Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (51)

50.

20 декември, 15:28

Сива, Египет

„Да имах слуха им…“

Джордан наклони глава. Мъчеше се да различи звука на приближаващ хеликоптер, но чу единствено шепота на вятъра по пясъка. Огледа се, но видя само еднообразен жълто-кафяв хоризонт и дюни във всички посоки. Небето бе станало тъмносиво, слънцето бе като малко по-светло петно в сумрака, увиснало ниско над хоризонта.

Джордан прецени способността на екипа да издържи на атака, в случай че към тях приближава ударен отряд.

„Кого залъгвам? — помисли си. — Разбира се, че ще последва удар.“

Определено нямаха никакво прикритие тук, а двамата сангвинисти бяха най-добрата им защитна — както и нападателна — сила.

Но колко противници идваха?

Ако беше Искариот, той разполагаше с безгранични ресурси — хора, стригои, дори чудовищните бласфемари.

Обърна се към Кристиан.

— Не можем ли да отлетим на някое по-удобно за защита място?

— Почти нямаме гориво, а и дори да имахме, хеликоптерът ни не е достатъчно бърз, за да избяга.

Джордан си представи изстреляни по тях ракети и каза с въздишка:

— Ясно.

Свали картечния пистолет от рамото си. Мунициите му бяха на привършване. Ерин също провери пистолета си и сви рамене. Същото положение като при него.

Джордан й се усмихна окуражаващо — или поне се надяваше да е така.

Ако се съдеше по изражението й, не беше успял.

И тогава чу далечно буботене. Очите му различиха тъмно петънце на фона на пясъците. Към тях се носеше малък хеликоптер, летеше ниско и бързо. Можеше да побере най-много петима или шестима противници. И определено не бе въоръжен с ракети.

Поне това беше нещо.

Пилотът като че ли изстискваше максимално силите на машината, която оставяше зад себе си бяла диря. Джордан леко разкрачи крака, вдигна оръжието си и се прицели в кабината. Ако успееше да улучи пилота, може би хеликоптерът щеше да се разбие и да реши всичките му проблеми.

Докато хеликоптерът приближаваше, Джордан се прицели в дясната половина на издутата като мехур предна част, където би трябвало да е пилотът. Пръстът му докосна спусъка.

— Чакай! — Кристиан избута дулото надолу.

Джордан отстъпи крачка назад.

— Защо?

— Това е Бернар — каза Рун. — Отпред, до пилота.

„Ох, искам и зрението им.“

Джордан не би разпознал и собствената си майка от това разстояние.

— Това добра новина ли е, или лоша?

— Малко вероятно е да открие огън по нас, ако питаш това — каза Кристиан. — Но не мисля, че и изгаря от радост.

— Е, значи новината е предимно добра.

Хеликоптерът се насочи към тях и тромаво кацна на ръба на кратера. От опашката му избълва пушек, двигателят се закашля и млъкна.

Бернар скочи навън, съпровождан от едър пилот, същинско добиче в пилотски костюм. Здравенякът свали шлема си и се видя тъмночервена грива. От кабината зад тях се появиха две жени. Първата имаше дълга черна коса, вързана на плитка, и носеше броня на сангвинист. Втората беше с джинси, сребриста риза и дълго наметало, което се изду от вятъра, когато жената се отдели от групата. Джордан забеляза между китките й проблясък на вериги.

Батори.

Тя приближаваше плашещо бързо, спускаше се по склона, като едва не се пързаляше по задник, без да я е грижа, че представлява недостойна гледка. Лицето й бе загрижена маска, погледът й не се откъсваше от един член на групата им.

— Елизабет! — Томи изтича да я посрещне и я прегърна.

Тя го изтърпя за момент, след което грубо повдигна брадичката му и огледа шията му.

— Изглеждаш добре — каза строго, но тонът й не успя да скрие истинските й чувства.

Джордан се наведе към Ерин.

