Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (41)

11

Тиикучак и Декиат бяха с него, когато се събуди. И оолоито Акджай беше там, но той разбра, че то не беше стояло до него през цялото време. Намери в себе си спомен как то си тръгва и се връща с Тиикучак и Декиат. Докато се оглеждаше, Акин видя как оолоито Акджай улавя Декиат в притеснителна прегръдка, състояща се от множество притискания на детето оолои с поне дузина крайници.

— Искаха да научат повече един за друг — каза Тиикучак.

Това бяха първите думи, които му казваше, откакто той го бе накарал да изживее спомените му.

Той се изправи и се съсредоточи учудено върху него.

— Не би трябвало да можеш да ни хващаш и задържаш така — каза му то. — Декиат и родителите му казват, че никое дете не би трябвало да е способно на това.

— Не знаех, че мога.

— Родителите на Декиат казват, че е нещо като преподавателски метод — както понякога възрастните оолои учат юношите, когато трябва да възприемат нещо, за което още не са готови. Досега не бяха чували за мъжки юноша.

— Но Декиат казва, че съм точно това.

— Така е. И човешко-родените женски конструкти може да бъдат наричани юноши, предполагам. Но ти си първият. Отново.

— Съжалявам, че не ти е харесало това, което направих. Ще се опитам да не го правя.

— Не го прави. Поне не и с мен. Оолоито Акджай каза, че си се научил тук.

— Сигурно… без да осъзнавам. — Той млъкна, загледа се в Тиикучак. Седеше до него видимо спокойно. — Наред ли са нещата между нас?

— Така изглежда.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не знам. — То се съсредоточи изцяло върху него. — Още не знам какво съм. Дори не знам какво искам да бъда.

— Искаш ли Декиат?

— Хареса ми. То ни помогна и се чувствам по-добре, когато е наоколо. Ако бях като теб, сигурно щях да искам да го задържа.

— Аз искам.

— И то те иска. Казва, че си най-интересната личност, която познава. Мисля, че ще ти помогне.

— Ако станеш женска, може да се присъединиш към нас… като партньор.

— Ами ти?

Той извърна очи.

— Не мога да си представя как ще се чувствам с него и без теб. Това, което усетих от него, беше… отчасти теб.

— Не знам. Все още никой не знае какво ще бъда. Още не мога да усещам това, което чувстваш.

Той успя да се спре, преди да възрази. Тиикучак беше право. От време на време продължаваше да мисли за него като за жена, но тялото му си беше безполово. Нямаше как то да усеща нещата като него. Той беше удивен от своите собствени чувства, въпреки че бяха напълно естествени. Сега, когато Тиикучак вече не представляваше източник на дразнене и объркване, той можеше да започне да го чувства така, както другите чувстваха най-близките си братя или сестри. Не знаеше дали наистина иска то да бъде един от партньорите му… и дали въобще може да се говори за такива при един скитащ мъжки, какъвто се предполагаше, че е той. Но представата за него като негов партньор сега му се струваше правилна. То, Декиат и той. Така трябва да бъде.

— Знаеш ли какво са решили другите? — попита.

Тиикучак поклати глава по човешки.

— Не.

Малко след това Декиат и оолоито Акджай се разделиха и Декиат се изкачи до издължения широк гръб на другото оолои.

— Елате при нас — призова Декиат.

Акин се изправи и тръгна към него. Тиикучак обаче остана на място зад него.

Акин спря и се обърна към него.

— Страх ли те е? — попита.

— Да.

— Знаеш, че оолоито Акджай няма да те нарани.

— Ще ме нарани, ако прецени, че е необходимо.

Това беше така. Оолоито бе наранявало Акин, за да го научи на нещо — и го бе научило на повече, отколкото той предполагаше.

— Ела въпреки това — каза Акин.

Той искаше да докосне Тиикучак в този момент, да го дръпне към себе си, да го утеши. Никога досега не бе имал желание да направи нещо такова. И въпреки импулса той осъзна, че не може да го докосне. Защото то не би искало. Декиат също.

Той се върна и седна до него.

— Ще те изчакам — каза му.

То се съсредоточи върху него с извиващи се в мъка пипала по главата.

— Отиди при тях — каза Тиикучак.

Той не каза нищо. Остана до него, спокоен в търпението си, замислен дали то се страхуваше да се присъедини към тях, защото така може изненадващо да вземе решения, за които още не се чувства готово.

Декиат просто лежеше върху гърба на другото оолои, което беше приклекнало, почти легнало по корем в очакване. Човеците казваха, че никой не знае по-добре от оанкалите как се чака. Хората, вероятно незабравили по-ранните си кратки животи, обикновено бързаха без причина.

Не можеше да каже след колко време Тиикучак се изправи и той направи същото, за да застане до него. Съсредоточи се върху него и когато то тръгна, той го последва до Декиат и другото оолои.

Оолоито Акджай изви тялото си по познатия вече начин и подкани Тиикучак и Акин да седнат или легнат върху него. Подаде им по една сетивна ръка, протегна една и на Декиат, когато то се плъзна надолу по една от плочките и се настани до тях.

