Стивън Р. Доналдсън
Прокобата на Господаря Гад (25)

24.
Призоваване на Огнелъвовете

Идваха в навалица от червени очи, помътнели с лишена от мисъл упоритост. Но безтелесният смях на Господаря Гад като че ги правеше мудни. Газеха през него като в тресавище и спънатите им крачки дадоха на отряда време. По заповед на Куаан Ратниците се подредиха около Морам и Протал, стражите си избраха места между тях.

Морам извика на Томас, който бавно вдигна глава. Огледа спътниците си — твърде малко бяха. Понечи да се изправи, но не можеше да вдигне Тувор. Дори в смъртта безукорната преданост на Първия страж беше прекалено тежък товар за Томас.

Тогава чу гласа на Лид:

— Натам! Знам пътя!

Тя се провираше чевръсто между пещерните твари към един от проходите. Томас я гледаше сякаш я беше отписал. Не успяваше да вдигне Тувор, защото не хващаше добре с дясната ръка.

После Банор го откопчи от убития Първи страж и го избута към защитния пръстен около Владетелите. Томас възропта.

— Не можете да го зарежете тук! — Банор неумолимо го натика между Ратниците. — Какво правиш?! — възмути се Томас. — Трябва да го отнесем. Ако не го изпратите у дома, никой няма да го замени. — Той се обърна умоляващо към Владетелите. — Не можете да го изоставите!

Устните на Морам се изопнаха.

— Така трябва.

От входа на тунела, който избра, Лид им подвикна:

— Насам!

Стегна въжето си около шията на една пещерна твар, като използваше тялото й да я пази от оръжията на другите.

— Това е пътят!

Нови пещерни твари я нападаха и изтикваха навътре в тунела.

Протал разпали пламъци по своя жезъл, завъртя го над главата си и поведе останалите към Лид. С помощта на Морам проправи огнена пътека между скупчените пещерни твари.

Ослепителните пламъци на Владетелите плашеха съществата, но преди отрядът да се добере до посочения от Лид проход, клин от Злотворни се вряза в навалицата откъм друг вход. Водеше ги могъщ носител на знанието, черен като самите катакомби, а железният прът в ръцете му лъщеше влажно от сила или кръв.

Протал кресна:

— Бягайте!

Отрядът хукна още по-бързо към тунела. Злотворните затичаха да ги пресрещнат, но отрядът изпревари враговете. Протал и Морам застанаха от двете страни на отвора и пуснаха другите да влязат.

Един Ратник реши да помогне за бягството. Изведнъж отскочи встрани със стръвно размахан меч и се хвърли към клина от Злотворни.

Морам изрева и понечи да се върне в залата, за да го подкрепи. Носителят на знанието обаче повали Ратника с един замах на желязото. Тъмни капки избиха по цялото тяло на мъжа и той изрева неистово, сякаш беше облян с киселина. Морам едва се спаси от обратния удар на пръта му и отстъпи при Протал.

При входа на тунела се опитаха да се опълчат с ярките сини пламъци срещу Злотворните. Носителят на знанието нанасяше ударите си неспирно, а те ги отбиваха с жезлите си. Всеки път се пръскаха струйки тъмна течност, която пламваше в синьо и бързо гаснеше до черно. Клинът обаче се сражаваше толкова свирепо, че изтласкваше крачка по крачка Владетелите в тунела. Куаан искаше да възпре Злотворните, като заповяда на най-умелите си воини да стрелят по носителя на знанието. Но стрелите се оказаха безполезни — подпалваха се от черната мощ на Злотворните и се разпиляваха на пепел.

Отзад Лид се измъчваше от нетърпение да последва своя вътрешен глас към дневната светлина и молеше Владетелите да я последват. Ала те не смееха да обърнат гръб на клина.

С всеки сблъсък отстъпваха още малко. Въпреки храбростта и волята си бяха на прага на изтощението и всеки замах на железния прът в ръцете на носителя на знанието отнемаше още от силата им. Пламъците им не бяха толкова буйни и горящите струи почерняваха по-бързо. Виждаше се, че схватката няма как да се проточи много. Никой друг в отряда не можеше да ги замести.

Изведнъж Морам се провикна:

— Назад! Направете място!

Този глас не допускаше отказ, дори стражите се подчиниха.

— Ковенант! — изръмжа Морам.

Томас мина напред, на крачка от изгарящата схватка.

— Вдигни ръката си с пръстена!

Принуден от настойчивостта на Морам, Томас вдигна лявата си ръка. Брачната му халка още беше обагрена в ален блясък.

Носителят на знанието се обърна към пръстена, сякаш внезапно надуши близостта му. Разпозна бялото злато и се поколеба.

— Меленкурион абата! — възкликна Морам. — Разпръсни ги!

Томас долови замисъла по инстинкт и замахна с лявата си ръка към Злотворните, все едно запращаше мълния по тях.

В неудържим страх целият клин отскочи назад.

