. Но в преданията за живота ни в Морска шир, откакто нашите кораби намериха Земята, има безброй истории — разкази за годините на Деймлон и Лорик, също и за Кевин, наричан сега Опустошителя. Разкази за градежа, за преобразяването на планината, за Весел камък, „знак на вярност и съюз за вечни времена“, както рекъл Кевин — най-славното дело на Великаните на Земята, истински храм, в който нашият народ да се взира и да си припомня какво може да бъде постигнато. Разкази за пътя, който ни спаси от Оскверняването, и за изцеляването на Земята от новите Владетели. И все пак ми е още по-лесно, защото си чужденец. Ще ти разкажа първата история на Великаните от Морска шир — Песента на бездомните.

Томас се огледа към безметежната блестяща синева на реката и се приготви да слуша разказа на Сол по сърцето, който обаче не започна направо. Великанът пак подхвана древния си напев, проточил се като пътя на Реката на утехата към морето. Томас задрямваше, омаян от гласа му. Изтощението, просмукало се в костите му, надделяваше над будното внимание. Облегна се по-удобно на носа на лодката като уморен плувец.

Песента зазвуча различно, с по-остри и жални тонове. Скоро от устата на Великана се отрониха думи, в които Томас се заслуша:

Ние сме Бездомните —

залутани бродници насред света.

В земи отвъд Морето, що Слънцето ражда,

живяхме и домове построихме,

а после платната си вдигнахме с вятъра,

презрели риска да изгубим посоката.

 

Ние сме Бездомните.

От дом и огнище,

от родните каменни къщи,

издигнати с почит от ръцете ни,

потеглихме с вятъра под звездите,

понесли живота към други земи,

нехайни за тежката загуба.

 

Ние сме Бездомните —

залутани бродници насред света.

От пустинния пясък към канарата висока,

от земите на хора и приказни брегове,

от мечта към мечта ни тласкаха платната

и се усмихвахме под дъгата на нашата загуба.

 

Сега сме Бездомните,

лишени от корен, родство и дружба.

Отново платната вдигнахме да се върнем,

но ветровете житейски не избраха посока за нас

и земите отвъдморски ние изгубихме.

— Ах, камък и море! — въздъхна Сол по сърцето. — Томас Ковенант, чувал ли си прастарата легенда за Ранената дъга? Разказват, че в най-тъмната част от нашия свят нямало звезди. Небосводът бил пустата граница, която ни деляла от вечната вселена на Създателя, където той живеел с безбройните си светли чеда сред музиката на играта и радостта. И докато епохите отминавали във вечността, на Създателя му хрумнало да сътвори нещо ново, за да бъдат по-щастливи чедата му. Слязъл при величавите пещи на своето могъщество, смесвал, лял и ковал невиждани чудеса и вълшебства. И когато довършил започнатото, пренесъл се на небесата и прострял към тях тайнственото си творение. Небесна дъга се извила през вселената.

— Създателя се зарадвал, но после се взрял в дъгата… и високо в блещукащата й извивка открил рана, процеп в сътворената прелест. Не знаел, че Врагът — демоничният дух на застоя и тлението, който се прокрадвал в недрата дори на неговата вселена, — видял творението и насочил злобата си, за да накърни съвършенството на дъгата.

— Ядосаният Създател се заел да търси лек за своето творение. Но докато се трудел, неговите чеда, които нямали чет, видели дъгата и се възхитили на красотата й. Всички заедно се понесли в небесата, танцувайки безгрижно в багрите й. Натъкнали се и на нараненото място, но не разбрали какво представлява. Възкликнали весело, промъкнали се в процепа и се озовали в нашето небе. Този неосветен свят само ги зарадвал още по-силно, пръснали се из небосвода му, който засиял от ликуващите им игри.

— Щом новото забавление им дотегнало, поискали да се върнат в своята вселена от светлина, но проходът бил затворен. Създателя открил как неговият враг причинил раната и прибързал в гнева си — разкъсал дъгата. Едва по-късно научил, че така затворил чедата си в нашето небе. И те станали звезди в нощите до мига, когато Създателя ще отърве вселената си от врага и ще измисли как да върне чедата си у дома.

— Подобна е и нашата участ — на Бездомните. В отдавна изгубената ни камениста страна сме живели в благоденствие сред сънародниците си. А когато сме се научили да прекосяваме моретата, настъпил разцвет. Но в жадното нетърпение на нашата радост, здраве и страст към пътешествията сами сме стигнали до безразсъдство. Построили сме двайсет прекрасни кораба, всеки колкото човешка крепост, и сме отплавали, за да обиколим целия свят. Ах, целият свят… От тези кораби две хиляди Великани се сбогували с възвишени слова със сродниците си и обещали да донесат в разкази всеки образ на многоликия свят… а после се отправили подир мечтата си.