— Не разбирам какво вижда в нея момчето.

Бернар дойде и също погледна Томи.

— Успели сте да излекувате и двамата — изсумтя той, като погледна към Арела. — Много добре.

Другите двама сангвинисти спряха зад него. Лицата им бяха безизразни.

Бернар посочи едрия мъж. Отблизо изглеждаше още по-грамаден, същински танк, с гърди като бъчва и ръце, покрити с къдрави червени косъмчета.

— Това е Агмундър.

Новодошлият тупна месест юмрук в гърдите си и се ухили на Кристиан. После вдигна другата си ръка и гордо посочи димящата машина.

Кристиан въздъхна и поклати глава.

— Май съсипа още един хеликоптер. А аз си мислех, че съм те научил на това-онова, Агмундър. Това не е викингски дракар. А фино настроен механизъм.

— Дразнеше ме — избоботи Агмундър с гърлен северняшки акцент. — Много е бавен.

— Всичко те дразни — сгълча го Кристиан, но двамата се здрависаха топло и Кристиан си спечели тупване по гърба, от което едва не рухна на колене. Джордан реши, че този Агмундър е симпатяга.

Бернар посочи другия сангвинист, жена.

— А това е Вингу.

Беше чернокожа и по-висока от Джордан. Сивата й плитка бе украсена с пера и вързана с връв с разноцветни мъниста. Лицето й беше строго, покрито с племенни белези — малки точки по бузите.

Тя просто му кимна, но тъмните й очи не пропуснаха нищо.

— Нямаме време за любезности — каза Бернар и огледа небето. — Трябва да съберем книгата и момчето. Щом Томи може да се излекува на това място, може би ще може и да я благослови тук.

— Това е свято място — каза Ерин. — Може би по-свято и от „Свети Петър“.

Бернар се намръщи към кратера.

— Тук Христос е извършил първото си чудо — обясни Ерин. — Като дете.

— Усещам голяма святост тук — прошепна Вингу.

Бернар явно също усещаше нещо и бавно кимна, но после се изправи и даде знак на Томи.

— Тогава да видим дали книгата може да бъде благословена тук.

Батори остави Томи да иде при тях, макар и с неохота. Не че би могла да направи нещо. Въпреки че бе в състояние да се движи под това забулено от пепел небе, ясно си личеше, че слънцето е изпило силите й — или може би това се дължеше на светостта под краката й. Така или иначе, тя несъмнено си даваше сметка, че не може да се опълчи на сангвинистите — още повече на място, което им даваше сили.

Батори се загледа в подредените като на филмова лента изображения. Интересът й най-сетне привлече вниманието на Бернар и той също приближи и се завъртя в кръг, като местеше поглед от панел на панел, сякаш четеше по някаква бърза система.

После се обърна към Арела.

— Това е историята, която унищожи в Йерусалим. — Отиде до последния панел и коленичи, за да докосне изобразения там меч. Гласът му бе пълен с болка. — Защо скри това от мен?

— Светът не беше готов — просто обясни тя.

— Коя си ти, че да съдиш за какво е готов светът? — Бернар се изправи и пристъпи към Арела с ръка на собствения си меч.

Джордан повдигна оръжието си.

Рун препречи пътя на Бернар.

— Спри, приятелю. Остави миналото в миналото. Сега трябва да се изправим пред настоящето и бъдещето.

— Ако можехме да се доберем до подобно оръжие… — Бернар поклати глава. Рун никога не го беше виждал толкова разстроен. — Представи си какви страдания бихме могли да спестим на света.

— Помисли за страданията, които вие бихте причинили — каза Арела. — Бях в джамията, след като напусна Йерусалим. Видях какво са направили хората ти в името на Бог. Не бяхте готови. Светът не беше готов.

Рун докосна кръста на гърдите си и каза:

— Нямаме време. Слънцето ще залезе след час.

Думите му като че ли най-сетне проникнаха през мъката и гнева на Бернар.

