Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (3)

Втора глава

Януари 2008 г.

Ключове, телефон, портфейл, дрехи за преобличане, нещо за похапване; ключове, телефон, портфейл, дрехи за преобличане, нещо за похапване… Изи преповтаряше списъка наум, докато събираше необходимото за фитнеса и детската градина. Тя изтегли „чекмеджето“ в кухнята, където тъпчеше всичко, на което не бе намерила по-подходящо място — ластици, цветни маркери, менюта за поръчка, топчета пластилин — и опипа дъното, докато пръстите й най-сетне докоснаха правоъгълната метална кутийка, която държеше там. Отвори я и извади една цигара от пакет Марлборо Лайтс. Това бе единственият порок, който си позволяваше през деня. Щеше да я изпуши след тренировката с личния треньор, докато отиваше пеша да вземе Алфи от зелената градина на „Бовингдън“, частния клуб, в който двамата с Джеймс членуваха, откакто си купиха къщата.

— Мааамооо! Алфи се е наакал и сега то е на пооодааа. — Боже. Страхотно. Акита по пода, а все още няма — Изи погледна часовника си — девет и половина. Затича нагоре по стълбите, като прескачаше по стъпало, отправи се към стаята на Алфи и го завари седнал доволно в креватчето си, а на пода около него бяха разпилени малки дарадонки.

— Мамка му, мамка му, мамка му и пак мамка му — изруга тихичко Изи. Как да се разсърди на Алфи, тя бе виновна, че го остави в леглото без памперс, докато им оправяше нещата.

Почувства се виновна, че го е направил, докато тя бързаше да извади ежедневната си цигара от скривалището и да я пъхне в джоба. Лоша майка, зашепна тихото гласче, което се обаждаше напоследък и отказваше да замълчи. Небрежна, егоистична, отегчена. Отегчена от собствените си деца. Тя накара гласа да замлъкне, вдигна Алфи, който се заливаше от смях, събра останалите акита от леглото с памперса и понесе детето към банята на една ръка разстояние от себе си.

 

 

Докато измие Алфи, смени мръсния чаршаф на леглото му и го пъхне в пералнята, докато изчисти мокета в стаята, доколкото можа, с „Вениш“ — трябваше да го почисти с парна прахосмукачка — закъсня за срещата. Обзета от желание да се опълчи на всичко, тя реши да не бърза, за да успее поне за половината тренировка, а да откаже часа и да заведе децата да похапнат торта в сладкарницата на ъгъла. Там приготвяха домашни кифлички с любимата на Пърл розова глазура, а собственичката сирийка винаги й избираше най-голямата и много се радваше на момиченцето. Вътре бе доста сбутано, малко неугледно, но Ейлса правеше хубаво кафе и нито една от местните майки не се отбиваше. Макар Изи да обичаше компанията, която имаше в „Бовингдън“, сега й се прииска да остане за малко сама.

Напоследък Джеймс се прибираше все по-късно от работа. Опита се да си припомни кога точно започна да закъснява, но също както стана и със собственото й неудовлетворение, така и не успя да посочи началния момент. Реши, че е откакто се върна на работа след Нова година. Дали пък не беше отпреди това? Дните и седмиците се сливаха също като восък на свещи. Той обясняваше, че имал много работа, че били претрупани, откакто единият екип напуснал и все още не го били сменили с нов, но Изи не беше сигурна, че е така. Работата му открай време беше свързана с непрекъснато пътуване, по два, дори три пъти на месец летеше до Щатите, прекарваше по няколко дена в Германия, Франция, Белгия. Не беше подозрителен човек, гордееше се, че не е от болезнено ревнивите, обсебващи жени, които държат да знаят всяка минута от графика на съпрузите си и започват да ги разпитват още от вратата къде и с кого са били, сякаш се опитват да ги хванат в лъжа. Само че този път нещо не беше наред. Не допускаше Джеймс да има извънбрачна връзка. Напълно безпристрастно потисна естественото чувство за самозащита (дали не беше его?), което инстинктивно настръхна вътре в нея, за да отрече, че той би я предал по този начин, и си каза, че съпругът й не е от тези мъже. По принцип не беше двуличен, напротив, беше верен, честен човек и все още правеха редовно секс. Едва ли щеше да пожертва семейният им живот… защо? Заради забежка в хотелска стая и бързо натискане след работно време със секретарката. Не, това просто не беше в негов стил.

