Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (34)

4

Чкахичдак. Дичаан се качи с Акин и Тиикучак. Можеха просто да изпратят совалката обратно вкъщи. Беше се нахранила и запознала с няколко души, които наскоро бяха достигнали зрялост. Беше задоволена и нямаше нужда от упътване. Но Дичаан въпреки това тръгна с тях. Акин беше доволен. Нуждаеше се от родителя си от същия пол повече, отколкото би си признал.

Тиикучак, изглежда, също имаше нужда от Дичаан. Стоеше винаги до него в меката светлина на совалката. Организмът на совалката им бе създал обикновена сива сфера в себе си и ги бе оставил сами да решат дали искат да издигат платформи вътре, или подслони. Совалката поддържаше въздуха свеж, като ги снабдяваше с кислород и вземаше за свои нужди издишвания от тях въглероден диоксид. Можеше да използва и отпадъците, които произвеждаха, както и да ги храни с всичко, което опишат — също като Ло. Дори дете с едно-единствено функциониращо сетивно пипало беше способно да опише храните, които е яло, и да си поиска техни дубликати. Совалката щеше да ги синтезира, както правеше Ло.

Но само Дичаан можеше да се свърже истински със совалката и чрез сетивата й да изпита какво е да летиш през космоса. Той не можеше да сподели преживяното, преди да се е откъснал от совалката. След това хващаше Акин, държейки го здраво, все едно е бебе, и му показваше открития космос.

Акин се понасяше, чисто гол, завърташе се около оста си, напускаше влажната, камениста, сладка на вкус малка планета, която винаги бе обичал, и се връщаше към източника на живот, който беше негова жена, майка, сестра, убежище. Носеше новини за нея от едно от децата им — от Ло.

Но той беше в празния космос, заобиколен от чернота, поглъщащ невъзможно ярката светлина на слънцето, отдалечаващ се от синята дъга на Земята, усещащ с тялото си огромното количество далечни звезди. Те бяха нежни докосвания, а слънцето — силна, сграбчваща ръка, нежна и неизбежна. Никоя совалка не можеше да пътува толкова близо до звезда, след което да се измъкне от гравитационната й прегръдка. Само Чкахичдак успяваше, задвижена от слънцето вътре в нея: от изключително ефикасното си храносмилане, което не пропиляваше нищо.

Всичко беше ярко, кристалночисто, наситено до непоносимост. Всичко обстрелваше сетивата му. Впечатленията се сипеха като удари. Атакуваха го, биеха го, измъчваха го…

И свърши.

Акин не би могъл сам да го прекъсне. Сега лежеше, изнемощял от шока, без да се дразни от хватката на Дичаан, зажаднял за подкрепата му.

— Продължи само секунда — казваше Дичаан. — По-малко от секунда. И го омекотих за теб.

Лека-полека Акин започна да възвръща способността си да се движи и мисли.

— Защо се усеща така? — попита.

— Защо совалката чувства това, което чувства? Защо ние преживяваме чувствата й толкова силно? Ека, защо ти чувстваш това, което чувстваш? Как ще приеме твоите усещания едно коати или агути?

— Но…

— Совалката чувства това, което чувства. Усещанията й биха те наранили, може би осакатили или убили, ако ги приемеш пряко. А твоите реакции биха я объркали и отклонили от курса.

— А когато съм възрастен, ще мога да възприемам света през сетивата й, както ти?

— О, да. Ние никога не разменяме способностите си да работим с корабите. Те са ни много повече от партньори.

— Но… какво им даваме ние всъщност? Благодарение на тях ние пътуваме из космоса, но те могат да го правят и без нас.

— Ние ги изграждаме. Те също са част от нас, нали знаеш.

Той погали една гладка сива стена, след което се свърза с нея с няколко от пипалата по главата си. Акин осъзна, че моли совалката за храна. Доставянето й щеше да отнеме известно време, защото тя нямаше никакви запаси. Имаше случаи, в които заедно с човеците качваха и нужните им хранителни продукти, но това се дължеше на малкия опит, който някои совалки имаха в направата на задоволяващи човешките вкусове храни. Досега не бяха натровили или оставили гладен нито един пътник. Но понякога храната, която произвеждаха, имаше толкова странен вкус за човеците, че те предпочитаха да изкарат пътуването в глад.

— Тяхното начало е като нашето — продължи Дичаан.

Той докосна Акин с няколко протегнати надалече пипала от главата си и Акин се приближи още повече, за да получи образа на оанкалите в една от най-ранните им форми, ограничени от родната си планета и живота, възникнал там. Създали предците на корабите от собствените си гени и тези на много други животни. Интелектът им, когато се налагаше да го използват, беше все още оанкалски. Нямаше кораби оолои и затова свързването на половите им клетки се извършваше от оанкалско оолои.

— А конструкти оолои няма — каза Акин тихо.

— Ще има.

— Кога?

— Ека… когато сме по-сигурни за теб.

Акин се вторачи в него мълчаливо.

— Само за мен ли?