Този миг стигна на Владетелите, които извикаха заедно в необичайно съзвучие:

— Минас мил хабаал!

Огънят на жезлите им очерта кръстосани линии, които препречиха тунела от тавана до пода. Пламтящите черти останаха във въздуха и преди да избледнеят, Протал постави жезъла си на Владетел изправен в тях. Тутакси синя преграда засия в началото на тунела.

Злотворните зареваха диво от хитростта на Морам и скочиха. Носителят на знанието удари страшно по огъня, но стената само се преливаше и трептеше, без да пропусне клина.

Протал и Морам изчакаха да видят дали тяхното препятствие ще издържи, обърнаха се и хукнаха по тунела.

Задъхан, Морам каза на отряда:

— Преградихме тунела, но няма да е задълго. Не сме толкова силни… Ето че беше нужен жезълът на Върховния владетел, за да ги възпрем изобщо. А Злотворните са озверели. Лигоча ги подлудява с Илеартския камък. — Колкото и припряно да говореше, гласът му секна при тези думи. — Сега трябва да бягаме. Длъжни сме да се спасим! Всичко ще пропадне, ако не отнесем на сигурно място и Жезъла на закона, и Закрилата.

— Елате! — настоя Покорна на гривата. — Усещам тревата и небето. Мога да намеря пътя.

Протал кимна в знак на съгласие, но движенията му бяха мудни въпреки нуждата от пъргавина. Той беше прекрачил далече пределите на своята издръжливост. Дишането му хриптеше дълбоко в гърдите, като че се давеше в старческа слуз. Опираше се тежко на Жезъла на закона.

— Вървете! — изхърка той. — Тичайте!

Двама стражи го подхванаха и той се запрепъва между тях в бавен бяг по прохода. Отрядът се завтече след Лид.

Отначало им беше лесно. Нямаше много разклонения и всеки път Лид откриваше мигновено накъде сочи надеждата да видят отново деня. Огряна от жезъла на Морам, тя тичаше, все едно я водеше прясната следа на свободата.

След разгара на битката за отряда беше истинско облекчение просто да бяга с една-единствена цел. Така оставаха съсредоточени и запазваха силите си. А и вече се отдалечаваха, отърсваха се постепенно от смеха на Господаря Гад. Скоро не чуваха нито присмех, нито заплаха за изтребление зад гърбовете си. Поне веднъж мрачната тишина беше дружелюбна към тях.

Продължиха така почти цяла левга. Навлязоха в част от катакомбите с плетеница от малки пещери, тунели и завои, където май нямаше обширни кухини, проломи и работилници. Лид не се двоумеше в тези множащи се коридори. Следваше посоката, която водеше постепенно нагоре.

Но лабиринтът премина в по-широки, по-черни места, където огънят на Морам не осветяваше стени и тавани, а катакомбите отново станаха враждебни. Тишината се промени неусетно — в нея вече се долавяше не облекчение, а дебнеща засада. Мракът около жезъла на Морам сякаш криеше все нови и нови неща. На завоите и кръстопътищата нощта се намесваше в избора, объркваше усета на Лид. Тя започна да спира и да се чуди.

Зад нея Протал все по-трудно издържаше на тичането. Свиренето в гърдите му стана мъчително и другите до него въпреки собственото си тежко дишане чуваха как се задъхва. Сега стражите по-скоро го носеха, вместо само да го крепят.

Но отрядът се провираше нататък в непрогледната чернилка. Носеха Жезъла на закона и Втората закрила, не можеха да си позволят поражение.

Стигнаха до висока пещера, където се събираха няколко тунела. Можеха да продължат в посоката, отдалечаваща ги от Сайрил Трендор, по коридор, започващ отсреща. Лид обаче спря насред кръстопътя, сякаш някой дръпна юзда. Огледа се неуверено, объркана от многото възможности… и от усета, отхвърлящ единствения очевиден избор. Тръсна глава като непокорен кон и изпъшка:

— Ах, Владетели, не знам…

— Трябва да избереш! — настоя Морам. — Друг шанс нямаме. Тези проходи не са показани на старите карти. Ти ни отведе на места, в които ще се залутаме.

Сложи ръка на рамото й, като че се канеше да я подтикне към решение, но Протал се преви от кашлица и се свлече на пода.

Един страж побърза да го настани облегнат на стената и Морам коленичи до него, взирайки се угрижено в старческото лице.

— Почини си малко — промълви Морам. — Отдавна са разкъсали преградата. Не бива да се бавим.

Щом кашлицата спря за малко, Върховният владетел промърмори:

— Оставете ме. Вземете Жезъла на закона и тръгвайте. Изчерпан съм.

Думите му втрещиха отряда. Томас и Ратниците затаиха дъх, за да чуят отговора на Морам. Изведнъж ги налегна страх, че той би могъл да приеме саможертвата на Протал.

Морам мълчеше.

