Стивън Р. Доналдсън
Прокобата на Господаря Гад (3)

2.
„Не можете да се надявате“

Объркан, Томас огледа бързо улицата, но момчето се бе изпарило. Тъкмо се обръщаше отново към стария просяк и вниманието му бе приковано от златните букви на входа — „Телефонна компания «Бел»“. Внезапният пристъп на уплаха прогони от ума му всичко друго. Ами ако… Това беше целта. Дойде тук лично, за да заяви своето човешко право да плаща сам сметките си. Ами ако…

Той се опомни насила. Болният от проказа не бива да тъне в догадки. Без да съзнава какво прави, напъха листа в джоба си и с мрачно усърдие се зае със ЗКТ. После се съсредоточи и закрачи към вратата.

Забързан мъж едва не се блъсна в него на излизане, но го позна и отстъпи заднешком, с изведнъж посивяло лице. Стреснат, Томас също забави устрема си, малко оставаше да изкрещи: „Болен от проказа! Нечист изгнаник!“. Спря, позволил си това кратко забавяне. Мъжът пред него беше адвокатът на Джоан в бракоразводния процес — нисък и закръглен човек, преливащ от онова дружелюбие, така присъщо и на неговата професия, и на проповедниците. Томас имаше нужда от тези мигове, за да се опомни от уплахата в погледа на мъжа. Неволно се засрами, че му е причинил това, и в първия момент не успя да си възвърне неотстъпчивостта, тласнала го към града.

Но тутакси се вбеси. Срамът и яростта се бяха сплели неразделно в него. „Няма да им позволя да се държат така с мен. По дяволите! Нямат право.“ Само че не беше лесно да заличи изражението на адвоката от мислите си. Тази погнуса беше неоспорим факт като самата проказа — не допускаше никакви съмнения за право или справедливост. А тъкмо болният от проказа не бива да забравя смъртоносната реалност на фактите.

„Защо ли не съчиня стихотворение…“, рече си Томас.

Ето ги бледите смърти,

които човеците в заблуда наричат живот:

ако ще всичко да избуява в зелено,

всяко дихание е полъх от гроба.

Тела се кривят като трупове на конци

и самият ад крачи със смях…

Със смях, да. Това се казва истинско прозрение.

„За толкова малко години изчерпах ли смеха на целия си живот?“

Чувстваше, че си задава важен въпрос. Смееше се, когато приеха за издаване романа му. Смееше се и на мимолетните сенки от безмълвни мисли като океански течения по личицето на Роджър. Смееше се, щом погледнеше книгата, в която се превърна написаното. Смееше се на името си в класациите за бестселъри. Хиляди причини, значими или дребни, провокираха веселието му. А когато Джоан питаше какво е толкова смешно, той можеше само да отвърне, че всеки изблик го зарежда с идеи за следващата книга. Все едно дробовете му се насищаха с въображение и енергия. Прихваше всеки път когато не можеше повече да сдържа радостта си.

Но Роджър стана на шест месеца, преди романът да превърне баща му в знаменитост, а след още шест месеца Томас незнайно защо още не се бе захванал да пише. Преливаше от твърде голямо изобилие на идеи. И все не успяваше да направи подбор.

Джоан не одобряваше това безметежно безделие. Взе Роджър и остави съпруга си в техния дом, където имаше и отделна къщурка, чиито две стаи трябваше да му бъдат кабинет при поточето до границата на имота. На тръгване му заръча строго да се заеме с писане, докато тя показва Роджър на роднините си.

Това беше повратният момент. Камъкът се търкулна към глинените му нозе — глухо трополене като предвестие за удара, отсякъл го от света с точността на хирург, който изрязва гангрена. Той чу предупреждението, но не му обърна внимание. Тогава не знаеше какво означава.

Вместо да се замисли какво означава този тих тътен, помаха за сбогом на Джоан — съжаляваше, че тя тръгва, но уважи решението й. Вече бе прозрял, че е права — не би започнал да работи, ако не остане сам поне за малко. Възхити се на умението й да направи нужното, колкото и да му беше мъчно, че се разделят. Щом отнеслият я самолет се издигна над хоризонта на неговия свят, той се върна във фермата, затвори се в кабинета, включи електрическата пишеща машина и написа посвещението в началото на следващия си роман:

На Джоан — моята повелителка на възможното.

Пръстите му се плъзгаха неуверено по клавишите. Написа правилно изречението чак третия път. Липсваше му обаче усетът на мореплавател за надвисналата буря.

Пренебрегваше и бавно трупащото се смъдене в китките и глезените. Само потропваше с крака, за да се отърве от все по-силното изтръпване на ходилата. И когато откри безчувственото лилаво петно на дясната си ръка в основата на кутрето, не се замисли. Само ден след заминаването на Джоан вече се бе улисал в сюжета на книгата. Образи се изливаха като водопад във въображението му. Непохватните пръсти бъркаха и най-простите думи, но въображението не се препъваше. Не му се искаше да се занимава с натрупващата се гной под раничката в средата на онова лилаво петно.

