Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (6)

5.

19 декември, 02:02

Криптите под Ватикана

Рун рязко се надигна. Главата му се удари в гладкия камък. Ударът отвори рана на слепоочието му и го отхвърли обратно. Той падна с плясък в попарващото вино. Беше се събудил за пореден път в каменния саркофаг, с тяло, наполовина потопено във вино — вино, което бе благословено и осветено в Христова кръв.

Прокълнатата му плът гореше в тази святост, плуваше в море от червена болка. Част от него искаше да се бори срещу болката, но друга част знаеше, че си я е заслужил. Беше съгрешил преди векове и сега беше намерил истинско изкупление за греха си.

Но колко време беше минало?

Часове, дни, години?

Болката не отслабваше. Бе съгрешил много, така че и наказанието трябваше да е голямо. После можеше да си почине. Тялото му жадуваше за почивка — за край на болката, край на греха.

Въпреки това, докато съзнанието постепенно го напускаше, той се съпротивляваше, усещаше, че не бива да се предава. Имаше дълг.

„Но какъв?“

Насили се да задържи очите си отворени, да посрещне мрака, в който дори неговото нощно зрение беше безсилно. Агонията продължаваше да измъчва обезсиленото му тяло, но той я прогони с вяра.

Посегна към тежкия сребърен кръст, който носеше винаги на гърдите си — и напипа само мокър плат. Спомни си. Някой беше откраднал разпятието му, броеницата, всички доказателства за вярата му. Но той не се нуждаеше от тях, за да достигне рая. Прошепна още една молитва в тишината и се замисли за участта си.

„Къде съм? Кога…“

Усещаше тежестта на годините зад себе си, повече, отколкото може да си представи човек.

Цели животи в грях и служба.

Спомените го връхлитаха, докато лежеше в изгарящото море. Ту прииждаха, ту се оттегляха от него.

… конска каруца, заседнала в калта. Той пъхаше кора под колелата, докато сестра му се смееше, а дългите й плитки се мятаха от една страна на друга.

… надгробен камък с име на жена върху него. Името на същата смееща се сестра. Но този път той носеше одежди на свещеник.

… берат лавандула в полето и разговарят за дворцови интриги. Бледи бели ръце поставят лилавите стръкове в плетена кошница.

… влакове, автомобили, самолети. Човек пътува все по-бързо и по-бързо по повърхността на земята, а в същото време вижда все по-малко и по-малко.

… жена със знатна коса и кехлибарени очи. Очи, които виждаха онова, което неговите не можеха.

Отскубна се от смазващите спомени.

Само този момент имаше значение.

Само това място.

Трябваше да се държи за болката, за тялото си. Затърси пипнешком около себе си, ръцете му се потапяха в студената течност, която изгаряше като вряла. Той беше рицар на Христа от онази лунна вечер, когато бе посетил гроба на сестра си. И докато Христовата кръв го бе поддържала през дългите столетия оттогава, същото осветено вино го изгаряше винаги, светостта му воюваше със злото, спотаено дълбоко в него.

Пое дълбоко дъх и усети миризмата на камък и на собствената си кръв. Прокара длани по полираните повърхности около себе си. Погали мрамора, гладък и хлъзгав като стъкло. По тавана на затвора си напипа следи от инкрустирано сребро. Металът изгори върховете на пръстите му.

Въпреки това той притисна длани в мотива и започна да бута каменния похлупак на саркофага. Смътно чувстваше, че вече го е правил много пъти — и подобно на предишните опити, сега отново претърпя неуспех. Не можеше да отмести тази тежест.

Останал без сили, се отпусна във виното.

Загреба с шепи и вдигна изгарящата горчива течност към устните си. Кръвта на Христос щеше да му даде сила, но същевременно щеше да го накара да преживее отново най-лошите си грехове. Събра сили за изкуплението, което трябваше да последва, и пи. Докато в гърлото му бушуваше пожар, долепи длани една до друга.

С кой грях щеше да го измъчва виното този път?

Докато се унасяше, осъзна, че изкуплението разкрива грях отпреди стотици години.

