Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (7)

6.

18 декември, 17:34

Окръг Санта Клара, Калифорния

Здрачът се спускаше над хълмовете и поляните.

Ерин препускаше в галоп към конюшнята. Без да е нужно да го подбуждат, Блекджек влетя в двора.

Ерин държеше с едната си ръка юздите, а с другата пистолета. Щом конят спря в прашния двор, тя се извърна в седлото и насочи оръжието към притъмнелите хълмове.

Докато препускаше насам, не бе успяла да зърне създанието, уплашило коня й, но го беше чула. Пукотът на счупени клони и шумоленето на храсти ги бяха прогонили от хълмовете. Не можеше да се отърси от чувството, че потайният ловец си играе с тях, чака да се стъмни напълно, преди да нападне.

Нямаше намерение да му дава тази възможност. Подкара Блекджек покрай стария си ланд роувър, и видя друг автомобил, черен „Линкълн“, паркиран от другата страна. Приближи го и забеляза на вратата познат символ — два кръстосани ключа и тройна корона.

Папският печат.

Страхът й изведнъж се засили още повече.

„Какво търсят тук от Ватикана?“

Огледа се, но не видя никого и подкара Блекджек към конюшнята. Щом стигна до плъзгащата се врата, дръпна юздите, скочи на земята и без да пуска пистолета, поведе коня към вратата.

Преди пръстите й да я докоснат, тя се отвори сама. Нечия ръка се стрелна напред, сграбчи нейната като в менгеме и я издърпа през прага. Сепната, Ерин изпусна юздите на Блекджек.

Нападателят й я придърпа в мрака на конюшнята и вратата се затръшна зад нея — конят остана отвън. Ерин рязко се завъртя и изрита. Ботушът й улучи нещо меко.

— Ох. По-леко, Ерин.

Тя моментално позна гласа.

— Джордан? Какво правиш тук?

Ръцете я пуснаха.

Светна фенерче и бялото сияние освети лицето на Джордан. Зад рамото на сержанта тя забеляза Нейт — беше пребледнял и опулен.

Джордан разтърка корема си и й пусна една от кривите си усмивки, която незабавно я освободи от напрежението й. Беше с униформени панталони и бяла риза с разкопчана яка и навити ръкави.

Тя го прегърна. Беше топъл и естествен; ужасно й хареса колко лесно е отново да се озове в обятията му.

— Не мога да повярвам, че си ти — прошепна тя в гърдите му.

— В плът… макар и малко пострадал след този твой ритник.

Тя се отдръпна и го погледна. Еднодневна четина покриваше като сянка четвъртитата му брадичка, сините му очи й се усмихваха, а косата му бе пораснала. Тя прокара пръсти през гъстите пшениченоруси кичури и го придърпа да го целуне.

Ужасно й се искаше да удължи момента, да остане в обятията му, може би да го замъкне горе на сеновала, но тревогата я накара да се отдръпне.

— Блекджек — каза тя. — Конят ми. Трябва да го приберем. Отвън има нещо…

Обърна се към вратата и в същия миг се разнесе цвилене, което раздра нощта и бързо секна. Преди някой да успее да помръдне, нещо тежко се блъсна в стената. Тримата избягаха навътре, към другите коне. Ерин погледна към вратата.

„Не, моля те, не…“

Представи си Блекджек с доверчивите очи и мекия нос, начина, по който танцуваше, когато бе радостен, тихото пръхтене, с което я посрещаше всеки път, когато влизаше при него.

Джордан извади черен, зловещ на вид картечен пистолет „Хеклер & Кох“ МР7.

Ерин вдигна малкия си „Глок 19“ и каза:

— Трябва ми нещо по-голямо.

Джордан връчи фенерчето на Нейт и посегна към колана си. Извади своя „Колт 1911“ и й го подаде — същия пистолет, който й бе давал и преди. Тя сви пръсти около дръжката му и се почувства в по-голяма безопасност.

Обърна се да даде глока на Нейт, да му предложи някаква защита — и в този миг се появи някакъв непознат, който излезе от по-плътните сенки зад специализанта. Беше с парадна тъмносиня униформа с два златни кръста, пришити на реверите.

„Капелан?“

— Съжалявам, че трябва да прекъсна радостното ви събиране — каза непознатият. — Време е обаче да се махаме оттук. Потърсих за други изходи, но предната врата си остава най-разумното решение.

— Това е Кристиан — представи го Джордан. — Приятел на Рун, ако разбираш какво имам предвид.

Иначе казано, сангвинист.