Джоан се върна с Роджър след триседмично гостуване при близките си. Не забеляза нищо нередно чак до вечерта, когато Роджър заспа, а тя се сгуши в ръцете на съпруга си. Всички прозорци бяха затворени, за да се опазят от възстудения зимен вятър, който брулеше фермата. В неподвижния въздух на хола тя бързо долови слабата, гадно-сладникава миризма на гноясалата рана.

Месеци по-късно, затворен между стените на стаята си в лепрозариума^[1], той се проклинаше, че не намаза навреме ръката си с йод. И не заради загубата на два пръста, колкото и да го потресе това. Операцията, която го лиши от половината му китка, за него си оставаше само незначителен символ на удара, отделил го от предишния живот, отсякъл го от света, сякаш самият той, Томас, беше някаква злотворна зараза. Винеше се жестоко за нехайството си, защото му отне дори последната прегръдка с Джоан.

В онази вечер стъписването й стресна и него. Преди да разбере какво я бе смутило така, тя вече стоеше и го накара също да се изправи. Вдигна ръката му към лампата, вторачи се в инфектираното петно и гласът й се накъса от гняв и тревога.

— Ох, Том… Защо никога не се грижиш за себе си?!

След това не се поколеба нито за миг. Помоли една съседка да наглежда Роджър и откара съпруга си по пътя, посипан с лек февруарски снежец, до спешното отделение на болницата. Тръгна си чак когато го настаниха в стая и насрочиха операцията.

Първоначалната диагноза гласеше „гангрена“.

Още в шест сутринта заведоха Томас за операция с пълна упойка. Опомни се три часа по-късно в болничното си легло — вече имаше два пръста по-малко. Замайването от упойката го обгръщаше в облака си и чак по пладне се усети, че Джоан я няма.

Тя не се вясна при него до края на деня. А когато дойде на следващата сутрин, изглеждаше преобразена. Кожата й бледнееше, сякаш сърцето й пращаше кръв из тялото твърде пестеливо, а черепът на челото й прозираше под кожата. Приличаше на уловено в капан животинче. Дори не погледна към протегнатата му здрава ръка. Говореше тихо и задавено, но и това й струваше усилия. Стоеше в отсрещния ъгъл на стаята, вторачила празен поглед в кишавата улица навън, докато му съобщаваше новината.

Лекарите установили, че е болен от проказа.

Зашеметен от неочакваната вест, Томас измънка:

— Що за тъпотия?

Джоан рязко се обърна към него и думите се изляха в порой:

— Я не ми се прави на глупак! Главният лекар искаше да ти каже, но аз го разубедих, за да научиш от мен. Мислех си как ще се почувстваш. Но не мога… не мога да го понеса. Болен си от проказа! Не знаеш ли какво означава това? Китките и ходилата ти ще окапят, ръцете и краката ти ще се разкривят, лицето ти ще се превърне в безформена буца! Ще имаш язви по очите, ще виждаш все по-зле. Не мога да го понеса… а ти нищо няма да усещаш, дяволите те взели! И… Заразно е!

— Заразно ли?

Той не схвана веднага чутото.

— Да! — изсъска Джоан. — Повечето хора се заразяват, защото… — за миг тя се задави със страха си, — защото са имали контакт с болни като малки. Децата са по-податливи на заразата. Роджър… Няма да рискувам… Трябва да опазя Роджър!

Тя избяга от стаята, докато Том изричаше „Да, разбира се“. Бездруго нямаше какво да й каже. Още не разбираше, не беше способен да мисли. Чак след седмици започна да проумява какво му причини яростният изблик на Джоан. И тогава просто потъна в покруса.

Само две денонощия след операцията хирурзите заявиха, че Томас може да пътува, и го насочиха към лепрозариума в Луизиана. На летището го посрещна лекар и по пътя му обясни без увъртания разни неща за болестта. Mycobacterium leprae бил открит за пръв път от Армауер Хансен през 1874 година, но изучаването на бацила непрекъснато се проваляло в два от четирите етапа на изследването, определени още от Кох: никой не можал да отгледа микроорганизма в изкуствена среда, нито да открие как се предава заразата. Но проучванията на доктор О. А. Скинснес на Хавайските острови давали надежда.^[2]

Томас го слушаше разсеяно. Долавяше у себе си абстрактни отгласи на ужас при думата „проказа“, но те не го убеждаваха в нищо. Все едно някой го заплашваше на чужд език — усещаш враждебния тон, без да разбираш значението. Взираше се в сериозното лице на лекаря все едно отново бе изправен пред озадачаващата ярост на Джоан и не продумваше.

Когато го настаниха в стаята — квадратна килия с най-обикновено бяло легло и стерилно бели стени, лекарят реши да действа другояче.

