Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (3)

3

Акин прекарваше по част от деня с всеки от родителите си. Лилит го хранеше и учеше. Другите само го учеха, но той ходеше при всички с желание. Ахажас обикновено го държеше след Лилит. Ахажас беше висока и широка. Носеше го все едно не забелязваше колко тежи. Никога не бе усетил умора у нея. И знаеше, че на нея й харесваше да го носи. В момента, в който тя забиваше влакънцата на сетивните си пипала в него, той започваше да изпитва удоволствие. Тя беше първата, която можеше да достигне до него по този начин, с нещо повече от прости емоции. Тя беше първата, която му даде мултисензорни образи и сигнализиращи налягания и му помогна да разбере, че му говори без думи. Докато растеше, той осъзна, че Никанж и Дичаан също правеха така. Никанж го бе правило още преди раждането му, но тогава той не бе разбрал. Ахажас беше достигнала до него и го беше научила бързо. Посредством образите, които създаваше за него, той научи за детето, което растеше в нея. Тя му показа негови образи и дори успя да покаже самия него на бебето. То имаше няколко присъствия: всичките му родители, освен Лилит. Имаше и него. Роднина.

Той знаеше, че ще бъде мъж, когато порасне. Разбираше мъжкото, женското и оолои. И знаеше, че тъй като той ще бъде мъж, нероденото дете, което ще започне живота си приличащо много по-малко на човек от него, в един момент ще стане жена. В това имаше баланс, някаква естественост, които му харесваха. Той трябва да има сестра, с която да израсне — сестра, но не и оолои роднина. Защо? Чудеше се дали детето в Ахажас ще стане оолои, но Ахажас и Никанж го увериха, че няма. И не пожелаха да му кажат откъде знаят. Значи, тази роднина ще се превърне в сестра. Щяха да минат години, преди да развие пола си, но той вече го мислеше като „нея“.

Дичаан обикновено го вземаше, след като Ахажас го е върнала на Лилит и Лилит го е нахранила. Дичаан го учеше за непознатите.

Първо за по-големите му роднини, някои от тях родени от Ахажас и ставащи все повече човеци, и някои родени от Лилит и ставащи все повече оанкали. След това за децата на по-възрастните роднини и накрая, което беше плашещо: хора, които не бяха роднини. Акин не можеше да разбере защо някои от несвързаните приличаха повече на Лилит, отколкото Джоузеф. И нито един от тях не беше като Джоузеф.

Дичаан прочете неизреченото объркване на Акин.

— Разликите, които откриваш между човеците — между групите човеци — са резултат от изолация и кръвосмешение, мутация и адаптация към различните среди на Земята — каза той, илюстрирайки всяка представа с няколко бързи множествени образа. — Джоузеф и Лилит са родени в различни части на този свят — родили са се в отдавна разделили се народи. Разбираш ли?

— Къде са хората на Джоузеф? — попита на глас Акин.

— Сега те имат села на югоизток. Наричат се китайци.

— Искам да ги видя.

— Ще ги видиш. Може да пътуваш до тях, когато пораснеш. — Дичаан не обърна внимание на притока на фрустрация, идващ от Акин. — И един ден ще те заведа при кораба. Тогава ще можеш да видиш и разликите между оанкалите. — Той изпрати на Акин образ на кораба — необятна сфера, изградена от огромни, все още растящи многостранни плочки, подобно на черупка на костенурка. В действителност това беше външната черупка на живо същество. — Там — каза Дичаан — ще видиш оанкали, които никога няма да дойдат на Земята за обмен с човеците. Засега те се грижат за кораба по начин, който изисква различна физическа форма.

Той изпрати на Акин образ, а Акин го оприличи на огромна гъсеница.

Акин излъчи бездумен въпрос.

— Говори на глас — каза му Дичаан.

— Дете ли е? — попита Акин, мислейки за промените, през които преминаваха гъсениците.

— Не. Възрастно е. По-голямо е от мен.