— Прав си. — Той бръкна в джоба на бронята си и отново извади Кървавото евангелие. — Моля те, дете мое. Преди да е станало твърде късно. Трябва да благословиш тази книга.

Томи я взе. Беше смутен. Книгата изглеждаше огромна в малките му ръце.

— Миналия път не се получи. И не забравяйте, че аз не съм Първият ангел.

Бернар го погледна озадачено. Кардиналът бе преживял дълъг ден на изненади, повечето лоши. Джордан знаеше какво е чувството.

— Какво означава това?

— Въпреки това опитай, Томи — каза Ерин. — Нищо лошо няма да стане.

— Добре — със съмнение рече Томи, отвори книгата и приближи длан към страниците. — Аз, Томас Болар, благославям тази книга.

Всички се наведоха напред, сякаш очакваха чудо.

Отново не се случи нищо.

Нямаше златна светлина, нито нови думи.

Сякаш това съсипано място бе изтощило потенциала си за чудеса.

 

 

16:04

— Както каза Томи — започна Ерин, усетила чувството за поражение у сангвинистите, — той не е Първият ангел.

— Тогава кой? — попита Бернар.

Ерин знаеше, че пропуска нещо, но имаше чувството, че се мъчи да подреди пъзел в тъмното и слепешком разбърква парчетата.

— Арела каза, че Томи носи вътре в себе си най-доброто от Първия ангел. Така че мисля, че той си остава ключът към загадката.

Като чу това, Рун се поизправи. Ерин предположи, че мисли за всички, изгубили живота си, за да може Томи да се озове тук.

„Не може да са умрели напразно.“

Загърби тази мисъл. Работа на сангвинистите бе да се занимават с грехове и изкупление. Тя имаше реален проблем, който трябваше да бъде решен, и не можеше да си позволи да се разсейва.

— Щом Първият ангел е вътре в Томи, как можем да го изкараме навън? — попита Джордан.

— Може би трябва да бъде изрязан — предположи Бернар.

Ерин го изгледа намръщено.

— Мисля, че ще оставим това като последна възможност. — Впери поглед в Томи. — Може би ангелът ще се освободи чрез екзорсизъм.

Томи преглътна. Предложението й не му харесваше повече от това на Бернар.

Раменете на Рун се сковаха.

— Не можеш да подложиш на екзорсизъм ангели, Ерин. А демони.

— Може би. А може би не.

Май всички бяха попаднали на непозната територия.

Ерин погледна Арела.

— Ти не можеш ли да ни помогнеш?

— Разполагаш с всички отговори, които са ти нужни.

Ерин се намръщи. Започваше да разбира раздразнението на древните от техните оракули. Понякога можеха да са направо непоносими. Но Ерин знаеше, че сибилата казва истината. Отговорът беше някъде в нея. Като Жена на Познанието тя трябваше да разреши загадката. Освен това трябваше да повярва, че за мълчанието на Арела има причина и че сибилата не се прави на сдържана, за да ги отчае.

Дали това също не означаваше нещо?

— Може би все пак ще трябва да отведем Томи в Рим, след като вече е по-добре — каза Джордан.

— Не — отвърна Ерин. — Каквото и да става, трябва да стане тук.

Бавно се завъртя в кръг. Знаеше, че отговорът се намира накъде в този кратер със златист пясък. Погледът й се местеше от панелите към неравните ръбове, приличащи на пръски замръзнала вода по ръба на кратера.

— Сигурна ли си, че трябва да стане тук? — не мирясваше Джордан.

Ясно беше, че търси някакво оправдание да се махне от тази пустиня и да я отведе на безопасно място. Ерин оценяваше чувствата му, но портата на Ада продължаваше да се отваря и безопасни места вече не съществуваха.

Получи подкрепа от най-неочаквано място.

Агмундър изсумтя:

— Тя е права. Трябва да останем тук.

— Защо? — Ерин се обърна към него. — Какво знаеш?