— Господин Ковенант — отсече изведнъж, — явно не разбирате от какво сте застрашен. Елате с мен, искам да ви покажа нещо.

Томас излезе с него в коридора и лекарят продължи:

— Във вашия случай имаме първична форма на болестта на Хансен и както изглежда, не можем да установим източника на заразата. Осемдесет процента от случаите в страната са свързани с хора, които в детството си са били изложени на болестта в други страни, обикновено с тропически климат. И поне знаем къде са се заразили, дори да не ни е известно как и защо се е случило. Общо взето, хората с вторична форма на проказа са израснали в места, където тази болест не е непозната и необичайна. Твърде скоро разбират какво ги е сполетяло, тоест имат по-голям шанс да потърсят помощ навреме. Сега искам да ви запозная с още един пациент — единствения друг случай на първична форма в момента. Живял като отшелник в планините на Западна Вирджиния. Не знаел какво става, докато от армията не го потърсили през войната, за да му съобщят, че синът му е загинал. Щом офицерът го видял, веднага се обадил в районната медицинска служба, а оттам го изпратили при нас.

Лекарят спря до съвсем същата врата като онази на стаята на Томас. Почука, но не изчака някой да се обади отвътре. Отвори, хвана Томас за лакътя и го накара да влезе.

Още на прага в ноздрите на Томас нахлу тежка воня като от развалено месо, захвърлено в отходно място. Тя надвиваше дори миризмата на карболова киселина и мазила. Смрадта се носеше откъм смалено тяло, седнало накриво на бялото легло.

— Добър ден — каза лекарят. — Водя ви Томас Ковенант. И той е с първична форма на проказа, но, изглежда, не проумява колко е опасно положението му.

Другият пациент бавно вдигна ръце, сякаш искаше да прегърне новодошлия.

От китките му бяха останали подути чуканчета — лишени от пръсти буци розово месо, белязани с напукани корички и язви. Жълтеникава гной се процеждаше през мехлемите. Тези буци висяха в края на тънки, изкривени ръце като съчки, намерени в гората. Дори скритите от пижамата крака напомняха за чворесто дърво. Едното стъпало бе проядено наполовина, остатъкът от другото представляваше огромна незарастваща рана.

Устните му помръднаха и Томас се вторачи в лицето. Помътнелите очи бяха като кратери. С бяло-розовата си кожа човекът приличаше на албинос, но тя се кривеше и слизаше от очите на вълни и бразди подобно на разтопена и застинала лава. По краищата на тези вълнички изпъкваха гнойни възелчета.

— Самоубий се — изстърга страшно гласът, — вместо да търпиш това.

Томас се отскубна от лекаря, изтича в коридора и съдържанието на стомаха му опръска чистите стени и пода.

В онзи миг се закле да оцелее.

Живя в лепрозариума повече от половин година. Бродеше из коридорите като сащисано привидение, свикваше със задължителния ЗКТ и другите умения за поддържане на живота, изтърпяваше намусен часовете, през които лекарите го просвещаваха за проказата, лечението и възстановяването. Скоро научи, че според тях психиката на пациента е ключът към лечението. Но той отказваше да говори за себе си. В него се натрупваше и растеше кораво ядро от непримирим гняв. Беше сигурен, че заради вбесяваща чудатост на нервите усеща двата пръста, които загуби, по-живи от останалите. Десният му палец все се свиваше да напипа тези отрязани пръсти, но сепнато достигаше само белега. А помощта на лекарите му напомняше за тази странност. Оскъдно и сухо предложената от тях надежда бе породена от също толкова осакатено въображение.

Седмици наред набиваха в главата му внушенията си и накрая започна да ги сънува нощем. Наставленията обсебиха опустошения пейзаж на съзнанието му. Вместо истории и страсти сънуваше лекции.

„Проказата — чуваше Томас нощ след нощ — е може би най-необяснимото страдание, на което е изложено човечеството. Тя е загадка досущ като необикновената, тънка граница между живата и неживата материя. Е, да, знаем някои неща за нея. Не е смъртоносна. Не е заразна по същия начин като другите болести. Въздейства чрез разрушаване на нервите, най-често в крайниците и роговицата на очите. Тя осакатява преди всичко защото отнема на тялото способността да се пази чрез усещанията и да реагира на болката. Може да доведе болния до пълна безпомощност, крайна уродливост на лицето и крайниците и слепота. Освен това е необратима — отмрелите нерви не могат да се възстановят. Знаем и че подходящото лечение може да спре разпространението на заразата в организма и щом бъде прекратено увреждането на нервите, съответните лекарства и други средства контролират заболяването през целия останал живот на пациента. Не знаем обаче защо или как конкретният човек се заразява. А щом се разболеете, няма надежда за пълно възстановяване.“

Не преувеличаваха в нищо, но думите отекваха толкова непоносимо, че не биваше никога да бъдат произнасяни. А безстрастният глас на лекаря продължаваше:

