Джесика Ръстън
Тъмната страна на любовта (16)

Петнадесета глава

Март 2010 г., четвъртък

Каролайн седеше на бюрото си, пред нея бе поставена пластмасова кутия със суши и салата от бейби соеви кълнове. Кликна върху иконата на интернет браузъра си. Кликна върху букмарка, който я отведе до http://benthamandcrowley.co.uk. Това се бе превърнало в неин обеден ритуал. Отиваше да си купи нещо за ядене, връщаше се и преглеждаше уебсайтовете на местните агенти за недвижими имоти, за да потърси къща. Шефът й се опитваше да я убеди да излязат, притесняваше се, че не почива достатъчно, особено покрай всичките й проблеми. В дните, когато излизаше от офиса, ходеше да обядва с майка си. Шефът й беше свестен човек и тя имаше късмет с него, но той просто не разбираше. Това бе истинска почивка. Това беше най-хубавата почивка.

Вентъм и Кроли беше любимият й сайт. Агенцията за недвижими имоти предлагаше обекти в кварталите, които най-много й харесваха. Имаше и други два, те предлагаха най-добрите имоти, а тя много добре знаеше какво търси.

Днес й се стори, че е открила мечтата си. Беше двуетажна къща близнак недалече от Джеймс и Изи, макар и не прекалено близо. Не искаше те да се чувстват неудобно. Не искаше да им се натрапва. Щеше да й е много приятно да е близо до тях. Апартаментът на Хариет също беше сравнително близо, макар да беше под наем и да не се знаеше къде ще се премести. Междувременно, когато бебето се родеше, тя щеше да има нужда от много помощ и Каролайн бе твърдо решила да не я оставя сама, колкото и болезнено да е.

Тя все още не беше забременяла. Правеше всичко по силите си не само да зачене, ами да бъде Барт щастлив, защото бе сигурна, че може да го направи щастлив, че може да запази брака си. Изпитваше огромно желание да го запази, трябваше да го запази. Дори за миг не приемаше, че решението й може и да е грешно, защото това означаваше да се предаде, щеше да е ясно, че не се е постарала достатъчно, и беше сигурна, че няма да го преживее. Освен това имаше нужда от Барт. Обичаше го безумно. А и как да отиде да види майка си и да й каже, че се е провалила в единственото, което беше от значение за нея? Джини щеше ужасно да се разочарова от нея. Не можеше да й причини подобно нещо, не и сега.

Очите й се напълниха със сълзи при мисълта за Джини, както ставаше винаги. Тя беше толкова смела, толкова елегантна в болката си. Вече се беше прехвърлила в клиниката, тъй като имаше нужда от по-интензивни грижи, отколкото Джулиан успяваше да й осигури, а нямаше никакво желание домът им да се пълни с медицински сестри и апаратура.

— Искам да насочим вниманието си към моя живот, към нашия живот — заяви тя, когато той се опита да й противоречи, — не на болестта ми, нито на смъртта ми. Така други хора могат да се заемат с неприятните неща, а ти ще знаеш, че за мен се грижат добре, а когато всичко приключи, домът ни ще си бъде дом. Не искам да се превръща в болнично отделение. — Не пожела да слуша никакви аргументи, затова останалите се примириха. Джулиан и Джеймс отидоха с нея, регистрираха я, пренесоха любимите й вещи в новата стая — кашмирено одеяло, което да я топли и да не боде, ароматизатор, който ухаеше на рози, снимки на децата и внуците.

Как ми се иска да можех да й кажа, че съм бременна, преди да умре, мислеше си Каролайн. Това щеше да е достатъчно. Тя щеше толкова да се зарадва, а аз нямаше да имам чувството, че съм я разочаровала. Това щеше да е напълно достатъчно.

