Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (12)

5

Дичаан помогна на Ахажас да заеме седнала поза, след което застана зад нея, за да може да се облегне на него, ако поиска. Досега не беше имало такъв случай. Но тя имаше нужда той да е до нея, да е в контакт с него по време на този акт: раждането на детето й. Искаше всичките й партньори да са близо до нея, да я докосват, да може да се свърже с тях и да усети онези части от детето, които са дошли от тях. Можеше да оцелее и без този контакт, но не би било добре нито за нея, нито за детето. При самотните раждания на бял свят се появяваха деца, които проявяваха склонности да станат оолои. Беше твърде рано за конструирането на оолои. Едно такова дете би било изпратено на кораба, където да израсне сред роднини от Ло там.

Лилит беше приела това. Беше споделяла всички раждания на Ахажас, както и Ахажас — нейните. Тя коленичи до Дичаан, съвсем малко зад Ахажас. Чакаше с престорено търпение детето да открие пътя си от тялото на Ахажас. Първо Тино трябваше да бъде транспортиран до кораба за лечение. Вероятно нямаше да умре. Щеше да се възстанови физически и емоционално в рамките на кратък период, прекаран в летаргичен сън. Но сигурно щеше да изгуби част от паметта си.

След това, когато го бяха отнесли и Лилит беше готова да се присъедини към търсещите Акин, детето на Ахажас реши да се ражда. Така беше с всички деца, независимо дали бяха човешки, или оанкалски. Когато телата им бяха готови, започваха да настояват да се родят. Единайсет месеца за родените от човек, вместо първоначалните девет. Петнайсет месеца на родените от оанкали, вместо първоначалните осемнайсет. Човеците бяха бързи във всичко. Бързи и потенциално смъртоносни. И при двете страни ражданията на конструкти трябваше да са по-внимателно конвенционални, отколкото ражданията на човеци или оанкали. Оолоито трябваше да симулира отсъстващите родители. Светът трябваше да бъде разкрит много бавно, след като детето опознаеше родителите си. Лилит не можеше просто да асистира раждането и да си тръгне. Никанж беше направило всичко, което можеше, за да симулира Джоузеф и едновременно с това да бъде себе си за детето. Повече от това би довело до несигурност… и опасност за детето конструкт.

Никанж търсеше със сетивните си ръце мястото, от което детето ще се появи в един момент. Човешкият начин на раждане при Лилит беше по-прост. Детето се появяваше през съществуващ отвор — един и същи всеки път. Раждането му носеше болка на Лилит, но Никанж винаги я отнемаше. Ахажас нямаше отвор за раждане. Детето й само трябваше да намери пътя си навън. От това Ахажас не я болеше, но отслабваше силите й непрекъснато, караше я да иска да седне, караше я да съсредоточава цялото си внимание върху това, да следи напредъка на детето, да му помага, ако усети, че е притеснено. Задължение на партньорите й беше да предотвратят намеса от нейна страна и да й покажат, че са с нея: че всички са част от детето, което е част от нея. Всички са взаимносвързани, всички са обединени — семейство мрежа, в която детето да падне. Това беше възможно най-добрият момент за едно семейство. Но с тежко ранения Тино и отвлечения Акин, това време беше изпълнено единствено с объркани емоции. Моментите на съюз и очакване бяха притиснати от миговете на страх за Акин и притеснение, че този Тино, който ще им върнат, може и да не ги познава или иска.

Със сигурност похитителите нямаше да наранят Акин. Със сигурност…

Но тези не идваха от нито едно от селата на съпротивата. Поне това беше ясно за тях. Бяха номади — пътуващи търговци, когато имаха стоки за търгуване, и разбойници, когато нямаха нищо. Дали щяха да се опитат да задържат Акин и да го отгледат като един от тях, който да използва оанкалските си сетива срещу оанкалите? Други преди тях се бяха опитвали да го правят, но никога с толкова малко дете. И никога с родено от човек момче, тъй като Акин беше първото такова. От това Дичаан се опасяваше най-силно. Той беше единственият жив родител на Акин от същия пол и сега се чувстваше несигурен, изпълнен с лоши предчувствия и болезнено отговорен. Къде в тази безкрайна джунгла беше детето? Сигурно не би могъл да избяга и да се върне вкъщи, както много други преди него бяха правили. Просто не беше нито толкова бърз, нито толкова силен. Трябва вече да е осъзнал това, както и да е разбрал, че ще му се наложи да слуша мъжете, да ги убеди, че има голяма стойност. Ако е още жив, трябва да знае това.

Детето щеше да се появи от лявата страна на Ахажас. Тя се излегна на дясната си. Дичаан и Лилит се преместиха, за да не прекъсват контакта, а Никанж започна да гали зоната на бавно раздвижващата се плът. На малки кръгови вълнички плътта се отдръпна от една централна точка, която ставаше все по-голяма и променяше цвета си към по-тъмносиво: временен отвор, в който можеха да се видят бавно извиващите се пипала на детската главичка. Тези пипала бяха отделили веществото, което беше задействало родилния процес. Те бяха и причината сега плътта на Ахажас да се отдръпва с вълнисти движения.

Никанж оголи едната от сетивните си ръце, бръкна в отвора и внимателно докосна пипалата по главата на детето.

Пипалата на мига се увиха около сензорната ръка: единственото познато нещо сред толкова много странност. Ахажас, усетила внезапното движение и разбрала значението му, се обърна нежно по гръб. Сега детето знаеше, че се появява на едно благоразположено и приветливо място. Без този малък контакт, тялото му щеше да го е подготвило за живот в по-сурова среда: място, което е по-малко сигурно, защото там няма родител оолои. В истински опасна среда имаше голяма вероятност оолоито да бъде убито, докато се опитва да работи с враждебно настроени нови форми на живот. Затова и деца, които не са били посрещнати на бял свят от оолои родителя си, често сами се превръщаха в оолои, когато съзреят. Телата им мислеха винаги най-лошото. Но за да могат да достигнат зрялост в предполагаемата враждебна среда, те трябваше да станат здрави и издръжливи в ранна възраст. На това дете обаче нямаше да му се налага да претърпява подобни изменения. Никанж беше с него. А някой ден то може би щеше да стане женско, за да уравновесява Акин… ако Акин се върнеше навреме, за да може да му повлияе.

Никанж пое детето, когато то се плъзна с лекота навън през родилния отвор. Беше сиво, с пълен комплект пипала на главата и само няколко малки по тялото. Имаше изумително човешко лице — очи, уши, нос, уста, както и функциониращ саир отверстие на гърлото, обрамчено от бледи, добре развити пипала. При всяко вдишване и издишване на детето пипалцата трептяха. Това означаваше, че най-вероятно малкото човешко носле е само декоративно.

Детето имаше пълен набор от зъби, както повечето новородени конструкти, и за разлика от родените от човеци конструкти, щеше да започне да ги използва веднага. Щяха да му дават по малки хапки от това, с което се хранеха всички останали. А щом успееше да убеди Никанж, че е малко вероятно да се натрови, щеше да получи свободата да яде всяко ядливо нещо, което намери, или да пасе, както казваха човеците.

Акин може би правеше това сега, за да остане жив — пасеше или преживяваше от каквото намери. Бунтовниците може би го хранеха, а може би — не. Ако просто го бяха оставили сам да търси храната си в гората, щеше да е достатъчно. Човеците обаче винаги се плашеха, когато видеха малко дете да слага странни неща в устата си. Ако похитителите бяха съвестни, нормални човеци, биха могли и да го убият.