„Докато изучавахме болестта на Хансен, стигнахме до извода, че тя поставя пред пациента два проблема, присъщи само за нея. Тези затруднения са свързани помежду си и не се появяват при която и да е друга болест. Затова психическото бреме за жертвата на проказата е по-голямо от телесното. Първият проблем е в отношенията ви с другите хора. За разлика от левкемията днес или от туберкулозата през деветнайсети век, проказата не е и никога не е била «поетична» болест, на която може да се придаде романтичен ореол. Тъкмо напротив. Дори в обществата, където не мразят болните си за разлика от нас — американците, прокаженият винаги е бил обект на страх и презрение. Отхвърлят го и най-близките му хора заради рядък бацил, неподатлив на предвиждане и контрол. Проказата не е смъртоносна и средностатистическият пациент може да се надява на още трийсет, дори на петдесет години живот… като прокажен. Заради този факт, съчетан с все по-голямото осакатяване от болестта, именно прокажените се нуждаят най-много от подкрепата на околните. Но на практика всички общества обричат своите болни на изолация и отчаяние. Заклеймяват ги като престъпници и дегенерати, като изменници и злодеи. Изхвърлят ги от редиците на човешката раса, защото науката още не е успяла да разгадае това страдание. Навсякъде и във всяка култура прокаженият винаги е бил олицетворение на всичко, от което хората се страхуват и отвращават — гласно или негласно.

Това отношение се дължи на няколко причини. Първо, болестта загрозява и причинява лоша миризма, която е натрапчиво неприятна. Второ, въпреки дългогодишните изследвания хората отказват да повярват, че нещо толкова очевидно, грозно и загадъчно не е заразно в обичайния смисъл. Ние не можем да си отговорим на много въпроси за бацила и това само подклажда страха. Няма как да сме сигурни, че докосването, дъхът, пипнатата храна или водата не разпространяват болестта. И щом няма естествено, доказано обяснение за нея, хората я тълкуват как ли не, но винаги като зло — доказателство за престъпление, за извращение, за поквара. Свидетелство за божие наказание или белег на психическо, духовно, нравствено падение и вина. И настояват упорито колко е заразна въпреки данните, че рискът е минимален дори при децата. Ето защо на мнозина от вас ще се наложи да живеят, без да ги подкрепя дори един-единствен човек.

Това е една от причините да смятаме беседите с психотерапевти за толкова важни. Опитваме се да ви помогнем в привикването към самотата. Голяма част от пациентите, напуснали нашето лечебно заведение, не изживяват всички години, които им остават. Отхвърлянето ги смазва и те губят мотивация, занемаряват грижите за себе си и придобиват активна или пасивна самоубийствена нагласа. Оцеляващите намират все някого някъде, който охотно им помага да съхраняват желанието си за живот. Или откриват у себе си силата да го сторят.

По какъвто и път да поемете, едно нещо няма да се промени — отсега до деня на смъртта ви проказата ще бъде най-същественият факт във вашия живот. Тя ще определя всяка подробност във всекидневието ви. От мига на събуждането до мига на заспиването ще бъдете принудени да насочвате цялото си внимание към всички трудности и препятствия, които ви се изпречат. Не можете да си позволите отдих. Не можете да търсите разтуха във видения наяве и разсейване. Всичко, което натъртва, ожулва, изгаря, чупи, драска, мушка или отнема силите ви, може да ви осакати или дори да ви убие. А започнете ли да мислите за всичко в живота, което е недостижимо за вас, лесно е да стигнете до отчаяние и самоубийство. Виждал съм го неведнъж.“

Пулсът на Томас се ускоряваше, от потта чаршафите залепваха за кожата му. Гласът в кошмарите оставаше същият, не се стремеше да го наплаши, не се наслаждаваше на страха му. Но сега думите бяха като омраза — зад тях зееше огромната отворена рана на пустотата.

„Стигнахме до другия проблем. Дори да ви изглежда просто, ще откриете колко голяма може да бъде бедата. Повечето хора зависят напълно от осезанието си. Всъщност целият набор от реакциите им спрямо света наоколо се опира на него. Ако ще да се съмняват в очите и ушите си, докоснат ли нещо, те знаят, че е истинско. Длъжни сте да се преборите и с тази зависимост. Вие сте разумни същества. Използвайте мозъците си. Използвайте ги, за да разпознавате опасността. Използвайте ги, за да се научите как да съхраните живота си.“

Събуждаше се сам в леглото си, облян в пот, облещен, с устни, изопнати от хленч, който напираше да се промъкне през стиснатите зъби. Сън след сън, седмица след седмица. Ден след ден той се пришпорваше мислено, за да напуска измамното убежище на болничната си стая.