Въпреки това имаше нещо неизречено, което издигаше почти незабележима преграда помежду им и тя не успяваше да го улови, за да разбере какво точно представлява.

 

 

Въздухът в кафенето беше застоял, носеше се аромат на индийско орехче и Изи усети как се отпуска в мига, в който влезе с количката. Ейлса забърза да й помогне. Жената приличаше на топка, заредена с енергия, скрита под черни къдрици. Остана до нея, докато Изи освобождаваше децата от предпазните колани и ги настаняваше на малки дървени столчета.

— Ужасен ден, влажен, студен, типичен английски януари. Затова направих баклава, ако искате, или предпочитате обяд?

Изи погледна сладките хапки, потънали в меден сироп, скрити под стъклени похлупаци, и кимна.

— Баклава, ако обичаш и кифлички за малките. И едно…

— Двойно соево лате.

Изи кимна.

— Веднага. Бейбичино за тях, нали? — Ейлса правеше малки чашки разпенено мляко, поръсено с шоколад на прах за децата, които идваха в кафенето и настояваха да пият същото като мама.

— Благодаря, Ейлса. Как прекара Коледа?

Ейлса се надвеси над огромната, червена кафемашина, изви ръкохватката, за да я освободи от гнездото и да я зареди с прясно смляно кафе. Сви рамене.

— Не беше много хубаво — отвърна тя през рамо. — Мама е болна. Казват, че умира. Затова се наложи да се прибера и да се грижа за нея.

— О, Ейлса, много съжалявам. — Изи се почувства неловко. Жената се държеше мило и любезно от месеци, бъбреше за децата на Изи и за квартала, оплакваше се колко са мудни в общината, когато трябва да се извози боклукът, и от безобразните им такси, но нито веднъж не бе споделила лична информация. — Отдавна ли е болна?

Ейлса поклати глава, докато отнасяше чинията със сладкиши на масата, като внимаваше да са далече от ръцете на Алфи.

— Не, от два месеца. На Коледа обаче състоянието й се влоши. Единствено дете съм, а само тя ми остана. Затова ще продадем кафенето.

— Кафенето ли ще продаваш?

— Не мога да оставя друг да го върти, защото непрекъснато ще се тревожа. Не мога да оставя мама на грижите на непознати. Може пък двамата с Джон да останем в Сирия след това. И преди сме обсъждали този въпрос. Може би… — Ейлса поклати глава и прогони тъгата от лицето си. — Може пък да е за добро. Понякога промяната сама те намира.

Изи кимна бавно. В ума й се рояха образи и сякаш напук на волята тя заоглежда малкото заведение. Стана й мъчно, че Ейлса ще замине, и то поради такава причина. Само че нямаше какво друго да направи. Представи си ново, завършено заведение. Деликатесен щанд, зареден с вкуснотии, по-интересни ястия от мусаките на Ейлса и пирамидите фалафели. Предложенията за обяд щяха да са напълно подходящи за познатите й от клуба, отказали се от въглехидратите, и по всяка вероятност щяха да се изкушат да променят обстановката, ако предложенията бяха вкусни и подходящи за начина им на хранене. Домашно направени плодови напитки и ароматни сиропи за кафетата; огромни сандвичи за мъжете, ама много вкусни, някои с прословутите й кюфтенца и с качествена наденица, сандвичи с бекон през уикенда. На лявата стена щеше да има полици, на които да са изложени за продажба необходимите за един местен магазин стоки — не красивите и почти безполезни черни спагети и бисквити „Амарето“, които Ейлса предлагаше, ами храни, които неочаквано забелязваш, че вкъщи са свършили, а в близкото „Теско Метро“ не предлагат. Тя направи бърз списък — морска сол, качествен зехтин, балсамов оцет, яйца от свободно отглеждани кокошки, несолено масло, сирене пармезан… Дали щеше да успее да си извади лиценз за алкохол, зачуди се тя. Няколко вида вино до прозореца щяха да дойдат добре дошли на местните съпруги по обяд в петък и в дните, когато гледачката поема децата. Щеше да има и специални предложения: паста без въглехидрати и сос (беше овладяла до съвършенство умението да приготви купичка тънки като спагети резени тиквички и моркови) или огромна салата и чаша вино за фиксирана сума. По-здравословни ястия за дома от онези, които обичаше да прави за семейството си — пикантно пържено пиле, изискан кебап в пита с хумус, домашно приготвена пица на парче… Умът й работеше на бързи обороти.

