Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (25)

18

Спа гол на пода, докато Тейт не го намери на сутринта. Тя го събуди, вдигайки го, и се изненада, когато той уви ръце около врата й и отказа да я пусне. Не се разплака, не каза нищо. Вкуси я, но не за да я изследва. По-късно той осъзна, че се бе опитал да се превърне в нея, да се свърже с нея, както би направил с най-близките си брат или сестра. Това бе невъзможно. Той се стремеше към съюз, който човеците му бяха отнели. Струваше му се, че това, от което има нужда, е отвъд обсега му, съвсем малко след последната крачка, която бе неспособен да направи, също както с майка му.

Както и с всеки. Можеше да знае само толкова, не повече, да почувства само толкова, не повече, да се сближи само дотук, не повече.

В отчаянието си взе всичко, което можеше. Тя не беше способна да го утеши или да разбере в каква дълбочина я възприема той. Но можеше, като просто позволи привързването му, да отклони вниманието му от самия него, от собственото му нещастие.

С изключение на началното трепване от изненада, Тейт не се опита да го откъсне от себе си. Той не знаеше какво направи тя. Всичките му сетива бяха съсредоточени върху световете в клетките на тялото й. Не знаеше колко време бе прекарал замръзнал в прегръдката й, без да мисли, без да разбира, без да го интересува какво прави тя, стига да не му пречи.

Когато най-накрая се откъсна от нея, установи, че тя е седнала върху една постелка на пода и се е облегнала на стената. Не беше престанала да го придържа с ръката си, а нея бе положила върху коленете си. Сега, когато той се изправи и ориентира, тя хвана брадичката му с пръсти и обърна лицето му към себе си.

— Добре ли си? — попита.

— Да.

— Какво имаше?

Той не каза нищо за момент, само огледа стаята.

— Всички са на закуска — каза тя. — Изтърпях си редовната лекция колко много те глезя, която днес продължи повече от обикновено. Хайде, сега ми разкажи какво точно се случи.

Тя го сложи до себе си и го погледна в очакване. Очевидно не знаеше, че момичетата ги няма. Може би никой още не беше забелязал благодарение на сутрешния навик и на тримата да пасат. Не можеше да й каже. Амма и Шкахт трябваше да имат колкото се може повече преднина.

— За мен е твърде късно да се свържа със сестра ми — каза той, без да лъже. — Мислех си за това снощи. Чувствах се… Самотен не е съвсем точната дума. Беше по-близо до това… нещо да е умряло.

Всяка дума беше истина. Просто отговорът му не беше пълен. Амма и Шкахт бяха отключили чувствата му — съюзът между двете, бягството им…

— Къде са момичетата? — попита Тейт.

— Не знам.

— Избягали ли са, Акин?

Той извърна очи. Защо винаги беше толкова трудно да скриеш нещо от нея? Защо той така силно се стремеше да не я лъже?

— Господи — каза тя и тръгна да става.

— Чакай! — каза Акин. — Щяха да ги оперират тази сутрин. Неси и приятелите им се готвеха да ги хванат, докато се хранят, и да ги скрият и да отрежат сетивните им пипала.

— Да бе!

— Наистина! Чухме ги снощи! Йори не искаше да им помогне, но те щяха да го направят въпреки това. Щяха да им дадат царевично уиски и…

— Домашнярката ли?

— Какво?

— Смятали са да напият момичетата?

— Не биха могли.

Тейт се намръщи.

— Щяха ли да им дадат домашнярката… уискито?

— Да. Но то нямаше да ги напие. Виждал съм пияни човеци. Не мисля, че каквото и да изпием ние, ще има такъв ефект върху нас. Телата ни биха изхвърлили напитката.

— А какъв ефект щеше да има върху момичетата?

— Щеше да ги накара да повръщат и уринират много. Не е силна или смъртоносна. Вероятно ще я изхвърлят почти непроменена. Но ще пишкат много.

— Това си е доста силна напитка.

— Имам предвид… имам предвид, че не е смъртоносна отрова. Човеците могат да я пият, без да умират. Ние можем да я пием, без да я повръщаме, ако я затворим в част от тялото си, за да й попречим да ни навреди.

— Значи, няма да им навреди… в случай че Неси ги хване.

— Няма. Но няма да им хареса. А и Неси не ги е хванала.

— Откъде знаеш.

— Чух я. Пита хората къде са момичетата. Никой не ги е виждал. Тя започва да се притеснява.

Тейт не каза нищо. Вярваше му, разбираше го.

— Нямаше да й позволим да го направи. Трябваше само да ми кажеш.

— Щеше да я спреш сега — съгласи се той. — Тя щеше да продължи да опитва. След време хората щяха да започнат да й вярват. Те правят това, което тя иска.

Тя поклати глава.