Но нищо не променяше решението му. Виждаше пациенти, попаднали за пореден път в лепрозариума, изтормозени от повторните набези на болестта. Те не успяваха да изпълнят неотклонното изискване на вечното си мъчение — да се вкопчат в живота, без да жадуват за онова, което го прави толкова скъпоценен. Цикличната им дегенерация го караше да проумее, че кошмарите му дават всичко, необходимо за оцеляването. Те го сблъскваха неспирно с жестоките и неумолими правила на проказата. Показваха му, че единствено в пълното посвещаване на тези правила ще намери защита срещу загнояването, разяждането на плътта и ослепяването. През петия и шестия месец в лепрозариума упражняваше ЗКТ и другите навици с маниакална прилежност. Броеше наум часовете между дозите лекарства. И когато изпуснеше дори за малко ритъма на борбата си с болестта, се насъскваше с проклятия.

За седем месеца лекарите се увериха, че усърдието му не е преходна фаза. Успокоиха се, че засега развитието на болестта е спряно. И го изпратиха вкъщи.

Когато се върна във фермата към края на лятото, той си въобразяваше, че е подготвен за всичко. Събра воля да понесе липсата на всякакви вести от Джоан и смущаващата погнуса на бившите си приятели и познати… макар че проявленията й все още му докарваха главозамайващи пристъпи на ярост и отвращение към себе си. Когато видя отново вещите на Джоан и Роджър и опустелите конюшни, сякаш киселина се разля и в бездруго уязвената му душа… но той забиваше пети в земята и не позволяваше на болката да го завлече в бездната.

И все пак не беше готов за всичко. Провери повторно дали не е получил писмо от Джоан и поговори по телефона с адвокатката, на която бе поверил делата си. После отиде в къщурката сред дърветата и седна да прочете всичко, което бе написал за новата си книга.

Непрогледната оскъдност на текста го порази. Ако кажеше, че това е смехотворна наивност, би се похвалил. Трудно му беше да осъзнае, че самият той е отговорен за този повърхностен боклук.

През нощта препрочете първия си роман, превърнал се в бестселър. След това извънредно предпазливо нареди дърва в камината и ги запали, за да изгори и книгата, и ръкописа. Пречистване чрез огън… „Дори да не напиша и дума до края на живота си, поне се отървах от тези лъжи. Имал съм въображение ли? Как е възможно да съм бил толкова самодоволен!“

Наблюдаваше разпадането на листовете в сивкава пепел. Заедно с тях изгоряха и всякакви намерения да продължи да пише. За пръв път разбра поне отчасти защо лекарите му втълпяваха, че е длъжен да потисне въображението си. Не можеше да си го позволи — то щеше да го подсеща за Джоан, за радостта и здравето. Ако се измъчваше с недостижими желания, щеше да отслаби вкопчването си в правилата, даващи му шанс за оцеляване. Въображението би го убило, би го изкушило или подлъгало към самоубийство, отчайвайки го с невъзможността да има нещата, които би поискал да има.

На следващата сутрин се зае да подреди живота си.

Първо намери стария си бръснач. Дългото острие от неръждаема стомана лъска като подигравателна усмивка на светлината на флуоресцентната лампа в банята. Но Томас го наточи старателно, сапуниса лицето си, притисна бедра в ръба на мивката и опря острието в гърлото си. Усещаше го като линия от леден огън, неоспорима заплаха от пролята кръв, гангрена и събудила се проказа. Ако лишената от два пръста ръка трепнеше, можеше да го обрече на гибел. Но той охотно пое риска, за да си наложи дисциплина, да изостри осъзнаването на безмилостните правила, да смаже докрай ината си. Превърна бръсненето в ритуал на всекидневния сблъсък с болестта.

И започна да носи в джоба си сгъваемо ножче. Щом усетеше колебание, щом го заплашеха спомени, надежди или обич, изваждаше ножчето и опираше острието в китката си.

След първото бръснене разтреби къщата. Подреди наново всичко, за да елиминира докрай опасността от стърчащи ъгли, остри ръбове и скрити препятствия. Махна онова, което би го препънало или наранило. Искаше и на тъмно да минава безопасно навсякъде в къщата. Тя трябваше да се превърне в подобие на стаята му в лепрозариума. Вещите, застрашаващи здравето и живота му, бяха струпани в стаята за гости. Накрая я заключи и изхвърли ключа.

След това отиде да заключи и къщурката в края на имота. Отвъртя бушоните, за да не пламне заради някое късо съединение.

Накрая дълго ми ръцете си с мрачно старание. Не можеше да се сдържи, твърде силно се бе натрапила представата за смрад.