Тя дори ходи на лекар, който й каза, че на много двойки им трябва поне година, за да заченат, че тя била достатъчно млада и имала предостатъчно време, затова било най-добре да се успокои и да не се напряга. Всяка седмица ходеше на акупунктура, която да увеличи притока на енергия към репродуктивните органи, хранеше се само с органична храна, медитираше. Искаше й се да успее да убеди Барт да си направи бързо, безболезнено изследване, което може би щеше да обясни защо й е толкова трудно да зачене, но той категорично отказваше.

— Няма нужда — заяви той, когато тя повдигна въпроса. — Всяко нещо с времето си, мила. Няма причина да се страхуваш, че нещо не е наред. — Тя не настоя. Не искаше поредния скандал. По-голямата част от живота й с Барт напоследък се определяше от опитите й да избегне поредната разправия. Това беше особено важно.

Каролайн насочи вниманието си към екрана на компютъра. Къщата имаше нужда от ремонт, стана й ясно от цената още преди да погледне снимките. Нещо изпипано в този район щеше да се продаде с поне триста хиляди повече от тази, при това без особено усилие. Къщата обаче се намираше в хубавия край на улицата, близо до автобусна спирка и парк, можеше да се стигне пеша до начално училище Си енд И, което толкова много държеше на местоживеенето на децата, че имаше случаи, в които родителите се местеха на една пресечка само и само да приемат децата им там. Къщата беше от червени тухли, около верандата и еркерния прозорец растеше вистерия. От вътрешността нямаше снимки, което не вещаеше нищо добро. Каролайн предположи, че когато отиде на оглед, ще открие, че къщата има нужда от много повече, отколкото от „освежаване“, за да се превърне в „просторния и елегантен семеен дом“, който рекламираха агентите.

Тя също така усещаше, че в тази къща има нещо специално. Веднага разбра, само от една-единствена снимка, при това недостатъчно добра. Нейната къща, както вече мислеше за нея. Посегна към телефона и набра номера на агента.

 

 

Огледът щеше да се състои същата вечер; къщата беше празна, така й казаха по телефона, и Каролайн отново се зарадва. Това означаваше, че собственикът е починал или се е преместил в нов дом — или някъде далече, или просто искаше да се отърве час по-скоро от къщата, а това бе добре за нея. В продължение на няколко месеца в нея нямаше да може да се живее, стига продажбата да станеше до два месеца, определи четири месеца за ремонт… дори да забременееше този месец, всичко щеше да е наред, нямаше да й се наложи да се мести тъкмо преди да роди…

Спря тези мисли и отново погледна фасадата на къщата. Календарът, който си водеше мислено, се променяше непрекъснато. Ако забременея този месец, то ще се роди през декември, ще бъде коледно бебе; ако забременея следващия месец, може да се роди на моя рожден ден, това се случваше много по-често, отколкото хората забелязваха, жените раждаха на своя рожден ден или на рождения ден на съпруга си. Трябваше да престане, защото изчисленията започваха да се въртят като скъсана лента в главата й.

Входната врата беше боядисана в мръсно бяло, боята се лющеше, на места се беше напукала. Един от прозорците беше счупен и тя надникна през мръсното стъкло, но не видя нищо освен купчина неотворена поща в антрето.

— Госпожо Боуман? Извинявайте за закъснението, събра ми се ужасно много работа, нали знаете как е?

Тя се обърна. Момчето пред нея се беше ухилило като акула, твърде многозначително за възрастта си. Ако не държеше ключ за мини купър с логото на фирмата, тя щеше да се запита дали има право да шофира. Погледна обувките му. Имаше нещо успокоително във факта, че всички носеха еднакви костюми, излъскани на лактите и коленете, грозни обувки тип мокасини с издължени носове, пресечени отпред.

— Да, знам. Няма проблем.

Тя се отдръпна, за да може той да отключи и отвори вратата. Засмя се, когато забеляза, че тя автоматично понечи да изтрие обувки, но се оказа, че изтривалка няма.