— За теб и останалите като теб. Вече всяко обменно село има по едно такова дете. Ако в скитанията си беше минал и през обменните села, щеше да знаеш.

Тиикучак се обади за първи път:

— Защо е толкова трудно човешки женски да родят мъжки конструкти? И защо родените от човеци мъжки са толкова важни?

— Трябва да им бъдат дадени повече човешки характеристики, отколкото на родените от оанкали мъжки конструкти — отговори Дичаан. — Иначе не биха могли да оцелеят в човешките си майки. И понеже трябва да са човеци до такава степен и все пак мъжки, а и от един момент нататък — способни да се размножават, в някои отношения те трябва да се доближат опасно много до това, да са изцяло човешки мъжки. Те носят в себе си много повече от Човешкото противоречие, отколкото всички останали хора.

Отново Човешкото противоречие. Или Противоречието, както най-често го наричаха оанкалите. Интелигентност и йерархично поведение. Нещо очарователно, съблазнително и смъртоносно. Причината за последната човешка война.

— Не усещам нищо от него в себе си — каза Акин.

— Ти още не си достигнал зрялост — каза Дичаан. — Никанж вярва, че си точно това, което то е имало намерение да създаде. Но хората трябва да видят работата му в пълнотата й, за да са готови да обърнат внимание на конструктите оолои и зрялостта на новия вид.

— Значи, това ще е оанкалски вид — каза Акин приглушено. — Ще израсне и ще се раздели на групи, както оанкалите винаги са правели. И представителите му ще се наричат оанкали.

— Това ще е оанкалски вид. Вгледай се в клетките на собственото си тяло. Ти си оанкали.

— А човеците ще изчезнат точно както са убедени, че ще се случи.

— Но ние ще сме оанкали. Те ще бъдат… нещо, което сме погълнали.

Дичаан легна, отпусна се и покани Тиикучак, което мигновено легна до него и зарови пипалата на главата си в неговите.

— Ти и Никанж — каза той на Акин. — Никанж казва на човеците, че са симбионти, а ти вярваш, че ние сме хищници. Ти какво погълна, Ека?

— Аз съм това, което Никанж е създал.

— И какво е погълнало то?

Акин гледа двамата известно време, чудейки се за взаимността, която споделят в момента, и за неговото неучастие в нея. Но той не искаше още едно болезнено, нехармонично сливане с Тиикучак. Не още. То щеше да възникне скоро и пак случайно. Седеше и ги наблюдаваше, опитваше се да ги види през очите на бунтовник. Постепенно започнаха да му изглеждат чужди, грозни, почти плашещи. Рязко разтърси глава, за да прогони илюзията. И преди бе успявал да я създаде, но никога така целенасочено или толкова перфектно.

— Те са погълнати — каза той тихо. — И това беше ненужно и нередно.

— Те живеят, Ека. В теб.

— Оставете ги да живеят в себе си!

Мълчание.

— Какво сме ние, че да можем да причиним това на цели раси? Не сме хищници? Не сме симбионти? Какво сме тогава?

— Раса, която расте и се променя. Ти си важна част от тази промяна. Ти представляваш опасност, от която може и да не оцелеем.

— Никого няма да нараня.

— Да не мислиш, че хората нарочно са унищожили цивилизацията си?

— Как според теб ще унищожавам аз?

— Не ти лично, ами мъжките, родени от човеци като цяло. И въпреки това трябва да има и такива като вас. Вие сте част от обмена. Нито една размяна досега не е била напълно безопасна.

— Да не искаш да кажеш — каза Акин намръщено, — че този нов клон на оанкалите, в който ще се превърнем, може да стигне до война и самоунищожение?

— Не мислим така. Оолоите са много внимателни, проверяват се сами, както и едно друго. Но ако грешат, ако са направили грешки, които са пропуснали да забележат, то тогава Динсо ще загинат в един момент. Тоат вероятно също ще изчезнат. Само Акджай ще оцелеят. Не е задължително унищожението да дойде от война. Тя беше просто най-бързото от многото изтребления, които очакваха човечеството, преди да ни срещне.

— Трябва да му се даде още един шанс.

— Има го. С нас. — Дичаан насочи вниманието си към Тиикучак. — Не съм ти позволявал да вкусиш възприятията на кораба. Искаш ли?

Тиикучак се поколеба, отвори уста, за да им покаже, че възнамерява да говори на глас.

— Не знам — каза накрая. — Да ги опитам ли, Акин?

Акин се изненада, че попита него. За първи път, откакто бяха стъпили на кораба, Тиикучак се обръщаше пряко към него. Прегледа чувствата си, за да намери отговор. Дичаан го бе разстроил, а и мразеше да го вкарват в друга тема на разговор така рязко. Но въпросът на Тиикучак не беше проява на фриволност. Трябваше да отговори.

— Да — каза. — Направи го. Боли и няма да ти хареса, но ще ти донесе нещо повече от болка, нещо, което ще изпиташ по-късно. Мисля, че може би… може би това усещане е сянка на това, което ще сме, когато пораснем и станем способни да възприемаме пряко. Струва си цената, която ще платиш. Заслужава си да го искаш.