Нечистият прокажен изгнаник…

През цялата есен балансираше на ръба на лудостта. У него напираше настървение, мушкаше го хаотично като копията, с които раздразват бик по време на корида. Мъчеше го нужда да се наспи, но все не успяваше да я утоли, защото сънищата му бяха прогонени от кошмари за загниваща плът. В будните часове пък не успяваше да се отърси от гнусно, неизбежно противоречие. Не му се вярваше, че без помощта и насърчението на други хора би понесъл бремето на борбата с ужаса и смъртта. Но тъкмо ужасът и смъртта обясняваха, правеха разбираемо и едва ли не оправдаваха отхвърлянето, което го лиши от помощ и насърчение. А мисълта какво би го сполетяло, ако се провали в борбата, му беше непоносимо омразна. Не мразеше обаче хората, обрекли го на тази самота. Те изпитваха същите страхове като него.

Имаше само един изход от шеметното въртене в кръг — отровата в душата му. Превръщаше злостния гняв в опора, на която да крепи разсъдъка си. Нуждаеше се от яростта, за да оцелее, да сграбчи живота в задушаваща хватка. В някои дни не спираше да беснее от изгрев до залез.

Но с времето дори тези страсти се укротяваха. Изгнаничеството му беше част от правилата, неотменим факт като гравитацията, заразата и безчувствеността на поразените нерви. Не успееше ли да се вмести в калъпа на фактите, с него беше свършено.

Не знаеше как да реши противоречието. От него пръстите му се свиваха безпомощно и за малко да се пореже, докато се бръснеше. Без страст нямаше сили да се бори… а всички тези чувства се обръщаха срещу него. Но есента отминаваше и той все по-рядко проклинаше непреодолимото, което го направи затворник. Бродеше из гората зад фермата — висок слаб мъж с измъчени очи, равномерна походка на автомат, без два пръста на дясната ръка. Всяка тясна пътека, ръбест камък и стръмен склон му напомняха, че единствено с предпазливост опазва живота си и стига само да намали своята бдителност, ще се спаси безболезнено от всички несгоди, без някой да жали за него.

Не изпитваше нищо освен по-силна печал, когато докосваше кората на дърво, без да я усеща. Виждаше твърде ясно какъв край му предстои — душата му щеше да стане безчувствена като тялото и тогава щеше да бъде погубен окончателно.

И все пак умът му се избистри изведнъж и откри цел, когато научи, че някой е платил сметката му за ток. Този ненадеен подарък тутакси го накара да осъзнае какво се случва. Хората от града не само го отбягваха, но бяха и напът да го лишат от всякакви поводи да се мярка сред тях.

Когато за пръв път разпозна тази заплаха, му се прищя да отвори прозореца и да извика на зимата отвън: „Ами давайте! Дяволите ви взели, нямам нужда от вас!“. Но не беше толкова лесно да се справи със затруднението чрез показно равнодушие. Подранилата пролет в началото на март изтика зимата и Томас се убеди, че трябва да направи нещо. Та той беше човек като всички останали! Не беше длъжен да стои бездейно отстрани и да търпи, докато го отрязват от останалите като гангренясала рана.

Щом получи следващата сметка за телефон, събра смелост, обръсна се прилежно, облече дрехи от дебел здрав плат, намести краката си удобно във високи туристически обувки и пое по трикилометровия път към града, за да плати сметката си лично.

Така стигна пред входа на телефонната компания, обгърнат от опасения като задушлив облак около главата. Постоя пред златните букви, овладя се, бутна вратата със силата на бурен напор и застана наперено пред момичето на гишето, сякаш тя го бе предизвикала на двубой.

Опря длани на плота, за да не треперят. За миг устните му се изопнаха свирепо.

— Името ми е Томас Ковенант.

Спретнатото момиче скръсти ръце под гърдите си, за да ги понадигне и покаже по-съблазнителни. Томас се застави да я гледа в лицето. Нейният поглед се рееше безизразно покрай него.

— Слушам ви.

— Искам да платя сметката си.

„Тя не знае, още не е чула.“

— Разбира се, господине. Бихте ли ми казал номера си?

Щом чу цифрите, момичето тръгна с вяла походка към стаята с картоните.

Бавенето й го напрягаше, страхът заблъска в гърлото му. Трябваше да отвлече някак вниманието си. Бръкна рязко в джоба си и извади листа, който момчето му даде. „Иска да го прочетете…“ Приглади хартията върху плота и се взря в избледнелите напечатани букви:

„Истински човек — действителен във всякакъв смисъл, който признаваме — внезапно се озовава изтръгнат от света и поставен във физическа ситуация, която му се струва невъзможна: звуците имат аромат, миризмите носят цвят и перспектива, гледките са осезаеми, допирът притежава звучност и тембър. Там безплътен глас го осведомява, че е пренесен на това място като боец в името на оцеляването на Своя свят. Трябва да се сражава до смърт срещу защитник на друг свят. Ако бъде победен, ще умре, а неговият свят — истинският свят — ще бъде унищожен, защото му липсва присъщата сила да се съхрани.

Човекът отказва да повярва, че чутото е истина. Смята, че сънува или е обсебен от видения, и отказва да се впусне в измамната битка до смърт, щом не съществува «реална» опасност. Той е непоклатим в решимостта си да отхвърля привидното и не се брани, когато го напада защитникът на другия свят.