— Ще ви се иска да ги избършете на излизане, не на влизане, нали разбирате? Трябваше да ви предупредя да си облечете от костюмите, които носят при биологична зараза — разсмя се брокерът на собствения си майтап и я поведе по коридора, без да спира да дърдори: — Е, не е чак толкова зле, нищо не липсва, ще си вземете няколко поляци и те ще оправят всичко. Така хол, североизточно изложение отпред, чудесна утринна светлина. Оригинална викторианска камина, плесента по стените и тя е оригинална.

Тя се наведе и вдигна единия ъгъл на килима. Беше покрит с кафяви и оранжеви драскулки, а отдолу имаше нещо лепкаво и влажно. Подът, макар и прашен, й се стори як. Останалата част от къщата беше в подобно състояние. Просто беше занемарена, а където беше пипнато нещо, то собственикът се бе опитвал да се справи сам; баните бяха с плочки и се усещаше застояла миризма на котешка пикня. Прозорците обаче бяха огромни, таваните — високи, градината — дълга, оградена от три страни.

— Чудесен изглед, предостатъчно място за децата, ще могат да тичат наоколо, ако не засадите нищо. Проявявате ли интерес към градинарство?

Каролайн не обърна внимание на забележката му за децата и сви рамене.

— Не знам. Никога не съм имала собствена градина.

— Сигурно ще искате да доведете мамчето да огледа. Майките винаги знаят какво да посадят, нали?

Тя кимна.

— Точно така, знаят. — Той беше прав. Джини щеше да каже само с един поглед какви растения трябват и кои от насадените тук могат да бъдат спасени. Как само й липсваше майка й.

— Звъннете ми утре и ми кажете дали искате да огледате имота втори път, може да доведете и съпруга да види за какво става въпрос.

Той й подаде визитката си.

— Интересуват ли се други от нея?

Той си пое въздух през зъбите.

— Много, винаги е така в модерните квартали. Нали знаете как е в днешни дни, всички искат да си поиграят и да преобразят имота. След вас имам една двойка. — Той се ухили.

— Добре, а продавачът?

— Горкичката, трябваше да иде в старчески дом. Синът продава и ще й плаща сметките там, докато е жива. Няма желание да чака съвършения купувач.

— Колко според вас ще иска, за да свали обявата.

Агентът изви вежда, след това й намигна. Този тип непрекъснато гримасничи и ръси клишета, помисли си тя. Какво ли щеше да стане без тях? Дали щеше изобщо да съществува?

Той поклати глава.

— Не знам, госпожо Боуман, за съжаление не мога да кажа. Знаете каква е цената, но той може да се съгласи и с нови предложения, ако иска да продаде по-бързо. Колкото по-бързо прецените, толкова по-добре, нали разбирате? — Той я погледна така, сякаш бе споделил с нея велика мъдрост, и тя кимна.

— Ще ви позвъня утре сутринта. Нали дотогава нищо няма да бъде решено?

— Няма начин. Вървете си и помислете добре. Вече ви казах, че интересът е голям. Предложението е върхът, както казват колегите. — Намигна отново и тя едва се въздържа да не се намръщи.

* * *

Преди да се прибере, купи печено пиле от магазина на ъгъла. В хладилника имаше салата и хляб, който снощи направи в машината. Не се беше постарала кой знае колко, но щеше да свърши работа.

— Здравей, мили. — Тя беше в кухнята, режеше авокадо и пускаше парченцата в купата за салата, когато той се прибра. Заливката беше в купичка до нея.

Недей да бъбриш, каза си тя. Той не понася да го заливат с приказки още от вратата. Това беше едно от първите неща, които научи за съвместния живот със съпруга си. По-късно. Нека да се съвземе малко, да му дойде обичайното настроение, когато е с нея. Ще поговори с него по-късно.

 

 

— Днес ходих да видя една къща. — Лежеше във ваната, когато му каза, и избутваше кожичките си с нокътя на другата ръка. Барт си миеше зъбите, готвеше се да си ляга, облечен в бялата тениска и боксерките, с които винаги спеше. Вдигна очи към огледалото, задържа погледа й напълно безизразно, докато четкаше зъбите си и изплакна уста с вода.

