Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (47)

46.

20 декември, 08:09

Куме, Италия

С ръка на гърлото и сълзи в очите Ерин гледаше как тялото на Леополд се свлича на земята. Помнеше така внимателния мъж, бръчките от четене около очите му, хапливата му самоирония. Спомни си как се събужда в тунелите под Рим, сигурна, че с нея е свършено, когато той я хвана за ръката и използва медицинските си умения, за да я върне към живот.

Този човек я беше спасил.

А в същото време тайните му бяха убили толкова много други.

Внезапно земята се разтърси, сякаш някакъв гигантски юмрук се бе стоварил в пода под краката им. Черният облак около жертвеника се завихри и замята. От всички тунели отекна грохот на разцепващи се скали и падащи камъни.

— Време е да се изнасяме! — извика Джордан.

Затичаха към моста. Ерин помагаше на Елизабет с Томи. Рун водеше, а Бернар и Джордан го следваха, понесли Арела. Земята продължи да се тресе. В арката над реката се появи пукнатина, а водата плисна още по-високо от каменното си корито.

— По-бързо! — извика Ерин.

Спринтираха. Елизабет бързо я изпревари, макар да носеше момчето, прелетя през моста, като задмина дори Рун. Стигнаха до неколцината сангвинисти, които пазеха тунелите към повърхността. Кристиан ги чакаше там.

Ерин се затича още по-бързо и сякаш се блъсна в стена от сярна жега, която я изгори след студа в залата. Страхуваше се от хлъзгавите камъни, но не забави крачка, особено когато част от моста се отчупи и падна във врящата река. Под краката й плъзнаха още пукнатини.

Внезапно силен трус я просна по корем. Точно пред пръстите й последната част от моста се отчупи и падна в реката. Ерин погледна непреодолимата пропаст. Отдолу се вдигаше облак пара.

Изведнъж Рун прелетя през облака като някакъв черен гарван. Стъпи до нея, изправи я, после я пое на ръце и скочи напред. Падна от другата страна, като пое удара с рамото си и се претърколи.

„Джордан…“

Бернар скочи над реката със сибилата на ръце. Джордан се носеше във въздуха до тях. Двамата се приземиха на крака, макар че Джордан едва не изгуби равновесие.

Зад тях целият мост се натроши на парчета и се срина в реката.

Жега и пара ощавиха кожата на Ерин и изгориха дробовете й.

— Не спирайте! — нареди Бернар.

Втурнаха се обратно през лабиринта. Трусовете продължаваха. Ерин си представи бушуващия отдолу мрак. Защо този ужас не спираше?

Нима бяха закъснели?

Нима портите на Ада продължаваха да се отварят?

 

 

08:15

Рун тичаше до Елизабета, която носеше на ръце Томи, предсказания Първи ангел. Спомни си как тя му извика, когато влязоха в студената зала.

Спаси момчето!

От мъката в гласа й бе разбрал, че не само пророчеството подхранва нуждата й да защити Томи. Тя го притискаше към гърдите си, стиснала тревожно устни. Сърцето на момчето продължаваше да бие слабо, но решително. Рун следеше всяка нейна крачка, готов да я подхване, ако залитне. Кръв течеше от стотици драскотини по тялото й, но тя сякаш черпеше сили от някакъв много по-дълбок извор, отколкото имаше един стригой.

Изворът на майка, решена да спаси детето си на всяка цена.

Ерин и Джордан тичаха след тях, следвани от кардинала, който носеше тъмнокожата жена. Рун си спомни златната светлина, която струеше от нея, спомни си убеждението на Бернар, че тя е ангел. Въпреки това тя несъмнено познаваше Искариот и бе имала някаква връзка с него. Но защо му е било нужно на един ангел да търси Предателя на Христос?

Кой изобщо би се обърнал към него?

Рун впери поглед в кръвта по ръкава си.

Кръвта на Леополд.

Толкова много неща си оставаха неизвестни!

