Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (53)

52.

20 декември, 16:37

Сива, Египет

Обхванат от паника, Томи се замята. Затисна устата си с ръце. Не успя да се сдържи и конвулсивно пое дъх, при което дробовете му се напълниха с вода и гърдите му пламнаха. Зарита слепешком и заудря стените, тялото му се бореше да изхвърли този огън, да се изкашля, да се задави. Но на мястото на водата нахлуваше само още вода.

Продължи да се съпротивлява, докато не остана без сили и не увисна неподвижно.

Удавен.

Но той беше момчето, което не можеше да умре.

Дробовете го боляха, но вече не се бореха да изхвърлят водата. Томи отвори очи и се огледа. Идеше му да заплаче.

Вече знаеше, че няма да умре, така че се огледа пак.

Жената явно го беше домъкнала тук поради някаква причина.

Спомни си как тя сочеше към пещерата.

Защо?

Източникът на светлина се издигаше от някаква издутина в стъклото в средата на залата, подобно на миниатюрен вулкан. Светлината бе толкова ярка, че Томи трябваше да присвие очи. Въпреки това забеляза в сърцевината й нещо сребристо.

Спусна се по-дълбоко в това сияние и успя да различи една-две стъпки сребро, стърчащо от блока и завършващо с дръжка с предпазител. Забеляза, че дръжката е на гънки, за да могат пръстите да я стискат по-здраво.

Протегна дясната си ръка, за да направи точно това — и си спомни разказа горе, за меча на архангел Михаил. Вгледа се по-внимателно и дори успя да различи дългата неравност отстрани, откъдето беше отчупено парче.

Спомни си болката и другата му ръка посегна към шията му.

Протегна пръст към дръжката и когато докосна метала, по тялото му премина ток, сякаш бе пипнал оголен проводник — само че от допира се почувства по-силен. Имаше чувство, че може да разбие планини с голи юмруци.

Разгледа острието. По-голямата му част бе забита в стопения на стъкло пясък.

„Като Екскалибур на крал Артур.“

Томи знаеше какво се очаква от него. Този меч бе носен от ангел и именно Първият ангел трябваше да го освободи, да го върне на слънце, да го използва срещу мрака горе.

Но той отдръпна ръка.

Не искаше да го докосва.

Какво му пукаше за света горе? Беше отвлечен, измъчван, отново отвлечен — само за да бъде принесен в жертва на някакъв олтар.

Внезапно осъзна, че мечът може да сложи край на всичко това.

„Може да ме освободи.“

Острието можеше да нанесе много по-голяма рана от онази на шията му. Можеше да го хване с две ръце и да го забие в гърдите си…

Можеше да умре.

„Ще видя отново мама и татко.“

Лицето на майка му изникна в ума му, такова, каквото го помнеше — как късата й къдрава коса беше прибрана зад ушите, как кафявите й очи сияеха от загриженост всеки път, когато го болеше. Поглед, който виждаше често, докато се бореше с рака. Спомни си също как му пееше приспивни песни в болницата, макар че той бе вече голям за тях, как го караше да се разсмее, макар той да знаеше, че й се иска да плаче.

„Тя ме обичаше.“

И баща му също. Неговата обич бе по-практична — опитваше се да натъпче колкото се може повече живот в тези последни няколко години. Научи го да кара колата, научи го да стреля по панички, а когато беше твърде слаб, сядаше по турски до него на дивана и му помагаше да избива зомбита на „Заразно зло“. И понякога разговаряха — наистина разговаряха. Защото и двамата знаеха, че ще дойде време, когато няма да могат да го правят.

Знаеше и едно друго нещо със сигурност.

„Аз трябваше да умра пръв.“

Такова беше положението. Той беше болен; те бяха здрави. Той щеше да умре, а те — да живеят. Той бе приел това, беше се примирил, макар и трудно — докато тъпият гълъб не съсипа всичко.

Впери поглед в меча и взе решение.

Можеха да си водят войната и без него.