— Ясно — отвърна той. Тя сведе поглед към ръцете си. — Къде се намира?

— На Менкартън Роуд.

Той кимна. Тя притаи дъх. Дали щеше да избухне? Реши да продължи да говори с надеждата да не възникне проблем.

— Има нужда от малко работа. Всъщност работата ще е доста. Не е била много добре стопанисвана. Но може да стане нещо невероятно, наистина е страхотна.

— Колко струва?

Тя се поколеба. След това му каза. Той кимна отново.

— Добре.

Тя не откъсваше очи от него.

— Добре ли? Как така добре? Ще дойдеш ли да я видим заедно? Трябва да позвъня на агента още утре сутринта. Ще имаш ли време да отскочим, преди да отидеш на работа? Знам, че не е най-добрият вариант, но трябва да решим бързо дали я искаме, защото кварталът е много търсен, а агентът каза…

— Казах добре, купи я.

— Да я купя ли?

Той се обърна и й се усмихна.

— Разбира се. Защо не? Цената ми се струва разумна. След като трябва да се действа бързо, действай. И без това този уикенд предстои ергенското парти на Уил. Имам доверие на преценката ти. Знаеш много добре, че съм готов да живея с теб и в канавката.

Тя го изпръска с вода.

— Барт, трябва да я видиш.

— Защо? Щом на теб ти харесва, значи и на мен ще ми хареса. Ще я видя, след като я купим. Звънни му утре сутринта, освен ако се колебаеш…

Тя изписка, изскочи от ваната, прегърна го и го обсипа с целувки, измокри го със сапунена вода. Той се разсмя и я прегърна през кръста.

— Не, сигурна съм, напълно сигурна! О, мили. Благодаря ти. Много ти благодаря, ама много. Господи, нямаш представа колко се вълнувам.

Целуна го по врата и вдъхна чистия мирис на кожата му. Това беше. Ето го новото им начало, началото на всичко. Къщата беше знак, че ще си имат бебе. Щяха да се преместят и да отгледат бебето си в нея. Беше сигурна, че ще стане точно така.

 

 

Петък

— Не мога да повярвам, че сме в минибус. Не съм се качвал в минибус от… и аз не знам откога. Сигурно от началното училище.

— Иска ми се да започнем да се замеряме с чипс и да слушаме любими сборни парчета.

— Роден да бъде див.

— Кюър.

— Джеймс. Седни.

— Я, че ти помниш. Вечно пускаха парчето по балове…

— И всички сядахме на дансинга…

— Който лепнеше от сайдер и навсякъде бяха пръснати фасове.

— И се опитвахме да надничаме под полите на момичетата.

Джеймс погледна назад към пълния с мъже бус и се разсмя. Заедно с Уил, Джони, Барт и двама стари съученици, Стивън Гарсайд, когото Джеймс предложи да поканят, приятели на Уил от университета… Всички бяха по на тридесет и няколко, зрели мъже, с добра работа и деца, въпреки това се държаха като петнадесетгодишни, с разбушували се хормони, щръкнали лакти, скрили бутилки водка, увити в боксерки на дъното на саковете.

