Стивън Р. Доналдсън
Прокобата на Господаря Гад (13)

12.
Весел камък

Кожата на лявата му буза вече го болеше от натиска и това го измъкна от дълбините на съня. Под главата му бълбукаше вода, все едно беше полегнал на чакълестото дъно на плитчина. Направи усилие да се отърси от унеса. Тръсна глава два пъти и коравото ложе под него се разлюля. Надигна се, но главата му запулсира мъчително от удара в пейката. Той се хвана за дъската и седна, за да надникне над планшира на лодката.

Откри, че околността се е променила неузнаваемо. Нямаше и слабо подобие, дори следа от пищността на Анделейн. На североизток високи отвесни канари ограждаха реката. На запад се простираше сивкава, безплодна равнина, негодна пустош като огромно бойно поле, където са били изтребвани не само хора. Изпепеляващият огън и пролятата кръв бяха отнели на пръстта свойството да се възражда. Неравна ограбена земя, в която само хилави дръвчета се вкопчваха в живота край Реката на утехата няколкостотин разкрача пред лодката. Вятърът носеше необичаен полъх на изгоряло — натрапчив спомен от невиждано злодеяние.

А вече се усещаше как притокът разбърква течението на Реката на утехата и замърсява бистротата й с тиня и отломки. Томас се вкопчи с двете ръце в дървото, за да не го подмята клатенето на лодката.

Сол по сърцето се стараеше да останат в средата на руслото, далеч от опасната скална стена. Томас се озърна към Великана, който се беше изправил на кърмата разкрачен и стискаше здраво румпела под дясната си мишница. Щом долови погледа му, Сол по сърцето надвика бучащото сливане на двете реки:

— Пред нас е Тротгард! Тук ще завием на север по Бялата река! Сивотата идва от запад!

Гласът му звучеше прегракнало, като че беше пял цяла нощ. От устата му се чуха думи на различна песен:

Отдих не ще си дадем,

нито ще свърнем встрани,

няма вяра да губим,

няма да се откажем…

докато Сивото не потече Синьо,

а Рил и Мейрл бъдат нови и чисти,

досущ като древната Луралин.

Вълните ги подхвърляха все по-тежко. Томас се подпираше на пейката, вкопчен в борда, и гледаше драматичното сливане на чистата и мръсната вода. Сол по сърцето извика:

— Има сто левги до Западните планини, където са Стражевият пролом и Високият извор на Луралин, сто и петдесет са на югозапад до Последните хълмове и Задушаващата бездна. Сега сме на седемдесет левги от Твърдината на Владетелите!

Внезапно измъченият грохот на реката погълна гласа на Великана. Неочаквана промяна в напора на течението завъртя надясно носа и лодката се наклони. Пръски обляха лицето на Томас, който скочи инстинктивно към другия борд, за да възстанови равновесието.

Долови за миг думи от монотонния напев на Сол по сърцето и усети мощ, от която дървеният корпус затрепери. Лодката се обърна отново в правилната посока.

Но избегнатата на косъм злополука ги запрати твърде близо до скалната стена. Лодката се тресеше от силата, с която Великанът я насочваше полека в по-кротките води.

— Моля те да ми простиш — провикна се той дрезгаво от изтощението, — но май губя уменията си на мореплавател!

Пръстите на Томас побеляваха от стискането на планшира. Подскачаше заедно с лодката и си припомняше: „За смъртта има само един подобаващ отговор“.

„Само един, но не е този“, поклати глава той.

А дали не беше по-добре лодката да го стовари в мътилката, за да се удави? И да не отнесе посланието на Господаря Гад, да не се появи във Весел камък с лишената си от пръсти ръка и пръстена? Не беше герой. Не можеше да оправдае такива надежди.

— Трябва да минем през Сивото, за да продължим на север! — добави гръмогласно Сол по сърцето. — Не е чак толкова опасно… но съм уморен, а реката е пълноводна.

Този път Томас изви глава, за да се взре внимателно във Великана и забеляза, че Сол по сърцето се мъчи. Бузите му бяха хлътнали под скулите, сякаш нещо изсмукваше веселието, а очите му проблясваха в трескава решимост. „Уморен ли? — рече си Томас. — По-скоро изтощен.“

Заклатушка се тромаво от пейка към пейка и накрая се добра до Великана. Темето на Томас едва стигаше до кръста на Сол по сърцето. Отметна глава назад и извика:

— Аз ще държа румпела! Ти си почини!

Устните на Великана се извиха в усмивка за миг.

— Благодаря ти, но… не си готов. Ще ми стигнат силите. Моля те обаче да ми подадеш диамантеното питие.

Томас взе мяха. Трудно би се справил с тежестта му, а и едва се задържаше на крака заради люшкането на лодката. Просто не можеше да го вдигне. Все пак успя да пъхне длани отдолу, изпъшка и някак се изправи.

Сол по сърцето стисна ловко кожата.

— Благодаря ти, приятелю — каза задъхано.

Вдигна мяха и за миг пренебрегна мятащите се води, за да утоли жаждата си, после насочи лодката към устието на Сивата река.

Дървеният корпус пак затрепери от притока на мощ. Щом лодката се вряза в мътилката, Великанът я завъртя по течението и започна постепенно да я извежда встрани. Стигна умело до северния край на течението, възползва се от въртопите покрай стената и обърна нагоре към спокойните води на Бялата река. Още след първия завой грохотът от бурното сливане на двете реки заглъхна бързо зад тях.