Посегна към меча, готов да си проправи кървава пътека обратно в прегръдката на родителите си. Спря ръка над дръжката, като събираше кураж. Щом се почувства готов, рязко посегна към нея.

През тялото му сякаш мина токов удар. Мечът засия все по-ярко и по-ярко, докато не заблестя като свръхнова. Томи затвори очи, уплашен, че ще ослепее. Светлината прониза клепачите и изпълни черепа му.

След което бавно помръкна.

Той отвори едното си око, после другото.

Стъклото под краката му се беше стопило. Огромният меч в ръцете му светеше в глухо оранжево. Тежестта му държеше Томи като закотвен на пясъчното дъно.

Той доближи палец до острието. Поряза се дълбоко преди дори да усети, че го е докоснал. Кръвта се издигна нагоре на червен облак. Томи проследи дирята. Разбираше колко лесно е да прокара острието по китките си.

„Парене в най-добрия случай… и после всичко ще свърши.“

Приближи острието към китката си.

„На кого ще липсвам?“

Откъсна очи от невъзможно острия ръб, погледна към тавана и си представи горещата пустиня. Спомни си студените пръсти, които повдигаха брадичката му, докосваха гърлото му, уверяваха се, че е в безопасност.

„Елизабет.“

Щеше да липсва на нея. Щеше да я ядоса.

Представи си другите — Ерин, Джордан, дори мрачния монах Рун. Те бяха рискували всичко, за да го доведат в тази пустиня, да спасят живота му. И може би точно в този момент умираха.

„Умират за мен.“

 

 

14:39

Останала без патрони, Ерин грабна дългия меч на Агмундър. Трябваше да го държи с две ръце, за да го вдигне. Замахна ниско и разсече въздуха между себе си и най-близкия стригой.

Чудовището се разсмя, отстъпи назад и се втурна към Кристиан, без да й обръща внимание.

Тя затърси кого да нападне.

Никой стригой или бласфемари не я доближаваше в изпълнение на заповедта на Искариот да не я убиват. Бойците му се държаха настрана, докато той самият не дойде да я вземе.

„Може би това е най-доброто ми оръжие.“

Лъвски рев раздра въздуха. На метри от нея Рун се мъчеше да се освободи, прикован за земята от тъмен лъв бласфемари. Джордан се втурна да му помогне, вдигнал картечния пистолет като сопа.

Ерин захвърли тежкия меч и се затича към тях.

Джордан отхвърча назад — ноктите на звяра раздраха коженото му яке и едва не отпраха ръкава му. Той падна по гръб, но моментното разсейване позволи на Рун да се претърколи настрани.

Лъвът се хвърли към измъкващата се жертва.

И Ерин направи най-тъпото нещо в живота си.

Скочи между Рун и лъва, разперила ръце, изкрещя, изпъчила гърди като някакъв панаирджийски боксьор.

Лъвът се сниши и заръмжа, готов за скок. Мяташе гневно опашка.

— Не можеш да ме нападнеш, а? — предизвикателно рече тя.

Лъвът оголи зъби под черните си устни, изръмжа и заотстъпва, особено след като Кристиан й се притече на помощ.

Той я погледна и подметна:

— Не знаех, че имаш опит и в дресировката на лъвове.

Тя се усмихна и за миг се разсея.

Лъвът скочи срещу Кристиан и в същото време я удари в рамото с лапа и я отхвърли настрани.

Ерин падна на колене и притисна раната си. Гореща кръв бликна между пръстите й и потече по ръката и гърдите й. Осъзна грешката си. Искариот бе казал да не я убиват — но не и да не я осакатяват.

До нея Рун и Кристиан се биеха с лъва.

Джордан изкрещя нещо неразбрано. Името й.

Светът сякаш премина на забавен кадър.

Тя падна на една страна в пясъка. Беше приятно. Беше в пустиня. Обичаше пустините.

 

 

16:40

Джордан се втурна към Ерин. Знаеше, че е твърде късно да й помогне. От рамото й се лееше кръв и се просмукваше в златния пясък.

Карамелените й очи го погледнаха — и се обърнаха към нещо зад него.

