Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (4)

4

Лилит го качи на гърба си в платнена торба и го занесе в една от градините на селището. Тази се намираше на известно разстояние от селището нагоре по реката и Акин се наслади на дългата разходка през гората. Всяко пътуване донасяше нови звуци, миризми и картини. Лилит често спираше, за да може той да докосне или вкуси нови неща или за да го остави да огледа и запомни смъртоносните сред тях. Той бе открил, че пръстите му са достатъчно чувствителни, за да вкуси чрез тях кои растения могат да му навредят, в случай че обонянието му не го е предупредило преди това.

— Това е чудесен талант — каза му Лилит, когато й сподели. — Така поне няма вероятност да се отровиш. Но внимавай как докосваш нещата. Някои растения нанасят вреда при контакт.

— Покажи ми ги — каза Акин.

— Добре. Прочистваме територията от тях, когато ги видим, но те винаги се връщат. Ще те взема с мен следващия път, когато тръгнем да ги изкореняваме.

— „Изкоренявам“ същото ли е като „прочиствам“?

— „Изкоренявам“ означава да прочистваш избирателно. Махаме само растенията, които отделят отрова при контакт.

— Ясно. — Той млъкна, опитвайки се да разбере новата миризма, която бе уловил. — Между нас и реката има някой — прошепна внезапно.

— Добре.

Бяха стигнали до градината. Тя се наведе над една маниока и се престори, че й е трудно да я изтръгне, за да може да се завърти и застане с лице към реката. Водата не се виждаше от мястото, на което стояха. Между тях и реката имаше голямо пространство… и достатъчно места за криене.

— Не мога да видя никого — каза тя. — А ти?

Тя можеше да гледа само с очите си, но сетивата й бяха по-остри от тези на останалите човеци — в това отношение тя беше нещо средно между човек и конструкт.

— Мъж е — каза Акин. — Скрил се е. Човек е и е непознат. — Акин вдиша нотката адреналин в миризмата на мъжа. — Вълнува се. Може би е уплашен.

— Не е уплашен — каза тя меко. — Не и от жена, която събира маниока и носи бебе. Чувам го сега, движи се около големия бразилски орех.

— Да, чувам! — каза Акин развълнувано.

— Тихо! И се дръж. Може да ми се наложи да вървя бързо.

Мъжът беше престанал да се движи. Внезапно изскочи пред очите им и Акин видя, че държи нещо в ръце.

— По дяволите! — Лилит прошепна. — Лък и стрела. От съпротивата е.

— За пръчките, които държи, ли говориш?

— Да. Това са оръжия.

— Не се обръщай натам. Не мога да го видя.

— И той не може да те види. Наведи глава!

Той осъзна, че е в опасност. В съпротивата бяха човеци, които бяха решили да живеят без оанкалите — и съответно без деца. Акин беше чувал, че понякога крадяха деца конструкти, най-човешки изглеждащите деца конструкти, които можеха да намерят. Това обаче беше глупаво, защото нямаха никаква идея как може да изглежда детето след метаморфоза. Но оанкалите, така или иначе, не им позволяваха да задържат децата.

— Говориш ли английски? — провикна се Лилит и Акин, напрягайки се да погледне над рамото й, видя как мъжът сваля лъка и стрелата си. — Английският е единственият човешки език, който се говори тук — каза Лилит.

Акин се успокои от това, че тя нито звучеше, нито миришеше като уплашена. Страхът му намаля.

— Чух те да говориш с някого — каза мъжът на английски с лек акцент.

— Дръж се здраво — прошепна Лилит.

Акин сграбчи тъканта на платнената торба, в която тя го носеше. Държеше се с ръце и крака и му се искаше да е по-силен.

— Селото ми не е далече от тук — каза тя на мъжа. — Там ще си добре дошъл. Храна. Подслон. Скоро ще завали.

— С кого говореше? — поиска да разбере мъжът, приближавайки се.

— Синът ми.

Тя посочи Акин.

— Какво? Бебето ли?

— Да.

Мъжът се доближи, взирайки се в Акин. Акин отвърна на погледа му иззад рамото на Лилит, а любопитството му окончателно надделя над страха. Мъжът беше гол до кръста, с черна коса, гладко избръснат и набит. Косата му беше дълга и се спускаше свободно по гърба му. Над челото си я бе отрязал в права линия. Нещо в него му напомняше за снимката на Джоузеф, която беше виждал. Очите на този мъж бяха тесни като на Джоузеф, но кожата му беше почти толкова кафява, колкото на Лилит.

— Детето изглежда добре — каза той. — Какво му има?

Тя го погледна.

— Нищо — каза му с равен тон.

Мъжът се намръщи.

— Не искам да те обидя. Просто… Той наистина ли е толкова здрав, колкото изглежда?

— Да.

— Не съм виждал бебе отпреди войната.

— Така и предположих. Ще дойдеш ли с нас в селото? Не е далече.

— Как така ти позволиха да имаш момче?

— Как са позволили на майка ти да има момче?

