Стивън Р. Доналдсън
Прокобата на Господаря Гад (16)

15.
Върховното предизвикателство

Вечерта Банор влезе в покоите му, за да повика Томас Ковенант за вечерната среща на Владетелите и го завари да седи в каменната ниша на прозореца. В светлината на факлата Ковенант изглеждаше измършавял и призрачен, все едно го виждаше наполовина като сянка. Кухините на очите му тъмнееха от изцедилите го чувства, кожата на челото му имаше пепеляв оттенък, а устните му бяха безкръвни. Притискаше скръстените си ръце към гърдите, сякаш се опитваше да успокои болката в сърцето, зареял поглед към равнината, може би в очакване да се покаже луната. Той забеляза най-сетне стража и устните му оголиха зъбите.

— Ти още не ми се доверяваш — промълви отпаднало.

Банор вдигна рамене.

— Ние сме Кръвната стража. Бялото злато ни е ненужно.

— Ненужно ли?

— То е знание… оръжие. Не прибягваме до оръжия.

— Не прибягвате?! — слисано повтори Томас. — И как браните Владетелите без оръжия?

— Ние… — Банор помълча, докато намери в езика на Земята дума, подходяща за мисълта му — … сме достатъчни.

Томас се зачуди и се надигна от перваза. Застана пред Банор и подхвърли тихо:

— Браво на вас.

Взе жезъла и излезе от спалнята.

Този път гледаше по-внимателно откъде избира да мине Банор и не загуби усещането си за посока. Скоро щеше да се ориентира и без да го води стражът. Пред огромната дървена врата на Средоточието срещнаха Сол по сърцето и Корик. Великанът поздрави ухилен до ушите Томас, но гласът му звучеше съвсем сериозно.

— Камък и море, Надвладетелю Ковенант! Радвам се, че реши да потвърдиш моята правота. Може би не вниквам докрай в трудностите на твоя избор, но съм убеден, че предпочете по-оправдания риск в името на Земята.

— Чуйте кой го казва — сопна му се вяло Томас. Присмехът беше само навик — с твърде много от останалите си защити се беше разделил. — Вие, Великаните, откога се лутате? Не ми се вярва да познаете кой риск е по-оправдан, ако ще да ви срита отзад.

Сол по сърцето се подсмихна.

— Смело казано, приятелю. Нищо чудно Великаните да не са най-подходящите съветници… въпреки безчетните ни години. И все пак ти облекчи моята тревога за Земята.

Лицето на Томас се сви в безполезна гримаса.

Залата беше ярко осветена и със съвършена акустика, но този път не беше толкова празна. Нямаше ги Тамаранта и Вариол, но по седалките се бяха пръснали майстори на радхамерл и лилианрил, воини, Пазители на знанията. Зад Морам и Осондрея седяха стражи, а Тувор, Гарт, Биринер и Торм бяха на местата си зад Върховния владетел.

Сол по сърцето зае предишното си място и подкани Томас да се настани до него на масата на Владетелите. Банор и Корик седнаха зад тях на първата редица. Всички се смълчаха почти едновременно, дори шумоленето на дрехи стихна. Чакаха Върховния владетел да започне.

Мислите на Протал като че блуждаеха, преди да се изправи уморено. Подпря се на жезъла и когато отвори уста, гласът му пак застърга старчески. Той обаче не пропусна нито дума в традиционното приветствие към Сол по сърцето и към Томас. Великанът отговори весело и се постара да бъде по-кратък. Но Томас само кимна с глава смръщено.

Протал продължи, без да поглежда другите Владетели:

— Има обичай сред Владетелите, чието начало беше поставено от Върховния владетел Вейлънт преди столетие. Когато Върховен владетел се усъмни в способността си да се грижи за нуждите на Земята, може да застане пред Съвета и да се откаже. И тогава всеки Владетел може да поиска да заеме мястото му. — Протал заговори по-твърдо: — Отказвам се да водя. Камък и корен! Тегобите на тези дни са непосилни за мен. Надвладетелю Томас Ковенант, ти също имаш правото да поискаш поста Върховен владетел, ако желаеш.

Томас се взря в очите на Протал, опитвайки се да разгадае подбудите му. Не откри никакво двуличие и отговори тихо:

— Знаеш, че не искам.

— Въпреки това те моля да приемеш. Ти си носител на бялото злато.

— Забрави! — тръсна глава Томас. — Не е толкова просто.

Протал помълча и кимна бавно.

