Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (48)

47.

20 декември, 08:38

Куме, Италия

Юда стоеше нащрек в една пукнатина високо в отвесната скала. Намираше се в дълбоките сенки, недостъпен за острите сетива на сангвинистите на плажа, скрит от вонята на сяра и грохота на земята, съпътстващ отварянето на портите на Ада. Едва беше успял да се измъкне от тунелите, преди те да се срутят около пълната с черен дим каверна и да я запечатат. Сега дори сангвинистите не можеха да стигнат навреме до портата.

Вече никой не можеше да спре неизбежното.

Въпреки това преди минути бе видял как хеликоптерът се издига в тежката димна завеса и изчезва, отнасяйки със себе си момчето и Арела.

Сърцето му се сви, когато я видя в това състояние, когато осъзна колко много е рискувала тя, за да спаси момчето. Представи си съсипаното й тяло, побелялата й коса. Въпреки това, дори от това разстояние, продължаваше да вижда прелестта й, докато тя лежеше на пясъка.

„Любов моя…“

От скривалището си сред скалите гледаше как кардиналът и графинята излизат от оловните води с полепнали по телата дрехи. И двамата гледаха към небето, където беше изчезнал хеликоптерът.

Но къде отиваха другите?

Беше видял как Бернар и Елизабет падат от машината, изхвърлени като ненужен багаж.

— Ти обрече всички ни! — достигна до него викът на Бернар.

Вместо отговор Елизабет просто махна пясъка от мократа си дреха.

— Ще идем след тях! — настояваше кардиналът. — Нищо не си променила!

Тя свали едната си обувка и изтръска пясъка от нея.

— Не си ли в състояние да допуснеш, че може и да грешиш, свещенико?

— Няма да позволя да ме съдиш.

— Защо не? Ти ме създаде толкова, колкото и Рун. Твоите занимания с пророчества в миналото доведоха до това Рун и аз да се срещнем.

При думите й тялото на Бернар се скова. Той гневно се отдалечи, извика другите сангвинисти и се махна от плажа, като преди това нареди да закопчаят отново графинята.

Юда изчака четвърт час, преди да се спусне по скалите на плажа. Имаше конкретна цел. Беше видял Арела да пише нещо по пясъка и как реагираха д-р Грейнджър и другите. Отиде на мястото, където бяха положили Арела. Видя отпечатъка в пясъка, където бе главата й.

Клекна и докосна вдлъбнатината с пръсти.

Тревогата за нея го измъчваше.

Видя какво е нарисувала в пясъка. Винаги би разпознал ръката й, след като цяло столетие бе преписвал думите и скиците й. Сега погледна рисунката с опитно в пророчествата око.

Горяща факла.

Усмихна се разбиращо.

Арела беше начертала на другите карта, за да им каже къде да идат.

Увереността успокои ума му. Той познаваше всички символи, свързани с нея през вековете, включително и този.

Беше ги прилъгала да отидат в Сива.

Юда се изправи и й благодари мислено. Беше сигурен. Знаеше, че посланието е било оставено в пясъка колкото за тях, толкова и за него.

Тя викаше и него.

Но защо?