Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (30)

23

Десет дни след завръщането на Акин и Гейб, на мястото за разкопки дойде нова смяна събирачи. Оанкалите пристигнаха, докато и новата, и старата смяна бяха все още в лагера.

Никой не ги видя. Нямаше врява сред хората. Акин беше зает с почистването на една малка украсена кристална ваза, когато усети мириса на оанкали.

Той внимателно постави вазата в облицована с плат дървена кутия: кутия, която използваха специално за деликатни и особено красиви находки. Акин не беше чупил нито една от тях. Нямаше нужда и сега да го прави.

Как да постъпи? Ако човеците видят оанкалите, може да има сблъсъци. Човеците можеха толкова лесно да провокират смъртоносно ужилване от страна на оанкалите. Какво да прави?

Той забеляза Тейт и я извика. Тя копаеше много внимателно около нещо голямо и очевидно крехко. Използваше инструмент, който приличаше на дълъг тънък нож, и четка, направена от клонки. Не му обърна внимание.

Той отиде бързо при нея, облекчен, че наоколо няма никого.

— Трябва да тръгвам — прошепна. — Те са тук.

Тя за малко да забие ножа в ръката си.

— Къде?

— Натам.

Той погледна на изток, без да сочи.

— Естествено.

— Изведи ме оттук. Хората ще забележат, ако се отдалеча от лагера сам.

— Аз ли? Не!

— Ако не го направиш, някой може да загуби живота си!

— Ако го направя, този някой може да съм аз!

— Тейт. — Тя го погледна. — Знаеш, че няма да те наранят. Знаеш. Помогни ми. Опитвам се да спася твоите хора.

В очите й се четеше такава силна враждебност, че той залитна назад. Тя го грабна внезапно, вдигна го и тръгна на изток.

— Пусни ме — каза й. — Остави ме да вървя.

— Млъквай! — отвърна му. — Само ми кажи, когато ги наближа.

Той осъзна със закъснение, че тя бе ужасена. Едва ли се страхуваше да не я убият. Тя познаваше твърде добре оанкалите, за да го мисли. Какво беше тогава?

— Съжалявам — прошепна той. — Само теб се осмелих да помоля. Всичко ще е наред.

Тя си пое въздух, пусна го на земята и го хвана за ръка.

— Няма да е наред — каза. — Но ти не си виновен.

Минаха от другата страна на едно възвишение и се скриха от погледите в лагера. Там ги чакаха няколко оанкали и двама души. Единият от човеците беше Лилит. Другият… приличаше на Тино.

— О, Исусе Христе! — прошепна Тейт, щом зърна оанкалите.

Тя замръзна на място. Акин помисли, че може да се обърне и да избяга, но тя някак успя да не помръдне изобщо. Акин искаше да отиде при семейството си, но и той остана неподвижен. Не искаше да оставя Тейт сама и ужасена. Лилит дойде при тях. Придвижи се толкова бързо, че преди той да има време да реагира, тя вече се беше спряла до него, вече се бе навела и го бе вдигнала в ръцете си, и сега го прегръщаше толкова силно, че чак го болеше.

Не бе издала и звук. Остави Акин да вкуси врата й и да усети абсолютната сигурност, идваща от плът, позната му като собствената му.

— Чаках те толкова дълго — прошепна той накрая.

— Търсих те толкова дълго — каза тя с глас, който почти не звучеше като нейния. Целуна лицето му, погали го по главата и най-накрая отпусна прегръдката си. — Тригодишен — каза. — Толкова си голям. Не спирах да си мисля как си ме забравил… но знаех, че няма как да стане така. Знаех, че няма как.

Той се засмя на невъзможната идея да я забрави и я погледна, за да види дали плаче. Не плачеше. Разглеждаше го — дланите и ръцете му, краката му…

Един вик накара и двамата да погледнат нагоре. Тейт и другият човек стояха един срещу друг. Звукът беше името на Тино, извикано от Тейт.

Тино й се усмихваше неуверено. Не проговори, докато тя не го хвана за ръка и попита:

— Не ме ли позна? Тино?

Акин видя изражението на Тино и разбра, че той не я разпознава. Той беше жив, но му имаше нещо.

— Съжалявам — каза Тино. — Имах травма на главата. Помня голяма част от миналото си, но… някои спомени все още не са се завърнали напълно.

Тейт погледна към Лилит. Лилит отвърна на погледа, без следа от приветливост в очите.

— Опитали са се да го убият, когато са откраднали Акин — каза. — Главата му беше смазана, а черепът така натрошен, че едва оживя.

— Акин каза, че е мъртъв.

