Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (39)

9

Акин се събуди сам.

Когато стана, беше леко сънен, но не се чувстваше променен. Тръгна из помещенията на Ло Тоат в търсене на Тиикучак, на Декиат, на когото и да е. Не откри никого, преди да излезе навън. А там хората си вършеха работата, както обикновено, сред нещо, което наподобяваше нежна и невероятно добре поддържана гора. Истинските дървета не израстваха до височината на дървовидните проекции на кораба, но илюзията за хълмиста, покрита с гори земя беше неизбежна. „Но тук е — помисли си Акин — твърде опитомено, твърде планирано.“ Тук нямаше къде децата изследователи да пасат. Корабът даваше храна, когато го помолеха. Веднъж научен как да синтезира храна, той никога не забравяше. Нямаше откъде да се берат банани, папая или ананаси, да се изравят маниока или сладки картофи; нямаше растящи и живи организми, само придатъци на кораба. Псевдодърветата можеха да бъдат накарани да раждат „перфектни“ сладки картофи, ако някой оанкали или възрастен конструкт помолеше Чкахичдак да го направи.

Той погледна нагоре към крайниците над него и не видя нищо различно по огромните псевдодървета: оттам висяха обичайните подобни на косъм зелени пипала, които произвеждаха кислород.

Защо изобщо мислеше за такива неща? Мъчно ли му беше за дома? Къде бяха Декиат и Тиикучак? Защо го бяха оставили?

Той долепи лицето си до псевдодървото, от което беше излязъл, и го докосна с език, за да може корабът да го идентифицира и да му предаде съобщенията за него, ако те бяха оставили такива.

Корабът се подчини. „Чакай“, се казваше в съобщението. Нищо повече. Значи, не го бяха изоставили. Най-вероятно Декиат беше отнесло наученото от Акин при някое възрастно оолои за интерпретация. Когато се върнеше при него, сигурно щеше да продължава да носи същата изтезаваща миризма. Ще трябва някое възрастно да го промени… или да промени самия него. Щеше да е много по-просто, ако направо възрастните намереха решението за двамата с Тиикучак.

Той се върна, за да изчака, и веднага разбра, че най-малкото Декиат вече е там.

Можеше да го намери и без да използва зрението си. Всъщност миризмата му блокираше така пълно сетивата му, че той едва виждаше, чуваше или чувстваше. Сега беше по-зле от преди.

Осъзна, че оолоито е в ръцете му, че го е сграбчил, все едно очаква някой да му го отнеме, все едно е негова лична собственост.

След това, постепенно, успя да го пусне, да започне да мисли и да се съсредоточи върху нещо различно от повсеместната миризма. Установи, че отново лежи. Лежи до Декиат, притиснал се с наслада към тялото му.

Доволен.

Миризмата на Декиат продължаваше да е интересна, съблазнителна, но вече не беше непреодолима. Той искаше да остане близо до оолоито, чувстваше го като нещо свое, но не беше съсредоточен само и единствено върху него. Харесваше го. Беше се чувствал по същия начин с жените от съпротивата, които му позволяваха да ги люби и които не гледаха на него само като на резервоар със сперма, която се надяваха да се окаже плодовита.

Дишаше дълбоко и се наслаждаваше на множеството нежни докосвания от пипалата по главата и тялото на Декиат.

— По-добре е — прошепна той. — Така ли ще остана, или ще трябва да продължаваш да ме приспособяваш?

— Ако останеш така, изобщо няма да започнеш да работиш — каза оолоито и приглади пипалата си, развеселено. — Но така е добре. Особено след другото. Тиикучак е тук.

— Ти? — Акин повдигна глава, за да погледне над тялото на оолоито. — Не те… не те усещам.

То му се усмихна като човек.

— Аз те усещам, но не повече от всеки друг в близост.

Акин се протегна над Декиат, за да го докосне. Изпитваше някакво особено чувство на лишение.

Декиат улови ръката му и я върна до себе си.