Въпрос: Поведението на този човек смелост ли е или малодушие? Ето го основният въпрос на етиката.“

„Етика! — изсумтя мислено Томас. — Кой, да му се не види, съчинява тези глупости?“

След секунда момичето се върна на гишето с озадачено изражение.

— Вие сте Томас Ковенант, нали? От фермата наричана Убежището? Господине, на ваше име е внесен аванс, който ще покрие сметките ви през следващите няколко месеца. Изпращал ли сте ни чек за по-значителна сума напоследък?

Томас се почувства зашеметен като от удар с юмрук и се подпря на плота. Без да съзнава, смачка листа. Виеше му се свят и чуваше ехтящи думи: „На практика всички общества заклеймяват, хулят, прогонват… Не можете да си позволите надежда.“

Прикова вниманието си в своите студени ходила и наболяващи глезени, докато се мъчеше да овладее импулса си да упражни насилие. Машинално остави смачканата хартия на плота пред момичето и се насили да говори небрежно.

— Впрочем не е заразна. Няма да я прихванете от мен, не се безпокойте. Не е заразна освен за деца.

Тя премигваше насреща му, все едно се чудеше на някакви неясни свои мисли.

Томас преви рамене в усилието си да задави напиращата в гърлото му ярост. Обърна се с цялото достойнство, на което беше способен, и излезе на огряната от слънцето улица, ругаейки и проклинайки наум.

Побеснял до замайване, той огледа пътя. Оттук виждаше града в цялата му зловеща проточеност. В посоката към фермата магазинчетата и офисите се редяха нагъсто от двете страни. От рязката светлина се почувства уязвим и самотен. Побърза да провери ръцете си за драскотини и ожулвания и тръгна припряно, но краката му стъпваха неуверено. Струваше му се, че бетонът е хлъзгав от отчаяние. Внушаваше си, че проявява доблест, като не се впуска в бяг.

Скоро Съдебната палата се извиси над него. Старият просяк не бе помръднал от тротоара пред нея. Още зяпаше към слънцето и мънкаше брътвежи. Табелата напомняше „Пазете се!“ като закъсняло предупреждение.

Когато доближи стареца, Томас остана поразен колко окаян изглежда. Просяците и фанатиците, пророкуващи края на света, нямаха място на тази улица под слънчевите лъчи. Смръщените, надменни очи над каменните колони не търпяха подобно въодушевление от отминали времена. Малкото монети, които старецът бе получил, не стигаха да се засити дори веднъж. Съчувствието жегна Томас за миг.

Просякът не помръдваше, не прекъсна съзерцанието на слънцето, но гласът му се промени и една дума се открои в смътния напев:

— Дай.

Заповедта май беше отправена към Томас и очите му неволно се вторачиха отново в паничката. Но този опит за принуда отново разпали гнева му. „Нищо не ти дължа!“, озъби се безгласно.

Преди да се отдръпне, старецът додаде:

— Предупредих те.

Съвсем неочаквано за Томас тези думи го поразиха като прозрение, побрало всичко преживяно от него през последната година. И гневът го тласна мигновено към решението. Лицето му се разкриви, пръстите му стиснаха брачната халка.

Досега не беше свалял нито веднъж от ръката си кръгчето от бяло злато — въпреки развода, въпреки непоколебимото мълчание на Джоан. Пръстенът му напомняше къде беше някога и какво е мястото му сега. Напомняше за погазени обети и загубена близост, за безпомощност. И за това, че поне в нещо си оставаше човек. Но сега издърпа ядно халката от лявата си ръка и я пусна в паничката.

— Струва повече от няколко монети! — отсече той и закрачи.

— Чакай!

Викът стигна до слуха му толкова властно, че Томас спря. Застана неподвижно и се помъчи да обуздае гнева си, когато усети, че старецът хваща ръката му. Тогава се обърна и погледна в очите му, бледосини и безизразни, все едно още се взираше в тайните на слънчевия огън. Човекът пред него беше изопнал рамене, преливащ от мощ.

Томас се смути — осъзна, че се е изправил пред необяснимото. Побърза да прогони колебанието.

— Не ме пипай. Прокажен съм.

Празният поглед като че не се спря на него, сякаш не съществуваше… Или старецът беше сляп. Гласът му обаче беше ясен и уверен.

— Загубен си, синко.

Томас облиза устните си и отвърна:

— Не, старче. Това е нормално… Така е с всички хора. Всичко е напразно. Такъв е животът. Само че пред мен има по-малка купчина дреболии, които да скриват фактите.

— Толкова млад, а каква горчилка…

Томас отдавна не беше срещал съчувствие и сега то го разтърси. Гневът му стихна, оставяйки гърлото свито и продрано.

— Стига, старче. Не ние сме създали света. Нямаме друг избор освен да живеем в него. Всички сме в едно и също положение.