И енергията, наситила лодката, също отслабна. Сол по сърцето въздъхна шумно и избърса потта от лицето си. Раменете му се превиха, той натисна мудно румпела надолу и най-сетне поседна на кърмата.

— Ех, приятелю — изпъшка той, — такъв труд е тежък дори за Великаните.

Томас се премести по средата на лодката и се облегна на единия борд. Така не можеше да наднича, но засега гледката не го интересуваше. Други мисли занимаваха ума му, особено загрижеността за състоянието на Сол по сърцето. Не разбираше как Великанът изцеди жизнеността си.

Опита се задоволи любопитството си, без да пита направо.

— Справи се чудесно. Как успя? Пък и не ми каза какво задвижва лодката.

Намръщи се — думите прозвучаха нетактично в собствените му уши.

— Поискай да чуеш друга история — въздъхна Великанът. — Тази е дълга почти колкото историята на Земята. Аз не мога да ти обясня същността на живота тук.

— Нали не знаеш кратки истории — поклати глава Томас.

Този път Сол по сърцето се усмихна вяло.

— Вярно си е. Е, заради теб ще бъда по-кратък. Но обещай и ти да ми разкажеш история после… Нека да е рядка, каквато аз не бих могъл да си спомня. Нуждая се от това, приятелю.

Томас кимна сговорчиво.

— Добре — каза Сол по сърцето. — Ти хапни, докато разказвам.

Подсетен, Томас се учуди разсеяно на острия си глад и порови в торбата. Сдъвка припряно малко месо и сирене и си освежи устата с мандарини. Великанът подхвана с глас, угаснал от преумора:

— Времето на Деймлон, Приятеля на Великаните, свършило, преди моите сънародници да изградят докрай Кьоркрай — техния дом в Морска шир. Те изваяли Твърдината на Владетелите, както я наричат хората, в самия склон на планината, преди да започнат да работят в дадените им от Владетелите земи. Лорик вече бил Върховен владетел, когато довършили Кьоркрай. Тогава предците ми обърнали погледи навън — към Изгревното море и към дружбата си с хората на Земята.

— Познавачите и на лилианрил, и на радхамерл желаели да усвоят знанията на Великаните, а времето на Лорик, Гасителя на злото, донесло голям възход на лилианрил. За да помогнат, на Великаните им се налагало да пътуват често до Твърдината. И били доволни, защото великолепието на Весел камък винаги било ярко и свежо.

— Но и тогава, както и днес, на Великаните не се нравело дългото ходене. Предците ми не забравяли за реките, които текат от Западните планини към морето, и се захванали да си направят лодки. Може би знаеш, че е невъзможно да се стигне с лодка дотук от морето — онзи Земелом, където е Грейвин Трендор, е непреодолима преграда. А никой, особено пък Великан, не би пожелал да мине с лодка през Омърсените клисури, започващи от Голямото блато. Затова Великаните изградили пристани нагоре по течението над Грейвин Трендор и теснините, които сега наричат Коварното ждрело. Погрижили се винаги да има лодки като тази и там, и под Сбраните водопади до Твърдината. Така изминавали поне двеста левги по водата, която ние толкова обичаме.

— Лорик и познавачите на лилианрил искали да улеснят Великаните в това пътуване. Използвали силите си и произвели от гилден яка дървесина, която нарекли лор-лиарил. От нея е изработен и корпусът, и румпелът на всяка наша лодка. Древните владетели обещали и че когато се сбъднат зърнатите от тях знамения, които обещавали надежда за нас, сърцевината на гилдена отново ще ни помогне…

— Ех, стига толкова — внезапно въздъхна Сол по сърцето. — Казано накратко, аз задвижвам този съд. — Той вдигна ръка и лодката веднага се завъртя безцелно по течението. — Или по-скоро аз извличам мощта, скрита в дървото. На Земята има живот и сила, съдържа се в камъка и дървото, във водата и пръстта. Животът в тях обаче е по-притаен… позадрямал, бих рекъл аз. Нужни са и знания, и собствена сила — също и изпълнени с живот песни, за да го призовеш. — Великанът пак хвана румпела. — Затова ме наляга умората. Нямаше отдих за мен от нощта, преди да се срещнем.

Гласът му подсети Томас за изцедените сили на Трел, след като майсторът на грейвлингас върна целостта на каменния съд.

— Два дни и две нощи не позволявах на лодката да спре или да забави ход, макар че сега усещам слабост и в костите. — Сол по сърцето забеляза изненадата на Томас и добави: — Да, приятелю, ти проспа непробудно две нощи поред. През това време изминахме повече от сто левги. — Той помълча и промърмори: — Случва се с хората, когато вкусят от диамантеното питие. Но ти се нуждаеше от тази почивка.

Томас поседя безмълвно, забил поглед в дъното на лодката сякаш се канеше да го пробие. Устата му се изкриви скептично, когато вдигна глава и каза:

— Вече си починах. Мога ли да ти помогна?

Великанът не отговори веднага. Изглеждаше, че претегля колебанията си зад подобното си на скала чело, но накрая промърмори:

— Камък и море! Би могъл, разбира се. Но щом питаш, личи си, че не можеш. Пречи ти нежелание… или невежество.