Агмундър посочи на север.

— Нищо мистично. Онзи хеликоптер „Чинук“, за който си мислех, че ни следи… — Той погледна Бернар. — Май в крайна сметка не сме успели да му избягаме.

Ерин погледна димящия хеликоптер. Приличаше на кон, язден до смърт.

Агмундър наклони глава.

— Ако се съди по звука, скоро ще е тук.

Рун и останалите също се опитваха да го чуят, но личеше, че викингът има по-остър слух от техния.

— Сигурен ли си? — попита Бернар.

Агмундър повдигна гъста вежда. Май се чудеше как кардиналът може да се съмнява в него.

Джордан направи кисела физиономия и Ерин сложи ръка върху неговата.

— Още малко напрежение, само това липсваше — рече той.

— Работя най-добре под напрежение.

Естествено, не чак такова напрежение.

 

 

16:08

Рун завиждаше на Ерин и Джордан как намират утеха един в друг, как простото докосване може да успокои разтревоженото сърце.

Погледна към Елизабета, която беше прегърнала закрилнически Томи, след като Вингу бе свалила веригите й. В предстоящата битка щяха да са им нужни всички сили. Рун чувстваше, че Елизабета ще направи всичко, за да защити момчето.

Погледите им се срещнаха. Като никога той не прочете в очите й враждебност, а единствено загриженост за детето. Колко по-различни биха могли да бъдат съдбите им, ако той я бе срещнал като обикновен човек, а не като опетнен стригой. Или може би най-добре щеше да е, ако изобщо не се бяха срещали.

— Колко войници може да побере един „Чинук“? — попита Кристиан, връщайки Рун в настоящето.

— Това е транспортен хеликоптер — отвърна Джордан. — Петдесетина. Повече, ако ги натъпчеш добре.

„Петдесет?“

Рун огледа тъмното небе и най-сетне забеляза масленозеленото петънце на сивия фон. Наистина беше голяма машина с ротори в предната и задната част и дълъг корпус. Двигателите пулсираха силно и заплашително.

Помисли си за малката им група. Сангвинистите бяха опитни воини, но бяха твърде малко.

Джордан следеше машината с оръжието си, но не стреля.

— Брониран е — промърмори той, когато хеликоптерът приближи. — Всъщност трябваше да се очаква.

Голямата машина обиколи кратера от разстояние, като преценяваше обстановката. После бавно се спусна и кацна на стотина метра от тях.

Роторите вдигнаха облак пясък, който скри хеликоптера. Рун обаче успя да види как от задната му част се спуска рампа. По нея заслизаха сенки. Рун преброи две двайсетици. Все пак бяха по-малко от петдесет. Но изглеждаха силни, във форма и свирепи, някои с кожени брони, други с униформи на различни армии, както и неколцина с обикновени джинси и тениски. Ясно беше, че не са дисциплиниран боен отряд, но и не им беше нужно да бъдат.

Ослуша се за туптене на сърца — и не чу нито едно.

Всички бяха стригои.

Рун пристъпи напред, прикривайки с тялото си Ерин и Джордан. Той беше довел двамата до този момент — още от Масада, когато им бе разкрил истинската си същност. Той ги беше насочил по този кървав път и най-малкото, което можеше да направи, бе да ги защити с цената на живота си. Боеше се само, че това няма да е достатъчно.

Но пък този път не беше сам.

Кристиан застана от едната му страна, а Бернар от другата. Агмундър и Вингу застанаха в двата края. Елизабета остана приклекнала назад с Томи, оголила острите си зъби.

По някакъв нечут сигнал цялата глутница стригои се понесе под страховитото сиво небе с недостижима за човешко същество скорост.

Сърцето на Ерин затуптя по-бързо, но тя остана на мястото си. Джордан стоеше спокоен до нея, храбростта му личеше във всеки силен удар на сърцето му.

Рун извади оръжието си и зачака.