Лапна хапка баклава и сдъвка, докато идеята продължаваше да придобива все по-ясен вид. Разполагаше с известна сума пари за черни дни в две спестовни сметки. По-голямата част от заплатата на Джеймс покриваше ипотеката и режийните, вноските за колата, таксите за клуба, ваканциите и обичайните разходи, но оставаше по малко и тя можеше да използва тези суми. Стела може би щеше да се съгласи да си делят бавачка, защото работеше доста, откакто Вайкинг поотрасна. Може би щеше да се справи с бавачка и детската градина в „Бовингдън“, докато преоборудваше кафенето и намереше човек, който да работи на пълен работен ден след откриването. Думите на Ейлса не спираха да ехтят. Понякога промяната сама те намира.

— Ейлса? — провикна се тя, жената кимна и се върна до масата. — Намери ли вече купувач?

Пърл се кискаше весело, когато Джеймс се прибра. Притегли куфарчето на колелца след себе си и го подпря до закачалката в коридора. До него бяха оставени два чифта гумени ботуши, а до тях бяха кожените ботуши на Изи и неговите мокасини.

— Недей, Пърл, сложи боровинката в устата си. Точно така, сега още една, иначе ще ги взема. Недей да ги завираш в носа си.

— Какво пъхаш в нослето, маймунке? — провикна се Джеймс и момиченцето изписка от вълнение. — Татко! Подарък!

Той влезе в кухнята, взе Пърл в ръце, когато тя се завъртя на стола и протегна ръце към него, наведе се да целуне Изи, след това и Алфи, който седеше, без да мърда, и ядеше овесена каша. Малкият не обърна внимание на целувката и отвори уста за нова хапка.

— Здравей, мила. Те слушат ли те?

Изи кимна.

— Всичко е наред. Алфи имаше проблем със зъбките, но сега е вече по-добре.

Тя погледна съпруга си. Искаше й се да му разкаже веднага и за плановете си, и за идеите, и колко е развълнувана, и как вижда бъдещето за пръв път от месеци насам. Откакто поговори с Ейлса, си даде сметка колко ограничен е бил светът й. До днес не си представяше какво ще бъде след уикенда, защото дните се сливаха. Ето че най-неочаквано мислите й препускаха. Непрекъснато оставяше Алфи, за да запише нещо, за което се сещаше, или идея за меню. Сякаш умът й се будеше и протягаше.

Няма да стане точно сега. Джеймс беше разсеян, все още мислеше за работата и пътуването, за прибирането у дома. Няма да откликне положително, ако го бомбардира с новината още с влизането. Реши да изчака. Налагаше се да изчака. Имаше чувството, че гърдите й ще експлодират.

— Добре че не закъсня много. След малко трябва да изляза, а Джейни ще дойде чак в десет. Щеше да се наложи да ги взема с мен.

— Къде отиваш? — погледна я сърдито Джеймс. Изглежда, намерението му да подремне след полета трябваше да почака до по-късно.

— А… имам среща. — Изи прехапа устни. Постара се да говори небрежно, спокойно, сякаш беше нищо работа, че има среща в неделя сутринта, след като съпругът й току-що се с прибрал у дома.

— Каква среща? — изви вежди Джеймс. Майките, които си гледаха децата, нямаха срещи.

— Аха. — Тя посегна към ключовете. Чакаше.

— Каква среща? — Ето, започна се.

— Ще ти кажа по-късно. — Не се сдържа и се усмихна. Беше много развълнувана. Срещата беше с адвокат, когото намери, за да се справи с наема. Това бе другата причина, поради която отложи разговора — искаше да е сигурна, че всичко е уредено, преди да съобщи на Джеймс какво е намислила. Той приемаше нещата много по-добре, когато знаеше, че има план. А тя вече градеше планове.

Изи се ухили и остави лъжичката на Алфи, грабна една дълга жилетка и я облече върху униформата си за уикенда — тениска, тесни дънки и ботуши.

— Тръгвам — рече тя, целуна Джеймс по бузата, метна чантата си на рамо и взе огромния бележник, в който си водеше записки. — Гледай да ги заведеш да нахранят патиците или каквото друго решиш — го помоли тя. — Вчера цял ден валя като из ведро, затова отидохме на закритата площадка със Стела и Вайкинг. — Изи изви очи и Джеймс се намръщи съчувствено. — Знам, къде ми беше умът. Вайкинг фрасна Алфи по главата в клетката с топките, да не говорим, че излязоха вмирисани на напишкано. Напомни ми, ако някога отново реша да се върна там, че прилича на седми кръг на ада.