Най-сетне стигнаха края на тунела и се измъкнаха през канарите на плажа. Небето си оставаше черно и скриваше слънцето. Той погледна Елизабета. Засега тя бе в безопасност от светлината на деня, но накрая рухна на колене с момчето. Изгрялото слънце несъмнено й се отразяваше и изсмукваше дори нейната огромна сила.

Рун отново погледна небето. Пушекът достигаше до хоризонта. Каквото и да бе задействал Искариот, извеждането на Първия ангел от храма не го беше спряло.

Бернар, който изглеждаше не по-малко разтревожен, дойде при тях и положи жената на пясъка. Тя не отвори очи, но едната й ръка се вдигна немощно към лицето й, сякаш да махне паяжини.

Още беше жива.

Елизабета внимателно остави момчето до себе си, като положи главата му на пясъка и огледа раната на гърлото. От нея продължаваше да тече кръв, макар и не така силно. Но дали това се дължеше на възстановяването му, или просто животът му изтичаше?

Елизабета хвана ръката му. Рун не се съмняваше, че би убила всеки, който се опита да посегне на момчето. Спомни си с какво ожесточение пазеше собствените си деца дори когато убиваше децата на другите. Верността й бе необяснима за него.

Вятърът развя наметалото й и мътен слънчев лъч падна на бузата й. Рун се втурна към нея, но кожата й не се запали. Явно във въздуха имаше достатъчно пепел, която да позволява на един стригой да върви под това страховито небе.

Представи си как облакът пепел обикаля земята и събужда ужаси, отдавна заспали в крипти, гробове и други места, до които не достигат слънчеви лъчи.

Елизабета също усети промяната и вдигна лице към сивото небе. Макар и скрита от пепелта, това бе първата дневна светлина, която виждаше от векове. Продължи да я гледа един дълъг момент, след което пак насочи вниманието си към раненото момче на пясъка.

Бернар застана от другата страна на Томи, свали горната си дреха и разкопча окървавената си риза над скритата отдолу броня. Дръпна ципа на херметично затворен джоб над сърцето си и извади от него подвързана в кожа книга.

Рун го зяпна невярващо.

Кардиналът държеше в ръцете си Кървавото евангелие.

 

 

08:21

Щом видя евангелието в ръцете на Бернар, Ерин коленичи до главата на момчето. Усети как вековете на пророчеството тежат върху бледото му чело. Все още детски меката му коса беше посипана с пепел; още люспи падаха по бузите и устните му. Тя ги избърса, оставяйки по кожата му петна с цвета на ръжда.

Той не реагира на докосването й. Дишането му бе прекалено бавно.

Кристиан клекна до нея.

— Какво му е? — попита тя. — В Стокхолм се възстанови много по-бързо. Защо не оздравява сега?

— Не зная — тихо прошепна Батори и я погледна. Мъката в очите й изненада Ерин. — Но Искариот каза, че с онова острие можел да убива ангели. И в момента чувам как младото му сърце продължава да утихва. Сигурно е нещо свързано с ножа.

Графинята махна няколко кичура от челото на момчето.

Бернар се отпусна на коляно.

— Ще сложа евангелието в ръцете на Томи — каза той. — Може би неговата милост ще го спаси.

Батори го изгледа намръщено.

— На поредната свещена книга ли се уповаваш, свещенико? Нима другата ни послужи?

Въпреки това не се възпротиви, докато Бернар поставяше ръцете на момчето на гърдите му. Дори тя знаеше, че всяка надежда е по-добра от никаква.

Бернар благоговейно постави книгата в ръцете му. Когато тя докосна кожата му, корицата засия за момент в златна светлина, след което угасна.

Клепачите на Томи трепнаха и се повдигнаха.

— Мамо…?

Графинята се наведе над него и една сълза се отрони от окото й и падна върху бузата на Томи.

— Аз съм Елизабет, храброто ми момче — рече тя. — Свободни сме.

— Отвори книгата, синко — подкани го Бернар. — И спаси света.

Пророчеството отекна в Ерин.

„Тримата от пророчеството трябва да занесат книгата при Първия ангел за неговата благословия…“

Тя местеше поглед от Рун към Джордан и Батори.