— Разбирам. — Обърна се към другите двама. — Някой от вас иска ли да бъде Върховен владетел?

— Ти си Върховният владетел — натърти Морам.

Осондрея добави:

— Че кой друг? Да не губим повече време за глупости.

— Така да бъде. — Протал изопна рамене. — Изпитанията и тегобите на нашето време си остават върху моите плещи. Аз съм Върховният владетел Протал и със съгласието на Съвета ще се слуша моята воля. Нека никой не се бои да ме следва и не обвинява друг, ако изборът ми е погрешен.

Неволна тръпка плъзна по лицето на Томас, но не каза нищо. Скоро и Протал седна с думите:

— А сега, нека обмислим какво трябва да предприемем.

В тишината Владетелите свързаха умовете си. Накрая Осондрея изви глава към Сол по сърцето.

— Скални братко, речено е: „Когато имаш много грижи наведнъж, помисли първо за дружбата“. За доброто на твоя народ е да се върнеш в Морска шир колкото се може по-бързо. Великаните трябва да научат всичко, което се случи тук. Но не смятам, че водният път през Анделейн все още е безопасен за теб. Ще ти дадем придружители, които да те съпроводят през Гримердорската гора и Северните равнини, докато отминеш Земелом.

— Благодаря ви, Владетели — отговори сериозно Сол по сърцето, — но няма да е нужно. И аз го обмислих. В скиталчествата си моите сънародници са научили нещо от братерите: „Ако чакаш мечът да се стовари върху врата ти, главата ти ще се търкулне накрая“. Убеден съм, че най-доброто, което мога да сторя за сънародниците си, е да подпомогна каквото вие намислите. Моля за разрешение да се присъединя към вас.

Протал се усмихна и склони глава.

— В душата си се надявах на това. Добре дошъл в нашите несгоди. И в опасност, и в труд Великаните умножават силата ни и няма песен, с която да изразим докрай своята признателност. Но твоите сънародници не бива да остават в неведение. Ще разпратим вестта.

Сол по сърцето се поклони на свой ред и Осондрея назова по име предводителя Гарт, който се изправи и каза:

— Изпълних твоите нареждания. Сега над Весел камък гори Бойният огън. Всички, които го видят, ще предупредят близките и съседите си и ще разпратят вестта на юг, изток и север. До сутринта всеки, който живее северно от Реката на утехата и източно от Гримердор, ще узнае за опасността, а хората край реката ще изпратят бързоходци към Средните равнини. По-нататък предупреждението ще стигне по-бавно. Изпратих съгледвачи към Гримердор и Анделейн, но ще минат шест дни, преди да получим точни сведения. И макар че не си искала това, започнах подготовката за обсада. Общо хиляда и триста от моите воини изпълняват задачи сега. Двайсет еомана остават в готовност.

— Добре — кимна Осондрея. — Поверяваме на теб да предупредиш и Морска шир. Изпрати колкото воини са необходими, за да успеят в пратеничеството си.

Гарт се поклони и седна.

— Така… — Тя поклати глава, сякаш да освободи ума си от досегашните решения. — Отделих време за размисъл над разказа на Надвладетеля Ковенант. Появата на бяло злато обяснява много неща, но имаме да се вгледаме и в останалото — напиращите на юг бури, гнусното нападение срещу Духчетата в Анделейн, почервенялата луна. За мен е ясно значението на тези знаци. — Изведнъж Осондрея плесна с длан по масата. Дали имаше нужда от звука или от болката, за да изрече думите? — Лигоча, Скалния червей, вече е намерил търсеното — Илеартския камък или друго смъртоносно зло. И щом държи в ръцете си Жезъла на закона, вече е достатъчно могъщ да наруши обичайните сезони!

Откъм галерията се чуха сподавени въздишки, но Протал и Морам не изглеждаха изненадани.

— Обясни ни, моля те — спокойно каза Морам.

— Свидетелствата за тази сила са очевидни. Знаем, че Лигоча притежава Жезъла на закона, който обаче не е еднакво пригоден за добро и зло. Той е част от Първичното дърво и е направен да служи на Земята и на Закона. Но всичко, което научихме, е противоестествено. Представяте ли си каква могъща воля е нужна, за да наложи на Жезъла това? Е, може би безумието на Лигоча крепи волята му. Или пък Презиращия вече има власт над Жезъла? И все пак дори в разцвета на силите си в предишната епоха Господаря Гад не се е осмелявал да нападне Духчетата. Ами осквернената луна?… Само в най-мрачните и страховити древни пророчества се говори за нея.