Гласът на Нейт трепереше.

— Колата на професора е паркирана на петдесетина метра оттук. Можем ли да стигнем до нея?

Вместо отговор се разнесе пронизителен вой.

Конете в яслите забиха с копита, заблъскаха вратите и зацвилиха уплашено. Дори те разбираха, че единствената надежда е бягството.

— Какво ни чака отвън? — попита Джордан, насочил оръжие към вратата.

— Ако се съди по миризмата и воя, най-вероятно пума — отвърна Кристиан. — Макар и опетнена.

„Опетнена?“

По гърба на Ерин пробягаха студени тръпки.

— Имате предвид бласфемари.

Капеланът кимна.

Бласфемари бяха зверове, покварени от кръвта на стригои, отровени и превърнати в чудовищни извращения на естествения си вид, с толкова здрави кожи, че сангвинистите си правеха брони от тях.

Нейт бързо пое дъх. Ерин го докосна и усети, че той трепери. Не го винеше. Един вълк бласфемари едва не го беше убил.

Трябваше да разкара Нейт оттук.

Внезапно отляво се чу трясък. Нейт насочи фенерчето към звука. Четири извити нокътя бяха пробили стената от дебели дъски от секвоя. В паниката си Нейт стреля с глока по тях.

Ноктите изчезнаха, последвани от животински вой, в който се долавяше гняв.

— Май я вбеси — отбеляза Джордан.

— Съжалявам — каза Нейт.

— Няма проблем. Ако не беше стрелял ти, щях да го направя аз.

Котката се хвърли отново към стената и разтресе дъските, сякаш се мъчеше да нахълта вътре.

— Време е да тръгваме — каза Кристиан и посочи вратата. — Ще изляза пръв и ще се опитам да й отвлека вниманието. Бройте до десет и ме последвайте. Тичайте право към джипа на Ерин и потегляйте.

— Ами вие? — попита Джордан.

— Ако изкарам късмет, ще ме вземете. Ако не, оставете ме.

Кристиан взе разстоянието за миг, преди някой да успее да възрази. Хвана дръжката и плъзна вратата настрани. Пред него се ширеше пуст равен двор. Очуканият „Ланд Роувър“ и лъскавият „Линкълн“ бяха паркирани в другия край. Двете коли изглеждаха много по-далеч, отколкото преди малко, когато Ерин беше дошла с Блекджек.

Кристиан излезе в нощта, осветен от лампата над вратата. Проблесна сребро, когато извади оръжието си, след което капеланът изчезна някъде вляво.

Джордан вдигна оръжието си, като броеше наум.

Ерин си спомни за Блекджек, забърза покрай шестте ясли и започна да вдига резетата и да отваря вратите. Нямаше да остави конете затворени тук да умрат като Блекджек. Те заслужаваха шанс да избягат.

Уплашените животни се втурнаха покрай Джордан и Нейт. Гънсмоук беше последна. Нейт прокара пръсти по потните хълбоци на кобилата, докато тя минаваше покрай него, сякаш копнееше да я последва.

Конете изскочиха през вратата и препуснаха в нощта.

— Десет — каза Джордан и махна към изхода.

Тримата се втурнаха напред през вдигнатия от конете прах. Джордан тичаше отляво, насочил оръжието си в посоката, в която беше изчезнал Кристиан.

Ерин хукна с Нейт към джипа, но някакво движение привлече вниманието й назад. Кристиан излетя иззад ъгъла на конюшнята, обърна се и приклекна.

А след него изскочи чудовищен звяр.

При вида му Ерин зяпна.

Нейт се спъна и падна.

Пумата пристъпи бавно напред, като мяташе опашка. Беше дълга над два и петдесет, над сто и двайсет килограма мускули, нокти и зъби. Ушите й потрепваха, улавяйки всеки звук. Червено-златистите й очи светеха в мрака. Но най-поразителната й черта бе призрачно сивата козина, подобна на мъгла от плът.

— Давай — подкани я Джордан, когато видя, че Ерин спира да помогне на Нейт. — Прикривам го.

„А теб кой те прикрива?“

Тя остана с тях, вдигнала колта.

Звярът изръмжа към Кристиан — лъснаха дълги зъби — и се хвърли напред. Това обаче беше лъжлива маневра. Пумата заобиколи капелана сангвинист и се понесе право към тях.

Джордан вече беше изправил Нейт, но двамата нямаха шанс да се махнат от пътя на звяра. Застанала твърдо пред тях, Ерин дръпна спусъка. Куршумът улучи животното в челото, но то само тръсна глава, без да спира.