— Може ли да говори?

— С образи, с тактилни, биоелектрически и биолуминесцентни сигнали, с феромони и с жестове. Може да жестикулира с десет крайника наведнъж. Но частите на гърлото и устата му не могат да произвеждат реч. И е глухо. Налага му се да живее на места, където има страшно много шум. Родителите на моите родители бяха в такава форма.

На Акин това му се струваше ужасно — оанкали, които са принудени да живеят в грозна форма, която дори не им позволяваше да могат да чуват или говорят.

— Това, което са те, е толкова естествено за тях, колкото и това, което си ти, е за теб — каза му Дичаан. — И те са много по-близо до кораба, отколкото ние можем да бъдем. Те са негови спътници и познават тялото му по-добре, отколкото ти своето. Когато бях малко по-голям от теб, исках да съм един от тях. Те ми позволиха да вкуся частица от връзката им с кораба.

— Покажи ми.

— Не още. Това е много силно нещо. Ще ти покажа, когато пораснеш още малко.

Всичко щеше да се случи, когато порасне. Трябва да чака! Трябва винаги да чака. Акин престана да говори, ядосан. Не можеше да спре да чува и да си спомня всичко, което Дичаан му каза, но щеше да може да говори отново с Дичаан чак след дни.

И все пак Дичаан бе този, който започна да го оставя на грижите на по-възрастните му сестри, позволявайки му да ги изучава, докато те подробно изучаваха него. Любимата му сред тях беше Маргит. Тя беше на шест години — твърде малка, за да го носи дълго, но на него му стигаше да го качи на гърба си или да го държи на скута си, докато й е удобно. Тя нямаше сетивни пипала като неговите оанкали сестри, но имаше гроздове чувствителни бучки, които може би щяха да се превърнат в пипала, когато порасне. Тя можеше да съединява някои от тях с гладките, невидими сетивни пространства върху кожата му и тогава двамата обменяха образи и емоции заедно с думите. Тя можеше да го научи.

— Трябва да внимаваш — каза му, докато отиваха към семейния дом, за да се скрият от проливния следобеден дъжд. — Очите ти не следят нещата през голяма част от времето. Можеш ли да виждаш с тях?

Той се замисли.

— Мога — каза, — но не го правя винаги. Понякога е по-лесно да видя нещата с други части на тялото.

— Когато пораснеш, от теб ще се очаква да обръщаш лицето и тялото си към хората, с които говориш. Дори и сега трябва да гледаш към човеците с очите си. Ако не го правиш, те започват да ти крещят или да повтарят думи, защото не са сигурни, че вниманието ти е насочено към тях. Или престават да ти обръщат внимание, защото мислят, че правиш същото.

— Никой не е постъпвал така с мен.

— Ще. Просто изчакай да мине фазата, през която се опитват да общуват с теб с глупашкия говор.

— Бебешкия ли имаш предвид?

— Човешкия!

Мълчание.

— Не се притеснявай — заговори тя след малко. — На тях съм ядосана, не на теб.

— Защо?

— Обвиняват ме за това, че не изглеждам като тях. Те не могат да се спрат да го правят, а аз не мога да се спра да ги презирам. Не знам кое е по-лошото — тези, които се свиват, ако ги докосна, или онези, които се преструват, че всичко е наред, докато се свиват отвътре.

— Какво чувства Лилит?

Акин попита само защото вече знаеше отговора.

— За нея може спокойно да изглеждам и като теб. Помня, когато бях горе-долу на твоята възраст и тя се чудеше как ще си намеря партньор, а Никанж й каза, че докато порасна, ще има немалко мъжки като мен. Тя не каза нищо повече след това. Само ми казва да се движа с конструктите. И аз това и правя основно.

— Човеци като мен — каза той. — Предполагам, защото изглеждам като тях.