— Можем ли да смятаме за доказано, че Господаря Гад владее Жезъла? Замислете се — с далеч по-малко усилия от необходимото за оскверняването на луната той би могъл да ни размаже. Не можем да се борим срещу такава сила. А той прахосва мощта движен най-вече от… суета. Нима би посегнал напразно на Духчетата, щом би унищожил нас с лекота? И защо му е да опетни луната чрез Жезъла — инструмента, който не е предназначен за неговата ръка и ще се съпротивлява на властта му всеки път?

— Според моята догадка, ако Господаря Гад владееше Жезъла, той нямаше, а и сигурно не би могъл да направи онова, което е било сторено… Не и докато ние не бъдем унищожени. Но ако Жезълът още е подвластен на Лигоча, само той не би стигнал. Няма пещерна твар с такава мощ, че да извърши подобни злодеяния без помощта и на Жезъла, и на Камъка. Знаете колко слаба е волята им. Податливи са и е лесно да бъдат поробени. Пък и не разполагат със знания, чрез които да посегнат към небесата. Затова винаги са били жертвани с лекота от Гад и неговите пълчища.

— Ако се досещам вярно, Презиращия също като нас е уязвим за Лигоча. Краят на нашето време зависи от налудничавите прищевки на една пещерна твар. Мисля го, макар още не сме нападнати.

Протал кимна нерадостно на Осондрея, а Морам продължи разсъжденията й:

— Значи Господаря Гад разчита на нас да го спасим и така да обречем себе си. Намислил е ние чрез отговора си на посланието, донесено от Надвладетеля Ковенант, да попаднем в клопката, в която сега се намираме заедно с него. С престореното си дружелюбие към Лигоча той иска да опази себе си, докато не настъпи моментът да осъществи своите планове. Научил е Лигоча да си служи с новата сила така, че да задоволи жаждата на пещерната твар за господство, без да ни застраши пряко. Ето как иска да ни подтикне да се опитаме да отнемем Жезъла на закона от Лигоча.

— Затова — изръмжа Осондрея — ще бъде истинска лудост да се опитваме изобщо.

— Как тъй? — възпротиви се Морам. — Посланието гласи: „Без него не ще успеят да устоят срещу мен дори седем години“. Той ни предрича по-скорошен край, ако не се опитаме или ако се провалим в опита си.

— И какво печели с такива прокоби? Какво друго освен по-скорошната ни гибел? Посланието му е само изкушение чрез лъжлива надежда да ни тласне към безразсъдство.

Морам й отговори с друг откъс от посланието:

— „Ужасно е Лигоча да притежава Жезъла. Той ще седне на трона в Твърдината до две години, ако вестта не стигне до тях.“

— Но вестта стигна! — натърти Осондрея. — Предупредени сме и можем да се подготвим. Лигоча е безумен и нападенията му ще бъдат недодялани тъкмо заради безумието. Може би ще открием неговата слабост и ще надделеем. В името на Седемте! Весел камък не ще бъде завзет никога, докато има Кръвна стража. А Великаните и ранихините ще ни се притекат на помощ. — Тя се обърна настойчиво към Върховния владетел. — Протал, не се хващай на примамката. Походът е опасна илюзия. Сянката ще ни покрие и това ще бъде несъмненият край на Земята.

— Но ако успеем — възрази Морам, — ако се сдобием с Жезъла, ще спечелим много повече време. Каквото и да ни предрича Господаря Гад, може би ще открием достатъчно от земната сила в Жезъла, за да победим във войната. Дори да не е така, ще имаме времето да търсим други пътища за избавление.

— Как бихме могли да успеем?! Лигоча притежава и Жезъла на закона, и Камъка.

— Но не е овладял нито единия, нито другия.

— Стига ни и колкото ги е овладял! Питай Духчетата докъде се простира могъществото му. Питай луната.

— Питайте мен! — процеди Томас и се изправи бавно.

Още миг се колебаеше, разкъсван между страха от Лигоча и страха от онова, което щеше да го сполети, ако Владетелите се откажеха от похода за връщането на Жезъла. Твърде ясно си спомняше злобата в пламтящите като лава очи на Лигоча. Но мисълта за Жезъла го подтикна към решението. Струваше му се, че е вникнал в логиката на съновидението си. Жезълът го прехвърли на Земята, значи се нуждаеше от Жезъла, за да избяга.

