Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (35)

5

Акин и Тиикучак спяха, когато совалката достигна Чкахичдак. Дичаан ги събуди с докосване и ги изведе в един псевдокоридор, който беше в същия цвят като вътрешността на совалката. Пространството беше ниско и тясно — голямо точно толкова, колкото тримата да могат да преминат през него един след друг. Акин, който вървеше накрая, видя как стените се затварят като сфинктер на няколко крачки зад него. Движението го очарова. Нито една структура в Ло не беше толкова масивна, че с движенията си да може създава временен коридор, който да ги преведе през дебел слой жива тъкан. И сигурно напред плътта се разтваряше пред тях. Опита се да погледне покрай Тиикучак и Дичаан и да види движението. От време на време успяваше да го зърне. Това му беше лошото да си дребен. Той не беше слаб, но почти всеки, когото познаваше, беше по-висок и широк от него… и винаги щеше да бъде. По време на метаморфозата си Тиикучак, ако станеше женска, щеше да увеличи размерите си почти два пъти. Но той щеше да стане мъжки, а при мъжките метаморфозата не водеше до кой знае какви промени в ръста. Ще е дребен и саможив, беше казал Никанж малко след раждането му. Няма да иска да се установява на едно място и да бъде баща на децата си. Няма да иска да има каквито и да е отношения с другите мъжки.

Той не можеше да си представи такъв живот. Нито хората, нито оанкалите живееха така. Как би могъл да помогне на бунтовниците, ако е саможив?

Никанж знаеше страшно много, но не всичко. Децата му бяха винаги здрави и умни. Но невинаги правеха това, което то искаше или очакваше от тях. Понякога предсказваше с по-голям успех действията на човеците при определени обстоятелства. Със сигурност не знаеше толкова добре, колкото си мислеше, какво би направил Акин, когато порасне.

— Това не е добър начин да се вкарват човеци — каза Дичаан, докато вървяха. — На повечето от тях не им е приятно в толкова тесни и затворени пространства. Ако някога ви се наложи да ги водите тук, накарайте совалката да ви заведе възможно най-близо до един от истинските коридори и ги изкарайте в него колкото можете по-бързо. И движенията на плътта не им харесват особено. Опитайте се да ги скриете от тях.

— Но те ги виждат вкъщи — каза Тиикучак.

— Не и в такъв мащаб. Лилит казва, че я карат да си представя как някакво огромно животно я поглъща. Тя поне може да ги изтърпи. Някои човеци губят изцяло контрол и се нараняват… или правят опити да наранят нас. — Той направи пауза. — Ето един истински коридор. Сега ще пояздим.

Дичаан ги заведе до една станция за хранене на тилиота и избра едно от големите плоски животни. Тримата се качиха на него и Дичаан го докосна с няколко от пипалата на главата си. Тилиото беше любопитно и насочи псевдопипала към тях, за да ги разучи.

— Това никога досега не е носило родени на Земята конструкти — каза Дичаан. — Вкусете го. Оставете го да ви опита и то. Безобидно е.

Напомняше на Акин за агути или видра, макар че беше по-умно и от двете. Носеше ги през поток от други ездачи и пешеходци: оанкали, конструкти и човеци. Дичаан му каза къде иска да ги отнесе и то намери пътя си без проблем. И остана доволно, че се е срещнало със странни на вкус посетители.

— Ще имаме ли от тези животни на Земята в един момент? — попита Тиикучак.

— Да, когато ни потрябват — каза Дичаан. — Всички наши оолоита знаят как да ги изградят.

„Изградят“ е точната дума, помисли си Акин. Тилиотата бяха сътворени от комбинираните гени на няколко животни. Човеците ги слагаха в клетки или ги връзваха, за да не избягат. Оанкалите просто създаваха чрез селекция видове, които не обичат да бягат и за които бе удоволствие да правят това, за което са предвидени, и когато за награда получават чисто нови или пък познати, но приятни усещания. Това под краката им проявяваше особен интерес към Акин и той използва времето, в което пътуваха, за да му разкаже за Земята и за себе си. Направи го посредством просто сетивни впечатления. Насладата, която животното изпита от тях, донесе на Акин също толкова удоволствие, колкото той бе дарил на тилиото. Не му се искаше да слиза от него, когато стигнаха до края на пътуването си. Дичаан и Тиикучак го изчакаха търпеливо да се откъсне от животното и да го докосне последно за сбогом.

— Хареса ми — заяви той очевидното, докато следваше Дичаан първо през една стена и след това нагоре по един наклон, водещ към друго ниво.

Дичаан съсредоточи конус от пипалата на главата си към него, без да се обръща.

— Обърна ти сериозно внимание. Повече, отколкото на нас. И земните животни проявяват любопитство към теб, нали?

— Понякога ми позволяват да ги докосвам, даже да ги вкусвам. Но ако с мен има някой друг, бягат.