Ерин продължи да стреля.

Нямаше да побегне, преди Нейт да е в безопасност.

Дърпаше спусъка отново и отново, докато затворът не остана в задно положение. Патроните бяха свършили.

Звярът се оттласна със задните си лапи и скочи.

 

 

Ватиканът

Мускулите на Рун се вцепениха от ужас.

„Тя е в опасност…“

Представи си русите кичури и кехлибарените очи. Ароматът на лавандула изпълни ноздрите му. Болката не му позволяваше да си спомни името й, бяха останали само нуждата и желанието.

„Трябва да стигна до нея…“

Със сковано от паника тяло той се преобърна по корем в изгарящото вино. Бореше се с агонията, мъчеше се да мисли, да задържи една-единствена мисъл в главата си.

Не можеше да я остави да умре.

Надигна се на четири крака и подпря каменния похлупак с гръб. Събра цялата си вяра, сила и страх и натисна тежката мраморна плоча.

Камъкът задра по камък и похлупакът се отмести. Само на един пръст, но и това беше нещо.

Рун стисна зъби и бутна отново, като напрягаше мускули. Расото му се разкъса. Инкрустираното в мрамора сребро жигоса голия му гръб. Усети миризмата на изгоряла кожа, усети течащата кръв.

Въпреки това продължи да напряга и последната фибра от мускули, кожа и воля.

Цялото му същество се превърна в едно-единствено мъчително желание.

Да я спаси.

 

 

Окръг Санта Клара, Калифорния

Джордан се хвърли към Ерин и подсече краката й.

Докато тя рухваше по гръб на земята, котката бласфемари прелетя над двамата. Задната й лапа почти забърса главата на Джордан. Пумата се завъртя и изсъска яростно.

Все още на земята, Джордан се претърколи през рамо, насочи картечния си пистолет и стреля на автоматичен. Откосът улучи обръщащата се пума. Разлетя се козина, пръсна кръв, но не много.

Джордан изстреля всичките четирийсет патрона в пълнителя за по-малко от три секунди.

И успя само да вбеси пумата още повече.

Тя се беше обърнала към тях, присвита, забила дълбоко нокти в твърдата пръст. Изръмжа и изсъска като парен двигател.

Джордан обърна празното си оръжие, готов да го използва като сопа, подобно на някакъв пещерен човек.

В този миг някаква фигура в синьо се стовари върху врата на звяра. Проблесна сребърен нож и разсече едното ухо. Бликна тъмна кръв. Котката изсъска и извъртя глава, за да се добере до Кристиан.

Сангвинистът обаче беше бърз и отскочи надалече.

— Към джипа! — извика Кристиан и приклекна, когато едната задна лапа се стрелна към него и разсече въздуха с острите си като бръснач нокти.

Джордан издърпа Ерин на крака и спринтира към ланд роувъра.

Нейт вече беше стигнал колата и отваряше двете врати, след което скочи на задната седалка.

„Браво на теб!“

Джордан тичаше до Ерин. Щом стигнаха джипа, се метна зад волана в мига, когато тя се хвърли на задната седалка до Нейт. Двете врати се затръшнаха едновременно.

Ерин се наведе над облегалката и тикна ключовете в шепата му.

Джордан се ухили налудничаво. Бяха се оказали добър екип — и сега трябваше да се погрижи екипът да остане жив. Завъртя ключа, даде газ и потегли назад, като поднесе настрани.

Докато обръщаше, фаровете осветиха пумата. Призрачно сивата й козина сияеше на светлината. Котката се обърна към колата като буреносен облак и присви червено-златистите си очи срещу яркия блясък.

Кристиан стоеше на няколко крачки зад нея.

Пумата изръмжа и се хвърли към джипа, привлечена от звука и движението.

„Типична котка…“

Джордан даде на задна, като се опитваше да държи фаровете насочени към очите на котката.

Кристиан хукна към черната си кола.

Котката вече връхлиташе и Джордан се уплаши — не можеше да й избяга. Сякаш за да го докаже, пумата скочи и се стовари върху капака. Нокти разкъсаха метала. Тежка лапа блъсна предното стъкло и по него плъзнаха пукнатини.

Още един такъв удар и пумата щеше да се вмъкне при него.

В същия миг настоятелно зарева клаксон.

От неочаквания шум пумата скочи от капака като уплашено коте. Присви се и се обърна да посрещне новото предизвикателство.