— Питайте мен — повтори той. — Не мислите ли, че и аз съм замесен?

Никой от Владетелите не продума и Томас по принуда продължи. В унилите си размисли беше намерил само една крехка надежда. Застави се да говори за нея.

— Според вас Гад ме е избрал. Но на Стражницата на Кевин той ми подсказа, че съм бил избран от друг… назова го „моя враг“. За кого говореше?

Върховният владетел отговори замислено:

— Не знам. Вече споменахме надеждата си и други сили да са се намесили, когато си бил избран. Може и така да е било. В някои от най-древните ни легенди се говори за Създател… тоест за Създателя на Земята — но не знаем нищо за подобно същество. Знаем само че ние сме смъртни, но Господаря Гад не е — по някакъв начин е надмогнал ограниченията на плътта.

— Създател значи… — промърмори Томас. В ума му се мярна смущаващият спомен за стария просяк, който го спря пред Съдебната палата. — И защо ме е избрал?

Погледът на Протал не трепваше.

— Кой би могъл да каже? Може би по същата причина, заради която те е избрал и Господаря Гад.

Томас се ядоса на парадокса, но продължи, вдъхновен сякаш от самото противоречие.

— Тогава този… Създател също е искал да чуете посланието на Гад. Не пренебрегвайте това.

— Ето! — възползва се веднага Осондрея. — Ето я лъжата, която търсех. Последната клопка. Като ни вдъхва надежда за помощ от незнаен източник, Господаря Гад иска да е сигурен, че ще се впуснем в този налудничав поход.

Томас не отместваше поглед от Върховния владетел. Опитваше се да проникне през умората от отдавнашното му себеотрицание, но очите на Протал не издаваха нищо.

— Владетелко Осондрея — изрече сдържано Върховният владетел, — твоето проучване стигна ли до някакви обнадеждаващи признаци?

— Признаци? Знамения? — неохотно промълви тя. — Аз не съм като Морам. Ако бях, щях да попитам Ковенант какво е сънувал, откакто е на Земята. Аз обаче предпочитам надежда, на която мога да се опра. И виждам само една — не сме изгубили много време. Усетът ми подсказва, че никое друго съчетание от случайност и избор не би могло да доведе Ковенант при нас по-бързо.

— Добре…

Погледът на Протал стана пронизващ за миг. Томас разбра, че Върховният владетел е стигнал до решение. Изслушваше спора само за да си даде последен шанс за намиране на резервен изход. Томас сведе очи смутено и се прегърби на трона.

„Как го прави? — смънка под нос. — Откъде тази смелост? Аз ли съм единственият страхливец?…“

Протал загърна синята туника около тялото си и се надигна от трона.

— Приятели — подхвана задавено със старческото си гърло, — време е да решим какво ще правим. Аз трябва да избера как ще постъпим, за да постигнем целта. Ако някой иска да каже още нещо, нека го направи сега. — Никой не продума, а Протал като че черпеше достойнство и горда осанка от тишината. — Тогава чуйте волята на Протал, син на Дуилиън, Върховен владетел по избор на Съвета… и дано Земята ми прости, ако сгреша или се проваля. В този миг аз предрешавам бъдещето на Земята.

— Владетелко Осондрея, на теб, на Вариол и Тамаранта поверявам отбраната на Земята. Искам от вас да направите всичко, което мъдростта или прозрението ви подсказват, за да съхраните живота, който сме се клели да опазим. Помнете, че има надежда, докато Весел камък е непристъпен. Но бъде ли завзет Весел камък, всички епохи и дела на Владетелите от Берек Доблестното сърце до нашето поколение ще бъдат заличени и никога не ще има подобни на Земята.

— Владетелят Морам и аз ще потеглим да търсим Лигоча — Скалния червей, и Жезъла на закона. С нас ще тръгнат Великанът Сол по сърцето Носен от пяната, Надвладетелят Томас Ковенант и толкова мъже от Кръвната стража, колкото можем да отделим според Първия страж Тувор, както и един еоман от Ратниците. Така няма да се натъкнем беззащитни на зло и да се обречем, но основните сили на Твърдината ще останат тук, за да бранят Земята, ако ние се провалим. Подгответе се. Потегляме на зазоряване.

— Върховни владетелю! — подскочи от мястото си Гарт. — Нима няма да изчакате някаква вест от моите съгледвачи? Налага се да минете през Гримердор, за да стигнете до Гръмовръх. Ако гората гъмжи от слуги на Лигоча или Сивия убиец, няма да е безопасно, щом съгледвачите още не са открили къде са враговете.