Повечето от тях имаха прилична работа. Стивън Гарсайд и постигнатият от него успех беше най-очевиден — беше предложил да плати шампанското за уикенда, а Джеймс знаеше, че е отказал любезно предложеното от тях „Моет“ и личният му доставчик ще осигури цяла каса специална винтидж реколта „Круг“. Джеймс се разкъсваше между завистта, благодарността и обзелото го снобско чувство, че подобна показност говори за липса на възпитание и не отива на духа на празника. Въпреки това нямаше никакво намерение да откаже предложението. Чувстваше се неудачник не само до Стивън. Уил си имаше „Хенри Бътлър“, Барт се справяше доста добре, бандата на Джони беше поела стремглаво към успеха, макар никой да не очакваше. Пийт, известен като Прасчо Пийт в училище, защото можеше да се натъпче с цял хляб в пет следобед, притежаваше верига заведения за сандвичи, които, изглежда, не се влияеха от рецесията; Греъм, който открай време беше тих, ученолюбив, с дебели стъкла на очилата и тениска на Металика, се беше възползвал от следобедите, прекарани в компютърната лаборатория, и бе създал и продал уебсайт, което означаваше, че рецесията никак не го засяга. Накрая на опашката оставаше Джеймс. Имаше още двама, които бяха останали без работа, но те си бяха намерели нова и отново дишаха спокойно. Той обаче беше наникъде. Не бе намерил нищо и не разбираше защо става така. Забелязваше съжалението в очите им, когато го питаха и се интересуваха дали си е намерил нова работа и когато отговаряше „Още не съм, оказа се по-трудно, отколкото предполагах, но съм сигурен, че в най-скоро време нещо ще изскочи“, и се стараеше да говори ведро, за да не издаде притисналото го отчаяние, те очевидно се чувстваха неудобно, срамуваха се заради него и заради себе си. Очите им започваха да се стрелкат над рамото му, търсеха някакъв изход, докато се стараеха да прикрият неудобството си, омаловажаваха постиженията си по типично британски начин.

— Положението е много зле — мърмореха те.

— Хубавата работа всеки момент ще изскочи.

Говореха така, макар много добре да знаеха, че не хубавата работа е важната, а каквато и да е работа, благодарение на която да си плащат сметките, за да не потънат, че колкото по-дълго остава без работа, толкова по-измъчен вид придобива, толкова по-силна миризма на провал започва да се носи от него.

— Какво не е наред при него? Трябва да има причина. Със сигурност има нещо, което не знаем.

И така вратите оставаха затворени.

Той се стегна. Този уикенд трябваше да се забавлява, не да мрънка, Уил беше важният, не той. Трябваше да се изтръгне от нещастието. Облегна се напред и бръкна в хладилната чанта до краката му.

— Какво ще кажеш за една бира, приятел?

Стивън Гарсайд кимна и пое отворената бутилка от него.

— Благодаря. Ще прекараме супер уикенд.

Джеймс кимна.

— Би трябвало. — Отпи и се усмихна на новия си приятел. Той беше прав. Трябваше да се опита да забрави за работата, за проблемите у дома, за майка си. Поне за две нощи трябваше да се отпусне, да се забавлява. Нито един от останалите не се изяждаше от притеснение. Трябваше да се държи спокойно и да участва във веселбата. Все пак уикендът беше посветен на Уил.

* * *

— Не разбирам — каза Каролайн на жената, с която разговаряше по телефона. — Не разбирам защо не сме одобрени. Знам, че не зависи от вас. Моля ви, поне ми обяснете още веднъж.

Жената въздъхна тихо.

— Госпожо Боуман, вече ви казах, че не отговаряте на необходимите изисквания за ипотека с подобен размер.

— Но тя не е чак толкова голяма. Разполагаме с известна сума — аз поне имам — и лесно ще си покриваме вноските. Нищо не разбирам. Имах ипотека за стария си апартамент. Съпругът ми има ипотека за сегашния ни дом. — Докато говореше, разбра, че няма представа дали това е истина или не. Беше се нанесла при Барт и предположи, че той притежава апартамента. Беше му дала парите от продажбата на своя, след като прекрати ипотеката, за да има и тя принос. Досега обаче не бе виждала писма за вноски и усети как в гърлото й се надига горчилка. Преглътна. Продължи да настоява. — Сумата, която искаме да получим, не е много повече от дължимата за имота. Този път обаче двамата със съпруга ми ще си делим вноските.

— Именно.

— Какво означава това именно?

Жената не отговори веднага.

— Сама го казахте. Плащането и рискът вече не са само ваша отговорност. Вие вече не сте единственият човек, на когото банката отпуска пари.