Томас го разбра. И сега чуваше пляскане на мрачни криле, виждаше изтребени Духчета. „Необуздана магия!… Геройства!… Това е непоносимо.“ Поклати глава и попита троснато:

— Искаш ли моя пръстен?

— Дали го искам?! — със странно дрезгав глас произнесе Сол по сърцето, все едно си мислеше, че трябва да се засмее, но не искаше. — Дали го искам?… — Този път като че си признаваше някаква низост. — Тази дума не подхожда, приятелю. Да искаш, е естествено и можеш да получиш желаното или да се провалиш, без да сториш зло. Кажи по-добре „жадуваш да имаш“. Стремежът към нещо, което не бива да бъде дадено… Да, жадувам за твоето неземно бяло злато, което ще възвести края на мира с необузданата магия.

Има дива магия, вкопана във всяка скала,

очаква тя бялото злато да я отприщи или владее…

— Признавам си копнежа. Не ме изкушавай. Могъществото си го връща тъпкано на онези, които посягат към него без право. Дори да ми предложиш пръстена, не бих приел.

— Но знаеш ли как да го използваш? — унило попита Томас, стъписан от страха, с който очакваше отговора.

Този път Сол по сърцето се засмя. Макар и изцеден от умората, смехът му беше чист и весел.

— Пак говориш смело, приятелю. Ето как копнежите биват смазани от собственото си безумие. Ами не знам. Ако необузданата магия не може да бъде призована чрез простото решение да я използваш, значи изобщо не я разбирам. Великаните не са стигнали до такива знания. Винаги сме се справяли сами… макар че охотно си помагаме с неща като сърцевината на гилдена например. Е, получих си достойната награда за недостойните мисли. Моля те да ми простиш, Томас Ковенант.

Томас кимна безмълвно, сякаш току-що беше чул, че неочаквано му отменят присъдата. Не искаше да знае как действа необузданата магия. Не искаше да повярва и мъничко в нея. Струваше му се опасно дори да носи пръстена, докато броди по тези земи. Покри го с дясната си длан и се вторачи все още безпомощно във Великана.

А умората вече съвсем побеждаваше веселието на Сол по сърцето. Очите му угаснаха, дишаше отпаднало през полуотворените си устни. Опря се на румпела, все едно смехът му отне скъпоценна сила.

— Приятелю — въздъхна той, — моята смелост е почти изчерпана. Нуждая се от твоята история.

„История ли? — повтори наум Томас. — Нямам никакви истории. Изгорих ги.“

Хвърли в огъня и новия си роман, и първия, донесъл му шумен успех. В тях имаше такова самодоволство, такава слепота към заплахите на проказата, дебнещи на всяка крачка — и телесна, и морална. Те бяха мърша досущ като него — да, като него, и заслужаваха само пламъци. Каква история би могъл да разкаже сега?

Но нали беше длъжен да продължи напред, да прави нещо, да оцелява. Не се съмняваше в това и преди да стане жертва на съновиденията. Нима не го научи в лепрозариума сред лешта и вонята? А този сън искаше от него могъщество, очакваше да прекрати изтреблението… Мяркаха се видения като шеметни огледални късчета — Джоан, полицейската кола, огнените очи на Лигоча. Томас се олюля, сякаш щеше да падне.

За да прикрие внезапното униние, той се дръпна към носа на лодката и седна, загледан на север.

— История… — проточи задавено.

Всъщност знаеше една… във всичките й мрачни и разнолики превъплъщения. Прерови ги набързо и намери най-подходящото за онова, на което искаше да наблегне.

— Ще ти разкажа история. Истинска. — Вкопчи се в борда на лодката и се помъчи да преодолее замайването. — История за културния шок. Знаеш ли какво е това? — Сол по сърцето не отговори. — Няма значение. Аз ще ти разкажа. Културният шок сполетява някого, ако го откъснеш от собствения му свят и го поставиш там, където представите какво означава да бъдеш човек са толкова различни от неговите, че е немислимо да ги проумее. Той просто е с друга нагласа. Ако е… по-гъвкав, може да се преструва, докато не се върне в своя свят. Или пък ще рухне и ще се остави да го преобразят по някакъв начин. Друга възможност няма.

— Ще ти дам пример. Докато бях в лепрозариума — това е болница, — лекарите ми разказаха за един човек… прокажен като мен. Прокуден. Произхождал от страна, където има много повече случаи на проказа. Сигурно се е заразил с бацила като дете. Години по-късно, когато вече имал жена и три деца и живеел в чужда страна, изведнъж пръстите на краката му станали безчувствени и започнал да ослепява.

— Ако бил останал в родината си, щял да… Там болестта е нещо привично и щели да я разпознаят по-рано. И незабавно щели да обявят за осквернени и него, и жена му, и децата му, а и всичко негово — къщата, добитъка. Биха пречистили с огън имота и животните. А него и близките му биха изпратили да живеят в окаяна бедност при други хора със същата болест. Щял да прекара остатъка от живота си там — без лечение и надежда, а болестта щяла да го гризе по малко и да го обезобразява.

— Жестока ли е тази участ според теб? Нека първо ти разкажа какво го сполетяло. Щом разбрал от какво е болен, отишъл при лекар, който пък го изпратил в лепрозариума сам — без семейството му. Там спрели развитието на болестта. Давали му лекарства и го учели какво да прави. Накрая се върнал у дома да живее „нормално“ с жена си и децата. Имало само един проблем. Не успял да издържи.