— Прав си, предводителю — отвърна Протал. — Но колко ще се забавим?

— Шест дни. Тогава ще знаем от каква войска се нуждаете, за да прекосите Гримердор.

Морам седеше, опрял брадичка на събраните си ръце, вторачен унесено във вдлъбнатината с грейвлинг, но след тези думи стана и изрече:

— Сто мъже от Кръвната стража. Или толкова воини, колкото Весел камък може да отдели. Видях. Има Злотворни в Гримердор… и хиляди вълци. Те бяха излезли на лов във видението ми.

Протал заговори веднага след него.

— Не, Гарт. Не можем да протакаме. А в Гримердор е твърде опасно. Дори Лигоча ще знае, че за нас най-прекият път към Гръмовръх минава през гората и северните части на Анделейн. Не. Ще тръгнем на юг около Анделейн, после на изток през Моринмос към равнините Ра, преди да завием на север към Гръмовръх. Знам — наглед удължавам похода прекомерно, а би трябвало да жалим за всеки прахосан ден. Но южният път ни дава възможност да потърсим помощта на рамените. Така всички отдавнашни противници на Презиращия ще участват в похода. И може би ще объркаме Лигоча. За мен изборът е ясен. Утре потегляме на юг. Такова е решението ми. Ако някой има съмнения, да ги чуем сега.

Томас Ковенант, който се съмняваше във всичко, почувства непреклонността и достойнството на Протал толкова силно, че замълча.

Върховният владетел кимна и всички започнаха да се разотиват. Протал, Морам и Осондрея излязоха първи.

Сол по сърцето дойде при Томас и двамата тръгнаха нагоре по стъпалата, следвани от Банор и Корик. Когато Средоточието остана зад тях, Великанът се подвоуми и попита:

— Приятелю, ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Мислиш, че още имам какво да крия ли?

— Е, кой би могъл да знае? Прекрасните елохими казват: „Сърцето пази тайните, които не си струва да каже“. Ах, този народ обича смеха. И все пак…

— Не — прекъсна го Томас. — Разпитвахте ме достатъчно.

Понечи да тръгне към покоите си, но Сол по сърцето го спря.

— Още не си чул моя въпрос.

— И защо да го чуя? — извъртя се Томас. — Щеше да ме питаш какво е настроило Атиаран срещу мен.

— Не, приятелю — тихо се засмя Великанът. — Нека сърцето ти пази тази тайна до свършека на времето. Друг е въпросът — какво си сънувал, откакто дойде на Земята? Какво сънуваше през онази нощ в моята лодка?

Томас отговори, преди да е размислил:

— Тълпа от хора като мен — истински хора, плюеха кръв върху мен. И един от тях каза: „Това е единственият добър отговор за смъртта“.

— Единственият ли? И какъв е този отговор?

— Обърни й гръб — троснато каза Томас, докато се отдалечаваше по коридора. — Отхвърли я.

Ехото от добродушния смях на Великана го догонваше, но той вървеше упорито, докато престана да го чува. Опитваше се да си спомни как да стигне до своите покои. Банор му подсказа веднъж-дваж, накрая намери стаите и хлътна вътре.

Видя, че някой е затворил капаците на прозорците, за да не прониква болнавата светлина на луната. Някакъв извратен подтик го накара да отвори един със замах, но от окървавения пейзаж очите му залютяха като от вонята на труп и той пак затръшна капака. Кръстосваше из стаите дълго, преди да си легне, и спореше със себе си, но накрая умората го налегна.

Призори Банор го побутна да става, но той се заинати. Искаше да поспи още сякаш в унеса би открил опрощение. Спомняше си смътно, че трябва да потегли на много по-опасно пътешествие от доскорошното, и изнуреното му съзнание се възпротиви със стон.

— Хайде — подкани го Банор. — Ако се бавим, няма да призовем навреме ранихините.

— Да се продъниш в ада дано — измърмори Томас. — Ти никога ли не спиш?

— Кръвната стража не спи.

— Какво?!

— Никой от Кръвната стража не е заспивал, откакто харучаите дадоха своя обет.

Томас се застави да седне в леглото. Зяпна с помътените си очи Банор и промърмори:

— Вие отдавна сте си в ада.

Странно равният глас на Банор не се промени, когато отговори:

— Няма причина да ни се подиграваш.