Каролайн замълча.

— За какво намеквате? — попита най-сетне тя.

— Нищо не намеквам, госпожо Боуман, просто изтъквам фактите за положението ви.

— Добре. Много ви благодаря за помощта. — Каролайн не скри сарказма си. — Възнамерявам да потърся по-компетентно мнение. Цял живот съм била клиент на тази банка, а баща ми е сред вип клиентите ви. Със съжаление ви уведомявам, че когато кандидатствам за нова ипотека, няма да е в тази банка.

— Решението е изцяло ваше, госпожо Боуман. — Жената се поколеба. — Аз бих ви предложила…

— Да?

— Предлагам ви, преди да кандидатствате отново за заем, да поискате кредитно извлечение и за двамата.

 

 

— Уил много ме изненада. Не е никак лоялно, мама му стара, да кани Стивън Гарсайд след всичко.

— Кое? — попита Джеймс. Посегна към кристален декантер и го наведе над чашата си. Бяха вечеряли в огромната зала с дървена ламперия на внушителната вила, в която бяха отседнали. Беше си истинска гощавка с пай с месо, сладък карамелен пудинг, морски дарове, преди това пиха шампанско на ливадата отпред, а с храната им сервираха чудесно червено вино, така че уикендът започна великолепно. Сега, преяли, отпуснати на столовете, те се местеха, продължаваха да пият и да похапват от платата със сирене. Няколко капки тъмно кларе се стекоха по чашата на Джеймс. — Кое всичко?

— Ами… — Прасчо Пийт присви очи толкова много, че те почти хлътнаха в бузите му и той се протегна към бутилка порто. — Нали знаеш. Славата му се носи.

— Каква слава?

Пийт сви рамене и извърна поглед.

— Не стигаш до върха, ако си добро момче, нали така?

Джеймс усети, че е много по-трезвен, отколкото преди няколко минути.

— Не. Какво общо има тази работа с Уил? За каква лоялност говориш? Към кого трябва да е лоялен, Прасчо?

— Не ми казвай така — изръмжа Прасчо, без да забележи иронията. — Забрави тази работа. — Той оттласна стола назад, изправи се неуверено и стисна чашата порто с една ръка. — Все ще откриеш, приятел. Всичко ще излезе наяве. — След тези думи се отдалечи, насочи се към вратата за терасата, като през всичкото време кимаше също като пластмасово куче в такси.

Джеймс наблюдаваше как Стивън се измъква незабелязано. Последва го.

 

 

— Трябва да си тръгнеш. Този уикенд. — Стивън стоеше в сумрака, облегнат на колона до оградената зеленчукова градина. От къщата се носеше музика, бликаше светлина, чуваше се как мъжки длани се стоварват върху масата, докато игрите на надпиване бяха в разгара си. Навън обаче цареше тишина. Джеймс държеше вратата към оранжерията с възглавница от ракитов стол, така че да не се блъсне. Почувства се като герой на криминален роман. Какви ги вършеше, защо се прокрадваше така в мрака, защо подслушваше? Инстинктивно усещаше, че има нещо, което трябва да открие.

Притаи дъх в тъмнината.

— Това е точният момент. Няма да има друг!

Стивън се разсмя. След вечеря беше свалил сакото си, както и останалите, след това и папийонката и сега беше с навити ръкави, ухилен над телефона. Държеше се закачливо, флиртуваше също като тийнейджърка, която навива кабела на телефона на пръста си. Джеймс не го бе виждал да се държи по този начин. Този, с когото говореше, го беше размекнал, караше го да се смее. Очевидно беше влюбен във въпросния човек.

Стивън запали цигара и огънчето лумна в черната нощ, хартията пропука, когато вдъхна.