Джеймс козирува и намигна.

— Разбрано. Ще ги заведа на люлките в „Бовингдън“.

— И за чипс — намеси се настойчиво Пърл. — Чипс с кетчуп.

— Чипс и кетчуп ли? Ще видим. Само ако си добричка и седнеш да гледаш Пингу за половин час, докато тати вземе душ. — Очите на Пърл заблестяха и тя се втурна към хола и DVD плеъра. Зазвуча досадната музика на Пингу, а Джеймс пое Алфи от високия стол и го задържа на една ръка разстояние. Лицето на момченцето беше омърляно с каша, вече изстинала, сгъстила се, много подобна на забравено лепило за тапети. Алфи беше извадил език от единия ъгъл на устата и се опитваше да оближе последната хапка. Джеймс и Изи го погледнаха и се разсмяха. — Май ще го взема със себе си — реши Джеймс. — Хайде, дребен.

— Чао — провикна се Изи от вратата, докато Деймс отнасяше сина си на горния етаж. — А, да, направила съм резервация за довечера, за „Кортън“.

Джеймс спря. „Кортън“ беше любимият му местен ресторант, малко бистро зад ъгъла. Тя зачака той да започне да се оплаква, че е изморен, че предпочита да си остане вкъщи. Притаи дъх. Той много обичаше „Кортън“. Поне щеше да е в добро настроение.

Джеймс се усмихна.

— Супер. Разбрахме се.

* * *

— Парите ли са проблемът? — попита Изи, след като сервитьорката вдигна бързо чиниите от основното, без да каже и дума, очевидно усетила напрежението между двамата. Изи почука с халката си по чашата вино.

— Не, разбира се — отвърна той. — Не точно. Това са много пари, Изи.

— Знам. Но си струва.

— Лесно ти е да го кажеш.

Изи прехапа долната си устна. Не трябваше да плаче. В никакъв случай не биваше да плаче.

— Изобщо не е честно. Безкрайно отегчена съм. Отегчена съм до смърт, Джеймс. Нямаш представа какъв е животът ми. Всеки ден е едно и също.

— Много съжалявам. Не съм предполагал, че животът ти е толкова кошмарен.

Тя въздъхна раздразнено. Мразеше подобни моменти. Не умееше да се изразява, не намираше подходящите думи, с които да го накара да я разбере. Чувстваше се като гневно дете, готово да капризничи, а ако не стане неговото, да ревне.

— Не е ужасен. Разбира се, че не е.

Джеймс я наблюдаваше с каменно изражение. Изи протегна ръка през масата и пое неговата.

— Извинявай. Знам, че имам невероятен късмет, че мога да прекарвам времето си у дома с децата. Знам го.

Джеймс не отговори веднага.

— И двамата сме поели своята част от задълженията.

Тя настръхна.

— Точно така.

Последва мълчание. Никой не поглеждаше другия в очите.

— Какво искаш да кажеш? Правиш го, защото не аз съм човекът, който носи парите вкъщи ли? Нямам никакви претенции за пари.

Стори й се, че на Джеймс му стана неловко и той поклати глава.

— Не съм казал подобно нещо.

— Защо? Все едно го каза. Признай си. Просто така се чувстваш. Нали? — Цялото й тяло беше напрегнато. Замълча отново, когато сервитьорката се върна, за да почисти трохите от масата им. Усмихна се бегло, напрегнато, докато им подаваше менютата с десертите. И двамата ги оставиха на масата, без дори да ги погледнат.

— Просто си мисля, че трябваше заедно да вземем решение. Важно е за всички ни. Не става въпрос дали можем или не можем да си го позволим.

Той избягваше въпроса и двамата го знаеха.

— Добре, хайде тогава да вземем решение заедно. Да обсъдим въпроса.

— Какъв смисъл има? Ти вече си решила. Не мога да те спра. Ще изляза пълен гадняр, ако ти кажа, че не може.

Изи сви рамене.

— Ако си категорично против, тогава не искам да се заемам.

Джеймс се усмихна.

— Не ставай лоша.

Гласът му прозвуча шеговито и тя въздъхна.

— Имам нужда да ме подкрепиш. Началото на всеки бизнес е трудно.

— Особено в момента.

— Именно. Не искам да го правя — не мога да го направя — ако не сме заедно и не вярваш в успеха ми. Имам нужда от това, мили. Наистина имам нужда.