— Просто не забравяй да ги гледаш с очите си, когато ти говорят или ти на тях. И внимавай с вкусването им. Няма да ти се разминава дълго. Да не говорим, че езикът ти не изглежда човешки.

— Човеците казват, че не трябва да е сив, но не разбират колко различен е всъщност.

— Не ги оставяй да отгатват. Може да бъдат опасни, Акин. Не им показвай всичко, което можеш да правиш. Но… бъди с тях, когато имаш възможност. Изучавай поведението им. Може би ще събереш неща за тях, каквито ние не можем. Ще е грешка, ако каквото и да е от това, което представляват, бъде изгубено.

— Краката ти ще заспят — отбеляза Акин. — Уморена си. Трябва да ме занесеш при Лилит.

— След малко.

Той осъзна, че тя не искаше да го оставя. Той нямаше нищо против това. Тя беше, както казваха хората, сива и в брадавици — по-различна от повечето деца, родени от човеци. А тя можеше да чува толкова добре, колкото всеки конструкт. Улавяше всеки шепот, който искаше или не искаше да чуе, и ако се намираше близо до човеци, те, рано или късно, започваха да говорят за нея. „Ако изглежда толкова зле сега, на какво ще прилича след метаморфозата?“, така започваха. След това я обсъждаха или съжаляваха, осъждаха или подиграваха. По-добре да прекара още няколко спокойни минути с него.

Пълното й човешко име беше Маргита Ияпо Домонкос Каалниканжло. Маргит. Тя споделяше с него всичките му четирима живи родители. Човешкият й баща обаче беше Видор Домонкос, а не мъртвият Джоузеф. Видор — някои хора му викаха Виктор — се беше преместил в едно селище няколко мили нагоре по реката, когато двамата с Лилит си бяха омръзнали. Идваше два или три пъти годишно, за да види Маргит. Не му харесваше как изглежда, но я обичаше. Тя беше видяла, че това е така, и Акин беше сигурен, че е разчела емоцията му правилно. Той никога не се беше срещал с Видор. При последното посещение на мъжа Акин беше все още твърде млад за контакт с непознати.

— Ще кажеш ли на Видор да ми позволи да го докосна, когато дойде пак да те види? — попита Акин.

— Татко ли? Защо?

— Искам да те намеря в него.

Тя се засмя.

— Имаме много общо с него. Но той не обича да го изследват. Казва, че няма нужда разни неща да ровят в кожата му. — Тя се поколеба. — И наистина го мисли. Позволи ми да го направя само веднъж. Просто говори с него, ако го срещнеш, Акин. В някои отношения той може да бъде също толкова опасен, колкото всеки друг човек.

— Твоят баща?

— Акин… Всички те! Не си ли изследвал някой от тях? Не можеш ли да го усетиш?

Тя му подаде сложен образ. Той го разбра само защото бе изследвал няколко души сам. Човеците бяха неустоимо, съблазнително, смъртоносно противоречие. Той усещаше привличане към тях, но осъзнаваше и предупреждението, което отправяха. Да докоснеш човек в дълбочина — да вкусиш такъв — раждаше точно това чувство.

— Знам — рече. — Но не разбирам.

— Говори с ооан. То знае и разбира. Говори и с майка. Тя знае повече, отколкото си признава.

— Тя е човек. Не мислиш, че и тя е опасна, нали?

— Не и за нас. — Тя се изправи с него. — Ставаш по-тежък. Ще е много хубаво, когато се научиш да ходиш.

— Да. Ти на колко беше, когато започна?

— Малко повече от година. Ти си почти на толкова.

— Девет месеца.

— Да. Жалко, че не можа да се научиш да ходиш с лекотата, с която се научи да говориш.

Тя го върна при Лилит, която го нахрани и му обеща да го вземе със себе си в гората.

Лилит вече му даваше хапки твърда храна, но той продължаваше да изпитва голямо удоволствие от кърменето. Мисълта, че един ден тя няма да му позволи да суче, го плашеше. Не искаше да пораства чак толкова много.