— Имал е сериозни основания да мисли така. — Тя направи пауза. — Струваше ли си да отнемате живота му, за да имате сина ми?

— Не беше тя — каза Акин бързо. — Тя ми е приятел. Мъжете, които ме откраднаха, се опитаха да ме продадат на много места, преди… преди във Феникс да поискат да ме купят.

— Повечето от похитителите му са мъртви — каза Тейт. — Единственият оцелял е парализиран. Сбиха се с нас. — Тя хвърли поглед на Тино. — Повярвай ми, ти и Тино сте отмъстени.

Оанкалите започнаха да си говорят беззвучно в момента, в който чуха това. Акин видя оанкалските си родители сред тях и му се прииска да отиде при тях, но искаше също така да отиде и при Тино, да го накара да си спомни за него, да го накара да бъде Тино отново.

— Тейт? — каза Тино, взирайки се в нея. — Ти ли…? Ти…?

— Аз съм — отговори му тя бързо. — Тейт Риналди. Изкара половината си детство в дома ми. Тейт и Гейб. Спомняш ли си?

— Донякъде. — Той се замисли. — Ти ми помогна. Тъкмо си тръгвах от Феникс и ти ми каза… каза ми как да стигна до Ло.

Лилит изглеждаше изненадана.

— Така ли е? — попита тя Тейт.

— Мислех, че в Ло ще е в безопасност.

— Трябваше да е. — Лилит пое дълбоко дъх. — Не бяхме имали похитители от години. Бяхме се отпуснали.

Ахажас, Дичаан и Никанж се отделиха от останалите оанкали и се присъединиха към човешката група. Акин не издържа. Протегна ръце към Дичаан и Дичаан го вдигна и задържа в прегръдката си за няколко минути, пълни с облекчение, припознаване и радост. Той не чуваше какво си говорят хората, докато двамата с Дичаан бяха вплетени един в друг посредством всички сетивни пипала на Дичаан, които можеха да го достигнат, и езика на Акин. Акин научи как Дичаан е намерил Тино и се е борил за живота му, след което се е прибрал вкъщи и е разбрал, че съвсем скоро ще се роди детето на Ахажас. Семейството не било способно да търси. Другите тръгнали да го издирват. В началото.

— Защо ме оставихте толкова дълго сред тях? За да ги изуча ли? — попита Акин без думи.

Свободните пипала на Дичаан започнаха да шумолят от притеснение.

— Имаше консенсус — каза той. — Всички освен нас сметнаха, че така е най-добре. Досега не сме оставали сами по този начин. Другите бяха изненадани, че не приемаме общата воля, но грешаха. Дори самото им желание да те изложат на риск беше грешка!

— Другото дете?

Мълчание. Тъга.

— То те помни като нещо, което е тук, а после го няма. Никанж те поддържаше в мислите му за известно време, а ние те търсехме. Започнахме да търсим в момента, в който вече можехме да оставим детето. Никой не искаше да ни помогне досега.

— А защо сега? — попита Акин.

— Хората смятат, че си научил достатъчно. И осъзнаха, че са те лишили от новото дете.

— Вече… е твърде късно за свързване.

Той знаеше, че е така.

— Да.

— Тук имаше две сестри конструкти.

— Знаем. Те са добре.

— Видях какво споделят двете, какво значи за тях. — Той спря за момент, докато си спомняше с желание. — Никога няма да имам това.

Без да го осъзнава, започна да плаче.

— Акин, ще имаш нещо много подобно, когато намериш партньор. А дотогава имаш нас.

Самият Дичаан знаеше колко малко е това. Щяха да минат дълги години, преди Акин да е достатъчно възрастен, че да се размножава. А и свързването с родители беше различно от това с брат или сестра. Нищо, което бе докосвал някога, не бе толкова сладко, колкото това свързване.

Дичаан го подаде на Никанж, а Никанж извлече от него цялата информация, която беше събрал за растения и животни, за ямата на събирачите. Оолоите можеха да получават такава информация със светкавична скорост. Тяхна работа бе да поемат и асимилират събраното от другите. Те сравняваха познати форми на живот с такива, които са живели преди или биха могли да съществуват. Улавяха промените и откриваха нови видове, които можеше да бъдат разбрани, смесени и използвани според нуждата от тях. Мъжките и женските отиваха при оолоитата си със складираната от тях биологична информация. Оолоите вземаха тази информация и даваха силно удоволствие в замяна. Вземането и даването бяха един и същи жест.