Той погали с палец ръката й и кимна.

— Като се грижа за децата непрекъснато… не е заради тях. Да не помислиш, че не искам да съм с тях. Просто това съсипва. Като пресована съм. Едно и също ден след ден, все същите въпроси, същата храна, същите високомерни, отегчени жени на площадката за игра. Направо се побърквам и трябва да се измъкна, имам нужда отново да се почувствам като истински човек, иначе не знам какво ще направя. Знам, че мразиш работата си…

— Не я мразя. Наистина не я мразя. Вярно е, че не ме изпълва с радост, но…

— Знам какво ти е и ми е мъчно, че е така. Знам, че се чувстваш като в капан, че не можеш да се измъкнеш дори за кратко и че се грижиш за всички сметки. Представи си какво ще бъде, ако тази работа се получи, ако потръгне. Може пък да стане. Навремето бях много добра.

— Беше невероятна. Все още е така. Тъкмо затова се влюбих в теб. Онова ризото с трюфели… — Джеймс изпъшка при спомена.

— А пък аз си мислех, че съм те спечелила с невероятния си външен вид и възхитително чувство за хумор.

Той се престори, че мисли.

— Не. Онова ризото с трюфели пак остава на първо място.

Тя се поколеба.

— Трябва да го направя, Джеймс — прошепна тя след малко. — Извинявай, че постъпих толкова глупаво и първо не обсъдих въпроса с теб. Трябва обаче да го направя и имам огромна нужда от помощта ти.

Той вдигна ръката й към устата си и целуна пръстите й.

— Разбира се. Разбира се, че ще ти помогна.

Изи му се усмихна широко. Имаше чувството, че светът разтваря ръце и се кани да я приветства.

— Благодаря ти, любими. Много ти благодаря.

 

 

Хариет бе застанала пред щанда с паста в ярко осветения сутерен на „Селфриджис“. Обикновено идваше тук, когато канеха гости за вечеря; малкият офис, който държеше с партньорката си от пиар фирмата, бе точно зад ъгъла и тя често се отбиваше след работа, за да купи нещо за вечеря. Понякога се отбиваше и на обяд, което бе вреден навик; тук беше твърде скъпо, за да си позволява често сандвичите.

Приглади предната част на роклята, докато чакаше. Не само портфейлът й страдаше от навика да се тъпче със сандвичи на обяд, ами и коремът й. Хариет никога не бе имала проблеми с наднорменото тегло; беше слаба, с мускулести крака, които си останаха стегнати след годините, в които игра хокей и тенис в училище, с тънка талия, но напоследък бе забелязала, че й се оформя малко коремче. Тлъстинките там се бяха натрупали скоро след като навърши тридесет и тя така и не успяваше да се отърве от тях (не че се бе постарала). Освен това бе твърде късно за новогодишните решения. Може би трябваше да продължи с диетата и да си повтаря, че е пролетно прочистване на организма.

— От тортелоните с глиган — посочи тя малките жълти възглавнички, когато дойде редът й. — За четири човека. За четирима лакомници, така че най-добре порциите да са за шест човека. — Вече бе сложила салата и пекорино в кошницата и пухкав бял хляб, с който да топят соса; сега й трябваше някакъв десерт. Взе пакетче от щанда и го пусна в кошницата.

— Хариет? Хати? — Хариет се обърна и автоматично вдигна ръка, за да приглади правата си кестенява коса и я прибра зад ушите. — О, боже мой!

Лицето на Хариет замръзна в широка усмивка, а вътрешно се прокле, че не е излязла от офиса пет минути по-рано, вместо да рови във Фейсбук.

Таша Джеймс. Какъв гаден късмет. Лицето с остри черти на момичето, което най-много дразнеше двете с Каролайн в училище и непрекъснато се съревноваваше с тях, се понесе към нея също като орел, устремен към плячката си. Сега Таша живееше на една крачка от Изи в огромна, крещящо скъпа къща.

— Таша! Боже, колко се радвам да те видя. — Хариет остави кошницата на пода и двете жени се разцелуваха по бузите. Хариет усети как Таша сграбчва ръцете й тъкмо когато се опита да се отдръпне.

— Кажи ми как си — заговори възторжено Таша, все още стиснала ръцете й, вдигна ги лекичко, сякаш бе преизпълнена с обич. Хариет обаче знаеше каква е причината.