— От море към море, през стихии и безветрие, в недоимък и изобилие, край рифове и брегове Великаните плавали и се наслаждавали на резливия солен вятър, на отрудените си мускули, на неуморното противоборство с океана, на вечното му непостоянство… и ликували, че опознават нови и нови народи в своето бродене.

— За половин поколение изгубили три кораба. Стотина Великани решили да останат и да свържат участта си с елохимите, приказните горски обитатели. Двеста загинали, докато се сражавали в защита на братерите, които едва не били изтребени от Пясъчните горгони на Голямата пустиня. Два кораба се разбили в рифове. И когато първите деца, родени на борда, пораснали и укрепнали, за да станат моряци на свой ред, екипажите на останалите петнайсет кораба се събрали на съвет. Насочили мислите си към родината, защото проумели колко неразумно е начинанието им, пък и борбата с моретата им дотегнала.

— Поели към дома, водени от звездите. Но не успели. Познати посоки ги водели към неизвестни за тях океани и несрещани дотогава опасности. Бурите ги мятали ту насам, ту натам, докато изгубили представа къде са, а въжетата на непокорните платна претрили дланите им до кокал, вълните пък ги връхлитали, сякаш изпълнени с омраза. Били изгубени още пет кораба, макар че се натъкнали на отломките от един, а моряците от друг били намерени на остров и спасени. Плавали през ледове, които се вкопчвали в корпусите много сезони и погубили десетки Великани. Попадали в безветрие, което ги принудило да разберат що е глад. Издържали на всичко, борели се за живота си и завръщането у дома. Но злощастията им отнели всякаква възможност, накрая не знаели нито къде са се озовали, нито накъде да поемат. И когато се добрали до Земята, пуснали котви. По-малко от хиляда Великани слезли на каменистия бряг в Морска шир, простили се безутешно с надеждата да видят отново родината.

— Но дружбата с Върховния владетел Деймлон, сина на Доблестното сърце, ги върнала към живота. Той откривал нова надежда в безмерното си знание и словата му въодушевили Великаните. Заселили се в Морска шир и дали обет за вярност към Владетелите. После изпратили три кораба да търсят пътя към дома. И оттогава — повече от три пъти по три хилядолетия — винаги има по три кораба на Великаните в морето, които преброждат водите към нови брегове. Три нови кораба чакат да отплават, щом предишните се върнат с неуспех. До ден-днешен сме Бездомните, залутани в лабиринта на глупава мечта.

— Камък и море! Ние живеем дълго в сравнение с вас — хората. Роден съм на кораб през краткото плаване, което ни спасило от Оскверняването, а родителите на моите баби и дядовци били сред първите морски скиталци. Но имаме толкова малко деца… Твърде рядко се случва някоя от жените да роди повече от едно. Затова сега наброяваме по-малко от петстотин и жизнеността ни спада с всяко поколение.

— И все не можем да забравим.

— Но в онази стара легенда чедата на Създателя имали надежда. Той простира дъги в нашите небеса след прочистващия дъжд в обещание към звездите, че все някой ден ще измисли как да ги върне у дома.

— Ако искаме да се съхраним, трябва да открием изгубената родина отвъд Изгревното море.

Докато Сол по сърцето разказваше, слънцето се спускаше в късния следобед, а при последните думи вече залязваше. Реката на утехата течеше от запад в огнено, оранжево-златно великолепие. В бездънните небеса заревото вещаеше и загуба, и пророчества, наближаваща нощ и обещание за следващ ден, отминаваща тъма.

Великанът пак извиси глас и запя със съкрушаващ копнеж:

Опънахме платната за обратен път,

но ветрове житейски не ни поведоха натам

и тъй изгубихме земите си отвъд морето.

Томас се премести на пейката, за да го погледне. Сол по сърцето беше отметнал глава и тънки струйки пот от бляскаво тъмно злато се стичаха по бузите му. Докато Томас се взираше, отразената светлина почервеня и започна да избледнява.

Великанът промълви тихо:

— Смей се, Томас Ковенант… смей се заради мен. Веселието е в ушите, които чуват.

Томас долавяше смирената кротка молба в гласа и собствената му сподавена болка се обади в отговор. Ала не можеше да се засмее. Заля го отвращение към всички ограничения в живота му, които го осакатяваха, затова опита грубовато да отклони разговора в друга посока.

— Гладен съм.

За миг очите на Великана под натежалите клепачи светнаха като от оскърбление. Но после самият той се разсмя, наглед от душа. Скоро на лицето му нямаше и помен от скръб и сълзи.