Слугите на замъка Чахтице се бяха събрали пред стоманената врата на стаята без прозорци в кулата. Вътре беше затворена някогашната им господарка, обвинена за смъртта на стотици момичета. Като член на унгарската аристокрация графинята не можеше да бъде екзекутирана, а само изолирана от света заради престъпленията си, така че кръвожадността й да бъде затворена зад тухли и стомана.

Рун беше дошъл с една-единствена цел — да освободи света от това създание, да изкупи вината си за ролята си в превръщането й от жена с възвишен дух и умения в целебните изкуства в звяр, опустошаващ околните земи и лишаващ малки момичета от живота им.

Сега стоеше пред графинята, заключен в стаята с нея. Беше купил мълчанието на слугите със злато и обещания за свобода. Те искаха тя да се махне от замъка не по-малко от него.

Освен това знаеха какво представлява тя и трепереха уплашени зад вратата.

Рун беше дошъл и с подарък за графинята — нещо, което беше поискала, за да му сътрудничи. За да я умилостиви, бе намерил младо момиче, което скоро щеше да умре от треска в едно сиропиталище наблизо, и го бе довел при чудовището.

И сега стоеше и слушаше как сърцето на момичето прескача и бие все по-бавно. Не направи нищо, за да я спаси. Не можеше. Трябваше да чака. Ненавиждаше се, но не помръдна.

Накрая слабото сърце удари за последен път.

„Ти ще си последната й жертва“ — обеща той.

Самата тя на крачка от смъртта след дългото гладуване в затвора, графинята вдигна глава от гърлото на момичето. Кървави перли капеха от бялата й брадичка. Сребристите й очи гледаха унесено и заситено — изражение, което Рун вече бе виждал. Не искаше да мисли за това. Замоли се тя да е достатъчно разсеяна, за да му позволи да сложи края, и самият той да е достатъчно силен, за да го направи.

Нямаше да се провали пак.

Наведе се и отмести тънките й крайници от мъртвото момиче. Нежно вдигна на ръце студеното тяло на графинята и я отнесе по-далеч от изцапаното легло.

Графинята долепи буза до неговата и устните й се озоваха до ухото му.

— Хубаво е отново да съм в прегръдката ти — прошепна тя и той й повярва. Сребристите й очи блеснаха. — Ще нарушиш ли още веднъж обета си?

Дари го с бавна, ленива усмивка. Беше хипнотизиращо красива. Той отвърна също с усмивка, пленен за момент от магията й.

Спомни си любовта си към нея, как в пристъп на високомерие беше повярвал, че е способен да наруши клетвата си на сангвинист, че може да легне с нея като всеки нормален мъж. Но в мига на похот, долепен до нея, проникнал в нея, бе изгубил контрол и бе позволил на демона в него да скъса оковите си. Зъбите му разкъсаха мекото й гърло и той пи жадно, докато изворът почти не пресъхна и жената под него не бе на прага на смъртта. За да я спаси, той я превърна в чудовище, хранеше я със собствената си кръв, за да я задържи при себе си, и се молеше тя да положи същите клетви като него и да влезе в Ордена на сангвинистите.

Тя не го направи.

Шумолене от другата страна на вратата го върна в настоящето, при мъртвото момиче на леглото и към многото други, сполетени от същата участ.

Изрита вратата и слугите отключиха. Той бутна вратата с рамо, докато те бягаха надолу по тъмните стъпала на кулата.

Той погледна оставения на покрития с рогозка под мраморен саркофаг. Вече го бе напълнил с осветено вино.

Щом видя какво я очаква, тя вдигна глава, замаяна от кръвожадност.

— Рун?

— Ще те спаси — каза той. — Теб и душата ти.

— Не искам душата ми да бъде спасявана — каза тя и пръстите й се вкопчиха в него.

Преди тя да успее да направи нещо, той я потопи във виното. Тя изпищя, когато осветената течност докосна кожата й. Той стисна зъби. Знаеше колко я боли, искаше му се дори в този момент да я спаси от агонията и да я поеме върху себе си.