— Ама разбира се — изръмжа Томас и се надигна от леглото. — Естествено е да се радвам, когато за достойнствата ми отсъжда някой, който дори не се нуждае от сън.

— Ние не отсъждаме. Само сме предпазливи. Поверено ни е да бдим над Владетелите.

— Да, например Кевин… който сам се е затрил. И повлякъл след себе си почти всички други.

Но Томас се засрами от себе си тутакси. Сети се каква беше цената за предаността на Кръвната стража. Потръпна от допира до студения под и добави:

— Забрави това. Говоря така, за да се защитя. Присмехът май е… единственият ми отговор.

Побърза да се измие, обръсне и облече. Хапна припряно, взе си ножа и жезъла и кимна на стража, че е готов.

Банор го поведе надолу към двора със стария гилден. Сумракът мъждееше от отиващата си нощ, но звездите бяха избледнели и слънцето щеше да изгрее скоро. Неочаквано Томас почувства, че участва в нещо, по-голямо от самия него. Опита се да заличи странното хрумване с разсъдъка си, докато вървеше след Банор в тунела и накрая излезе през огромната порта, за да посрещне зората.

Малко вдясно от портата се беше събрал отрядът за похода. Воините от Трети еоман бяха възседнали конете си в полукръг зад своя боен предводител Куаан. До тях стояха деветима от Кръвната стража начело с Първия страж Тувор. А в този полукръг бяха Протал, Морам и Сол по сърцето Носен от пяната. Великанът беше затъкнал под колана си тояга с железен накрайник и носеше на шията си син шал, развят от утринния ветрец. Наблизо трима мъже държаха юздите на три коня със седла от лепка. А по каменния лик на Весел камък на всеки балкон, прозорец и тераса се тълпяха хора. Владетелката Осондрея беше застанала срещу отряда гордо изправена, все едно не допускаше бремето на отговорността да превие раменете й.

Слънцето се подаде иззад хоризонта на изток, огря горния ръб на платото, където гореше синият огън на предупреждението, после лъчите му се плъзнаха надолу и откроиха флага на Върховния владетел като пламък на факла. След като осветиха червения флаг, до него се видя и друг — бял.

Банор кимна към новото знаме.

— Това е за теб, Надвладетелю. Знакът на бялото злато.

След тези думи отиде да заеме мястото си при другите от Кръвната стража.

Всички се смълчаха, докато слънчевата светлина не докосна земята и не хвърли златисто покривало върху участниците в похода. Тогава Осондрея заговори бързо, като че беше чакала нетърпеливо този миг. Опита се да прикрие болката в сърцето си с укора в гласа си.

— Протал, нямам настроение за церемонии. Призовете ранихините и тръгвайте. Това начинание няма да стане по-разумно, ако протакаме и правим възвания за храброст. Няма какво друго да кажеш. Аз имам сили за задачата си и няма да се проваля в отбраната на Земята, докато съм жива. Хайде… призовете ранихините.

Протал се усмихна добродушно, а Морам подхвърли ухилен:

— Ти си голяма сполука за нас, Осондрея. На никой друг не бих поверил баща си Вариол и майка си Тамаранта.

— Не ме закачай, че ще ме ядосаш! — сопна се тя. — Не съм в настроение, не чу ли?

— Чувам те добре. Знаеш, че не се заяждам с теб. Сестро Осондрея, бъди нащрек.

— Винаги съм нащрек. А сега тръгвайте, че губя търпение.

Протал кимна на Тувор. Десетимата от Кръвната стража застанаха в разпръсната редица, за да гледат към изгряващото слънце, без някой да им пречи. Един по един вдигнаха ръце към устите си и изсвириха пронизително.

Изсвириха повторно и потретиха. Всеки път този зов звучеше свирепо и самотно. Но след третия път в отговор се чу далечно цвилене и все още приглушен тропот на тежки копита. Всички се взряха в очакване на изток. Отначало не се виждаше нищо и грохотът по земята беше като загадка, но скоро започнаха да различават конете пред кръга на светилото, сякаш се бяха появили изведнъж от огньовете му.

Скоро ранихините се виждаха добре — бяха десет, необуздани и непокорни. Тези грамадни коне имаха широки гърди и гордо извити шии — по нещо от изяществото на старателно селектирана порода и от грубоватите очертания на мустангите. Дългите гриви и опашки се развяваха, техният бяг беше прав като начертана линия, в очите им кипеше неспокоен ум. Телата им лъщяха във всички оттенъци на кафявото и червеникавото, докато се носеха в галоп към стражите.