— Тук може да бъдеш обучен да се грижиш за тях — да разбираш телата им и да ги поддържаш здрави.

— Оолойска работа?

— Можеш да се научиш да я вършиш. Всеки аспект от нея с изключение на контрола върху размножаването им. Както и смесването на малките им — и за това трябва оолои.

Разбира се. Властта върху животни и хора минаваше през контрол върху размножаването им: абсолютният контрол. Но може би Акин можеше да научи нещо, което да е от полза на съпротивата. А и харесваше животните.

— Ще мога ли да работя със совалки или с Чкахичдак? — попита.

— Ако избереш това след промяната си. Твоето поколение ще има нужда от хора, които са способни да вършат такава работа.

— Беше ми казал, че хората, които работят с кораба, трябва да изглеждат различно… наистина различно.

— Тази промяна няма да е наложителна на Земята в продължение на няколко поколения.

— Значи, работата с животни няма да промени изобщо външния ми вид?

— Ни най-малко.

— Тогава искам да правя това. — Няколко стъпки по-късно, той се обърна към Тиикучак: — Ти какво ще предприемеш?

— Ще намеря оолои юноша — каза то.

Ако знаеше пътя, щеше да ускори крачка. Искаше да се махне от Тиикучак. Мисълта как то намира оолои — дори и незряло такова — за да ги свърже, дори за кратко, беше стряскаща, почти отблъскваща.

— Имах предвид каква работа ще вършиш?

— Ще трупам знание. Ще събирам информация за промени в Тоат и Акджай, които са настъпили след заселването на Динсо на Земята. Не мисля, че ще ми позволят да правя нещо повече. Ти знаеш от какъв пол ще си. Все едно никога не си бил ека. Но аз съм.

— Никой няма да те спре да усвоиш някоя дейност — каза Дичаан. — Няма да те приемат на сериозно, но никой няма да ти попречи да правиш това, което си избрало. А когато имаш нужда от помощ, ще ти помогнат.

— Ще трупам знание — настоя Тиикучак. — Може би докато правя това, ще попадна на работа, която да искам да върша.

— Това е Ло аж Тоат — каза Дичаан, докато ги въвеждаше в една от огромните зони за живеене.

Тук растяха огромни дървесовидни структури, по-големи от всяко земно дърво, за което Акин знаеше. Лилит беше казала, че на ръст са колкото небостъргачите с офиси, но това не говореше нищо на Акин. Тези тук бяха жилища, складове, конструкции за вътрешна опора, както и производители на храна, облекло и други необходими неща, като хартия, водоустойчиви покрития и строителни материали. Не бяха дървета, ами части на кораба. Плътта им беше като неговата. Когато Дичаан докосна с пипалата на главата си това, което явно беше кората на едно от тях, то се разтвори, както се разтваряха стените у дома, и разкри една позната стая, в която нямаше мебели в бунтовнически стил, но имаше няколко платформи, издигнати за сядане или за съхранение на храна. И стените, и платформите бяха в бледожълто-кафеникаво.

Докато тримата влизаха, отсрещната стена се отвори и в стаята пристъпиха трима оанкали, които Акин виждаше за първи път.

Акин вдиша и вкуси с език въздуха и обонянието му му каза, че мъжкият и женската са Ло: близки роднини. Оолоито сигурно беше техен партньор. От него не се усещаше познатият мирис на семейството, какъвто би имало, ако беше ооан Дичаан. Значи, тези не бяха родители. Но бяха роднини. Вероятно брат и сестра на Дичаан и тяхното оолои.

Възрастните се събраха тихо, вплетоха пипалата по телата и главите си и се свързаха в интензивен съюз. След малко, може би след като скоростта на чувствата и общуването се беше забавила и охладила до степен, в която да е поносима за едно дете, те придърпаха Тиикучак и започнаха да го докосват и изучават с неимоверно любопитство. То направи същото и се запозна с тях. Акин му завиждаше за пипалата по главата. Когато възрастните го пуснаха и взеха него сред тях, той можеше да вкусва само по един наведнъж и нямаше време да се наслади на всички, както искаше. Беше му по-лесно да се справя с деца и бунтовници.

И въпреки това тези хора тук го приветстваха. Откриваха се в него и виждаха чуждоземната му човечност. Тя ги омагьоса и те решиха да отделят време и да се опитат да възприемат себе си през неговите сетива.

Оолоито беше особено очаровано от него. Казваше се Тайшокат — Джатайшокатло леи Сурохауахдж аж Тоат. Акин докосваше Джа оолои за първи път. Беше по-ниско и набито от оолоите от Каал или Ло. Всъщност структурата му доста приличаше на неговата, макар че беше по-високо. Всеки беше по-висок от Акин. Оолоито излъчваше напрегнатост и увереност, както и нещо като веселие — сякаш се забавляваше много с него, но той го хареса.