Тя се мяташе, но в това състояние не можеше да устои на силата му. Виното се плискаше през ръба. Той я притисна към каменното дъно, без да обръща внимание на изгарящото вино. Радваше се, че не може да вижда лицето й, погълнато от червената течност.

Продължи да я натиска — докато най-сетне тя не се отпусна.

Щеше да спи, докато той не намери начин да поправи онова, което бе сторил, да върне към живот мъртвото й сърце.

Със сълзи на очи нагласи тежкия каменен похлупак и го закрепи със сребърните закопчалки. След това положи студените си длани върху мрамора и се замоли за душата й.

И за своята душа.

Бавно дойде на себе си. Вече си спомняше как се е озовал тук, затворен в същия саркофаг, който беше използвал като капан за графинята преди векове. Спомни си как се връща при саркофага си, където бе погребан в зазидана крипта дълбоко под Ватикана, скрил тайната си от очите на всички.

Беше дошъл тук, следвайки думите на пророчество.

Явно графинята все още имаше роля в този свят.

След битката за Кървавото евангелие бе продължил сам към мястото, където бе погребал най-големия си грях. Бе разбил тухлите, бе свалил печатите на саркофага и я бе извадил от тази вана със старо вино. Спомни си как сребристите й очи се отвориха за първи път от векове и се взряха в неговите. В този кратък момент си позволи да свали гарда си, да се върне към онези отдавна отминали лета, към времето, когато бе посмял да повярва, че може да бъде нещо повече от онова, което беше, че нещо като него може да обича, без да носи със себе си унищожение.

В този момент на слабост не беше забелязал парчето тухла в ръката й. Реагира твърде бавно, когато тя замахна с омраза, трупана от векове — или пък просто знаеше, че си го заслужава.

После се събуди тук и сега най-сетне знаеше истината.

„Осъдила ме е на същия затвор.“

Макар част от него да осъзнаваше, че заслужава тази участ, той знаеше, че трябва да се измъкне.

Ако не за друго, то защото отново бе пуснал на воля чудовището в нищо неподозиращия свят.

Въпреки това си я представи такава, каквато я познаваше някога — пълна с живот, окъпана в слънчева светлина. Винаги я беше наричал Елизабета, но историята вече й беше дала друго, по-мрачно прозвище.

Елизабет Батори — Кървавата графиня.

 

 

02:22

Рим, Италия

Апартаментът на Елизабета беше луксозен, както подобаваше на благородното й потекло. Тежки завеси от червено кадифе скриваха високите засводени прозорци. Дъбовият паркет под студените й крака блестеше в меко златисто и излъчваше топлина. Тя се настани в кресло, тапицирано с превъзходно обработена кожа; под миризмата на химикали се долавяше успокояващ аромат на отдавна мъртво животно.

На махагоновата масичка пред нея трептеше свещ, която скоро щеше да угасне. Тя приближи нова свещ към умиращия пламък и след като фитилът се запали, я притисна към мекия восък на старата. Загледа се в пламъчето — предпочиташе го пред рязкото сияние на модерния Рим.

Настанила се бе в тези покои, след като беше убила предишните обитатели. Вече бе претърсила чекмеджета, пълни с непознати предмети, като се опитваше да проумее този странен век, сякаш се мъчеше да възстанови изчезнала цивилизация, проучвайки артефактите й.

Но сведенията за епохата не идваха единствено от чекмеджетата.

Трепкащата светлина на свещта танцуваше по неравномерните купчини, събрани от джобовете и телата на жертвите й. Тя насочи вниманието си към една купчина, върху която лежеше сребърен кръст. Посегна към него, като внимаваше да не докосне изгарящия метал и благословията, която носеше той.

Погали среброто само с върха на показалеца си. Допирът я изгори, но не й пукаше — някой друг страдаше много повече заради загубата си.

Усмихна се, когато болката събуди спомена.

Силни ръце я вдигнаха от пълния с вино саркофаг, изтръгнаха я от съня й, събудиха я. Подобно на застрашен звяр, тя бе останала отпусната — знаеше, че потайността е най-голямото й предимство.