Акин бе изпитвал леки форми на този обмен с Никанж през целия си живот, но сегашното преживяване го накара да осъзнае колко малко е знаел досега за това, какво може да вземе и да ти даде едно оолои. Вплетен в Никанж, той забрави за известно време болката от отреченото му свързване с новото дете. Когато отново бе способен да мисли, той разбра защо хората ценяха оолоите. Мъжките и женските не събираха информация само за да доставят удоволствие на оолоито и да получат такова от него. Те я събираха, защото имаха нужда да го правят и самата дейност им носеше удоволствие.

И все пак те знаеха, че в един момент оолоито трябва да вземе информацията и да я координира така, че да може да бъде използвана от всички. В един момент оолоито трябва да им даде усещането, което единствено оолои може да даде. Дори човеците се поддаваха на тази съблазън. Те не можеха целенасочено да събират специфичната биологична информация, която оолоито търсеше, но можеха да споделят с оолоито какво са яли, вдишали или поели през кожата си наскоро. Можеха да споделят всички промени, настъпили в тялото им след последния им контакт с оолоито. Не разбираха какво дават на оолоито. Но знаеха какво им дава то. Акин разбираше точно какво дава на Никанж. И за първи път започна да разбира какво му дава оолоито в замяна. Това нещо не би могло да заеме мястото на една постоянна близост, каквато имаха Амма и Шкахт. Нищо не би могло. Но то пък беше по-силно от всичко, което той познаваше в опита си. В него имаше облекчение за болката му и намек за излекуване в далечното му зряло бъдеще.

По някое време по-късно Акин отново започна да усеща присъствието на тримата човеци. Те седяха на земята и си говореха. На хълма зад тях, на възвишението, което ги скриваше от събираческия лагер, бе застанал Гейб. Очевидно нито един от човеците не го беше забелязал още. Но оанкалите със сигурност знаеха, че е там. Той гледаше Тейт, без съмнение съсредоточен върху жълтата й коса.

— Не казвай нищо — каза му без думи Никанж. — Остави ги да говорят.

— Той й е партньор — прошепна Акин на глас. — Страхува се, че тя ще дойде с нас и ще го напусне.

— Да.

— Пусни ме да отида и да го доведа.

— Не, Акин.

— Той е приятел. Разведе ме из хълмовете. Благодарение на него имах толкова информация за теб.

— Той е бунтовник. Няма да му дам възможност да те използва като заложник. Не осъзнаваш колко си ценен.

— Той не би го направил.

— Ами ако просто те грабне, изтича от другата страна на хълма и извика приятелите си? В лагера има оръжия, нали?

Мълчание. Гейб би могъл да постъпи така, ако си помисли, че губи едновременно и Акин, и Тейт. Би могъл. Точно както бащата на Тино бе събрал приятелите си и убил толкова много хора, въпреки убеждението си, че нищо, което ще направи, не би върнало Тино, нито дори би го отмъстило както трябва.

— Ела с нас! — казваше Лилит. — Харесваш децата, нали? Ще имаш свои. Ще ги научиш на всичко, което знаеш за Земята от миналото.

— Преди не говореше така — каза Тейт тихо.

Лилит кимна.

— Мислех, че вие, бунтовниците, ще откриете отговор. Надявах се на това. Но, господи, единственият ви отговор засега е да крадете децата ни. Същите тези деца, които не искате да имате, защото се смятате за прекалено съвършени. Какъв смисъл има в това?

— Мислехме… мислехме, че те ще могат да имат деца без оолои.

Лилит пое дълбоко дъх.

— Никой не го прави без оолои. Те са се погрижили за това.

— Не мога да се върна при тях.

— Не е зле — каза Тино. — Различно е от това, което очаквах.

— Знам какво е! Знам много добре. Както и Гейб. И не мисля, че каквото и да кажа, ще го убеди да се подложи на това отново.

— Викни го — каза Лилит. — Той е там, на хълма.

Тейт погледна нагоре, видя Гейб. Стана.

— Трябва да тръгвам.

— Тейт! — извика Лилит настоятелно.

Тейт се обърна.

— Доведи го при нас. Нека да поговорим. Нищо лошо няма да се случи.

Но Тейт не искаше. Акин виждаше, че тя няма да го доведе.

— Тейт — викна й той. — Тя го погледна, след това бързо извърна очи. — Ще направя това, което обещах — каза й. — Аз не забравям нищо.

Тя дойде при него и го целуна. Не изглеждаше притеснена от факта, че Никанж още го държеше.

— Ако поискаш — каза Никанж, — родителите ми ще слязат от кораба. Те не са си намерили други човешки партньори.

Тя изгледа Никанж, но не му каза нищо. Изкачи хълма и тръгна надолу от другата страна, без дори да се спре и да каже дума на Гейб. Той я последва и двамата изчезнаха зад хълма.