— Първо съседите започнали да му тровят живота. Да, отначало не подозирали за болестта му — не познавали признаците на проказата. В местния вестник обаче се появила дописка за него, така всеки в града научил, че той е прокаженият. Отбягвали го, намразили го, защото не знаели как да постъпят, как да се държат с него. После закъсал с поддържащото лечение, за което трябвало да се грижи сам. В родната му страна не лекували проказата, ето защо вярвал до мозъка на костите си, че това е някаква магия, че щом са попречили на болестта да се влоши, значи е излекуван, помилван от нещо по-лошо и от екзекуция. А гледай ти — щом престанал да се грижи за себе си, нервите продължили да умират. Сега ще чуеш и какво го довършило. Неочаквано научил, че зад гърба му неговото семейство решило да го отритне. Не искали да споделят несгодите му — как пък не! Искали да се отърват от него и да си живеят както преди.

— И пак го изпратили в лепрозариума. Но щом се качил в самолета — между другото в родината му нямало и самолети, — пъхнал се в тоалетната с чувството, че е лишен от всичко, без дори да му обяснят защо, и си прерязал вените на китките.

Томас се беше вглъбил в собствения си разказ с отнесен поглед. Искаше му се да заплаче от мъка за онзи човек, стига да не пожертва защитата, която си беше изградил. Но не можеше да плаче. Само преглътна трудно и се остави историята да го носи нататък.

— Ще ти кажа още нещо за културния шок. Всеки свят има свои начини да се самоубиеш. Много по-лесно е да си отнемеш сам живота по начин, с който не си свикнал. Аз изобщо не бих могъл да си прережа вените — твърде често съм чел за това. Прекалено ярко си го представям. Ще си изповръщам червата. Но бих могъл да отида в света на онзи мъж и да си пийна кротко чай от беладона, без да ми се гади. Защото не знам достатъчно за него. Сякаш нещо остава смътно, скрито… и не чак толкова гибелно.

— Нещастникът седял в тоалетната повече от час и чакал живота си да изтече в мивката. Не се и опитал да потърси помощ, но накрая осъзнал, че ще умре със същата безвъзвратност, както ако беше пил чай от беладона. Тогава се опитал да отвори вратата, но вече бил твърде слаб. И не знаел, че трябва да натисне един бутон, за да повика някого. Накрая го намерили в нелепа поза на пода — ноктите му били изпочупени, все едно… се мъчел да пропълзи под вратата. Той…

Томас не можа да продължи. Скръбта го накара да млъкне. Поседя заслушан в глухата жалба на водата. Прилошаваше му от отчаяното желание да оцелее — не биваше да се поддава на съблазни. В следващия миг гласът на Сол по сърцето проникна в ушите му:

— Затова ли вече не разказваш истории?

Томас подскочи вбесен.

— Тази ваша Земя се опитва да ме убие! — избълва свирепо. — Тя… Вие ме подтиквате към самоубийство! Бяло злато!… Берек!… Духчета!… Причинявате ми неща, които не мога да понеса. Не съм такъв човек… не живея в този свят. Всички изкушения… Адове и кървища! Прокажен съм! Не разбираш ли?!

Великанът задълго издържа разпаления поглед и съчувствието му потисна по-нататъшното избухване на Томас. Той само продължи да свива пръсти като ноктести лапи, докато Сол по сърцето се взираше в него тъжен и уморен. Личеше, че Великанът не разбира — на Земята „проказа“ не означаваше нищо.

— Хайде, засмей се — едва продума Томас. — Веселието е в ушите, които чуват.

Сол по сърцето обаче показа, че все пак го разбира. Пъхна ръка под куртката си и извади нещо, което разгъна. Оказа се голямо парче мека щавена кожа.

— Ще виждаш често това, преди да довършиш делата си на Земята. Наричаме го лепка. Великаните я донесоха на Земята много отдавна… но засега ще спестя и на двама ни усилието да разказвам.

Сол по сърцето откъсна късче от единия край на парчето и го подаде на Томас. Наистина беше лепкаво и от двете страни, но лесно премина от едната ръка в другата, не оставяше нищо по пръстите.

— Довери се на лепката — настоя Великанът. — Сложи пръстена си в кожата и го скрий под дрехите си. Така никой няма да знае, че носиш талисман с необуздана магия.

Томас охотно се вкопчи в идеята. Смъкна набързо халката от пръста си и я пусна върху късчето кожа. Пръстенът залепна здраво — не успя да го изтръска. Затова пък го отдели с лекота, когато опита. Кимна отсечено, пак сложи халката върху кожата, разкопча ризата си и притисна лепката към гърдите си. Тя се закрепи, без усещането да е неприятно. Томас закопча припряно ризата, все едно се боеше да не изтърве сгодния случай. Осъзна учуден, че пръстенът сякаш натежа върху сърцето му, но реши да не обръща внимание на това.

Сол по сърцето сгъна внимателно голямото парче лепка и го пъхна отново под куртката си. Позагледа се в Томас, който се опита да му отвърне с усмивка, да изрази благодарността си, но лицето му май можеше само да се мръщи ядно. Накрая се извърна.

Томас гледаше как лодката напредва срещу течението и се мъчеше да проумее какво стори за него Великанът.

