Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (33)

3

Устроиха цяло пиршество навън в негова чест. Хората прекъснаха заниманията си и се събраха в центъра на селото заради него и Тиикучак. Тиикучак, изглежда, се забавляваше на празненството, а Акин просто чакаше то да мине. Маргит, за която се знаеше, че е на ръба на метаморфозата си, седна до него. Все още беше любимата му сестра, въпреки че напоследък тя прекарваше повече време със сестрата, с която беше свързана. Тя протегна сивата си ръка към него и той почти я беше хванал в своите, когато забеляза какво му показва тя. Винаги бе имала прекалено много пръсти за родено от човек дете: по седем на всяка ръка. Но ръката, която сега протягаше към него, имаше само пет дълги, тънки и сиви пръста.

Той се вторачи в нея, след което внимателно пое протегнатата ръка и я огледа. Нямаше рани и белези.

— Как…? — попита.

— Събудих се тази сутрин и ги нямаше. Нищо не беше останало, освен един нокът и малко сбръчкана мъртва кожа.

— Болеше ли те ръката?

— Усещането от нея беше приятно. И все още я чувствам така. Спи ми се, засега няма нещо друго. — Тя се замисли. — Ти си първият, на когото казвам.

Той я прегърна, едва успяваше да удържи сълзите си.

— Може би няма да те позная, когато се върна. Ти ще си някой друг, може би с партньори и бременна.

— Може и да съм с партньори и бременна, но ти ще ме познаеш. Ще се погрижа за това!

Той само я изгледа. Всеки се променяше, но съвсем ирационално, той не искаше тя да се променя.

— Какво има? — попита Тиикучак.

Акин не знаеше защо го прави, но след като погледна към Маргит и се увери, че няма нищо против, той хвана ръката й и я показа на Тиикучак.

Тиикучак, която, въпреки че бе родена от оанкали, изглеждаше много по-човешки от Маргит, започна да плаче. Целуна ръката и я пусна натъжено.

— Нещата ще се променят твърде много, докато ни няма — каза то, а сивото му лице беше мокро от тих плач. — Ще бъдем чужденци, когато се върнем.

Няколкото му малки сетивни пипала се събраха в буци по тялото му и то заприлича на онова, което Акин чувстваше вътре в себе си.

Сега и останалите се зачудиха какво има, а Лилит дойде при тях с изражение, което казваше, че вече знае какво става.

— Маргит? — каза тя нежно.

Маргит подаде ръка и се усмихна.

— Така си и помислих — каза Лилит. — Сега празненството е и твое. Ела.

Тя отведе Маргит, за да я покаже на другите.

Акин и Тиикучак се изправиха едновременно, без да говорят. Понякога вършеха неща в унисон, също като свързаните братя и сестри, но феноменът всеки път ги изненадваше и някак не успяваше да им донесе чувството за сигурност и спокойствие, което носеше на двойките, свързали се в ранно детство, както си му е редът. Сега обаче и двамата отидоха заедно при Айре, най-голямата им сестра. Тя беше зрял конструкт — най-възрастният такъв в Ло — и докато си говореше с един от оанкалските синове на Лий, бе съсредоточила няколко от пипалата на главата си върху тях, за да ги наблюдава. Тя бе родена на Чкахичдак. Беше минала през метаморфозата си на Земята, където се бе свързала с партньори и родила няколко деца. Това, което предстоеше на двамата, беше вече зад гърба й.

— Седнете до мен — каза Айре, когато те дойдоха при нея. — Ето тук.

Седнаха от двете й страни. Тя мигновено уви дългите пипала на главата си с тези на Тиикучак. Акин, както се бе оказало, имаше само едно истинско сетивно пипало и то, за негово неудобство, се намираше в устата му. На бунтовниците им харесваше, защото не им се налагаше да го гледат, но това пречеше на общуването му с оанкалите и конструктите. Той бързо бе станал прекалено голям, за да бъде държан в ръце.

Но Айре, бидейки Айре, просто го прегърна с една ръка и го придърпа към себе си така, че да му е лесно да се свърже с нея, докато тя използва телесните си пипала, за да направи връзката с него.