Изненадан, Акин съсредоточи всичките си сетива в него.

— Защо те интересува дали докосвам Ти? Ти не си зряло. Не сме партньори.

— Да. Но ми пука. Ще е по-добре, ако за известно време не се докосвате.

— Аз… не искам да съм като вързан за теб.

— Не бих могъл да те огранича така. Затова ме объркваш толкова много. Бях при родителите ми, за да им покажа какво съм научил от теб и да им поискам съвет. Те казаха, че ти не можеш да бъдеш обвързан. Не си конструиран така, че да може.

Акин се размърда до Декиат. Искаше да се приближи още повече. Хареса му, когато оолоито уви неадекватната си силова ръка около него. Не беше оанкалско да увиваш силовите си ръце около хората или да ги милваш с тях. Някой явно бе казал на Декиат, че човеците и конструктите намират утеха в подобни жестове.

— Казвали са ми, че ще се скитам — каза той. — И сега го правя, когато съм на Земята, но винаги се прибирам вкъщи. Страхувам се, че когато порасна, няма да имам дом.

— Ло ще бъде твой дом — каза Тиикучак.

— Но не и така, както ще е твой.

Тиикучак почти със сигурност щеше да стане женска и да се превърне в част от някое семейство като това, което беше отгледало и него самия. А може би щеше да стане партньор на някой мъжки конструкт като него или на неговите братя оанкали. Но дори и тогава то щеше да има оолои и деца, с които да живее. А с кого щеше да бъде той? Домът на родителите му щеше да остане единственият му истински дом.

— Когато станеш възрастен — каза Декиат, — ще почувстваш какво можеш да направиш. Ще усетиш какво искаш да направиш. И то ще ти се струва правилно и подходящо.

— Ти откъде знаеш?! — попита Акин огорчено.

— Не си осакатен. Още преди да отида при родителите ми, забелязах, че в теб има някаква цялост — някаква силна цялост. Не знам дали ще се превърнеш в това, което родителите ти искат да станеш, но ще бъдеш изцяло завършен. Ще имаш в себе си всичко, което ти е нужно, за да се чувстваш удовлетворен. Просто прави това, което смяташ, че е правилно.

— Като например да изоставям партньори и деца?

— Само ако прецениш, че е правилната постъпка.

— Някои човешки мъже го правят. Но на мен никак не ми се вижда редно.

— Прави това, което ти се струва правилно. Дори сега.

— Ще ти кажа какво смятам за редно. И двамата би трябвало да знаете. Това нещо ми изглежда правилно, откакто съм се родил. И ще ми изглежда такова, независимо от това, в какви отношения съм с партньорите си.

— Защо би трябвало да знаем?

Това не беше очакваният от Акин въпрос. Лежеше неподвижен, тих, замислен. Наистина, защо?

— Ако ме пуснеш, ще стана ли отново неконтролируем?

— Не.

— Пусни ме, тогава. Нека видим дали и след това ще искам да ти кажа.

Декиат го пусна и той се изправи и погледна надолу към тях. Тиикучак изглеждаше така, сякаш мястото му бе до оолоито. А Декиат имаше вид на… чувстваше го като някой, който му е плашещо нужен. Само като го гледаше, и му се искаше отново да легне до него. Представи си как се връща на Земята без Декиат, как го оставя на друга двойка партньори. Те щяха да съзреят и да го задържат, а миризмата им и усещането за тях щяха да окуражат тялото му да достигне бързо зрялостта си. И когато това станеше, щяха да са семейство. Семейство от групата Тоат, ако то останеше на кораба.

То щеше да смесва деца конструкти за други хора.