— Оставете ме — повтори Протал. — Дай ми твоя жезъл, за да спечеля време за бягството ви, доколкото мога. Вървете, казах! Аз съм стар. Преживях своя победен миг. Нищо не губя. Вземете Жезъла и тръгвайте. — Другият Владетел не проговаряше и Протал изхриптя умоляващо: — Морам, чуй ме! Не позволявай най-важното — походът, да се провали заради старческите ми кости.

— Чувам те — задавено процеди Морам, навел глава.

Но той се надигна веднага, отметна глава назад и се засмя. В тихия смях нямаше нищо престорено и трескаво, звучеше с облекчение, а не с отчаяние. Другите го изгледаха, за да се уверят, че не е изпаднал в истерия. Тогава, без да знаят защо, също прихнаха. Веселието повя като чист вятър в душите им.

Томас едва не отправи проклятие — не можеше да сподели чувството.

Когато смехът стихна, Морам каза на Върховния владетел:

— Ех, Протал, сине на Дуилиън… Добре е, че си стар. Да те оставим ли? И каква радост ще намеря, когато разказвам на Осондрея за подвизите ти, ако ти не си там да се сърдиш, че преувеличавам?

Морам пак се засмя, но се овладя и отиде при озадачената Лид, застанала насред пещерата.

— Покорна на гривата — подхвана той благо, — ти се справи чудесно. Усетът ти е верен — припомни си го сега. Отхвърли съмненията. Не се боим да вървим натам, накъдето ни води сърцето ти.

Томас беше забелязал, че и тя не се смя с останалите. Очите й тъмнееха от смут. Томас се досещаше, че сприхавият й нрав не е понесъл леко резките думи на Морам преди малко. Но сега тя кимна мрачно.

— Щом казваш… Само че мисълта ми не се доверява на сърцето.

— Как тъй?

— Мисълта ми сочи да продължим напред. Сърцето ми обаче иска да тръгнем натам. — Тя протегна ръка към тунел, който би ги върнал почти в посоката, откъдето дойдоха. — Не знам… Това е нещо ново за мен.

Но Морам не се поколеба.

— Ти си Лид, Покорна на гривата от рамените. Служила си на ранихините. Познаваш тревата и небето. Довери се на сърцето си.

След миг-два Лид прие съвета му.

Двама стражи вдигнаха Протал и заедно с другите от отряда тръгнаха към тунела, накъдето ги водеше Лид.

Този проход се спускаше полегато и можеха да вървят по-ускорено. Ободряваше ги надеждата, че преследвачите не биха се досетили какво правят, значи нямаше да ги пресрещнат или да ги сподирят веднага. Но всевластната тъма и тишина не вдъхваха увереност. Този път не се разклоняваше, затова пък криволичеше, като че следваше някаква жила в планината. Накрая свърши в огромна кухина. Оттук започнаха да се катерят по стръмна, назъбена скала, където пътеката се виеше на зигзаг.

Други спънки ги бавеха не по-малко от самата стръмнина. Въздухът изстиваше, а в непрогледната празнота до тях свистеше все по-силен вятър. Студът и вятърът им напомняха още по-неприятно за капещата от лицата пот и насиленото докрай дишане. Само мъжете от Кръвната стража не изглеждаха съсипани от тези безкрайни дни. Томас и Ратниците се клатушкаха нагоре с движенията на сакати.

Накрая Морам нареди да спрат. Томас тупна на камъка и се облегна с лице към бушуващата чернота на неизбродната пещера. Струваше му се, че потта замръзва на лицето му. Отрядът си подели каквото беше останало от припасите, но в това заровено под земята място храната и напитките май бяха загубили свойството си да поддържат живота. Томас поглъщаше всичко равнодушно, после стисна клепачи, за да се отдели от черната празнота. Виждаше я обаче и със затворени очи.

По някое време — Томас вече не се опитваше да го измерва — го жилна шепотът на Морам:

— Чувам ги.

Отговорът на Корик прозвуча кухо като въздишка в гробница.

— Да. Следват ни. Твърде много са.

Залитайки като поразени от болест, всички подновиха катеренето, заставяха се да продължат и отвъд предела на силите си. Забравили всичко друго освен неотложността на бягството.

Сега вятърът виеше около тях, изкачването също се промени. Кухината се стесни внезапно и се озоваха на спираловидна стълба, врязана в стената на отвесна шахта. Ширината на небрежно издяланите стъпала ги принуди да се качват един по един. Вятърът фучеше нагоре, сякаш бягаше в безогледен ужас от катакомбите. Томас изохка, щом осъзна, че пак ще рискува нависоко. Но натискът на въздушните струи беше толкова силен, че наглед правеше падането невъзможно. Томас се въртеше замаяно стъпало по стъпало в спиралата.

Всички от отряда се мъкнеха нагоре, все едно вятърът ги дърпаше. Със стесняването на шахтата напорът стана прекалено бесен, за да дишат. Задъхваха се все повече нагоре, виеше им се свят. Пред очите им шахтата се клатушкаше несигурно. Томас запълзя, като се подпираше на дланите си.