По едно време се сети за ножа на Атиаран. Даваше му шанс да си възвърне самообладанието, от което толкова се нуждаеше. Наведе се от лодката, за да си намокри лицето, после старателно си подкъси бакенбардите. И макар че брадата му растеше от осем дни, гладкото острие се плъзгаше плавно по бузите и шията. Успя да се обръсне опипом, без да се пореже. Беше отвикнал от този риск. При мисълта за кръв сърцето му се свиваше. Виждаше все по-ясно, че трябва да се завърне час по-скоро в своя реален свят, да се възстанови, преди да е загубил напълно способността си за оцеляване като прокажен.

По-късно през деня заръмя и водното огледало се раздроби на безброй късчета. Капките падаха на лицето му като пръски от реката, попиваха полека в дрехите и накрая се усети неприятно подгизнал, сякаш се беше топнал във водата. Той обаче понасяше неудобствата вцепенен, в размисъл какво е спечелил и загубил, като скри пръстена.

Настана и краят на деня. Тъмнината се процеждаше във въздуха със заблудата, че самият дъжд потъмнява. Томас и Сол по сърцето хапнаха унило в здрача. Великанът почти нямаше сили, но Томас му помогна, като вадеше храната от торбата. Сол по сърцето погълна доста от диамантеното питие. След това и двамата потънаха в мълчанието си. Томас се радваше, че мракът му спестява гледката на изнемощелия Великан. Не му се лежеше на влажните дъски, сгуши се да зъзне опрял гръб в борда и се опита да поспи, за да му олекне.

По-късно Великанът запя вяло:

Камък и море вдълбани са в живота,

трайни символи са на света:

неизменност в покой и неизменност в движение,

части от Силата, що не изчезва.

Той като че черпеше сила от песента, волята му тласкаше неотклонно лодката срещу течението и внушаваше, че дори изтощението не би го накарало да се откаже.

Най-сетне дъждът спря и облаците бавно се разнесоха. Ала Томас и Сол по сърцето не намериха облекчение в ясното небе. Червената луна увисна над хоризонта като петно, като вмъкнато насила зло. Всичко наоколо се сдоби с оттенъка на касапница, мяркаха се мимолетни очертания като бягащи убийци. Самата светлина лъхаше на гнилоч. И напевът на Великана зазвуча обезсърчаващо крехък и напразен. Дори звездите привидно се отдръпваха, наплашени от пътя на луната.

Но зората донесе пречистен от слънчевите лъчи ден, в който нямаше и помен от нещо скверно. Томас се надигна и щом се огледа, зърна планини на север. Те се разпростираха на запад, най-високите върхове още бяха заснежени, но хребетът свършваше рязко там, където протичаше Бялата река. Изглеждаше, че вече доближават тези планини.

— Десет левги — прошепна дрезгаво Сол по сърцето. — Половин ден срещу това течение.

Щом се взря във Великана, Томас преживя тежък потрес. С помътнели очи и провиснала долна устна Сол по сърцето приличаше на труп. И брадата му сивееше сякаш беше остарял с години през нощта, а от ъгълчето на устата му се стичаше слюнка, която нямаше сили да избърше. Само ръката му стискаше румпела като чепат як клон и лодката пореше упорито все по-буйната река.

Томас се премести на кърмата да му помогне с нещо. Избърса устните на Сол по сърцето и вдигна тежкия мях, за да пие Великанът. Някаква сянка на усмивка раздвижи напуканите устни и той изхърка:

— Камък и море… Не е леко да съм твой приятел. Кажи на следващия си лодкар да плава с теб по течението. Нашата посока май е за по-силни души от моята.

— Как пак не — възрази Томас. — Ще съчиняват песни за теб. Не си ли струва да потърпиш заради това?

Великанът понечи да отговори, но се разкашля неудържимо от усилието и насила съсредоточи отново гаснещия пламък на духа си във вкопчения юмрук и напредването на лодката.

— Не се кори — меко му каза Томас. — Всеки, който ми помага, накрая изчерпва силите си… по един или друг начин. Ако бях поет, сам щях да сътворя песен за теб.

Докато проклинаше мислено своята безпомощност, той хранеше Великана с последните останали парченца мандарина. Взираше се в огромното същество, лишено от всичко освен от волята да издържи. Великанът сам беше избрал — от подбуди, в които Томас не можеше да вникне, — да загуби и веселие, и дори достойнство, все едно бяха дребни, незначителни неща. Казваше си, че е неразумно да се чувства задължен на Сол по сърцето, но му се струваше, че независимо от желанието си някак е злоупотребил с единствения си приятел.

— Да, всеки, който ми помага… — промърмори повторно.

Ужасяваше го цената, която жителите на тази Земя бяха готови да платят заради него.

Не издържаше тягостната гледка и накрая се върна на носа. Взираше се в извисяващите се планини с угаснал поглед и сумтеше: „Не съм искал това…“.

„Толкова ли се мразя?“, питаше се, но му отговаряше само хриптенето в гърдите на Великана.

Така се изниза половината утро, мерено на откъслеци от неумолимото време със стържещото дишане на Сол по сърцето. А местността около лодката се надигаше като готова за скок в небето. Хълмовете ставаха по-високи и изострени, вместо шубраците и дърветата в равнината навред се виждаше жилав треволяк, в който само тук-там стърчаха кедри. С всяка извивка на реката планините растяха. Сега Томас виждаше, че източният край на хребета се спуска стръмно към плато, приличащо на стълба пред планините, което пък завършваше с отвесна канара. И там от платото бликаше водопад, а играещата по скалите светлина му придаваше синкав отблясък. „Аха — Сбраните водопади…“ Колкото и да го плашеше хъркащото дишане на Сол по сърцето, почувства вълнението, че доближава нещо величаво.