Когато отвори очи, позна благодетеля си колкото по бялата якичка, толкова и по тъмните му очи и суровото лице.

Отец Рун Корза.

Същият, който я бе измамил и я бе затворил в този ковчег.

Но преди колко време?

Докато той я държеше, ръката й се отпусна и напипа нещо като камък.

Тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката й. В очите му се четеше любов.

Със свръхестествена скорост тя стовари камъка в слепоочието му. Другата й ръка се плъзна в ръкава му, където той винаги държеше сребърния си нож. Успя да го хване навреме. Още един удар — и той падна.

Тя бързо се претърколи отгоре му, зъбите й търсеха студената плът на бялото му гърло. Щом проби кожата му, съдбата му беше в ръцете й. Нужно бе сериозно усилие да спре да пие, преди да го е убила, търпение да махне половината вино от саркофага, преди да го затвори вътре. Но трябваше да го направи. Напълно потопен във виното, той щеше просто да спи, докато не го спасят, както бе станало с нея.

Вместо това тя остави само малко вино. Така той скоро щеше да се събуди сам в гробницата си и бавно щеше да умира от глад, както бе станало с нея, докато бе затворена в кулата на замъка си.

Отдръпна пръст от откраднатия кръст и си позволи момент на студено задоволство. Раздвижи ръка и пръстите й минаха по очукана обувка върху друга купчина.

Малката кожена обувка бележеше първата й жертва в тази нова епоха.

Наслади се на момента.

Докато бягаше от мрачните катакомби, без да има никаква представа къде и кога се намира, грубите камъни раздираха тънките кожени подметки на обувките й и режеха стъпалата. Тя не обръщаше внимание. Имаше само един шанс за спасение.

Не знаеше накъде да бяга, но разпозна усещането за свещена земя под краката си. То отпусна мускулите и забави крачките й. Въпреки това тя се чувстваше по-силна от всеки друг път. Прекараното във виното време й бе дало сила; можеше само да предполага колко точно.

Изведнъж туптенето на сърце спря безогледното й бягство през тъмните тунели.

Човек.

Сърцето туптеше равномерно и спокойно. Все още не бе доловило присъствието й. Прималяла от глад, тя опря гръб на стената на тунела. Облиза устни и усети горчивия вкус на кръвта на сангвиниста. Жадуваше да опита нещо по-сладко, по-топло.

Трептящ пламък на свещ разпръсна мрака. Чуха се стъпки, които приближаваха.

И тогава някой извика:

— Рун?

Тя се притисна към студения камък. Някой търсеше свещеника.

Запромъква се напред и забеляза тъмна фигура да се появява иззад ъгъла и да се насочва към нея. В протегната си напред ръка носеше свещ в свещник. Светлината разкриваше кафяво монашеско расо.

Монахът не я видя и продължи напред, без да подозира за опасността.

Щом се доближи достатъчно, тя скочи напред, прикова топлото му тяло към земята и преди мъжът да успее дори да изпъшка, зъбите й намериха сочното му гърло. Кръвта се понесе по нея на вълни, вливаше й още повече сили. Тя се наслаждаваше на блаженството, както бе правила всеки път от първата си жертва. Искаше й се да се смее насред това ликуване.

А Рун искаше да я накара да замени тази сила с изгарящо вино, с живот на служба на неговата Църква.

Никога.

След като приключи, тя пусна човешката обвивка; любопитните й пръсти се задържаха върху тъканта на расото. Не приличаше на лен. Долавяше се нещо хлъзгаво като коприна, но не съвсем.

По тялото й мина тръпка на безпокойство.

Свещта беше угаснала, когато мъжът падна, но фитилът продължаваше да тлее. Тя го духна, за да го разпали, и след малко той стана оранжев, после пламна.

Тя претърси изстиващото тяло на слабата светлина и отново се отврати от хлъзгавото усещане на плата. Напипа сребърен кръст и отдръпна ръка от изгарящия му допир.

Посегна към краката му и свали едната обувка. И тук имаше нещо странно. Вдигна обувката към светлината. Горната част беше от кожа, издраскана и най-обикновена, но подметката бе от някакво дебело гъбесто вещество. Никога не бе виждала нещо подобно. Щипна я с пръсти. Тя поддаде, а след това възстанови формата си, като сюнгер.