На лицето й се изписа почуда, необяснима при цялата тази кръв, вой и писъци. Тя вдигна окървавена ръка и посочи на рамото му.

Джордан се обърна да види какво се опива да му покаже.

„Какво, по дя…?“

От кладенеца се издигаше оранжев пламък. Въртеше се като вихрушка, насочена право нагоре към тъмното небе.

Джордан не можеше да откъсне очи от него.

Дори битката сякаш забави ход.

Очи и лица се обърнаха с опасение към пламъка.

А той стана висок около метър и под него се появи ръка, която сякаш го буташе нагоре. Огнената струя продължи да се издига и изтегляше странния факлоносец след себе си, за да го издигне от кладенеца и внимателно да го спусне до него.

Томи.

Щом краката му докоснаха земята, огънят угасна и всички видяха високо вдигнат сребърен меч, по чието острие все още танцуваха няколко ярки пламъчета.

Погледът на момчето се спря върху Джордан.

В очите му също танцуваха пламъци.

— Това май е твое! — извика Томи, наполовина момче, наполовина нещо страховито.

Момчето — ако все още беше момче — замахна и запрати високо меча. Той се завъртя във въздуха. На Джордан му се искаше да приклекне и да се скрие, но вместо това лявата му ръка се вдигна сякаш по свое желание. Дръжката легна идеално в дланта му, сякаш бе създадена за нея. Смътното парене на татуировката изведнъж лумна. През раздраното си яке и риза Джордан видя как извитата шарка на стария белег от мълния засиява от вътрешен огън.

Силата потече по цялото му тяло.

Джордан завъртя меча в танц от огън и стомана, сякаш правеше някаква тайна магия. Никога през живота си не беше въртял меч.

Лъвът изрева и се обърна към Ерин.

Джордан скочи и блокира пътя му.

Лъвът замахна раздразнено към него и мечът посрещна лапата му.

Острието посече кожата и лъвът изрева от болка. Пламък последва оставения от меча разрез — и се прехвърли от лапата върху тялото. Подлуден от болка, лъвът скочи назад и побягна през армията на стригоите, като подпалваше всеки, до когото се докоснеше.

Джордан погледна меча.

Адски добро оръжие.

Или по-скоро райски добро оръжие.

Завъртя се в кръг и рани един стригой в ръката и друг в бедрото. И двамата зареваха, когато от раните им блъвна огън. Джордан се понесе напред, движеше се със скорост, недостижима за кости и мускули.

Бърз като стригой или сангвинист.

Създание сред създание падаха под меча му.

И тогава той тръгна към истинския враг.

Искариот.

 

 

16:42

Юда гледаше как Воинът на Човека крачи през бойното поле. Зверове бягаха пред него и се пръскаха в пустинята. Малцината останали ставаха жертва на другите. Видя как графинята грабва момчето; ангелското сияние в очите на детето изчезна, след като то предаде меча на земния му собственик.

Юда не изпитваше страх.

Моментът беше настъпил.

Векове наред се бе мъчил да намери цел в дългия си живот и още векове се бе трудил да докара света до ръба на проклятието, та да може да умре.

И ето че времето беше дошло.

Войникът щеше да го убие, но само ако му окажеше съпротива. Нямаше да съсече невъоръжен човек. Затова Юда се наведе и взе едно захвърлено оръжие — стар нащърбен ятаган.

Последният му телохранител реши да застане до него и вдигна автомата си. Партньорът му Хенрик беше умрял в пещерата в Куме, но този беше оцелял и бе дошъл тук.

— Махни се — нареди му Искариот.

— Мястото ми е до вас.

— Прощавай. — Юда замахна с ятагана и го обезглави. Отстъпи от тялото. Никой нямаше да се намесва в съдбата му.

Очите на Воина на Човека се разшириха от изненада, но той не забави крачка.

Другите вървяха зад него, включително и д-р Грейнджър, който притискаше подгизнал от кръв парцал към рамото си.

— Стой назад, Ерин — извика Джордан. — Това е моя битка.