— Не и този път. Твърде много от нас не бяха съгласни с нея за това. Това са малки момиченца, за бога! Акин, ние можем да пропилеем цели дни в търсене, но ти би могъл да ги проследиш по-бързо с оанкалските ти слух и зрение.

— Не.

— Да. О, да! Колко далече, мислиш, ще стигнат момичетата, преди нещо да им се случи? Те не са много по-големи от теб. Ще умрат там!

— Аз няма да умра. Защо те да умират?

Мълчание. Тя го погледна навъсено.

— Искаш да кажеш, че можеш да стигнеш до къщи от тук?

— Мога, ако никой човек не ме спре.

— И мислиш, че никой няма да спре момичетата?

— Мисля… мисля, че те са изплашени. Достатъчно изплашени, че да жилят.

— Господи.

— Какво би направила, ако някой иска да ти извади очите, а ти имаш пушка?

— Мислех, че новите видове са над тези неща.

— Те са изплашени. Искат само да се приберат у дома. Не искат никой да ги реже.

— Да. — Тя въздъхна. — Обличай се. Отиваме на закуска. Всеки момент ще се вдигне врява.

— Не мисля, че ще намерят момичетата.

— Ако казваш истината, надявам се да не ги намерят. Акин? — Той зачака, знаейки какво ще го попита. — Защо не те взеха с тях?

— Аз съм прекалено малък. — Той се отдалечи от нея, намери панталонките си в съседната стая и ги обу. — Нямаше да мога да работя с тях така, както те действат една с друга. Щяха да ги хванат заради мен.

— Искаше ли да тръгнеш с тях?

Мълчание. Ако тя не знаеше, че е искал да тръгне, че е искал да го направи с цялото си сърце, значи, беше глупава. А тя не беше.

— Чудя се защо, по дяволите, твоите хора не идват за теб — каза тя. — Знаят по-добре от мен какво те оставят да преживееш.

— През какво те ме оставят? — попита той, изумен.

Тя въздъхна.

— Добре, ние. Каквото и да ти носи това признание. Оанкалите ни принудиха да станем такива. Ако не се бяха намесили, щяхме да имаме собствени деца. Щяхме да водим нашия си начин на живот, а те — техния си.

— Някои от вас щяха да ги нападнат — каза Акин тихо. — Според мен щеше да се наложи някои човеци да ги нападнат.

— Защо?

— Защо човеците се нападат едни други?

Изведнъж отвън долетяха крясъци.

— Така — каза Тейт. — Разбрали са, че момичетата ги няма. Всеки момент ще нахлуят тук.

Още не беше свършила да говори, когато Мейси Уилтън и Неси Ройбал се появиха на вратата и започнаха да оглеждат стаята.

— Да си виждала момичетата? — попита Мейси.

Тейт поклати глава.

— Не, не сме излизали.

— А видя ли ги изобщо тази сутрин?

— Не.

— Акин?

— Не.

Щом Тейт беше сметнала, че е най-добре да се лъже, значи, и той щеше да лъже — макар че все още нито един от двама им не бе започнал с лъжите.

— Чух, че не ти е добре, Акин — каза Неси.

— Сега съм добре.

— От какво ти стана лошо?

Той се вторачи в нея с тихо отвращение и се зачуди какъв отговор би бил най-безопасен.

Тейт заговори с необичайна нежност:

— Сънувал е сън, който го е разтревожил. Сън за майка му.

Неси вдигна една вежда скептично.

— Не знаех, че сънуват.

Тейт кимна и се усмихна леко.

— А защо да не, Неси? Той е поне толкова човек, колкото си и ти.

Жената направи крачка назад.

— Би трябвало да си навън и да помагаш в търсенето на момичетата! — каза. — Кой знае какво им се е случило!

— Може би някой е решил да последва съвета ти и да ги хване, за да отреже сетивните им пипала.

— Моля? — учуди се Мейси.

Беше отишъл в стаята, където спяха той, момичетата и съпругата му. Сега излезе от нея, забил поглед в Тейт.

— Тя има вулгарно чувство за хумор — каза Неси.

Тейт издаде неясен звук.

— Напоследък нямам никакво чувство за хумор, когато стане дума за нещо, свързано с теб. — Тейт се обърна към Мейси. — Тя продължаваше да настоява да ампутират пипалата на момичетата. Не е преставала да говори на събирачите за това. — Вече гледаше право към Неси: — Хайде, отречи го.

— И защо да не го правя? Ще са по-добре без тях… по-човешки!

— Също толкова по-добре, колкото ще си ти без очи! Хайде да ги потърсим, Мейси. Моля се на Бог да не са чули нещата, които Неси изрече.

Акин тръгна след нея, удивен. Беше хвърлила вината за бягството на момичетата точно където трябваше, без да го намесва изобщо. Тя го остави при един събирач, който си беше контузил коляното, и се включи в търсенето, все едно беше напълно убедена, че ще намерят момичетата бързо.