Скоро всички пъплеха по стълбата като него.

Борбата да вдиша се проточи безкрайно, накрая лежеше на стъпалата. Смътно чуваше гласове, опитващи се да крещят в тътена на вятъра. Не искаше да се заслушва. Чувстваше, че малко остава да се задуши и му се доплака. Трудно му беше да си спомни какво го спира дори сега да отприщи в сълзи мъката си.

Нечии ръце го хванаха под мишниците и го завлякоха нагоре върху плосък камък, после го замъкнаха петнайсетина стъпки навътре в тесен процеп. Воят стихна.

Куаан извика задавено, но тържествуващо. Томас се насили да вдигне глава. Лежеше по корем там, където процепът излизаше на източния склон на Гръмовръх. Над сивата равнина далече долу се показваше червеното слънце.

За бучащите му уши и радостните възгласи наоколо бяха подобни на ридания. Ратниците един по един се промъкваха край него към зората. Лид беше скочила няколко крачки надолу и целуваше земята. В далечината отвъд Сарангрейв лъскавата нишка на Омърсеното русло и Голямото тресавище слънцето изгряваше величаво.

Томас седна тромаво и се обърна да види как Владетелите посрещат победата си.

Не им личеше по нищо, че са постигнали целта си. Върховният владетел се бе свлякъл като чувал, пълен с кости, положил Жезъла на закона в скута си. Главата му клюмаше и беше закрил лицето си с длани. До него Морам стоеше навъсен, с очи, угаснали като пустош.

Не ги разбираше.

Тогава Банор каза:

— Можем да се браним тук.

Морам отговори тихо, но троснато:

— Как? Лигоча знае много пътища навън. Ако му попречим тук, ще ни нападне отдолу… или отгоре. Може да прати хиляди срещу нас.

— Затворете процепа, за да го забавите.

Гласът на Морам отпадна още повече.

— Върховният владетел няма жезъл. Аз не мога да преградя сам процепа… Не ми стига силата. Да не си мислиш, че съм способен да съборя стените? Не… дори ако бих си позволил да навредя така на Земята. Трябва да бягаме. Натам… — посочи склона с трепереща ръка.

Томас погледна надолу. Процепът свършваше в дъното на клисура, която слизаше по Гръмовръх като прорязана с нож. Там се бяха натрупали огромни камънаци, падали от по-високите канари като мъртви парчета от планината. Стените бяха непристъпни. На отряда би се наложило да се провира половин левга между тях. Нататък стените се раздалечаваха, а клисурата завършваше с отвесна скала. Оттам отрядът би трябвало да кривне по склона в търсене откъде да продължи спускането.

Томас още не проумяваше. Изсумтя, щом си представи колко трудно ще им бъде в клисурата, и все пак можеха да избягат. Усещаше как слънцето сгрява лицето му. Изправи се и промърмори:

— Хайде да тръгваме.

Морам се взря в него с потисната болка, но не каза нищо, а се обърна да поговори кратко с Куаан и Корик. След малко всички вървяха надолу по клисурата.

Пъплеха с гибелна мудност. Катереха се от скала на скала, прехвърляха се над грапави грамадни късове, промушваха се лазешком между почти долепени камъни. И слабостта ги налягаше. Дори най-силните Ратници се нуждаеха от помощта на стражите. Протал трябваше да бъде носен почти навсякъде. Опиташе ли се да скочи сам от някой отломък, стоварваше се на колене. Скоро туниката му се обагри в капки кръв.

Томас започна да се досеща какво ги заплашва. Ако се бавеха така, можеха и да срещнат края си. Щом Лигоча знаеше и други изходи към склона, пълчищата му сигурно биха се добрали до края на клисурата преди отряда.

Не само той знаеше. След първоначалния изблик на радост Ратниците изпаднаха в униние. Бореха се с препятствията, навели глави и превили гърбове, сякаш преживяното беше товар, вързан на шиите им.

Опасенията им се сбъднаха подобно на прорицание, преди да преполовят клисурата. Някой от Ратниците извика пресекливо, като сочеше нагоре. Цяла орда Злотворни изскочи от процепа, където отрядът излезе от планината.

Опитаха да се затътрят по-бързо по затрупания процеп в склона, но Злотворните се носеха подире им като черна лавина. Прескачаха каменните парчета без боязън да стъпят накриво, носени от зверска кръвожадност. Настигаха отряда със стъписваща скорост.

И не бяха само те. Близо до края на клисурата над едната й стена изведнъж се подадоха пещерни твари. Щом зърнаха хората, те започнаха да се смъкват по въжета на дъното.

Отрядът беше приклещен от силата на Лигоча.

Спряха втрещени. За миг дори чувството за дълг на Куаан го изостави, той само се озърташе и не помръдваше. Томас опря гръб на близкия камък. Идеше му да изкрещи на планината, че това не е честно. Преживя, понесе и загуби толкова много… Къде изчезна пътят към спасението? Такава ли беше отплатата за неговата уговорка, за готовността да търпи? Това беше прекалено. Прокажен като него не можеше да се справи с подобни несгоди. Гласът му трепереше от безполезна ярост.