Тя сякаш понечи да възрази, но премълча.

Юда вдигна ятагана и зае защитна поза.

— Колко често трябва да ви убивам, сержант Стоун?

— Мога да те попитам същото.

Мечът му сияеше като нажежен до бяло в ръцете му и от него хвърчаха искри.

Юда потръпна в очакване.

Войникът закръжи около него. На лицето му бе изписано подозрение, сякаш очакваше някакъв гаден номер.

„Трябва да изиграеш ролята си, Воине. Не ме разочаровай.“

За да гарантира това, Юда атакува и Джордан отби удара. Беше неестествено бърз. Щом разбра това, Юда продължи по-ожесточено — вече не беше нужно да се преструва на неумел. Беше се обучавал при много и най-различни майстори през вековете.

Атакуваше отново и отново, като се наслаждаваше на истинското, последно предизвикателство. Беше подобаващо да намери достоен противник. Но не това беше съдбата му. Свали за миг гарда си, сякаш случайно.

Джордан замахна.

Мечът прониза Юда отстрани.

Точно на мястото, където един римски войник бе пробол Христос на кръста.

Юда отправи бърза благодарствена молитва, преди да рухне на колене. Яркочервена кръв бликна от раната и напои ризата му. Той изпусна ятагана.

Джордан се изправи пред него.

— Квит сме.

— Не — каза Юда, като посягаше към крака му. — Завинаги ще ти остана длъжник.

Падна настрани и после по гръб под сивото небе. Беше го направил. Светът бе потопен в пепел и кръв. Слънцето щеше да залезе след минути. Нищо не можеше да спре онова, което беше започнал.

„Моята смърт възвестява успеха ми.“

Прие го като знак, като награда за отварянето на портата на Ада и идването на деня на Страшния съд.

Изгарящата болка не можеше да се сравни с нищо, което беше изпитвал, но той я посрещаше с радост. Скоро щеше да намери покой. Приемаше я с отворени обятия. Очите му се затвориха.

И тогава над него падна сянка, донесла със себе си аромата на цъфнал лотос.

Арела.

Той отвори очи и погледна прелестта й — още една награда за това, че е изпълнил съдбата си.

Топлите й ръце хванаха неговите.

— Любов моя.

— Стана точно както го предрече — каза той.

Тя се наведе над него и сълзите й закапаха по лицето му. Той се наслаждаваше на всяка топла капка.

— О, любов моя — каза тя. — Проклинам видението, което те доведе до това.

Той се взря в тъмните й очи.

— Това бе волята на Христос, не твоята.

— Това бе твоята воля — отвърна тя. — Можеше да тръгнеш по различен път.

Той докосна мократа й буза.

— Винаги съм вървял по различен път. Но съм благодарен за годините, през които вървяхме заедно.

Тя се помъчи да се усмихне.

— Не се обвинявай — каза той. — Ако можеш да направиш поне едно нещо за мен, нека бъде това. Ти си невинна.

Тя леко вирна брадичка, както правеше винаги, когато преглъщаше чувствата си.

Въпреки болката той се пресегна и нави на пръста си кичур от дългата й коса.

— Ние сме само Негови инструменти.

Тя постави длан върху раната му.

— Мога да донеса вода от извора и да те излекувам.

Прониза го страх. Затърси думи да я разубеди, но тя го познаваше. Затова се спря върху една-единствена дума, като вложи в нея цялата си воля и остави Арела да прочете истината в очите му.

— Моля те.

Тя се наведе и го целуна по устните, после го прегърна за последен път.

 

 

16:49

Когато ангелът заплака за Юда, Ерин изхлипа.

Арела го прегръщаше, галеше сивата му коса и му шепнеше думи на древен език. Той й се усмихваше, сякаш бяха млади влюбени, а не безсмъртни създания, попаднали в края на времето.

Рун докосна Ерин по рамото и погледна смрачаващото се небе.

Докосването му й напомни, че макар битката да е спечелена, войната не е свършила. Тя погледна слънцето, което потъваше зад хоризонта на запад. Почти не им бе останало време да предотвратят онова, което бе задействал Искариот.