— Не знаем какво ще стане с нас — и той, и Тиикучак казаха в беззвучен унисон. И за двама им това беше вик от страх, а за Акин — и вик от безсилие.

Отнемаха му времето. Той познаваше жителите и езиците на едно китайско село от съпротивата, на едно игбо село, на три испаноговорещи села, населени с хора от много страни, на едно хинду селище и на две села, в които хора от различни държави говореха на суахили. Толкова много бунтовници. А имаше и още. Най-изненадващо го бяха прогонили от едно село с англоговорещи, защото е по-кафяв на цвят от местните. Така и не разбра защо, а и не посмя да помоли никого от Ло за обяснение. И въпреки това имаше бунтовници, които не беше виждал никога, чиито идеи не беше чувал, бунтовници, които вярваха, че единствената им надежда е в това, да крадат деца конструкти, ако не искат да изчезнат като вид. Разказваха се истории за село, чиито жители се събрали на площада и заедно пили отрова. Никой от тези, с които Акин бе разговарял, не бе могъл да му каже името на селото, но всеки бе чувал за него.

Щяха ли да са останали човеци за спасяване, когато най-накрая порасне достатъчно, за да уважават мнението му?

И ще изглежда ли самият той достатъчно човешки, за да ги убеди?

Или всичко бе глупост? Би ли могъл да им помогне изобщо, независимо от това, което предстоеше да се случи? Оанкалите нямаше да му попречат да направи нещо, което не смятат за носещо вреда. Но ако нямаха консенсус, нямаше и да му помогнат. А той не би могъл да помогне на хората сам.

Той не би могъл например да им осигури корабен организъм. Докато продължаваха да бъдат дотолкова човеци, че да отговарят на вярванията си, те нямаше как да могат да общуват с кораб. Някои от тях упорито вярваха, че корабите не са живи — че са структури от метал, които всеки би могъл да се научи да управлява. Не бяха го разбрали, когато Акин се бе опитал да им обясни, че корабите сами управляват себе си. И ти или се присъединяваш към тях, споделяйки опита им и позволявайки им да споделят твоя, или няма размяна. А ако няма такава, ти не съществуваш за корабите.

— Знаете, че трябва да си помагате един на друг — каза Айре.

Акин и Тиикучак се отдръпнаха по рефлекс.

— Не можете да бъдете това, което трябваше да сте, но пак можете да си помагате — Акин нямаше как да не усети увереността на Айре. — И двамата сте сами. И двамата ще сте чужденци. Вие сте като зърно грах, срязано на две. Позволете си да зависите един от друг за известно време.

Нито Акин, нито Тиикучак отговориха.

— Разделеното на половинки грахово зърно едно наранено нещо ли е, или две? — попита тя нежно.

— Не можем да се излекуваме един друг — каза Тиикучак.

— Метаморфозата ще ви излекува, а тя може би е по-близо, отколкото си мислите.

И те отново започнаха да се страхуват. Плашеше ги промяната, плашеше ги завръщането в един различен, неузнаваем дом. Страхуваха се да отидат на място, което ще е още по-малко тяхно, отколкото домът, който напускаха. Айре се опита да ги откъсне от страха:

— Ти, защо искаш да отидеш на Чкахичдак? — попита.

Тиикучак не искаше да отговаря. Акин и Айре получиха само силно негативно чувство от него.

— Там няма бунтовници — каза Айре. — Затова, нали?

Тиикучак не каза нищо.

— Ахажас казвала ли ти е, че ще си женска? — попита Айре.

— Още не.

— Искаш ли да бъдеш?

— Не знам.

— Мислиш, че може да ти се прииска да си мъжки?

— Може би.

— Ако искаш да си мъжки, трябва да останеш тук. Остави Акин да иде. Прекарай време с Дичаан, Тино и сестрите ти. Мъжки родители и сестри. Тялото ти ще знае как да реагира.

— Искам да видя Чкахичдак.

— Можеш да почакаш. Ще го видиш, след като се промениш.

— Искам да отида с Акин.