— Така си е, нали?

Без да чака отговор, просякът пак подхвана чудатия си напев. Задържа Томас за ръката, докато песента не секна отново. Гласът му прозвуча различно, нападателно, сякаш за да се възползва от неочакваната му уязвимост.

— Защо не се затриеш?

Томас усети как гръдният му кош се стяга и пречи на сърцето. Сега откриваше някаква заплаха в бледите очи. Безпокойството му се пробуди. Искаше да се отдалечи от старческото лице, да се провери със своя ЗКТ, да се успокои, че е в безопасност. Но не можеше. Празният поглед го приковаваше. Накрая промълви:

— Твърде лесно е.

Старецът не възрази, но опасенията на Томас се засилваха. Волята на просяка го притискаше, избутваше го към ръба на бъдещето и го заставяше да се вторачи надолу към зъберите на опасностите, готови да го погубят за един кратък миг. Лесно си представяше различните лица на смъртта, спохождаща прокажения. Но тази гледка му върна самообладанието като допир до нещо познато насред фантастична случка. Отново стъпи на своя земя. Откри, че има сили да загърби страха, и каза:

— Слушай, мога ли да направя нещо за теб? Искаш ли храна? Подслон? Каквото имам, ще го споделя с теб.

— Вече направи твърде много. Връщам такива дарове. — Той протегна паничката си към Томас. — Вземи си пръстена. Бъди верен на себе си. Провалът не е неизбежен.

Сега не заповядваше. Томас долови в гласа му искрена молба. Подвоуми се и се запита какво свързва този старец с него. Трябваше да направи нещо. Взе халката и пак я сложи на левия си безименен пръст.

— Всеки се проваля накрая — отвърна. — Но аз ще оцелея… докогато мога.

Раменете на просяка се отпуснаха. Изглеждаше, че току-що е прехвърлил товара на пророчество или повеля върху плещите на Томас. Гласът му прозвуча отпаднало:

— И така може да стане.

Без да продума повече, той се обърна и си тръгна. Подпираше се на тоягата като пророк, изтощен от огласяването на виденията си. Дървото кънтеше странно по тротоара, сякаш беше по-твърдо от бетон.

Томас се взираше в развяваното от вятъра кафеникаво расо и рошава коса, но накрая старецът свърна зад ъгъла. Тръсна глава и се зае със ЗКТ. И почти веднага се вторачи в брачната си халка. Стори му се, че е хлабава на пръста му. „Загубен…“ „На ваше име е внесен аванс…“ „Трябва да действам, преди да са преградили и улиците, за да не минавам по тях.“

Постоя още малко, мъчеше се да изкопчи нещо от ума си. Отнесено вдигна глава и погледна каменните глави върху колоните на Съдебната палата. Бездушни очи, свити в погнуса устни. Те му подсказаха идеята. Прокле ги безмълвно и продължи по тротоара. Реши да отиде при своята адвокатка — тя се занимаваше с неговите договори и финанси. Нека намери някакво правно противодействие срещу фалшивата благотворителност, която го отблъскваше упорито от града. „Да отмени онези плащания. Невъзможно е да поемат моите дългове, без да са получили съгласието ми.“

Кантората й се намираше отсреща, на ъгъла с най-широката пресечка. Минута бързо ходене стигна на Томас да се добере до това кръстовище, където бяха единствените в града светофари. У него напираше желанието да изпълни решението си, преди недоверието му към юристите и цялата тежка машинария на обществения ред да го е убедило, че пак се занимава с безсмислици. Едва се удържа да не пресече на червено.

Наложи се да почака, но най-сетне и за него светна зелено. Той стъпи на пешеходната пътека.

Не измина и три крачки, когато чу сирената. С мигащи сигнални лампи полицейска кола изскочи от пресечката малко по-нататък, с мъка взе завоя поради превишената скорост и се устреми право към Томас.

Той застина, сякаш стиснат от невидим юмрук. Искаше да хукне, но си остана като в капан, вторачен в муцуната на фучащата към него кола. Чу изсвистяването на спирачки и се свлече.

Докато падаше, го споходи смътното учудване, че е подранил — още не беше сгазен. Но страхът колата да не го премаже надделя. След всички усилия да се опази щеше да умре по този начин! За миг усети бездънна чернота зад слънчевите лъчи, блестящите витрини и свиренето на гумите. Светлината и асфалтът под бузата му бяха като нарисувани и сега черният фон се устремяваше да го връхлети. Мракът се просмукваше през светлината като студен лъч на нощта.

Томас си каза, че това е кошмарен сън. И нелепо си повтори думите на просяка: „Бъди верен на себе си. Провалът не е неизбежен“.

Тъмнината се стоварваше, поглъщаше деня и единственото, в което Томас беше сигурен, се оказа червен проблясък от полицейската кола — червена мълния, изгаряща и смъртоносна, пронизала челото му с остротата на копие.