— Нямаш представа колко интригуваща смес представляваш — сподели му то беззвучно. — Ако ти си прототипът на родените от човеци мъжки, ще има много сред нас, които ще изберат да имат само дъщери от човешките си партньори. И това ще е загуба.

— Има още няколко като него — каза му Дичаан на глас. — Изучи го. Може би ти ще смесиш първия такъв за Ло Тоат.

— Не знам дали бих искало.

Акин, който още беше в контакт с него, наруши връзката и отстъпи, за да го огледа. То искаше. Силно.

— Изучавай ме колкото желаеш — каза той. — Но споделяй колкото се може повече от наученото с мен.

— Размяна, Ека — каза то с удивление. — Ще ми е интересно да разбера колко възприемаш.

Акин не беше сигурен, че оолоито му харесва. То имаше приглушен, сух като хартия глас и отношение, което дразнеше Акин. За оолоито нямаше значение, че Акин без съмнение ще бъде мъжки индивид и че метаморфозата му е близо. За него той беше ека: безполово дете. Дете, което се опитва да участва в сделки за възрастни. Удивително. Но точно това Дичаан беше обещал на Тиикучак. Да получават помощ и знания и съвсем малко сериозно отношение. Можеше да се каже, че с тях щяха да се държат снизходително. Децата, които живееха в сигурното пространство на кораба, не трябваше да порастват толкова бързо, колкото тези на Земята. С изключение на младите оолои, които преминаваха през две метаморфози, разделени от юношеските им години, всеки имаше дълго и леко детство. Дори и оолоите не се изправяха пред сериозни трудности до момента, в който докажеха, че ще са оолои, а той настъпваше с юношеството им. Никой не ги отвличаше като бебета, нито пък ги разнасяше насам-натам за ръка или крак. Никой не ги заплашваше. Не им се налагаше да оцеляват сред добронамерени, но невежи бунтовници.

Акин погледна към Дичаан.

— Как е възможно да е добре да се държат с мен, все едно съм по-малък? — попита. — На какъв урок за тази група от моите хора би могло да ме научи снизхождението.

Нямаше да е толкова рязък, ако Лилит беше с него. Тя винаги настояваше за повече уважение към възрастните. Дичаан обаче просто отговори на въпросите му, както бе очаквал.

— Научи ги кой си. Сега те знаят само какво си. Това се отнася и за двама ви. — Той се съсредоточи за кратко върху Тиикучак. — Ти си тук и за да ги учиш, не само да се учиш от тях.

Което беше същото като казаното от Тайшокат, с тази разлика, че Тайшокат го бе казало като на много по-малко дете.

В същия момент, по необясними за него причини, Тиикучак го докосна и двамата изпаднаха отново в болезнена, дисонантна и почти пълна синхронизация.

— Ние сме и това — каза той на Тайшокат… докато чуваше същите думи от устата на Тиикучак. — Трябва ни помощ и за това нещо!

Тримата оанкали ги вкусиха и се отдръпнаха. Женската, Суро, прилепи телесните си пипала плътно до кожата си и заговори от името и на тримата.

— Чухме за този проблем. По-тежък е, отколкото си представях.

— Беше грешка да ги разделяме — каза Дичаан приглушено.

Мълчание. Какво можеше да каже? Случилото се бе резултат от съгласие, постигнато години по-рано. Решението бе взето от възрастните на Земята и Чкахичдак.

— Знам едно семейство от Тиеж с дете оолои — каза Суро.

Оанкалите нямаха мъжки и женски деца, но всяко младо оолои се наричаше дете оолои. Акин бе чувал тези думи през целия си живот. Сега възрастните щяха да намерят оолои дете за него и Тиикучак. При мисълта го побиха тръпки.

— Най-близките ми братя и сестри имат дете оолои — каза Тайшокат. — Но е младо. Току-що минало първата си метаморфоза.

— Прекалено младо е — каза Дичаан. — Трябва ни някое, което разбира добре себе си. Да остана ли, за да ви помогна с избора?

— Ние ще се справим — каза мъжкият, а пипалата прилепнаха плътно към тялото му. — Не е само един проблем за решаване. Довел си ни нещо много интересно.

— Доведох ви децата си — каза Дичаан тихо.

И тримата мигновено го докоснаха, вдъхнаха му увереност и придърпаха Акин и Тиикучак, за да му покажат, че това място ще е и техен дом, че тук за тях ще се грижат добре.

Акин отчаяно искаше да се върне в истинския си дом. Когато сложиха храната, той не яде. Тя не го вълнуваше. Когато Дичаан си тръгна, Акин едва се въздържа да не тръгне след него, настоявайки да го върне на Земята. Дичаан нямаше да го вземе. А никой от присъстващите нямаше да разбере защо той прави този жест. Никанж би разбрал, но Никанж беше на Земята. Акин погледна към оолоито от Тоат и видя, че то не му обръща внимание.

Сам и по-самотен дори от дните, прекарани с похитителите си, той легна и заспа.