Само дето го доближаваше все по-бавно. Криволичещото между хълмовете русло на Бялата река се стесняваше и там течението й беше още по-напористо. А Великанът явно беше достигнал пределите на издръжливостта си. От гърлото му се чуваше такова гъргорене, сякаш всеки миг щеше да се задуши. Едва успяваше да тласка лодката напред със скоростта на пешеходец. Томас изобщо не вярваше, че ще изминат последните левги по реката.

Загледа се в бреговете, търсейки място къде да спрат. Все някак би убедил Великана да отбие лодката към брега. Още се двоумеше за мястото, когато чу глух тропот като от препускащо се хергеле коне. Какво, по дяволите… Тутакси си представи тълпа от Злотворни. Грабна жезъла и се постара да усмири внезапно страхливо забумтялото си сърце в гърдите.

След миг двайсетина коне излязоха в тръс върху билото на източния бряг. Яздеха ги хора — и мъже, и жени. Щом зърнаха лодката, някой извика и всички препуснаха в галоп. Спряха устрема си чак до водата.

Изглеждаха като отряд бойци. Носеха високи черни ботуши, черни панталони и туники без ръкави, покрити с нагръдници от жълт метал. На главите си бяха вързали жълти ленти. От всеки колан висеше къс меч, а на всеки гръб се виждаха лък и колчан със стрели. Томас скоро забеляза, че сред тях има жители и на дървените, и на каменните поселища. Някои бяха високи и стройни, със светли коси и очи, останалите — набити, мургави и мускулести.

Щом конете застинаха на брега, ездачите вдигнаха едновременно десните си юмруци и ги допряха рязко в гърдите си, после протегнаха ръце с дланите напред за поздрав. Мъж, отличаващ се по диагоналната черна линия на нагръдника си, се провикна над водата:

— Привет, Скални братко! Гостоприемство, почести и вярност за теб и целия ти народ! Аз съм Куаан, предводител на Трети еоман от Ратниците в Твърдината на Владетелите.

Зачака отговор, но Томас не отвори уста и мъжът продължи по-предпазливо:

— Владетелят Морам ни изпрати. Каза, че важни вести идват по реката днес. Дойдохме да ви съпроводим.

Томас изви глава към Сол по сърцето и се убеди още веднъж, че Великанът вече не знае какво става около него. Гърбеше се на кърмата, глух и сляп за всичко освен за гаснещата воля да тласка лодката напред. Томас пак се вторачи в бойците и извика:

— Помогнете ни! Той умира!

Куаан застина за миг. Окопити се и раздаде отривисти заповеди, след което той и още двама ездачи скочиха с конете си в реката. Другите се насочиха право към западния бряг, но Куаан явно беше решил да пресрещне лодката. Якият жребец се пребори с течението, сякаш и на това го бяха обучили. Накрая конникът се изопна върху гърба на животното, скочи пъргаво, а след една негова дума жребецът заплува обратно към източния бряг.

Куаан стрелна Томас с изпитателен поглед, после прекрачи към Сол по сърцето. Сграбчи Великана за раменете, разтърси го и избълва настойчиви думи, които Томас не разбра. Отначало Сол по сърцето не му обърна никакво внимание. Седеше с угаснал поглед, стиснал румпела в мъртвешка хватка. Но казаното от Куаан накрая проникна в ума му. Изопнатите жили на шията му трепнаха, той вдигна глава и изтерзано се напрегна да види стоящия пред него. После със стон, откъснал се сякаш от дън душата му, откопчи ръката си и се килна на хълбок.

Лодката се завъртя тутакси и течението я понесе, но другите двама конници бяха стъпили на западния бряг и не се помайваха. Куаан се промъкна към носа на лодката и щом застана там, единият от бойците му хвърли края на дълго въже. Куаан го хвана сръчно и го омота на носа. Томас забеляза, че това всъщност е лепка. А Куаан вече гледаше към източния бряг. Улови метнатото и оттам въже, което също върза на носа. Въжетата се изопнаха и лодката застина. Предводителят размаха ръка и конниците по двата бряга започнаха да теглят съда срещу течението.

Щом разбра какво правят, Томас забрави за всичко освен за Сол по сърцето. Великанът лежеше отпуснато и дишаше плитко и накъсано. Томас се зачуди какво да стори, вдигна кожения мях и започна да излива струя от диамантено питие върху главата му. Малко от течността стигна и до устата на Сол по сърцето, който се задави, но преглътна тежко. Поетият дълбоко въздух изхърка в гърдите му и клепачите му се дигнаха. Томас поднесе мяха към устните му. Великанът пийна още, просна се по гръб и веднага се унесе непробудно.

Томас промърмори с облекчение над него:

— Чуден край за песен — „и той заспа“. Какъв е смисълът да си герой, ако не останеш буден, поне докато те възхваляват?