— Ами, добре, много добре. Бизнесът върви, дори бих казала, че процъфтява — забъбри тя и усети омраза към себе си, задето премина в отбранителна позиция, преди Таша да нанесе фаталния удар със скритото си асо.

— Двамата с Уил още ли сте заедно? — попита Таша с мила усмивка, която Хариет от опит знаеше, че прикрива една отвратителна и непоносима клюкарка. Таша Джеймс беше момичето, което препъна най-добрата й приятелка по време на надбягването в спортния ден през третата им година и разтръби, че било хлъзгаво, че маратонките й били лоши. Всички обаче знаеха истината.

— Да, още сме заедно. — Хариет се постара да попречи на усмивката си да се превърне в гримаса. Ударът предстоеше. Трябваше да се стегне.

— Още ли не сте женени? — Гласът на Таша бе нежен като целувка. Хариет знаеше, че това се таи зад привидно приятелското стискане на ръце, с което целеше да напипа годежен пръстен на безименния пръст. Пукни, тъпачко, помисли си тя. Вместо това каза нещо съвсем различно.

— Така и не сме стигнали дотам. И двамата сме прекалено заети. Нали знаеш как е, когато управляваш собствен бизнес. Вечно си на дежурство. — Точка в полза на Хариет. Таша нямаше никаква представа какво е. Тя работеше все за същата маркетингова компания, откакто завърши университета. А думите й можеха да означават, че Уил й е предложил, че няма търпение да се оженят, нали така? Просто не са стигнали дотам, въпреки че и двамата нямат търпение да сключат брак, просто са така претрупани с работа, че нямат време за момичешки измишльотини като организирането на сватба. Божке, защо изобщо мислиш по този въпрос? Тя е истинска вещица, открай време е такава и няма да се промени. Просто й кажи, че трябва да вървиш, и заминавай. Престани да играеш подобни жалки игрички.

Таша обаче закима.

— Напълно те разбирам — рече тя и вдигна лявата си ръка към устата, обърна се лекичко към Хариет, за да може другата жена да огледа добре диамантите на безименния й пръст: брачна халка, обсипана с множество диаманти, и годежен пръстен с цели три диаманта, едри като яйца, още един диамантен пръстен по случай кръгла годишнина, където скъпоценните камъни намигаха самодоволно. — Фирмата на съпруга ми пусна акции — че как иначе от противна по-противна жено — и работата започва да му дотежава понякога. Моето задължение е да поддържам домашното огнище топло и да го подкрепям във всичко.

За разлика от теб, която управлява собствен бизнес в жалък опит да запълниш деня и да прикриеш факта, че Уил не те обича достатъчно, нито пък те цени и затова все още не ти е предложил брак. Хариет веднага долови скритото значение в думите на Таша.

— А пък след няколко месеца ще стане още по-натоварено, тъй като и двамата ще сме непрекъснато заети — добави тя и отметна шоколадовокафявото си палто, за да покаже скритото си под кашмирен пуловер коремче над дънките за бременни от „Севън“.

— Четвъртото! — подчерта самодоволно тя. Коремчето й не беше по-голямо от шкембето, с което Хариет се беше сдобила, помисли си тя тъжно. За секунда, обзета от някаква лудост, се изкуши да подчертае, че и тя е в клуба. Беше като онези моменти, когато шофираш по магистралата и си представяш за частица от секундата какво би станало, ако рязко извиеш волана.

— О, Таша, честито, радвам се и за двамата — отвърна тя. Как иначе. Налагаше се да играе играта, а след това отказа предложението на Таша за „по едно бързо питие на бара за шампанско, е, за мен газирана вода, разбира се!“. — Извинявай, много ще ми бъде приятно, но трябва да бързам вкъщи ида приготвя вечеря. Поканили сме приятели и ще правя нещо специално. Това ли? А, не, пастата е за фризера (каква си лъжкиня, тъпа глупачке, просто й кажи, че ще поднесеш на приятелите си купена паста, защото си имаш по-приятни занимания, отколкото да се напъваш да правиш изчанчени рецепти, за които ти трябва специално брашно, което може да се купи само в един-единствен магазин в Рим и масло, пречистено три пъти) — и тя избяга на Оксфорд Стрийт, където едва не се блъсна в продавач на списание „Биг Ишу“ в бързината да запали цигара. Защрака нервно със запалката, докато най-сетне се появи огънче, облегна се на стената на магазина, стиснала илика с покупките между краката си, без да знае дали мрази повече Таша или себе си. Може би Уил.