— Тук е красиво. Иска ми се да бях с теб вместо с група пияни тъпаци. Знам, знам, че са добри момчета. Не… не, можеш да го направиш. Не мисли. Няма. Никой не може да съсипе живота на друг. Всеки от нас прави своя избор, миличко, всеки следва своя път. А твоят те доведе до моята врата. Ще бъдем само двамата и никой няма да ни пипне. Отново ще си спомниш какво е щастие. Заслужаваш щастие, нали?

Жената не беше убедена, поне това беше ясно. Медените думи на Стивън имаха за цел да я убедят, но тя се колебаеше, дърпаше. Той обаче нямаше намерение да се откаже. Настояваше нежно, притискаше я, твърдо решен да не се отказва.

— Хайде, него го няма. Няма да има неприятни скандали, докато си събираш багажа, няма да го гледаш как се унижава, докато ти се моли. С децата ще заминете, преди да се върне. Ще предупредя Лилиан да приготви стаите на тавана. Боядисал съм ги, приготвил съм ги. Стаята на Пърл е прекрасна, в бледорозово. Готови са и ви чакат.

Стаята на Пърл е прекрасна в бледорозово… На Джеймс му се догади. Прииска му се да седне, но беше твърде далече от столовете, а и те скърцаха и щяха да издадат присъствието му, а той не искаше Стивън да разбере. Не и сега. Все още не. Трябваше да чуе още. Стисна юмрук и заби нокти в дланите. Стивън въздъхна и в гласа му зазвуча раздразнение.

— Доведи и нея. Поне засега. Не можеш да я оставиш сама. Когато се върнем, ще оправим нещата. Ще му я върнеш. Знам… Знам, че не е. Хайде, де. „Ела, живей с мен, бъди моя любима и удоволствието ще докажем…“^[1]. Виждаш ли какво направи с мен? Редя поезия като влюбен младеж. Както и да е. Тя не е твой проблем. А на Кас ще й се отрази добре да прекара известно време с баща си. Той едва ли й е обърнал много внимание досега.

Джеймс стисна очи толкова силно, че зад клепачите му избухнаха звезди. Не знаеше дали да се втурне към Стивън, или да избяга от него. Инстинктите му го раздвояваха. Ако му се нахвърлеше, разкъсван от ярост, ако нападнеше човека, който се опитваше да унищожи семейството му зад гърба му, мъжа, на когото бе имал доверие, когото уважаваше, дори боготвореше, който тровеше ума на жена му с медни слова, щеше да го смачка, за да замълчи, щеше да го унищожи. Можеше да се обърне и да побегне, възможно по-надалече, докато сърцето тътнеше в гърдите му, а кръвта пулсираше в ушите му, докато стигнеше далече и избягаше от гласа му, докато заличеше спомена от мислите си. А на Кас ще й се отрази добре да прекара известно време с баща си. Той едва ли й е обърнал много внимание досега.

От тези думи Джеймс усети физическа болка, те прогаряха гърдите му и потекоха като врял катран във вените му. Заболя го, защото бяха истина. Той беше безполезен като съпруг и още по-некадърен баща.

Накрая не направи нито едното, нито другото. Вместо това успя да запази тишина, докато отново си пое дъх. След това се обърна, затвори тихо вратата и се върна в къщата. Щеше да изчака. Трябваше да си наложи да изчака. Стивън Гарсайд щеше да чака до утре. Затова пък с Уил имаше намерение да говори още сега.

 

 

— Ти знаеше ли? — попита той Уил, когато се върна в къщата. След като влезе от градината, откри, че повечето от компанията или са припаднали, или са отишли да спят. Уил и Джони все още седяха на масата, между тях бе поставена бутилка порто и карти, но щом Джеймс се върна, Джони използва момента, за да стане.

— Оставям младежа в добри ръце — намигна той. — Трябва да полегна, иначе утре като нищо ще се застрелям, вместо да уцеля някой глинен гълъб.

— А пък аз си мислех, че рокаджиите сте свикнали да вилнеете по цяла нощ — пошегува се Уил. Очите му бяха подпухнали.