Сега Акин за първи път научи какво са решили хората. Усети това, което не бе могъл да почувства преди: че другите гледаха на него като на нещо, в чието създаване са участвали. Че той е на този свят, за да реши съдбата на бунтовниците. Че на него е оставено да вземе решението, което групите Динсо и Тоат не са могли да вземат. Че той е този, който ще прецени какво трябва да се направи и ще убеди другите.

Бяха го оставили при бунтовниците, когато го отвлякоха, за да може да ги опознае така, както нито един възрастен не би могъл, както нито един роден от оанкали конструкт не би могъл, както нито един нечовешки изглеждащ конструкт не би могъл. Всеки беше наясно с телата на бунтовниците, но никой не знаеше така добре, както Акин, как мислят. Никой, освен останалите човеци. А те никога не бяха имали възможността да убедят оанкалите да извършат това дълбоко неморално и противно на живота нещо, за което Акин бе решил, че трябва да бъде направено. Всички бяха предполагали какво ще измисли той… бяха се опасявали от решението му. Нямаше да го приемат, ако той не бе успял да предизвика объркване и известно съгласие в групата на конструктите — и човешко-, и оанкали-родените.

Бяха оставили съзнателно съдбата на бунтовниците — на човешкия вид — в неговите ръце. Защо? Защо не в ръцете на някоя от човешко-родените женски? Някои от тях бяха достигнали зрялост, преди Акин да се роди.

Оолоито Акджай му предостави отговора, преди той да осъзнае, че е задал въпроса.

— Ти си повече оанкали, отколкото си мислиш, Акин; и си много пò оанкали, отколкото изглеждаш. Но и човешкото в теб не е малко. От всички нас ти си най-близо до Противоречието. Ти си дотолкова като тях, доколкото е възможно, и дотолкова като нас, доколкото твоите ооан са се осмелили да те направят. Това значи, че носиш в себе си твое лично противоречие. Прави те и най-подходящият да решиш съдбата на бунтовниците: бърза или продължителна, бавна смърт.

— Или живот — възрази Акин.

— Не.

— Шанс за живот.

— Само за кратко.

— Убедено си в това… и все пак ме подкрепи?

— Аз съм Акджай. Как бих могло да лиша другите от сигурността на групата Акджай? Въпреки че за тези хора това ще е проява на жестокост. Разбери го, Акин, това е жестокост. Ти и помощниците ти ще им дадете инструменти, за да създадат цивилизация, чието самоунищожение е толкова сигурно, колкото това, че гравитационното притегляне ще задържи новия им свят в орбита около слънцето.

Акин не долови никакви следи от съмнение или неувереност в оолоито. То мислеше това, което казваше. Беше убедено, че знае, че човечеството е в действителност обречено. Сега или след време.

— Задачата на живота ти е да решиш съдбата им — продължи то — и след това да действаш според решението си. Хората тук ще ти позволят да направиш това, което сметнеш за правилно. Но не и да го вършиш в невежество.

Акин поклати глава. Усещаше съсредоточеното върху него внимание на Тиикучак и Декиат. Прекара известно време в мисли; опитваше се да асимилира невъзможната за асимилиране убеденост на оолоито Акджай. Той му се беше доверил и то не го беше предало. Не лъжеше. Може би грешеше, но ако беше така, значи, всички оанкали бъркаха. Убедеността му бе оанкалска. Убеденост на плътта. Бяха разчели човешките гени и анализирали човешкото поведение. Бяха наясно с това, което знаят.

И все пак…

— Не мога да не го направя — каза той. — Продължавам да се опитвам да взема обратното решение, но не мога.

— Аз ще ти помогна да го направиш — каза Декиат на мига.

— Намери женска, с която можеш да постигнеш голяма близост, за партньор. — Оолоито Акджай се обърна към другото. — Акин няма да остане с теб. Знаеш много добре.

— Знам.

Оолоито Акджай насочи вниманието си към Тиикучак.

— Не си съвсем детето, което ти се иска да бъдеш.

— Не знам какво ще бъда — каза то.

— Как се чувстваш по отношение на бунтовниците?

— Те отвлякоха Акин. Нараниха го, нараниха и мен. Не искам да ме е грижа за тях.

— Но те е.

— Не искам.

— Част от теб е човешка. Не би трябвало да носиш в себе си такива чувства за толкова голяма група човеци.

Мълчание.

— Намерих учители за Акин и Декиат. Те ще научат и теб. Ще разбереш как да подготвиш един мъртъв свят за живот.

— Не искам.

— Какво искаш да правиш?

— Аз… не знам.

— Тогава прави това. Знанието няма да ти навреди, ако решиш да не го използваш. Имаш нужда от това. Твърде дълго си се стремило да не правиш абсолютно нищо.

И това беше всичко. Някак Тиикучак не успя да се накара да продължи да спори с оолоито. Това подсети Акин, че въпреки външния му вид съществото от групата Акджай си беше оолои. С помощта на миризми, докосвания и стимулация оолоите манипулираха останалите. Той се съсредоточи предпазливо върху Декиат, зачуден дали ще усети, когато то започне да влияе върху емоциите му посредством похвати, различни от думите. Идеята го обезпокои и за първи път осъзна, че няма търпение да започне да се скита.