Когато се насмя, той каза:

— Томас Ковенант, не е в моя нрав да прибързвам, но те смятам за свой приятел. Ти показа на моята гордост къде й е мястото и това щеше да е чудесна услуга, дори да не бях ти се смял по-рано. Гладен, казваш? Разбира се, че си гладен! Трябваше да ти предложа храна по-рано, защото кожата ти прозира като на човек, поддържал силите си с алианта дни наред. Някои помъдрели старци твърдят, че лишенията пречистват душата, аз обаче казвам, че това става малко насила, когато тялото няма друг избор. За щастие, съм добре запасен с храна.

Той побутна с крак издута кожена торба и даде знак на Томас да я отвори. Вътре имаше осолено телешко, сирене, корав хляб и повече от дузина гигантски мандарини — всяка колкото двата му долепени юмрука. Намери и кожен мях, който натежа в ръцете му. Реши да остави надигането му за по-късно и първо се захвана с храната. Отмиваше соления вкус от устата си с по някое парче плод. Чак когато се засити, хвана мяха.

— Наричаме го диамантеното питие — обясни Сол по сърцето. — Връща живота. Дали не трябваше да… Не. С всеки поглед виждам в теб, приятелю, все по-тежка умора. Просто пийни. Ще ти помогне да събереш сили.

Томас наклони мяха и глътна малко. На вкус беше като леко уиски, но вкусът не беше слаб. И все пак се вливаше в гърлото толкова гладко, че не пареше. С удоволствие изпи още няколко глътки и веднага усети колко му е олекнало.

Запуши внимателно мяха, подреди припасите в торбата и с голямо усилие я премести така, че Великанът да я достига с ръка. Питието сгря корема му и Томас си каза, че скоро ще му се прииска да чуе още някоя история. Но докато се наместваше по-удобно по гръб на носа на лодката, здрачът се превърна в кристална тъма и звездите се показаха като разбягали се деца. Дори не усети, че задрямва.

Сънят му беше тежък. Влачеше се претръпнал през мъчителни видения за умиращи луни, кланета и безпомощна пред гаврите плът, накрая се озова проснат до предната броня на полицейска кола. Хора от града се бяха скупчили в кръг около него. Погледите им бяха твърди като кремък, всички усти се изопваха в една и съща гримаса на отхвърляне. До един сочеха ръцете му. Той вдигна китките си пред очите и видя, че навсякъде изпъкват лилави петна на проказа.

После дойдоха двама здравеняци в бели престилки и го сложиха грубо на носилка. Линейката беше спряла наблизо, но двамата мъже не го понесоха веднага натам. Не помръдваха сякаш за да го покажат по-добре на тълпата.

В кръга от хора пристъпи полицай с очи, застинали от презрение. Наведе се над Томас и му каза строго:

— Изпречихте ми се. Това беше неправилно. Нямате ли съвест!

Устата му лъхаше на розово масло. Зад полицая се обади още някой с лицемерната благост на адвоката на Джоан:

— Това беше неправилно.

В един и същ миг всички в тълпата избълваха кървави съсиреци на асфалта.

„Не вярвам в това“, рече си Томас.

И елейният глас не закъсня:

— Той не ни вярва.

Тълпата нададе безмълвен вопъл, породен от реалността и яростното натрапване на фактите и го стовари върху Томас с такава сила, че той нямаше отговор, уплашен до смърт.

Хората от града заговориха в един глас:

— Мъртъв си! Не можеш да живееш без общност, а ти не принадлежиш към никоя. Не можеш да живееш, ако никой не милее за теб.

Този хор прозвуча като смазващ грохот. Щом млъкнаха, Томас усети въздуха в дробовете си като чакъл.

След доволна въздишка мазният глас промълви:

— Откарайте го в болницата. Излекувайте го. За смъртта има само един подобаващ отговор. Излекувайте го, а после го изхвърлете.

Двамата санитари напъхаха носилката в линейката. Преди да затръшнат задната врата, той видя хората от града да си стискат ръцете с лъчезарни усмивки. Линейката потегли. Томас пак погледна ръцете си отблизо — лилавите петна плъзваха от китките към лактите. Гледаше ги с ужас и стенеше: „По дяволите, по дяволите…“.

Но тогава някой му каза със звънлив глас:

— Не се страхувай! Това е сън.

Новото спокойствие го зави като топло одеяло, само че Томас не го усещаше с пръстите си. Линейката продължаваше по пътя си. Нуждаеше се от тази завивка и стискаше празния въздух, докато кокалчетата на юмруците му не побеляха.

Вече не можеше да понася тази мъка. Тогава линейката се преобърна и той пропадна в бездната.