Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (40)

10

Оолоито Акджай проведе разговори с другите в подкрепа на Акин. Акин не беше очаквал това да се случи: едно оолои Акджай да говори с останалите оанкали, че трябва да има човешка група Акджай. То комуникира посредством кораба и го накара да изпрати съобщения до обменните села на Земята. Поиска постигане на консенсус и демонстрира на оанкалите и конструктите на Чкахичдак това, което Акин бе показал на Декиат и Тиикучак.

В мига, в който преживяването свърши, всички започнаха да протестират срещу интензивността му, срещу силата, с която ги бе заляло, срещу идеята, че такова нещо може да е част от опита на малко дете…

Никой не възрази срещу идеята за човешка група Акджай. За известно време никой дори не я обсъждаше. Акин проследи комуникацията чрез оолоито Акджай, като се отдръпваше в моментите, в които тя ставаше прекалено бърза или напрягаща. Отдръпването беше като изплуване и поемане на въздух. Всеки път задъхан, всеки път изтощен. И винаги се гмурваше обратно, жаден да усети това, което оолоито чувстваше, любопитен за отговорите на останалите в дискусията. Беше рядкост дете да взема участие в консенсус за повече от няколко секунди. Никое дете, което не е дълбоко засегнато от темата, не би се съгласило да търпи това по-дълго.

Акин усещаше как хората избягват въпроса за човешката група Акджай. Не разбираше реакциите им по темата: извръщане, предпазване, отричане, отвращение. Това го объркваше и той се опита да предаде объркването си на оолоито.

В началото оолоито сякаш не забелязваше бездумните му въпроси. То беше напълно потънало в комуникацията с останалите. Но внезапно то внимателно притисна Акин към себе си така, че да не прекъсват контакт. Предаде на всички останали неговото объркване, като им съобщи, че в този момент изпитват емоциите на едно дете конструкт — дете, което е прекалено човешко, за да разбере реакциите им по естествен път. Дете, което е прекалено оанкали и твърде близо до зрялостта си, за да бъде игнорирано.

Те се страхуваха за него. Притесняваха се, че това търсене на консенсус е нещо много тежко за едно дете. Оолоито им показа, че то го защитава, но това не означава, че чувствата му не трябва да се вземат предвид. Оолоито се съсредоточи върху възрастните конструкти на кораба. Изтъкна им, че човешко-родените сред тях е трябвало да се научат на оанкалското разбиране за живота като нещо, притежаващо неизразима стойност. Нещо отвъд всяка размяна. Животът можеше да бъде променян, и то напълно. Но не и унищожаван. Човешкият вид можеше да престане да съществува самостоятелно, като се слее с оанкалите. Акин, каза им то, все още изучава всичко това.

Някой друг се включи: Възможно ли е на човеците да им бъдат върнати независимите животи и да им бъде позволено да потеглят към смъртта на гърба на Противоречието си? Да им бъдат възстановени независимото съществуване, плодовитостта им, територията им, означава да им се помогне да създадат ново поколение, което да ги унищожи за втори път.

Отговори от всеки край на кораба се сляха в един:

„Дадохме им каквото можахме от нещата, които ценим: дълъг живот, свобода от болестите, свобода да живеят, както искат. Не можем да им помогнем да създават живот само за да го унищожават.“

„Тогава оставете мен и онези, които изберат да работят с мен, да го направим — каза им Акин чрез оолоито. — Дайте ни нужните инструменти и ни оставете да дадем на човеците това, от което се нуждаят. Ще имат нов свят, който да заселят — свят, на който няма да им е лесно дори след като сме го подготвили за тях. Може би докато усвоят новите умения и се размножат достатъчно, че да го заселят, Противоречието им ще е отслабнало. Може би интелектът им ще ги възпре да се самоунищожат.“

Нищо. Невросензорен еквивалент на мълчанието. Отричане.

Той се опита да ги достигне чрез оолоито още веднъж въпреки внезапното изтощение, което го покоси. Единствено усилията на оолоито го поддържаха в съзнание.

„Вижте човешко-родените сред вас — каза им той. — Ако вашата плът вярва, че сте направили всичко възможно за човечеството, то тяхната, също като моята, смята, че не сте направили почти нищо. Плътта им със сигурност знае, че бунтовниците трябва да оцелеят като отделен, самостоятелен вид. Плътта им със сигурност знае, че човечеството трябва да продължи да живее!“

Спря. Можеше да продължи още, но беше време да спре. Ако не беше казал и показал достатъчно, ако не беше познал правилно за усещанията на човешко-родените, значи, се беше провалил. Ще трябва да пробва отново по-нататък, когато вече е възрастен, или да намери хора, които ще му помогнат въпреки мнението на мнозинството. Ще е трудно, но не невъзможно. Но ще трябва да опита пак.

Докато осъзнаваше, че предстои да бъде изключен от общуването, и защитен от оолоито, той долови объркване сред останалите. Объркване, несъгласие.

Беше достигнал до някои от тях, вероятно беше накарал човешко-родените конструкти да се замислят, да се вгледат в човешкото в себе си по начин, по който не са го правили досега. Конструктите от Тоат имаха малко причини да се вглеждат внимателно в собствената си човечност. Той щеше да отиде при тях, ако общото мнение се окажеше срещу него. Щеше да ги потърси и да им обясни за хората, от които те бяха част. Можеше да отиде при тях, дори и общото мнение да се окажеше на негова страна. Те бяха онази група на кораба, от която бе най-реалистично да очаква помощ.

— Спи — посъветва го оолоито Акджай. — Твърде малък си за всичко това. Оттук аз ще поема дискусията.

— Защо? — попита той. Почти се беше унесъл, но въпросът продължаваше да човърка ума му. — Защо те е толкова грижа, когато на собствената ми родова група не й пука?

— Защото си прав — каза оолоито. — Ако бях човек, малки конструкте, щях да бъда бунтовник. Всички, които знаят какво е да свършиш, трябва да получат възможност да продължат, ако могат. Спи.

Оолоито уви част от тялото си около него и оформи широка извивка от плът, върху която той легна. Заспа.