— Нищо чудно… че ни позволи да вземем Жезъла. Така боли по-силно. Знаеше, че няма да се изплъзнем.

Но заповедният глас на Морам прекъсна вцепенението. Той изтича в клисурата и се покатери на широк плосък камък, по-висок от околните.

— Има място за нас! Елате! Тук ще срещнем края!

Ратниците се повлякоха към скалата, притиснати от мисълта за поражението. Морам и стражите им помагаха да се качат. Протал дойде последен, придържан от двама стражи. Не се възпротиви на заповедта на Морам, макар да мънкаше:

— Не, не…

Еоманът на Куаан и стражите се подредиха по краищата, Лид застана сред тях с въжето в ръцете си. Протал, Морам и Томас останаха вътре в кръга за последната схватка на отряда.

Злотворните скъсиха наполовина разстоянието до скалата, зад тях стотици пещерни твари извираха като поток от процепа. Не по-малко бяха и онези, които се изкачваха по клисурата.

Морам огледа войската на Лигоча и изрече тихо:

— Не губете смелост, приятели. Проявихте се доблестно. Сега нека посрещнем края си така, че дори враговете да го запомнят. Има много обрати между началото на една война и победата в нея. Нека Господаря Гад научи от нас, че няма да вкуси победата, докато не загине и последният приятел на Земята.

Но Протал шепнеше своето „Не, не…“. Обърна се към върха и затвори очи. Бавно и решително вдигна Жезъла на закона пред сърцето си и го стисна с юмруци.

— Трябва да е възможно — промълви той. — Кълна се в Седемте! Трябва. — Кокалчетата на юмруците му побеляха над слетите руни на Жезъла. — Небеса, помогнете ми. Не приемам този край.

Веждите се събраха над затворените хлътнали очи, главата се наведе, докато брадата му докосна гърдите. Устните зашепнаха песен без думи, но с дълбоките хрипове звучеше като погребален марш, а не като зов!

Ордите на Лигоча напираха неумолимо и отгоре, и отдолу. Морам ги гледаше, озъбен безпомощно.

Изведнъж очите му светнаха от отчаяна надежда. Извъртя се, прикова Томас с поглед и прошепна:

— Има изход! Протал се стреми да призове Огнелъвовете. Няма как да успее — мощта на Жезъла е заключена, а ние нямаме знанието да я освободим. Ала бялото злато може да я отприщи. Възможно е!

Томас се отдръпна сякаш Морам го бе предал.

„Не! Моята уговорка!…“

В противен, замайващ миг на прозрение той се досети какво му е подготвил Господаря Гад. Това беше довършващият удар, скрит зад всички интриги и лукавство.

Адове и кървища!

Тук щяха да се сблъскат противоположностите на безумието. Ако се опита да използва необузданата магия… ако в пръстена има сила… ако няма сила… Бягаше уплашено от мрачните си видения — отрядът избит… жезълът унищожен… хиляди твари мъртви, кръвта им опетнила неговата душа. Неговата!

— Не! — избълва дрезгаво. — Недей да искаш това от мен. Обещах, че няма да убивам повече. Не знаеш какво причиних… на Атиаран… и на… Стигнах до уговорката, за да не съм принуден да убивам отново.

Злотворните и пещерните твари настъпваха. Ратниците бяха сложили стрели в тетивите. Ордите на Лигоча забавиха ход, за да се приготвят за последния набег.

Но погледът на Морам не позволяваше на Томас да се извърне.

— Ще има още убийства, ако откажеш. Нима вярваш, че Господаря Гад ще се задоволи с нашата смърт? Как не! Ще убива отново и отново, докато целият живот не му стане подвластен, за да го поквари или изтреби. Целият живот, чуваш ли? Дори съществата, които му служат сега, няма да бъдат пощадени.

— Не! — изстена пак Томас. — А ти не виждаш ли? Той иска тъкмо това. Жезълът ще бъде унищожен… или Лигоча… или ние. Каквото и да се случи, той побеждава. Ще бъде свободен. Правиш точно каквото той иска.

— И какво от това? — разпалено възрази Морам. — Мъртвите си остават мъртви. Само живите имат надежда да се опълчат срещу Отрицанието.

По дяволите! Томас ровеше в ума си за отговори, но не откриваше нито един. Никаква уговорка, никакъв компромис не биха го удовлетворили. В болката си той се развика диво — противеше се и умоляваше:

— Морам! Това е самоубийство! Искаш от мен да полудея!

Застрашителните очи на Морам не се отместваха.

— Не, Невернико. Не е нужно да губиш ума си. Има други отговори… други песни. Можеш да ги намериш. Защо Земята да бъде съсипана заради твоята болка? Спаси или обречи! Хвани жезъла!