Мъжът направи една последна крачка и изведнъж се озова прекалено близо. Стоеше напълно изправен и се опитваше да я сплаши със стегнатата си гневна поза и взиращите се очи. Акин бе виждал човеци да се държат така един с друг и преди. Никога не действаше пред конструкти. Акин никога не беше виждал да действа и при Лилит. Тя не помръдна.

— Аз съм човек — каза мъжът. — Вижда се. Роден съм преди войната. В мен няма нищо от оанкалите. Имам двама родители, и двамата човеци, и на тях никой никога не им е казвал кога и дали да имат деца, и от какъв пол да са тези деца. Сега ми кажи как така ти позволиха да имаш момче?

— Поисках да имам.

Лилит се протегна, грабна лъка на мъжа и го счупи с коляното си, преди мъжът да може да осъзнае напълно какво се е случило. Движението й беше прекалено бързо, за да може той да го проследи, дори и да го очакваше.

— Добре дошъл си, ако искаш храна и подслон — каза тя, — но оръжията са забранени.

Мъжът отстъпи назад, препъвайки се.

— Обърках те с човек — каза той. — Господи, изглеждаш като човек.

— Родена съм двайсет и шест години преди войната — каза тя. — Достатъчно човек съм. Но имам други деца в селото. Няма да занесеш оръжия при тях.

Той погледна към мачетето, закачено на колана й.

— Това е инструмент — каза тя. — Не ги използваме срещу другия.

Той поклати глава.

— Не ми пука какво казваш. Това беше здрав лък. Никоя човешка жена не би трябвало да може да го грабне от мен и да го счупи така.

Тя се отдалечи от него, извади мачетето от калъфа и отряза един ананас. Взе го внимателно в ръце, отсече острите листа отгоре и отряза още два плода.

Акин наблюдаваше мъжа, докато Лилит слагаше маниоката и ананасите в кошницата си. Тя отсече един ствол с банани и след като провери, че по него няма змии и опасни насекоми, го подаде на мъжа. Той бързо направи крачка назад.

— Вземи да носиш тези — каза тя. — Нищо им няма. Добре, че попаднахме на теб. Двамата ще можем да носим повече.

Тя отряза повече от дузина ленти куат — оанкалски зеленчук, който Акин обожаваше — и ги върза в сноп с помощта на тънки лиани. Отсече и тлъсти стъбла скиджи, който оанкалите бяха създали от някакво мутирало след войната земно растение. Хората казваха, че има вкуса и консистенцията на плътта на едно изчезнало животно — прасето.

Лилит върза стъблата скиджи и пристегна целия сноп малко над ханша си отзад. Преметна Акин през едното си рамо, а кошницата през другото.

— Можеш ли да го наблюдаваш, без да използваш очите си? — прошепна на Акин.

— Да — отговори й той.

— Направи го. — И тя се обърна към мъжа: — Ела. Оттук.

Тя пое по пътеката към селото, без да изчаква, за да види дали мъжът ще я последва. За известно време изглеждаше, сякаш е решил да остане. Тясната пътека зави зад едно огромно дърво и Акин го изгуби от поглед. Не се чуваше дали ги следва. После се чу взрив от звуци — бързащи крака, тежко дишане.

— Чакай! — викна мъжът.

Лилит спря и го изчака да ги настигне. Акин забеляза, че той още държеше ствола с банани. Носеше го на лявото си рамо.

— Наблюдавай го! — прошепна Лилит на Акин.

Мъжът се приближи, след това спря и се взря в нея, мръщейки се.

— Какво има? — попита го.

Той поклати глава.

— Просто не знам какво да мисля за теб — каза.

Акин усети как тя се отпуска леко.

— Това е първото ти посещение в обменно село, нали? — каза тя.

— Обменно село? Значи, така ги наричате.

— Да. И не искам да знам как ни наричате вие. Но прекарай известно време с нас. Може би ще приемеш представата, която имаме за себе си. Дошъл си, за да разбереш повече за нас, нали?

Той въздъхна.

— Предполагам. Бях дете, когато войната започна. Все още помня колите, телевизорите, компютрите… Наистина помня. Но тези неща вече не са реални за мен. Родителите ми… Всичко, което искат, е да се върнат в дните отпреди войната. Знаят, също както и аз, че това е невъзможно, но то е всичко, за което говорят и мечтаят. Оставих ги, за да разбера какво друго може да се направи.

— И двамата ти родители са оцелели?

— Да. Още са живи. Та те дори не изглеждат по-възрастни от мен в момента. Все още могат да се присъединят към… някое от вашите села и да имат още деца. Само дето няма да го направят.

— А ти?

— Не знам. — Той погледна Акин. — Не съм видял достатъчно, за да реша.

Тя се протегна, за да докосне ръката му в знак на съчувствие.

Той сграбчи ръката й и я задържа, сякаш очакваше тя да се опита да се отдръпне. Тя не направи нищо. Той хвана китката й и огледа дланта й. След малко я пусна.