Отново се появи силното негативно чувство. Беше казало това, което не искаше да казва.

— Тогава сигурно ще станеш женска.

Тъга.

— Знам.

— Ти може би искаш да заминеш с Акин, защото все още се опитваш да излекуваш старата рана. Както споменах, на Чкахичдак няма бунтовници. Няма групи човеци, които да го разсейват и да отнемат от времето му. — Тя се съсредоточи върху Акин. — А ти? Тъй като ти трябва да заминеш, как се чувстваш по отношение на идването на Ти с теб?

— Не искам да идва.

По време на една толкова интимна форма на общуване не можеше да бъде казана успешно нито една лъжа. Единственият начин да се избегне неприятната истина, бе, като се избегне общуването изцяло и не се казва нищо. Но Тиикучак вече знаеше, че той не иска то да идва с него. Всеки знаеше. То го отблъскваше и в същото време привличаше по един така непонятен и некомфортен начин, че той не обичаше дори да го доближава. То изпитваше същите чувства към него. Би трябвало да е доволно, че той си заминава.

Айре трепна. Не прекъсна контакта между тях, но й се прииска. Усещаше дълбокото привличане-отблъскване, което изпитваха един към друг. Опита се да превъзмогне противоречивите емоции с помощта на собственото си спокойствие и на чувството за единност със своята сестра, което извика от спомените си. Акин разпозна чувството. Беше го забелязвал и у други преди. То нямаше силата да потуши обърканите усещания в него.

Айре прекъсна контакта с тях.

— Ти е право. Трябва да се качите горе заедно — каза тя с неловко шумящите си пипала. — Трябва да решите този проблем. Отвратително е, че другите са избрали това да ви сполети.

— Не знаем как да го разрешим — каза Акин, — освен като чакаме метаморфозата.

— Намерете оолои. Някое на ръба на зрелостта. Тук няма как да го направите. Не съм виждала юноши оолои тук от години.

— И аз не съм — каза Тиикучак. — Слизат след втората си метаморфоза. Какво биха могли да направят преди нея?

— Да премахнат с лекота обсесията ви един от друг. Ще видите. Дори и непораснали, те са… интересни.

Акин стана.

— Не искам оолои. Кара ме да мисля за чифтосване. Всичко става прекалено бързо.

Айре въздъхна и поклати глава.

— А как наричаш това, което правеше с всички онези жени от съпротивата?

— То беше различно. Нищо не можеше да се случи. Даже им казах, че нищо не може да се случи. Но те го искаха… надявайки се, че греша.

— Намерете си оолои с Ти. Ако не е зряло, не може да ви чифтосва… но може да ви помогне.

Оставиха я и се усетиха, че и двамата търсят с поглед, а след това се отправят към Никанж. В този момент Акин нарочно се откъсна от синхрона с Тиикучак. Това беше неприятен синхрон, който непрекъснато се получаваше случайно и който му носеше същото чувство, което бе изпитал, когато веднъж бе чул звуците от работилницата във Феникс, след като нещо доста сериозно се бе случило с триона, и трябваше да я затворят за няколко дни.

Той спря, а Тиикучак продължи. Олюля се и той разбра, че е почувствало същото откъсване, което бе усетил и той. Винаги се случваше така с тях. Той знаеше, че то обикновено е доволно, когато той напуска селото за седмици или месеци. Понякога, когато той си беше вкъщи, то не оставаше при семейството им, ами отиваше при други семейства, където това, да бъде само, да бъде аутсайдер, му се струваше по-поносимо.

Човеците нямаха идея до каква степен цялото общество на оанкалите и конструктите е изградено от групи от двама или повече души. Тейт не осъзнаваше какво е направила с отказа си да му помогне да се върне в Ло при Тиикучак. Вероятно и затова по време на нито едно от пътуванията си той не се бе връщал във Феникс.

Отиде при Лилит в момента, в който някой започна да я кара да разкаже някоя история. Тя седеше сама и не обръщаше внимание на молбите, въпреки че хората харесваха историите й. Паметта й я снабдяваше и с най-дребните детайли от предвоенната Земя и тя знаеше как да подреди всичко така, че хората да се смеят или плачат, или пък да се накланят напред, целите в слух, притеснени, че може да изпуснат някоя от предстоящите думи.