— Проклятие! — Томас задърпа трескаво пръстена и изкрещя:

— Ти го направи!

Изсули халката от пръста си и замахна да я хвърли към Морам, но се разтресе целият. Пръстенът падна на камъка и се търкулна.

Томас пролази да го вземе, но не успя с малкото си пръсти. Пръстенът се хлъзна зад краката на Протал. Томас залитна натам, падна и си удари челото.

Чуваше приглушеното свистене на стрели — сражението започна. Не го интересуваше. Не знаеше дали не си е пукнал главата. Когато се надигна, нещо не беше наред със зрението му — виждаше двойно.

Оставените от мъха шарки по туниката се разливаха неразгадаемо. Ето че изтърва шанса да ги прочете, да открие тайнственото послание на Моринмос. Гледаше как раздвоен, Морам вдига пръстена. Над него раздвоен, Протал стискаше жезъла и изсмукваше от себе си жизнеността докрай, за да подчини мощта му. Раздвоен, Банор обърна гръб на битката и пристъпи към Владетелите.

После Морам се наведе към Томас, ръката му се стрелна и стисна дясната китка на Неверника. Пръстите на Морам се впиваха така, че Томас усети как костите на предмишницата му се долепят. Дланта му се разтвори насила и Морам нахлузи пръстена на показалеца му. Заседна след първата става.

— Не мога да заема твоето място — застърга гласът на Владетеля. Той изправи грубо Томас, доближи към него раздвоеното си лице и изсъска: — Кълна се в Седемте! Ти се боиш от силата повече, отколкото от слабостта.

„Да! — изохка Томас от болката в китката и в главата си. — Да! Искам да оцелея!“

Тетивите вибрираха толкова начесто, колкото бързо Ратниците успяваха да сложат нови стрели на тях. Стрелите обаче бяха на привършване. Злотворните и пещерните твари не доближаваха прекалено, рискуваха само колкото да накарат противника да хаби стрелите. Пълчищата на Лигоча не припираха, особено Злотворните, които изглеждаха готови да погубят отряда с бавна наслада.

Но Томас не можеше да се разсейва с това. Не измисли друго и посегна със свободната си ръка към пояса. Извади ножа на Атиаран и го подаде на Морам.

— По-добре ще е да ме убиеш — примоли се през зъби.

Хватката на Морам отслабваше по малко. Изопнатите му устни се смекчиха, огънят в очите му угасна. Погледът му като че се обърна навътре и той се слиса от видяното. Гласът му сякаш беше посипан с прах.

— Ах, Ковенант… прости ми. Сол по сърцето… разбираше. Трябваше да го слушам по-внимателно. Не е редно да искаме от теб повече, отколкото даваш по своя воля. Така приличаме на всичко, което мразим. — Пусна китката му и се дръпна. — Приятелю, това не е твой дълг. Товарът се пада на нас и ще го носим до края. Прости ми.

Томас не можеше да каже нищо. Лицето му се кривеше сякаш виеше. Очите му смъдяха от раздвоените образи. Милосърдието на Морам го порази по-силно от всеки довод или принуда. Изви глава окаяно към Протал. Не би ли намерил все някъде силата за този риск? Дали пътят към избавлението не минаваше оттук… Може би ужасът на необузданата магия беше цената, която щеше да плати за свободата си. Не искаше да бъде убит от Злотворни. Но когато вдигна ръка, не различаваше коя от двете е неговата и кой от двата жезъла е истинският.

С кратък звън на тетива отлетя и последната стрела. Пещерните твари избухнаха в оглушителен вопъл на злорадство. По заповед на Злотворните те тръгнаха към скалата. Ратниците извадиха мечовете си от ножниците и напрегнаха воля да посрещнат безсмисления край. Стражите бяха готови за бой.

Треперещият Томас се опитваше да посегне към жезъла. Всичко се въртеше пред погледа му и тъмна вихрушка напираше към него. Не можеше да преодолее страха от възмездието, което ще стовари върху него проказата за подобна дързост. Ръката му спря във въздуха, пръстите му се свиха в безсилие.

„Помогнете ми!“, умоляваше окаяно.

— Ние сме Кръвната стража — едва се чу гласът на Банор в гръмкия хищен вой на пещерните твари. — Не можем да допуснем такъв край.

Той хвана непоколебимо ръката на Томас и постави дланта му на жезъла между вкопчените юмруци на Протал.

Мощта сякаш избухна в гърдите на Томас. Беззвучен трус, недостъпен за слуха, блъсна клисурата като гърч на планината. Ударът повали хората от отряда и просна Злотворните и пещерните твари между отломките. Само Върховният владетел се задържа прав. Главата му се отметна назад, жезълът се огъна в ръцете му.

За миг клисурата замря в толкова тежка тишина сякаш всички оглушаха от сътресението. Тогава цялото небе над Гръмовръх почерня от буреносни облаци.