Тя се замисли. Подобно странно вещество не съществуваше, когато Рун я бе подмамил в ковчега с вино, а сега явно бе нещо обичайно, за да бъде носено от обикновен монах.

Усети пропастта, разделяща я от миналото й, и внезапно й се прииска да закрещи. Знаеше, че не е спала просто дни, седмици и дори месеци.

А години, десетилетия, може би векове.

Прие бруталната истина — и разбра и една друга.

Трябваше да е много предпазлива в този непознат нов свят.

И го направи. Продължи от обувката и вдигна от масата бяла топка с червена звезда на нея. На допир беше като човешка кожа, но по-гладка. Отвращаваше я, но тя се насили да я задържи, да я подхвърли във въздуха и да я улови.

Когато излизаше от катакомбите, беше ужасно уплашена.

Но скоро другите започнаха да се страхуват от нея.

Промъкваше се през тунелите. Очакваше да срещне още монаси, но не се натъкна на никого, докато следваше шепота на далечни сърца някъде далеч горе.

Накрая стигна до дебела дървена врата, която разби с лекота — и излезе на чист въздух. Той погали тялото й, изсуши виното по роклята й и донесе познатите миризми на човешки същества, парфюми, камък, река. Но също и миризми, които не познаваше — парливи, каквито сигурно се срещаха само в лабораториите на алхимиците. Вонята я прогони обратно към вратата и едва не я накара да потърси отново убежище в тъмните тунели.

Този чужд, непознат свят я ужасяваше.

Но една графиня никога не трепери, никога не показва страх.

Изправи гръб и пристъпи напред като дама, съвсем спокойно, като се оглеждаше и ослушваше и за най-малката опасност.

Докато се отдалечаваше от вратата, веднага разпозна колоните от двете страни, масивния купол отляво, дори обелиска на площада пред нея. Египетската игла беше издигната тук през същата година, в която се бе родила дъщеря й Ана.

Изпита известно облекчение, когато видя всичко това. Знаеше къде се намира.

На площада „Свети Петър“.

От иронията на това я досмеша.

Рун я беше скрил под Светия град.

Тръгна покрай колонадата.

В центъра на площада бяха издигнати Яслите Иисусови в естествени размери, ярко осветени от рязък, неестествен пламък. Светлината беше почти болезнена и тя извърна очи.

Все пак това й подсказа месеца, ако не и годината на събуждането й.

Декември, в навечерието на Коледа.

Някаква двойка мина покрай нея.

Тя се скри зад една мраморна колона. Жената носеше бричове, все едно е мъж. Късата й коса едва достигаше до раменете й. Мъжът я държеше за ръка и двамата разговаряха.

Никога не беше виждала толкова висока жена.

Скрита зад колоната, тя загледа другите хора, които се разхождаха из площада. Всички носеха ярки дрехи и дебели палта, които изглеждаха много фино изработени. По съседната улица се движеха странни карети, които осветяваха пътя си с неестествени лъчи светлина, и не ги теглеха животни.

Облегна се на колоната и се разтрепери. Този нов свят я зашеметяваше. Заповяда си да се стегне. Трябваше да се абстрахира от всичко това, да намери една проста задача… и да я изпълни.

Вонеше на вино. Докосна мократа си дреха. Нямаше да й свърши работа. Погледна отново към площада и жените в техните странни облекла. За да се измъкне оттук, трябваше да е вълчица в овча кожа — ако познаеха какво е всъщност, смъртта й бе неминуема.

Колкото и векове да бяха минали, това не се бе променило.

Заби нокти в дланите си. Не искаше да напуска познатото. Чувстваше, че каквото и да има отвъд този площад, то ще й е още по-чуждо от това, което вижда.

Но трябваше да продължи.

Една графиня никога не бяга от дълга си.

А нейният дълг бе да оцелее.