Тя погледна нагоре към него и не каза нищо, докато той сядаше до нея.

— Исках да се сбогуваме — каза й тихо.

Изглеждаше уморена.

— Мислех си за това, как Маргит пораства, за заминаването ви с Ти… Но трябва да заминете. — Тя хвана ръката му и я задържа. — Трябва да опознаете и оанкалската си страна. Но аз почти не мога да понеса мисълта, че ще изгубя може би последната година от детството ти.

— Надявах се, че ще се свържа с повече бунтовници — каза той.

Тя не отговори. Не обсъждаше с него посещенията му при бунтовниците. Понякога го предупреждаваше да внимава, друг път отговаряше на въпросите, които й задаваше. И той виждаше, че се притеснява за него. Но тя не правеше нищо от това по своя воля… нито той. Веднъж, когато бе напуснала селото за един от самотните си преходи, той я бе последвал и намерил седнала на един пън в очакване да я настигне. Пътуваха заедно няколко дни и тя му разказа историята си: защо името й е станало епитет сред англоговорещите бунтовници, как са я обвинявали за направеното от оанкалите, защото тя била човекът, чрез когото оанкалите решили да работят. Трябвало е да събужда от летаргичен сън групи от хора и да им помага да се ориентират в новите условия. Тогава само тя знаела оанкалски. Само тя била способна да отваря и затваря стени и да използва увеличената си от оанкалите сила, за да защитава себе си и другите. Това било достатъчно, за да я превърне в сътрудник, в предател в очите на собствения й вид. Било лесно да я винят, разказа му. Оанкалите били могъщи и опасни, а тя — не.

Сега го погледна в очите.

— Няма как да стигнеш до всички бунтовници — каза му. — Ако искаш да им помогнеш, вече имаш информацията от тях, която ти трябва. Сега е важно да научиш повече за оанкалите. Разбираш ли?

Той кимна бавно, а кожата му го засърбя там, където имаше сетивни петна, но не и пипала, които да се свият и да изразят напрежението, което чувстваше в себе си.

— Ако има нещо, което би могъл да направиш, сега е моментът да откриеш какво е то и как да го постигнеш. Научи всичко, което можеш.

— Ще науча. — Той сравни дългата й кафява ръка със своята и се зачуди как видимата разлика може да е толкова малка. Сигурно първите знаци на метаморфозата му щяха да бъдат новопоникнали пръсти или паднали от старите плоски човешки нокти. — Не бях мислил досега за пътуването като за нещо полезно.

— Направи го такова!

— Да. — Той се поколеба. — Наистина ли вярваш, че мога да помогна?

— А ти?

— Имам някакви идеи.

— Запомни ги. Правилно си постъпил, като не си ги споделял досега.

Беше добре да чуе от нея потвърждение на това, което смяташе за правилно.

— Ще дойдеш ли с мен на кораба?

— Разбира се.

— Сега.

Тя огледа празнуващите, селото. Част от хората се бяха събрали в къщата за гости, където някой разказваше история, а друга група бяха извадили флейти, тъпани, китари и малка арфа. Музиката им скоро щеше или да вкара разказвачите в една от къщите, или, което бе по-вероятното, да изкара всички навън, за да пеят и танцуват.

Оанкалите не обичаха музиката. Те започнаха да се оттеглят по къщите си — за да си запазят слуха, както се оправдаваха. Повечето конструкти се наслаждаваха на музиката също толкова, колкото и хората. Няколко оанкалско-родени мъжки конструкти бяха станали скитащи музиканти, чакани с нетърпение във всяко обменно село.

— Не съм в настроение за песни, танци или истории — каза той. — Да се разходим. Ще спя на кораба тази вечер. Сбогувах се с когото трябва.

Тя стана. Извисяваше се над него по начин, който го караше да се чувства странно защитен. Никой не ги заговори или придружи по пътя им вън от селото.