Избра първата си жертва — най-едрия воин, висок мъж в средата. Кристиан проследи погледа му, кимна и си избра друг. Рун гледаше как останалите също избират мишените си.

С дисциплината и тренировката си сангвинистите можеха да пречупят първата вълна атакуващи. Освен това групата му имаше преимуществото да се бие на свята земя.

Тя би могла да отслаби достатъчно стригоите.

Би могла.

И тогава в борда на хеликоптера се отвори друга врата и от сенките изскочиха смътни силуети.

Искрицата надежда у Рун помръкна.

Бласфемари.

Първи бяха сиви чакали с дълги муцуни и големи уши, чийто вой пронизваше въздуха. Зад тях се появи прайд черни лъвове — движеха се с плавна грация, подобно на олио в пясъка.

Всяко създание бе превърнато в страховито и чудовищно въплъщение на естествения си вид, родено от черна кръв и жестокост.

Той се вслуша в ударите на сърцата им — бавни и дълбоки, свидетелстващи за възрастта и силата им. Рун се съмняваше, че отрядът му би могъл да издържи дълго на тези създания, дори да нямаше други стригои.

Преглътна и прошепна бърза молитва.

Бяха обречени.

Както беше предречено в деня, в който бе превърнат в стригой, той щеше да умре в бой.

Но Ерин заслужаваше по-добра участ.

 

 

16:31

„Сега пък и бласфемари.“

Джордан изстена. Стисна по-здраво картечния пистолет, макар да съзнаваше, че той е безполезен като тапешник срещу тези зверове.

Графинята избута Томи зад себе си и каза:

— Не рисувай дявола на стената.

„Това пък какво означава?“

Томи явно също не я разбра.

— Ъ?

Момчето гледаше към носещата се към тях менажерия. Обстановката беше такава, сякаш дяволът наистина беше дошъл. При това не нарисуван, а лигавеща се виеща орда в цялото й кинематографско великолепие.

— Означава… не губи надежда — обясни тя.

На Джордан му се стори доста странно да чуе графинята да говори за надежда, когато самият той почти не виждаше такава. Все пак беше мило от нейна страна да се опита да успокои момчето.

Ордата стригои стигна първа ръба на кратера и вместо да прелее през него, се раздели и продължи настрани, като обкръжи напълно купата в земята. Или може би също бяха доловили светостта на тази падина от пясък и стъкло.

Графинята изсъска гърлено и отново придърпа Томи зад себе си. Сангвинистите се прегрупираха в отговор на маневрата на противника, като заобиколиха останалите в защитен кръг.

Арела заговори в ухото на Джордан и го стресна с безшумното си приближаване.

— Графинята говори мъдро — прошепна тя. — Все още всичко може да бъде спечелено.

И преди Джордан да успее да попита какво означава това, Арела сграбчи Томи зад гърба на Батори, дръпна го към зеещия отвор на кладенеца — и го бутна в него. Той извика и цопна във водата.

Батори се хвърли върху нея и я изблъска настрани. Пръски от кладенеца обаче паднаха върху ботушите й. Тя извика и отскочи, сякаш бе стъпила в разтопена лава.

Арела остана при отвора, докато Томи риташе долу.

— Внимавайте — предупреди тя. — Само обладаните от ангели могат да докосват тези води. Всички други ще бъдат унищожени. Дори човеците.

И с тези думи скочи във водата, хвана Томи и го повлече надолу.

Графинята отстъпи покрусена назад.

Нищо чудно, че кладенецът бе запечатан така сигурно и оставен на пясъците и вековете.

— Поне момчето е в безопасност — успокои я Рун.

„А ние?“

Джордан впери поглед в събралата се около тях орда. Противниците стригои засъскаха и изтеглиха дълги извити мечове. Бласфемарите клечаха и дебнеха. Поне кучите синове нямаха пушки — и тогава си спомни защо не използват подобни оръжия.

„Защото ядат жертвите си живи.“