Изведнъж се почувства уморен, все едно изтощението на Великана изсмука собствената му сила, и седна с въздишка на близката пейка. Гледаше как бреговете полека се нижат покрай тях, а Куаан се настани на кърмата да направлява лодката. Отначало Томас пренебрегваше питащия му поглед, но накрая се насили да каже:

— Той е Сол по сърцето Носен от пяната… пратеник на Великаните от Морска шир. Не си даде отдих, откакто ме качи в лодката насред Анделейн… преди три дни.

Видя по изражението на Куаан, че той чак сега осъзнава напълно какво си е причинил Великанът, и пак се загледа към местностите, покрай които минаваха.

Конете теглеха бодро лодката срещу все по-бурното течение на Бялата река. Ездачите им се съобразяваха умело с променливите брегове, сменяха се начесто и удължаваха или скъсяваха въжетата навреме. По̀ на север земята ставаше камениста и пустинни треви сменяха тръните. Гилдени простираха нашироко клоните си все по-нагъсто в подножията и листата им светеха топло в златисто под слънцето. Платото отпред като че се ширеше на цяла левга и в западния му край планината стърчеше, изпъчена гордо.

По пладне Томас вече чуваше тътена на големия водопад и предположи, че вече са близо до Весел камък, макар че възвишенията наоколо стесняваха гледката. Шумът се засилваше постепенно. Скоро лодката мина под широк мост, а малко след това преодоляха и последния завой на реката, за да навлязат в езерото под водопада.

Езерото беше голямо и почти кръгло, от запад го обрамчваха гилдени и ели. Отвесната канара се извисяваше две хиляди стъпки над него и сините струи падаха гръмовно от платото. Водата на езерото беше чиста и хладна като измит от дъжда простор и Томас виждаше ясно камъните по дълбокото дъно.

Чворести джакаранди с нежни сини цветчета се бяха вкопчили в мокрите камъни в подножието на водопада, но по източния бряг на езерото почти не се виждаха дървета. Там имаше два големи кея и по-малки пристани за товари. Томас зърна лодка като тази, която го докара до единия кей, а до пристаните — по-малки съдове и салове. По заповед на Куаан конниците издърпаха лодката до другия кей и двама от бойците я завързаха. Предводителят събуди кротко Сол по сърцето.

Великанът се опомни трудно, но когато отвори очи най-сетне, гледаше спокойно, макар и да беше слаб. Томас и Куаан му помогнаха да седне. Той се огледа замаяно, като че още се чудеше къде се беше дянала силата му.

След малко подхвърли на Куаан с изтънял глас:

— Моля те да ми простиш, предводителю, но съм малко… уморен.

— Виждам — промърмори Куаан. — Не се тревожи, близо сме до Весел камък.

Сол по сърцето сви вежди озадачено, може би тепърва си припомняше какво му се беше случило. Лицето му се напрегна изведнъж.

— Разпрати ездачи! Съберете Владетелите на съвет.

Куаан се усмихна.

— Времената се менят, Скални братко. Най-новият Владетел — Морам, син на Вариол, има пророческа дарба. Преди десет дни изпрати вестоносци в Средището на знанията и при Върховния владетел Протал на север. Всички ще бъдат в Твърдината още тази вечер.

— Добре — въздъхна Великанът. — Сянка тегне над настоящето. Страшни замисли се сбъдват.

— Така е, убедихме се — навъсено отвърна Куаан. — Но Сол по сърцето Носен от пяната е бързал предостатъчно. Вестта за славата на твоето доблестно пътешествие ще се знаят в Твърдината, преди да отидем там. Ако желаеш, ще те откараме на носилка.

Великанът поклати глава и Куаан се качи със скок на пристана, като даде заповеди на един боец. Сол по сърцето се взря в Томас и изви устни в бледа усмивка.

— Камък и море… Приятелю, нали ти обещах, че ще те доведа тук бързо.

Тази усмивка обхвана душата на Томас като дружеска ръка и той отговори задавено:

— Следващия път карай по-кротко. Не понасям… да гледам как… Винаги ли изпълняваш обещанията си… по този начин?

— Твоите вести са неотложни. Какво друго можех да направя?

Подтикнат от вкоренените навици на прокажен, Томас подхвърли:

— Нищо не е чак толкова неотложно. А и каква полза, ако сам се погубиш, докато се опитваш да изпълниш задачата?

Сол по сърцето помълча. Опря тежка длан на рамото му и се изправи колебливо. Чак тогава каза, сякаш отвръщаше на думите му:

— Да вървим. Трябва да видим по-скоро Весел камък.

Припряно протегнати ръце го издърпаха на пристана и той стъпи на брега на езерото. Колкото и да беше изцеден, до него се смаляваха дори конниците. Когато Томас застана на пристана, Сол по сърцето поде, сякаш поднасяше дар:

— Бойци Ратници, това е моят приятел Томас Ковенант, Неверник и носител на вести за Съвета на Владетелите. Посветен е в странни знания, но не познава Земята. Бдете над него в името на дружбата и заради приликата му с Берек Доблестното сърце, Владетеля основател.

Куаан рече тържествено на Томас:

— Предлагам ти гостоприемството на Твърдината Весел камък, сътворена от Великаните. Добре дошъл на Земята и бъди верен.

Томас наподоби мълчаливо жеста му и Сол по сърцето подкани:

— Да тръгваме. Очите ми са гладни за великолепното творение на моите предци.