Акин слезе от платформата легло и седна до нея. Беше му по-лесно да мисли там долу. До този ден не беше изпитвал сексуално влечение към оолои — не бе имал представа как би могло да му се отрази подобно чувство. Оолоито му каза, че не може да го обвърже със себе си. Възрастните явно искаха да бъдат обвързани с оолои — да бъдат присъединени и вплетени в едно семейство. Акин не знаеше какво иска, но беше сигурен, че не желае други хора да стимулират Декиат по пътя му към зрялостта. Искаше го на Земята със себе си. Но не и да е обвързан с него. Колко от това, което чувстваше, беше просто химия — колко от него беше следствие от провокативната миризма на Декиат и неговата способност да кара тялото му да се чувства удовлетворено?

— Човеците са по-свободни да решат какво желаят — каза той приглушено.

— Само така си мислят — отговори Декиат.

Да. Лилит не беше свободна. Внезапната свобода би я ужасила, въпреки че понякога изглеждаше все едно я желае. Понякога тя опъваше докрай връзките си със семейството. Скиташе. Но винаги се прибираше вкъщи. Тино сигурно би се самоубил, ако се озовеше на свобода. А бунтовниците? Причиняваха си ужасни неща едни на други, защото не можеха да имат деца. Но преди войната — по време на войната — те са си причинявали ужасни неща едни на други, въпреки че са могли да имат деца. Те бяха в хватката на Човешкото противоречие. Интелектът в служба на йерархичното поведение. Те не бяха свободни. Всичко, което той можеше да направи за тях, ако изобщо можеше да стори нещо, бе да ги остави да се обвързват и ограничават по свой собствен начин. Може би следващия път интелектът им ще е в равновесие с йерархичното им поведение и те няма да се самоунищожат.

— Ще дойдеш ли с нас на Земята? — той попита Декиат.

— Не — каза Декиат приглушено.

Акин се изправи и го погледна. Нито то, нито Тиикучак бяха помръднали.

— Не?

— Не можеш да питаш от името на Тиикучак, а Тиикучак още не знае дали ще бъде мъжки, или женска. Затова и не може да поиска само.

— Не поисках от теб обещание да ни станеш партньор, когато всички пораснем. Помолих те да дойдеш на Земята. Да останеш с нас засега. По-късно, когато съм вече възрастен, възнамерявам да се захвана с работа, която ще ти е интересна и на теб.

— Каква?

— Ще дам живот на един мъртъв свят, а после ще го подаря на бунтовниците.

— Бунтовниците? Но…

— Искам да направя от тях човешка група Акджай.

— Няма да оцелеят.

— Вероятно няма.

— Няма „вероятно“. Няма да преживеят Противоречието си.

— Тогава нека се провалят. Но поне да имат свободата да го направят.

Мълчание.

— Нека ти ги покажа — не просто интересните им тела и това, как живеят тук и в обменните села на Земята. Искам да ги видиш такива, каквито са без оанкалите.

— Защо?

— Защото трябва поне да ги опознаеш, преди да твърдиш, че са лишени от увереността, която оанкалите винаги си приписват. — Той се качи на платформата и се вторачи в Тиикучак. — Ще участваш ли? — попита го.

— Да — отвърна то сериозно. — За първи път от дните преди раждането ми насам ще мога да приемам впечатления от теб, без всичко да се проваля.

Акин легна до оолоито. Премести се съвсем близо до него, допря устни до кожата на врата му и остави многото му пипала по главата и тялото му да се свържат с него и Тиикучак. След това внимателно и с маниера на разказвач му предаде целия си опит с отвличането, пленничеството и преобръщането на отношението му към онези човеци. Накара оолоито да почувства всичко, което той бе изживял. Постигна това, на което не знаеше, че е способен. Той го заля и потопи в усещания така, че за известно време то самото беше едновременно пленник и защитник на бунтовниците. Причини му това, което изоставянето от оанкалите му беше докарало на него самия в детството. Накара оолоито да разбере на едно напълно лично ниво какво е изстрадал и в какво е започнал да вярва. Нито оолоито, нито Тиикучак можеха да избягат, докато траеше всичко това.

Но когато свърши, когато той ги освободи, и двете се откъснаха от него. Не казаха нищо. Просто станаха и си тръгнаха.