— Напоследък този рокаджия гледа дете на пълен работен ден и е станал в пет сутринта и е запял Колелцата на автобуса. До утре, момчета.

Джеймс посегна към дебелия суичър, метнат на облегалката на един от кожените столове на клуба. Неочаквано му стана студено и почувства нужда някой да го утеши, да му вдъхне кураж. Наля си нова напитка, от която нямаше никаква нужда, и се отпусна тежко на стола. Уил му кимна, погледът — разфокусиран, бузите — поруменели.

— Страхотен уикенд, Джеймс. Браво. Ти си истински приятел.

Джеймс кимна.

— Трябва да те изпратим подобаващо, приятелю.

Уил изръмжа и по лицето му премина сянка.

— Аха. Да ме изпроводите към великото неизвестно. Също като астронавт.

Джеймс се усмихна. Последва кратко мълчание. След това той повтори въпроса.

— Ти знаеше ли?

Уил вдигна поглед към него и вдигна чашата към устата си.

— Какво да знам? — Огледа стаята, сякаш търсеше някой натрапник, след това сложи пръст пред устните си. — Шшшт. Какво трябва да знам? — зашепна той. Беше много пиян. Щеше ли изобщо да разбере за какво говореше Джеймс. Може би нямаше. Въпреки това той трябваше да го попита. Трябваше да разбере колко човека са научили за унижението му.

— Питам те за Стивън Гарсайд, за онова, което прави. — Така и не можа да събере сили, за да го каже.

Уил отметна глава назад и Джеймс разбра, че той много добре знае за какво говори.

— Мама му стара.

— Аха.

— Приятелю, много съжалявам. — Този път гласът на Уил прозвуча по-остро, не говореше завалено както досега. Шокът от думите на Джеймс го беше отрезвил.

Джеймс предполагаше, че Уил е знаел; нещо му беше подсказало, че е научил. Значи за това е намеквал Прасчо. След като подслуша разговора на Стивън Гарсайд, вече бе напълно сигурен. Въпреки това потвърждението на Уил му подейства като шок.

— Така. — Не можеше да каже нищо друго, все още не. Устата му не успя да произнесе думите. Отпи глътка порто и се намръщи. Стори му се лепкаво, задуши го. Полепна по небцето му. Той кимна, опита се да намери някакъв смисъл в цялата тази работа, да измисли какво да каже. Не можеше да си позволи да рухне. Не и сега. Не беше възпитан така — нито той, нито сестра му. Стегни се и продължавай напред. — Така — повтори той. След това се разплака.

Гласът на Уил прозвуча виновно, той се паникьоса от мъката на Джеймс.

— Мама му стара, Джеймс, не плачи, човече. Не си струва.

Джеймс го погледна ужасено.

— Не си струва ли? Как е възможно да кажеш, че не си струва.

Уил се изправи, олюля се леко и се подпря с две ръце на ръба на масата, за да има опора, а след това се отправи към другата страна, където беше седнал Джеймс.

— Опитвам се да оправя нещата, Джеймс, честна дума. Опитвам се да накарам хората да ме изслушват, когато им казвам, че си страхотен човек. Само че той има огромно влияние. А в момента никой не иска да ме чуе.

Джеймс погледна приятеля си и поклати глава.

— Какви ми ги приказваш? Как би могъл да оправиш нещата? Какво огромно влияние? Определено има огромно влияние пред Изи. Това вече го знам със сигурност.

— Изи ли? Изи пък какво общо има с цялата тази работа?

Уил и Джеймс се втренчиха един в друг. Както беше замаян от изпитото червено вино и димът от пурите, Джеймс разбра, че говорят за различни неща. Прокара ръце през косата си.

— Стивън Гарсайд е отвън и се опитва да я накара да ме остави, за да заживее с него. — Уил го зяпна, а Джеймс продължи. — Какво друго е направил? Какво си се опитвал да оправиш, Уил?

Уил си пое дълбоко дъх. След това седна на стола до Джеймс и заговори.