— Човешка — прошепна. — Чувал съм, че се познавало по ръцете, че… другите имат твърде много пръсти или пръсти, които се извиват по нечовешки начин.

— А може и просто да попиташ — каза тя. — Хората ще ти кажат, те нямат нищо против. Не е нещо, за което човек си прави труда да лъже. Ръцете не са толкова надежден знак, колкото си мислиш.

— Може ли да видя и на бебето?

— Не по-близо от там, където си сега.

Той пое дълбоко въздух.

— Не бих наранил дете. Дори и някое, което не е изцяло човек.

— Акин не е изцяло човек — каза тя.

— Какво му има? Искам да кажа… Какво му е различното?

— Вътрешни разлики. Бързо умствено развитие. Разлики в перцепцията. С настъпването на метаморфозата ще започне да изглежда различно, макар че не знам точно колко.

— Може ли да говори?

— Непрекъснато. Хайде.

Той я последва по пътеката, а Акин го наблюдаваше през чувствителните към светлина зони от кожата на рамото и ръката си.

— Бебе? — каза мъжът, поглеждайки към него.

Акин обърна глава и погледна мъжа, спомняйки си какво му беше казала Маргит.

— Акин — каза той. — Как се казваш?

Мъжът зяпна с отворена уста.

— На колко години си? — попита.

Акин се взираше в него безмълвно.

— Не ме ли разбираш? — попита мъжът.

Имаше назъбен белег на едно от раменете си и Акин се чудеше какво го е оставило.

Мъжът плесна един комар със свободната си ръка и заговори на Лилит:

— На колко години е?

— Кажи му името си — каза му тя.

— Какво?

Тя не каза нищо повече.

Акин забеляза, че най-малкият пръст от десния крак на мъжа липсваше. По тялото му имаше и други следи — белези, по-бледи от останалата му кожа. Сигурно се е наранявал често и не е имал оолои, което да му помогне да се излекува. Никанж никога не би оставило толкова много белези.

— Хубаво — каза мъжът. — Предавам се. Казвам се Аугустино Леал. Всички ми казват Тино.

— Така ли да ти викам и аз? — попита Акин.

— Разбира се, защо не? Сега кажи на колко си, по дяволите.

— Девет месеца.

— Можеш ли да ходиш?

— Не. Мога да стоя прав, ако наблизо има нещо, за което да се държа, но още не съм много добър в това. Защо си прекарал толкова време далече от селата? Не харесваш ли деца?

— Аз… не знам.

— Не всички са като мен. Повечето от тях не могат да говорят, докато не пораснат.

Мъжът се протегна и докосна лицето му. Акин хвана един от пръстите му и го вкара в устата си. Вкуси го бързо със змиеподобно стрелване на езика си и проникване, което беше прекалено светкавично и прекалено леко, за да бъде усетено. Събра няколко живи клетки за изследване по-късно.

— Поне слагаш разни неща в устата си точно като бебетата — каза мъжът.

— Акин! — предупреди го Лилит.

Потискайки разочарованието си, той пусна пръста на мъжа. Щеше му се да може да изследва още, да разбере повече как генетичната информация, която беше прочел, намира израз и да види какви негенетични фактори може да открие. Искаше да се пробва да разчете емоциите на мъжа и да разкрие следите, оставени от оанкалите в него, когато са го прибирали от следвоенната Земя, когато са го поправяли и подготвяли за летаргичен сън.

Може би по-късно ще има възможност за това.

— Ако детето е толкова умно сега, какво ще е като възрастен? — попита Тино.

— Не знам — отговори му Лилит. — Единствените зрели мъжки конструкти, които имаме в момента, са родени от оанкали — техните майки са оанкали. Ако Акин е като тях, ще е достатъчно умен, но интересите му ще са толкова разнообразни и в някои случаи до такава степен нечовешки, че ще му се наложи да прекарва доста време сам.

— Това не те ли притеснява?

— Нищо не мога да направя.

— Но… не е трябвало да имаш деца.

— Всъщност трябваше. Родих две деца конструкти, преди да дойде моментът да ме свалят от кораба. Нямах възможност да избягам и да линея по добрите стари дни!

Мъжът не каза нищо. Ако останеше достатъчно дълго, щеше да разбере, че Лилит изпадаше в подобни моменти на огорчение понякога. Те никога не оказваха влияние на поведението й, макар че нерядко плашеха хората. „Сякаш в нея има нещо, което се опитва да намери изход. Нещо ужасно“, беше казала Маргит. Когато усетеше, че това нещо е точно под повърхността, Лилит отиваше в гората и не се връщаше с дни. Най-големите сестри на Акин му бяха казали, че преди са се страхували да не би да ги напусне и да не се върне никога.

— Принудиха те да имаш деца? — попита мъжът.

— Едно от тях ме изненада — каза тя. — Забремени ме и след това ме уведоми. Каза, че ми давало това, което желая, но не смея да поискам.

— Така ли беше?

— Да. — Тя тръсна глава. — О, да. Но щом аз имах силата да не го поискам, то тогава то трябваше да има силата да ме остави.