Впери поглед в мъжа, който бе започнал всичко това.

Кръвта на Искариот течеше от раната му, а заедно с нея изтичаше и животът му. В сгъстяващия се мрак Ерин забеляза мекото сияние в алената течност и си спомни, че го бе видяла и когато той случайно поряза пръста си в пещерата под руините на Куме с парче от същия меч, който го беше пронизал сега.

Спомни си как Арела излъчваше същото златно сияние, когато спаси Томи. И как кръвта на Томи светеше слабо на плажа на Куме.

Какво означаваше това?

Погледна Томи, който още стоеше до кладенеца, после пак погледна Юда.

Нима и двамата имаха ангелска кръв?

Спомни си, че и двамата се бяха натъкнали на гълъб, символа на Светия Дух, птицата, която убил Христос. И че и двамата по онова време са били горе-долу на възрастта на Христос.

Спомни си и думите на Арела.

„Михаил беше разкъсан на парчета. Ти носиш в себе си най-доброто от Първия ангел.“

Започна да разбира.

Томи не носеше целия Михаил в себе си, а само най-доброто, най-сияйното и яркото, силата, способна да дава живот.

Друг съсъд носеше най-лошото, най-мрачното от него, сила, която убива.

Сега видя, че сиянието на кръвта на Искариот е по-тъмно от кръвта на Томи.

Два различни нюанса на златното.

Обърна се и се загледа към кратера, към стъклото, което бяха разчистили, към кръглата запушалка на кладенеца. Подобно на самия кратер, едната половина бе тъмно злато, а другата — по-светло.

Спомни си, че й беше заприличал на източния символ ин-ян.

Двете части, които правеха едно цяло.

— Трябват ни и двамата — промълви Ерин.

Впери поглед в Арела. Сибилата бе мълчала, защото знаеше, че Искариот също трябва да дойде тук. Дали беше нарисувала онзи символ в пясъка, за да го упъти накъде да се насочи?

Бернар се приближи до Ерин. Дрехите му бяха разкъсани и окървавени, но той явно беше усетил растящата й увереност.

— Какво каза?

Рун също я погледна.

Ерин ги поведе, като повика и Джордан. Трябваше да чуят това, да й кажат, че греши.

„Моля те, нека греша.“

Рун я погледна с тъмните си неумолими очи.

— Какво има, Ерин?

— Първият ангел не е Томи. А архангел Михаил, небесното същество, разкъсано на парчета. Разделено на две. — Тя посочи стъклото на кратера. — Трябва да бъде събран в едно. Трябва да поправим онова, което е било повредено тук.

Точно това ги беше предупреждавала Арела — или царството на човека щеше да приключи.

— Но къде е другата половина? — попита Бернар.

— В Юда.

На лицата на всички се изписа изумление.

— Дори да си права — каза Джордан, — как ще ги накараме да се съберат?

Ерин погледна Искариот, който умираше на пясъка.

Знаеше и този отговор.

— Трябва да бъдат лишени от безсмъртните си обвивки.

Ченето на Джордан увисна.

— Значи трябва да умрат?

Тя сниши глас до шепот.

— Това е единственият начин. Именно затова мечът е бил оставен тук, затова трябваше да дойдем тук.

— Искариот вече е ранен смъртоносно — каза Рун. — Значи мечът трябва да посече и момчето?

— Смеем ли да го направим? — попита Джордан. — Струва ми се, че в Куме решихме, че животът на Томи е по-важен дори от спасяването на света.

На Ерин й се искаше да се съгласи с него. Момчето не бе направило нищо лошо. Опитало се да помогне на невинен гълъб, а в замяна видяло как семейството му умира пред очите му, а след това го подлагат на безброй мъчения. Нима беше справедливо да умре тук?

Не можеше да прати това дете на смърт.

Но в същото време това беше един живот срещу живота на всички добри и лоши на света.

Джордан се взираше в нея.