Предводителят кимна и каза няколко думи на бойците си. Двама от тях незабавно препуснаха в галоп на изток, други двама се наредиха от двете страни на Великана, за да се подпира на конете им. Млада русокоса жена, явно родена в някое дървено поселище, предложи на Томас да язди коня й зад нея. Той за пръв път обърна внимание, че седлата на бойците не са нищо друго освен лепка, стеснена в двата края във формата на стремена. Все едно да седи на одеяло, прилепващо и към коня, и към ездача. И макар че Джоан го беше научила да язди, той не успя да преодолее присъщото си недоверие към конете. Отказа и закрачи зад единия кон, на който се подпираше Сол по сърцето.

Заобиколиха близкото възвишение откъм южния му склон и поеха по пътя, който водеше към моста, а на изток продължаваше почти прав към билото на висок рид. По стръмнината Великанът залитна неведнъж и едва му стигаха силите да се задържи прав, като се хваща за конете. Но щом изкатериха билото, той спря, вирна глава и разпери ръце със смях.

— Ето, приятелю. Нима това не е отговор на въпроса ти?

Няколко плоски платовидни хълма ги деляха от Твърдината на Владетелите.

Гледката свари Томас неподготвен и почти спря дъха му. Весел камък наистина беше великолепен. Издигаше се в гранитна непоклатимост като въплъщение на вечността — трайно дело, създадено от обикновени скали благодарение на изкусното майсторство на Великаните.

Той си каза, че Весел камък наистина е твърде кратко име.

Източният край на платото завършваше с много широк каменен стълб, наполовина по-нисък от самото плато и отделен от него в основата си. Този стълб беше издълбан отвътре като стражева кула пред единствения вход на Твърдината. Подредени в кръг прозорци се издигаха по нея чак до зъберите на върха. Иначе цялата Твърдина беше издялана в самия скален масив под платото.

На подобаващо разстояние от двете страни на кулата камъкът беше преобразен от някогашните Великани и превърнат в отвесна външна стена на крепостния град, заемащ целия този клиновиден край на платото, както Томас научи по-късно. Усърдието, вложено в тази стена, личеше по превъзходно оформените линии, ъгли и ниши, с равномерно или наглед случайно наредени прозорци, балкони, подпори и парапети. Имаше огромно, привидно хаотично изобилие от детайли, обединени в някаква обща подредба. Но светлината играеше по полираната повърхност на скалите, а зашеметяващото разнообразие объркваше сетивата му и той се чудеше на странната подредба.

Но с новия си поглед долавяше кипящия общ живот на града. Той сияеше иззад стената, все едно придаваше почти пълна прозрачност на камъка, осветен отвътре от жизнената енергия на хиляди обитатели. Струваше му се, че цялата Твърдина се върти и тупти пред него. Създаденото тук заслужаваше преклонение. Не се изненада, когато чу шепота на Сол по сърцето:

— Ах, Весел камък! Твърдината на Владетелите! Тук Бездомните превъзмогнаха загубата си.

Великанът и Томас вървяха в почуда към огромните стени и разстоянието се смаляваше неусетно, белязано само от развълнуваните удари на сърцата им. Пътят водеше към високата порта в югоизточната основа на кулата. Двете крила от дебел камък бяха отворени широко като мирно приветствие, но бяха и назъбени и уравновесени така, че да се вкопчват помежду си при затваряне, подобно на стиснатите челюсти на акула. Входът, който пазеха, можеше да побере всички конници, застанали в редица.

Томас зърна син флаг, развят високо над бойниците на кулата. Лазурът му светлееше по-блед от ясното небе. Под него имаше по-малък червен вимпел с цвета на кървавата луна и очите на Лигоча. Яздещата до Томас жена забеляза в какво се е вторачил и каза:

— Познаваш ли значението на цветовете? Синият е флагът на Върховния владетел. Символ на Клетвата на Владетелите и обета им да предвождат народите на Земята. А червеният е знак за надвиснала опасност. Ще се развява там, докато трае заплахата.

Той кимна, вторачен в Твърдината, и сведе поглед към входа на Весел камък. Проходът приличаше на пещера, проникваща надълбоко в планината, но зад него просторът беше огрян от слънцето.

Трима часови стояха на издадена тераса над портата и външността им привлече вниманието му. Различаваха се от ездачите, с които дойде тук. По ръст и телосложение напомняха на жителите на каменното поселище, но имаха плоски мургави лица, а къдравите им черни коси бяха подстригани късо. Носеха светлокафяви туники, препасани със сини колани, а надолу краката им бяха голи. Стоящи уж спокойни и невъоръжени, те приличаха на големи котки, дебнещи за скок, готови тутакси да се хвърлят в битка.

Щом доближиха портата, Куаан извика на часовите:

— Приветствам те, Първи страж Тувор! Как тъй Кръвната стража посреща гостите на града?

Стоящият по-напред отговори с глас, който звучеше някак тромаво — може и да беше свикнал с език, напълно различен от речта на Земята.

— Тъй е, защото Великани и вестоносци идват заедно в Твърдината.

— Добре, Кръвни стражи — продължи Куаан дружески, — научете кого посрещате. Великанът е Сол по сърцето Носен от пяната от Морска шир, изпратен да говори пред Съвета на Владетелите. А вестоносецът е Томас Ковенант, Неверник и чужденец на Земята. Готов ли е подслонът за тях?

— Заповедите са дадени. Банор и Корик чакат.

Куаан му махна с ръка и конниците навлязоха в каменното гърло на Твърдината.