Томас знаеше достатъчно за конете, за да открие, че ранихините се различават помежду си както и хората, но имаха един общ белег — бяло петно като звезда на челото си. Доближаваха с пламтящи от зората гърбове като въплъщение на здравето и силата на Земята.

Спряха пред Кръвната стража, като пръхтяха и мятаха глави. Всеки страж се поклони ниско. Ранихините тропнаха с крака и разтърсиха гривите си, като че се засмяха приятелски на тази човешка проява на почит. След малко Тувор им заговори:

— Привет, ранихини! Гордо препускате вие по земята, със слънчева плът и небесни гриви. Радваме се, че чухте нашия зов. Налага се да потеглим на дълго пътешествие, което ще продължи много дни. Ще ни носите ли?

Няколко коня закимаха, други заподскачаха в кръг като жребчета. После всеки от тях пристъпи към някого от Кръвната стража и потри муцуна в рамото му, сякаш конете сами подканяха мъжете да ги яхнат. Стражите ги послушаха и се метнаха на гърбовете им, макар да нямаха нито седла, нито юзди. Подкараха ранихините около другите участници в похода и накрая се наредиха до възседналите своите коне Ратници.

Томас се досети, че ще потеглят ей сега, а не искаше да пропусне такъв шанс. Доближи Осондрея и попита:

— Какво означава това? Откъде се появиха?

Владетелката се обърна и му отговори охотно, сякаш искаше нещо да я отвлече от мислите й:

— Разбира се… ти си чужденец. Но как да обясня кратко толкова заплетена история? Помисли над това — ранихините са свободни и неукротими. Техен дом са равнините Ра. За тях се грижат рамените, но никой не ги язди, ако те сами не изберат ездача си. Избират по своя воля. Но щом някой ранихин приеме ездача, във верността си ще мине заради него през огън и гибел.

— Избраниците са малцина. Единствена Тамаранта сред сегашните Владетели е благословена да има ранихин — Хинарил я носи гордо. Протал и Морам още не са се подлагали на това изпитание. Протал няма и желание да го направи. Допускам обаче, че още нещо го е подтикнало да се отправи на юг — дава на Морам възможност да бъде избран.

— Както и да е… Още от времето на Върховния владетел Кевин се е зародила връзка между ранихините и Кръвната стража. По много причини, само за една от които аз се досещам, досега никой от Кръвната стража не е останал неизбран.

— А идването на ранихините тук днес… това не подлежи на обяснения. Те са създания, неотделими от силата на Земята. Незнайно как всеки ранихин научава кога ще го призове неговият ездач. О, да — и не пропуска да се отзове. Преди десет дни са доловили този зов, който нашите уши чуха едва тази сутрин… и макар че са препускали четиристотин левги, идват свежи като утринна роса. Ако можехме да им бъдем равни, Земята нямаше да изпадне в такава беда.

Докато Осондрея обясняваше, Протал и Морам бяха яхнали своите коне, а тя неусетно доведе Томас при отредения за него мустанг. Омаян от гласа й, Томас пристъпи към животното без колебания. Но щом повдигна крак към стремето от лепка, опасенията го сковаха. Нито харесваше коне, нито им се доверяваше — виждаше прекалено голяма опасност в силата им. Отдръпна се и откри, че ръцете му треперят.

Осондрея го наблюдаваше с любопитство, но преди да каже нещо, всички от отряда се сепнаха изненадани. Томас също се озърна. Трима старци бяха излезли на коне — Владетелите Вариол и Тамаранта и Грижовникът Биринер. Тамаранта яздеше огромна дореста кобила от рода на ранихините, в чиито очи смехът преливаше.

Протал им се поклони от седлото.

— Радвам се, че дойдохте. Нуждаем се от благословията ви на изпроводяк не по-малко, отколкото Осондрея се нуждае от помощта ви.

Тамаранта също се поклони, но по сбръчканите й устни играеше смутена усмивчица. Тя огледа отряда набързо.

— Добре си избирал, Протал — старите й очи се взряха право във Върховния владетел, — но грешиш за нас. И ние тръгваме.

Протал щеше да възрази, но Биринер го възпря непреклонно:

— Разбира се. Че как иначе? Поход без нито един хайрбранд?… Как пък не!

— Биринер — упрекна го Протал, — не се съмнявам, че си необходим в работата ни по помощта за Великаните.