Последва изблик като рев на планинските недра и горещо съскане се разнесе на вълни. Облаците се спуснаха и обгърнаха върха.

Огромни жълти пламъци подскачаха в непроницаемата завеса.

И отрядът, и нападателите в клисурата лежаха като че се бояха да помръднат. Всички се блещеха към огньовете и облаците.

Изведнъж пламъците изригнаха. С грохот, сякаш подпалил и въздуха, огньовете плъзнаха като Великански гладни зверове навсякъде по планината.

Пещерните твари наскачаха и се разбягаха с писъци. Някои се мятаха към непристъпните стени на клисурата. Ала повечето тичаха с все сила покрай скалата към долния край с надеждата да изпреварят Огнелъвовете.

Злотворните избраха другата посока. Хукнаха лудешки нагоре към процепа, за да влязат в катакомбите.

Но преди да се скрият, от процепа над тях се появи Лигоча. Пълзеше, твърде осакатен, за да го държат краката, но в юмрука си стискаше зелен камък, който излъчваше скверно зло под черните облаци. Неговият крясък се чу и през рева на Огнелъвовете:

— Смажете ги! Смажете ги!

Злотворните спряха, приклещени от заплахите.

Докато се чудеха какво да правят, отрядът пое надолу по клисурата. Изнемощели, Протал и Томас не можеха да вървят, затова стражите ги носеха, подхвърляха си ги над камънаците.

Пред тях първите пещерни твари се добраха до ръба на отвесната канара. Някои тичаха слепешком и паднаха в бездната, другите се разпръснаха с хленч на двете страни покрай ръба.

А зад отряда Злотворните се събраха в клин и пак се устремиха надолу. Отрядът едва смогваше да не бъде застигнат.

Грохотът на пламтящия въздух се изостри още по-разюздано. Разклатени от мощта на Гръмовръх, тежки камъни се търкаляха по склоновете. Огнелъвовете се хвърляха в потоци разтопена скала, сякаш изплюти от ада. Макар и високо над клисурата, всепоглъщащият тътен на силата им се удвояваше и утрояваше с всеки скок надолу. Пред тях се носеше вълна от обгорен въздух като глашатай, тръбящ за нашествието на огъня и ненаситността на вулкана. Грейвин Трендор се разтърсваше в самите си недра.

При долния край на клисурата нямаше толкова препятствия и Томас тръгна сам. Подтикнат от помътеното си зрение, претоварения слух и наближаващата стихия, той се откопчи от ръцете на стражите. Крачеше вдървено като кукла, но се препъваше упорито към ръба.

Другите свърнаха на юг, а той отиде право към пропастта. Краката му трудно намериха сили да го задържат. Клатушкаше се изнурен и надничаше над ръба. Отвесът пропадаше около две хиляди стъпки, а горе канарата беше широка поне половин левга.

Нямаше спасение. Огнелъвовете щяха да ги довършат дълго преди отрядът да се спусне някак от канарата.

Викаха му, предупреждаваха го, ала напразно. Не ги чуваше в грохота. И не го засягаше. Не искаше такова избавление. И не се боеше от падането — не виждаше толкова ясно, че да се уплаши.

Трябваше да направи нещо.

Позабави се, докато събере смелост. Сети се, че някой от Кръвната стража сигурно ще се опита да го спаси. Искаше да постигне целта си, преди това да се случи.

Нуждаеше се от отговор за смъртта.

Издърпа пръстена от показалеца си, хвана го уверено с малкото си пръсти и понечи да го метне от канарата.

Очите му следяха пръстена, докато замахваше, и внезапно се смръзна, поразен от срама. Металът блестеше чисто. Макар да виждаше два пръстена, те лъщяха сребристо, нямаше го опетняващият оттенък.

Рязко загърби бездната и се помъчи да види Лигоча нагоре в клисурата.

Тогава чу силния вик на Морам:

— Банор! Този избор е негов!

Стражът тичаше вихрено към него, но заповедта го спря на десетина крачки от Томас въпреки обета. В следващия миг забрави заповедта и пак се втурна.

Томас не можеше да гледа в една точка. Зърна пламтящите Лъвове високо в клисурата — напираха към пропастта. Но клинът от Злотворни беше само на три крачки. Носителят на знанието вече вдигаше желязната си тояга.

Инстинктът накара Томас да се размърда, но беше твърде бавен. Още се накланяше, когато Банор налетя и го изблъска встрани.

С безумен ликуващ лай, сякаш изведнъж ги осени видение, Злотворните скочиха вкупом в пропастта. Падаха с викове, в които звучеше тържествуваща свирепост.

Банор вдигна Томас от камъните. Стражът го побутна към останалите, но Томас се отскубна и залитна няколко крачки нагоре по склона, заставяйки очите си да се взрат в клисурата.

— Лигоча! Какво му се случи? — Зрението му измени. Той спря неуверено и извика вбесен: — Не мога да видя!

Морам побърза да дойде при него и Томас изкрещя повторно въпроса си в лицето му.