Джордан зърна Кристиан. Сангвинистът се беше свил на задната седалка на колата си. Наведе се над облегалката с протегната към волана ръка и отново започна да натиска клаксона.

Всички прозорци на колата бяха спуснати.

„Какво правиш?!“

Котката се хвърли към шума.

Джордан наби спирачки и превключи на първа. Понесе се към пумата, гонейки опашката й. Знаеше, че няма да стигне колата преди звяра, но възнамеряваше да стигне навреме, за да помогне на Кристиан.

Пумата се блъсна отстрани в колата, като я повдигна на повече от педя и огъна ламарината. Кристиан отлетя настрани. Ревът на клаксона моментално секна, сменен от ръмженето и съскането на чудовищната котка.

Пумата забеляза жертвата си вътре и напъха глава и рамене през прозореца, за да се добере до свещеника.

Джордан натисна газта до дупка с намерението да блъсне звяра отзад, ако се наложи.

„Разкарай се оттам, приятел!“

Котката се загърчи и зарита със задни лапи, мъчеше се да провре цялото си тяло през прозореца. Беше тясно, но звярът беше твърдо решен.

В същото време Кристиан се измъкна от отсрещния прозорец.

— Завий! — извика Ерин.

Джордан зави и наби спирачки до задната броня на линкълна.

Кристиан залитна настрани от колата и насочи дистанционното. Натисна го — и всички прозорци се вдигнаха, след което колата избибипка два пъти.

При тази проява на дързост Джордан едва сподави смеха си.

Кристиан беше заключил пумата в колата си.

Звярът се зъбеше и яростно се мяташе вътре, от което колата се клатеше.

Джордан спря до Кристиан и подметна:

— Да те качим на стоп?

Кристиан отвори предната врата и седна до него.

— Карай. И колкото се може по-бързо. Не знам колко време ще издържи капанът ми.

Джордан го разбираше напълно. Натисна газта до дупка, изкара джипа от двора и полетя по черния път към магистралата. Трябваше да се отдалечат колкото се може повече от разярената котка.

Кристиан извади от джоба си телефон и излая някакви заповеди на латински.

— Какво казва? — попита Джордан.

— Вика подкрепления — отвърна Ерин. — Казва да пратят екип да се погрижи за пумата.

Кристиан приключи разговора и погледна назад към конюшнята.

— Дано звярът да няма достатъчно място вътре, за да замахне и да разбие стъклото.

— Но защо изобщо е тук? — попита Ерин. — Защо ме преследваше?

Джордан хвърли поглед към Кристиан.

— Моите извинения — отвърна Кристиан. — Мисля, че някой е разбрал, че двамата с Джордан търсим помощта ви. Възможно е вестта да е стигнала до неподходящи уши. Както знаете, орденът подозира, че сред нас има скрити предатели от Белиал. Боя се, че може да не съм бил достатъчно предпазлив.

„Белиал…“

Ерин си представи онези стригои и хора, обединени от мистериозния си лидер. Дори стегнатите редици на Ордена на сангвинистите не бяха непристъпни за тази група.

— Може да не сте вие — каза Ерин и се пресегна да стисне рамото му. — Кардинал Бернар също ми се обади днес. Може да е проявил непредпазливост. Но така или иначе, да оставим въпроса, докато не намерим сигурно място за Нейт.

— Аз нямам ли думата? — сърдито попита Нейт.

— Не — отвърна Кристиан. — Заповедите ми са съвсем ясни и точни. Трябва да заведа Ерин и Джордан в Рим. Това е.

Джордан се запита дали капеланът говори истината, или просто се опитва да успокои Ерин.

— Защо в Рим? — попита тя.

Кристиан се обърна към нея.

— Май покрай цялата суматоха забравих да обясня. Отец Рун Корза изчезна. Малко след онази кървава битка в Рим.

Джордан погледна в огледалото и забеляза тревогата в очите на Ерин, начина, по който ръката й посегна към шията. Още имаше белези на мястото, където Рун я беше ухапал, беше се хранил от нея. Но ако се съдеше по разтревоженото й изражение, тя несъмнено държеше много на свещеника сангвинист.

— Какво общо има това с мен? — попита Ерин.

Кристиан й се усмихна.

— Защото вие, доктор Грейнджър, сте единствената, която може да го намери.

На Джордан не му пукаше, че Рун Корза е изчезнал. Ако зависеше от него, спокойно можеше да си остане изгубен. Имаше само една загадка, която искаше да разреши.

„Кой е изпратил проклетата котка?“