— Необходим? Разбира се. Само че… — Биринер изсумтя — … отговорът е „не“. Макар че се срамувам да го кажа. Дадох нарежданията си. Не, другите са по-способни. И то от години.

— Протал — настоя Тамаранта, — не ни забранявай. Стари сме, то се знае. А пътят ще бъде дълъг и труден. Но това е великото предизвикателство на нашето време — единственото възвишено и дръзко начинание, за което някога бихме могли да допринесем.

— Нима отбраната на Весел камък е дреболия за вас?

Вариол рязко вдигна глава, като че жегнат думите на Протал.

— Весел камък ще запомни, че не смогнахме да възстановим нищо повече от Знанията на Кевин. С какво ще помогнем тук? Предостатъчно е Осондрея да остане. А без този поход животът ни ще бъде пропилян.

— Не, Владетели. Няма да бъде пропилян — промърмори Протал.

Погледна озадачено към Морам в търсене на подкрепа. Морам каза с кривата си усмивка:

— Животът е нагласен добре. Мъжете и жените остаряват, за да може някой по-мъдър да поучи младите. Нека дойдат.

Протал се подвоуми още миг-два и реши.

— Добре, елате. Всички ще се поучим от вас.

Вариол се усмихна на Тамаранта, а тя отвърна на погледа му от високия гръб на кобилата. Лицата им грееха от задоволство и спокойно очакване. Загледан в тях, Томас изведнъж хвана юздите на своя кон и се покатери на седлото. Пулсът му се ускори от уплаха, но се успокои почти веднага от усещането, че лепката го задържа сигурно на гърба на животното. Постъпи като Протал и Морам — пъхна жезъла под лявото си бедро, където залепна здраво. Притисна колене към тялото на мустанга и се постара да укроти страха.

Мъжът, който държеше коня, докосна крака на Томас, за да привлече вниманието му.

— Името й е Дура. Конете са рядкост на Земята. Обучих я добре. Тя може да се мери и с ранихините — похвали се той, но сведе поглед, като че се притесни от преувеличението.

Томас отвърна дрезгаво:

— Не искам ранихин.

Мъжът сметна това за похвала към Дура и засия. Отстъпи по-назад, докосна челото си с длани и разпери широко ръце.

Седнал на коня, Томас можеше да огледа отряда. Нямаше товарни животни, но към всяко седло бяха закачени торби с припаси и принадлежности, а Биринер беше вързал зад седлото си дебел сноп факли, направени с лилианрил. Стражите не носеха нищо, затова пък Сол по сърцето беше метнал на рамо огромната си раница, готов да крачи с бързината на кон.

След малко Протал се надигна на стремената и заговори гръмко:

— Приятели, трябва да потегляме. Походът не търпи отлагане, а времето на несгоди наближава. Няма да пробуждам сърцата ви с излишни слова, нито ще ви обвързвам със стряскащи клетви. Но имам две заръки. Останете верни до края на силите си. И помнете Клетвата на мира. Тръгваме към опасности, може би и към война. Но няма да направим добро на Земята със свирепи кланета. Помнете Повелята:

Не причинявай болка, когато стига да възпреш.

Не наранявай, когато стига да причиниш болка.

Не осакатявай, когато стига да нараниш.

Не убивай, когато стига да осакатиш.

Най-великият воин е онзи, комуто не се налага да убива.

После Върховният владетел обърна коня си към Весел камък. Измъкна жезъла си, завъртя го трикратно над главата си и посочи с него небето. От върха на жезъла светна яркосин пламък и Протал извика към Твърдината:

— Привет на Весел камък!

Всички отвърнаха с мощен, разтърсващ вик:

— Привет!

Този общ глас от безчет гърла се разнесе до хълмовете и самият утринен въздух сякаш затрептя от поздрава. Няколко от ранихините изпръхтяха весело. Томас стисна зъби, защото гърлото му се сви ненадейно. Почувства се недостоен.

Протал подкара коня си в тръс надолу по склона. Отрядът побърза да го последва. Морам поведе Томас да се подреди зад Протал, пред Вариол и Тамаранта. По четирима стражи яздеха от двете страни на Владетелите. Куаан, Тувор и Корик бяха пред Протал, а най-отзад — Биринер и еоманът Ратници. Сол по сърцето се изравни с Морам и Томас и продължи с дълги, толкова леки крачки, като че това беше най-привичният начин да преодолява разстоянията.

Така походът за възвръщането на Жезъла на закона започна от Твърдината под лъчите на новия ден.