— Лигоча е там, в процепа — кротко отговори Морам. — Силата, която не можеше да покори, го унищожава. Вече не знае какво прави. Съвсем скоро Огнелъвовете ще го погълнат.

Томас се помъчи да овладее гласа си и процеди:

— Не! Той е просто поредната жертва. Господаря Гад му е предопределил това от самото начало.

Морам докосна рамото му успокояващо.

— Не се измъчвай, Невернико. Направихме каквото можахме. Няма защо да се обвиняваш.

Томас откри внезапно, че яростта му се е изпепелила. Почувства се опустошен и съсипан и се свлече на земята, сякаш костите му не го задържаха прав. Погледът му беше като опърпаните платна на изоставен призрачен кораб. Без да мисли какво прави, той сложи обратно брачната халка на пръста си.

И другите от отряда идваха към него. Отказаха се от бягството, заедно следяха спускането на Лъвовете. Черните като нощ облаци помрачаваха цялата планина и в здрача налитащите огньове пламтяха и блестяха като зверове, рожба на слънцето. Скочиха в клисурата, някои се хвърлиха нагоре към процепа.

Най-сетне Морам се отърси от унеса.

— Повикайте своите ранихини — нареди на Банор. — Стражите могат да се спасят. Вземете жезъла и Втората закрила. Призовете ранихините и бягайте.

Банор срещна погледа му и забави отговора си, докато обмисляше заповедта.

— Един от нас ще ги отнесе в Твърдината. — Отказа непреклонно. — Другите оставаме.

— Защо? Не можем да избягаме. Вие трябва да оцелеете — за да служите на Владетелите, на които се пада да продължат тази война.

— Може би. — Банор сви рамене. — Кой да отсъди? Върховният владетел Кевин ни заповяда да заминем и ние се подчинихме. Няма да го направим отново.

— Но тази смърт е безсмислена! — възкликна Морам.

— И така да е, все едно. — Гласът на Банор имаше твърдостта на желязо. Той добави: — Но и ти можеш да призовеш Хинарил. Направи го, Владетелю.

— Не — въздъхна Морам с уморена усмивка. — Не мога. Как да оставя зад себе си мнозина да умрат?

Томас не се заслушваше. Струваше му се, че е захвърлена вещ и преравяше отломките на чувствата си в търсене на нещо, което си заслужава да бъде спасено. Но някаква част от съзнанието му разбра какво става. Пъхна два от трите си пръста на дясната ръка в устата и изсвири кратко и пронизително.

Всички се вторачиха в него. Куаан май помисли, че Неверника си е изгубил ума, в очите на Морам се редуваха догадки. Но Покорната на гривата Лид подхвърли въжето си нависоко и извика щастливо:

— Ранихините! О, Световна грива! Той ги призовава!

— Как? — възрази Куаан. — Нали им отказа?

— Те се изправиха пред него! — отвърна тя с цвилещ смях. — Ще дойдат.

Томас вече не слушаше никого. Случваше му се нещо и той се надигна замаяно, за да го посрещне прав. Измеренията, в които беше попаднал, се променяха. Пред размътения му поглед другите от отряда ставаха по-плътни и устойчиви… придобиваха якостта на скалата, върху която стъпваха. А планината изглеждаше все по-несъкрушима, неизменна като ключов камък на света. Почувства как от взора му се смъкват покрови и видя ясно присъствието на Грейвин Трендор в цялата му неразгадаема сила. Самият Томас бледнееше пред върха, с плътта си — рехава и преходна. Гъст като пушек въздух вееше през него, смразяваше костите му.

— Какво ме сполетя?

Ранихините се появиха в галоп по извивката на ръба. В сиянието на надеждата се надбягваха с Огнелъвовете. Дрезгав щастлив вик се изтръгна от гърдите на Ратниците.

— Спасени сме! — възкликна Морам. — Времето ще стигне!

Поведе отряда да пресрещнат доближаващите вихрено ранихини.

Томас се почувства изоставен.

— Какво ме сполетя? — повтори глухо той към непоклатимата планина.

Протал обаче стоеше до него. Томас чуваше благия глас на Върховния владетел като гръмотевица.

— Лигоча е мъртъв. Той те беше призовал и със смъртта му идва краят на призоваването. Такава е силата. Сбогом, Невернико! Бъди верен! Ти извърши велико дело за нас. Ранихините ще ни спасят. А с Жезъла на закона и Втората закрила няма да сме лишени от защита срещу покварата на Презиращия. Не унивай. Отчаянието и горчилката не са единствените песни на този свят.

Но Томас ридаеше без глас. Всичко — Протал, отрядът, ранихините, Огнелъвовете, планината — стана непоносимо плътно. Съкрушиха представите му и отминаха недостъпни за сетивата му в сивкава мъгла. Опипваше наоколо и не усещаше нищо. Не виждаше — Земята беше недостижима за очите му. Това беше непосилно за него и той усети как се изгубва.