Усещаше, че разполага с часове до зазоряване. Спотаи се в сенките на колонадата, неподвижна като статуя, заслушана в хаотичното туптене на човешки сърца, в думите, изречени на различни езици, в честия смях.

Тези хора бяха толкова различни от мъжете и жените от нейното време.

По-високи, по-шумни, по-силни, охранени.

Жените я смайваха най-много. Носеха мъжко облекло — панталони и ризи. Вървяха спокойно, без да показват страх. Говореха рязко на мъжете, без те да ги скастрят, и се държаха така, сякаш са им равни — не по пресметнатия начин, по който трябваше да се държи тя в своето време, а с лекота и непринуденост, сякаш това бе нещо съвсем обичайно.

Тази епоха изглеждаше обещаваща.

Някаква млада майка приближи непредпазливо с малкото си дете. Жената бе с ярко вълнено палто и носеше ботуши за езда, макар че миризмата им подсказваше, че никога не са били в близост до кон.

Беше дребна за жена от това време — почти с ръста на Елизабета.

Детето изпусна бяла топка с червена звезда и тя се търкулна в сенките и спря на половин педя от окъсаните обувки на Елизабета. Топката миришеше като подметката на обувката на монаха. Детето не тръгна след играчката си, сякаш бе усетило звяра, който се спотайваше в сенките.

Майка му заговори на някакъв странно звучащ италиански и посочи гората от колони. Малкото момиче обаче поклати глава.

Елизабета прокара език по острите си зъби, като мислено подканваше майката да тръгне след играчката. Можеше да й отнеме живота, да отмъкне премяната й и да изчезне преди осиротялото дете да извика за помощ.

Наслаждаваше се от сенките на ужасения ритъм на детското сърце, докато гласът на майката ставаше все по-нетърпелив.

Елизабета зачака подходящия момент в това странно време.

После се хвърли напред.

Остави топката на масата и въздъхна — губеше интерес към трофеите си.

Отиде при огромните гардероби в спалнята, пълни с коприна, кадифе и кожи, откраднати от жертвите й през изминалите седмици. Всяка нощ се кипреше пред съвършени огледала и избираше нови дрехи. Някои от одеждите й бяха почти познати, а други й бяха странни и чужди като дрехите на менестрел.

За тази нощ избра меки сини панталони, копринена риза, отговаряща на сребристите й очи, и тънки кожени ботуши. Прокара гребен през гъстата си черна коса. Беше я подрязала до раменете, имитирайки стила на жената, която беше убила под един мост.

Колко различно изглеждаше сега. Какво ли щяха да кажат Ана, Каталина и Павел, ако можеха да я видят? Собствените й деца не биха я разпознали.

„Аз съм графиня Елизабета Екшед“ — напомни си тя.

Присви очи.

„Не.“

— Елизабет… — прошепна на отражението си. Напомни си, че времето е друго и трябва да се подчинява на стила му, ако иска да оцелее. Затова трябваше да приеме това по-модерно име, да го носи по същия начин, по който носеше прическата и дрехите си. Щеше да стане Елизабет. Беше играла много роли, откакто я бяха сгодили за Ференц на единайсетгодишна възраст — импулсивно момиче, самотна съпруга, владееща много езици, умела лечителка, всеотдайна майка — повече роли, отколкото можеше да преброи. Тази беше просто поредната.

Завъртя се, за да прецени новата си самоличност в огледалото. С къса коса и панталони приличаше на мъж. Но не беше мъж и вече не завиждаше на мъжете за силата и властта им.

Имаше си свои собствени.

Отиде до вратата на балкона и дръпна меките завеси. Загледа се в ярките изкуствени светлини на новия Рим. Странността на всичко около нея все още я ужасяваше, но я бе опознала достатъчно, за да се храни, да почива и да се учи.

Черпеше сила от една черта на града, от ритъма, който бе оцелял непроменен през вековете. Затвори очи и се заслуша в хилядите сърца, туптящи като хиляди часовници, които й казваха, че в крайна сметка смяната на времето не означава почти нищо.

Знаеше кое време е, кое време винаги ще бъде за хищник като нея.

Отвори вратата на балкона към нощта.

Време беше за лов.