Ерин знаеше, че ако му нареди, той ще се подчини, макар и с неохота. Джордан бе войник и разбираше жертването в името на по-голямото добро. Нуждите на мнозинството бяха по-важни от тези на отделния човек.

Тя скри лицето си с ръце.

Не можеше да гледа как се пролива още невинна кръв. Беше гледала как сестра й става жертва на лъжлива вяра. Бе причинила смъртта на Ейми със собственото си незнание за опасността, на която я беше изложила. Нямаше да отнеме още един невинен живот, независимо какво й говореше разумът.

— Не — отсече тя, взела решение. — Не можем да убием едно дете, за да спасим света.

Бернар рязко пристъпи към Джордан и посегна за меча. Но Джордан вече беше бърз като него: вдигна оръжието и опря острието в гърдите на кардинала, точно над безмълвното му сърце.

— Това ще те убие толкова сигурно, колкото и всеки стригой!

Бернар хвърли поглед към Рун за помощ. Този меч му трябваше.

Рун скръсти ръце на гърдите си.

— Вярвам на мъдростта на Жената на Познанието.

— Момчето трябва да умре — настоя Бернар. — Или светът ще умре с него. В ужаси, надхвърлящи всяко въображение. Какво е животът на едно дете срещу това?

— Всичко — каза Ерин. — Убийството на дете е зло. Всяко зло дело е от значение. Всяко. Ако не се изправяме срещу злото, какви сме самите ние?

Бернар въздъхна.

— Ами ако не е нито добро, нито зло, а само необходимост?

Ерин стисна юмруци.

Нямаше да позволи Томи да бъде убит.

— Ерин!

Разтревожените сини очи на Джордан я гледаха. Той кимна към кладенеца.

Томи каза нещо на Елизабет — явно я молеше да остане там — после дойде при тях.

— Знам — каза изтощено. — Когато докоснах меча и реших да го извадя от кладенеца… разбрах.

Ерин си спомни огъня в очите му, докато бе държал меча.

— Всичко опира до избор — продължи Томи. — Аз трябва да избера това. Само тогава нещата ще се оправят.

Ерин осъзна, че са били на крачка да съсипят всичко. Ако беше казала на Джордан или ако Бернар се бе добрал до меча, ако някой от двамата беше забил меча в момчето без съгласието му, щяха да погубят всичко.

Тази мисъл донесе известна утеха, но съвсем малка.

Думите на Томи означаваха, че крайният резултат ще е същият.

Мъртво момче на пясъка.

— Но Искариот не се съгласи да го убият — възрази Рун.

Ерин се вцепени. Рун беше прав.

„Нима вече сме изгубили?“

Джордан преглътна и отпусна меча — Бернар вече не можеше да насили нещата.

— Мисля, че все пак се съгласи — каза той. — По време на двубоя отвръщаше на всеки мой удар. И изведнъж свали гарда си. Тогава не го осъзнах, а само реагирах и го промуших.

— Подозирам, че винаги е търсил смъртта — каза Рун.

— Тогава какво ще правим? — попита Джордан. — Имам предвид оттук нататък?

Ерин забеляза, че Джордан не може да погледне момчето в очите.

Томи се размърда, после погледна през рамо към Елизабет. Забеляза, че Ерин го наблюдава, и каза:

— Тя ще се опита да попречи.

А после хвана меча и го опря в гърдите си. Погледна Джордан и се опита да се усмихне, но долната му устна трепереше от страх, макар да се мъчеше да изглежда храбър и сигурен пред лицето на неизвестното.

Джордан най-накрая намери сили да погледне момчето в очите. Ерин никога не бе виждала такава болка и мъка.

— Не мога да го направя — изстена той.

— И това знам — тихо, с треперещ глас каза Томи. Погледът му се насочи на запад, към слънцето, към последната светлина, която виждаше.

Откъм кладенеца се надигна плач.

— Не-е-е-е…

Елизабет се втурна към тях, внезапно усетила какво предстои.

Томи въздъхна и се наниза на меча — и взе със себе си последната светлина на деня, докато умираше.