Томи се помъчи да седне, за да изпълни ролята си.

Батори му помогна да се надигне и подпря внимателно слабия му гръб.

Томи остави книгата в скута си и я отвори на първата страница. Наведе се немощно напред и се помъчи да разчете думите на старогръцки.

— Какво пише? — попита дрезгаво.

Ерин изрече думите по памет:

— „Предстои голяма война на Небето. За да победят силите на доброто, от това евангелие, написано със собствената ми кръв, трябва да се изкове оръжие. Тримата от пророчеството трябва да занесат книгата при Първия ангел за неговата благословия. Само така те могат да осигурят спасението на света.“

Гледаха и чакаха, а върху отворените страници се сипеше пепел.

Не се случи нищо.

Томи погледна затъмненото небе, после неспокойното море с цвят на олово.

— Какво друго се очаква от мен? — попита той. Гласът му прозвуча неуверено и отчаяно.

— Ти си Първият ангел — тихо каза Рун. — И ти е писано да благословиш тази книга.

Томи примигна, за да махне пепелта от дългите си мигли, и го изгледа със съмнение. После се обърна към единствения човек, на когото като че ли имаше доверие.

Към Батори.

Графинята избърса кръвта от гърлото му. Раната все още си беше там. На лицето й се изписа тревога и тя отчаяно се вкопчи в надеждата.

— Може и да е така.

— Не съм никакъв ангел — намръщи се Томи. — Ангели няма.

Батори му се ухили, показвайки острите върхове на кучешките си зъби.

— Щом има чудовища, защо да няма ангели?

Томи въздъхна и леко завъртя очи — не с насмешка, а от слабост. Беше на път отново да изгуби съзнание.

Батори сложи длан на бузата му.

— Независимо дали вярваш, или не, нищо не ти пречи да изпълниш желанието им и да благословиш проклетата книга, нали?

Бернар го сграбчи за рамото.

— Моля те, опитай.

Томи примирено поклати глава и вдигна ръка над отвореното евангелие. Ръката му се разтрепери дори от това слабо усилие.

— Благославям… тази книга.

Отново зачакаха; пепелта продължаваше да се сипе, а земята все още трепереше.

Не се случи никакво чудо. Нямаше златна светлина, не се появиха нови думи.

Безпокойството на Ерин се засили.

Бяха пропуснали нещо. Но какво?

Джордан се намръщи.

— Може би е нужна някаква специална молитва.

Кристиан огледа опустошения ландшафт.

— Или може би е заради това прокълнато място.

Бернар замръзна за миг, след което сграбчи ръцете на Кристиан.

— Разбира се! Кървавото евангелие може да бъде превърнато единствено над светите кости на Петър в базиликата! Трябва да откараме момчето в Рим. Само там книгата може да бъде благословена!

Томи внезапно се отпусна върху графинята. Краткият му прилив на сили бе секнал. Капка кръв изби от раната, която продължаваше да зее.

— Няма да успеем да стигнем до Рим — каза Батори. — Едва усещам туптенето на сърцето му.

Рун погледна Ерин и кимна, потвърждавайки думите на графинята.

Тиха въздишка накара Ерин да погледне лежащата на пясъка Арела. Жената се бе обърнала на една страна, но сега падна отново по гръб, но не преди Ерин да види блестящите й очи, пълни със същата онази тъга, която се виждаше на рисунката, същата мъка, с която бе гледала Искариот.

Ерин разбра посланието, което Юда така и не бе разбрал.

„Грешите.“

Сякаш уверила се, че са я разбрали, сибилата затвори очи и тялото й се отпусна.

Разтревожената Ерин се премести до нея и взе ръката й. Беше топла. Върховете на пръстите й бяха покрити с пясък. Ерин погледна там, накъдето се бе обърнала Арела, и видя нарисуван върху пясъка символ.

Беше факла — нарисувана набързо, щрихована с пепел, представляваща вързан и подпален сноп тръстики.

— Можем да превържем момчето тук и да притискаме раната му по пътя — каза Бернар зад нея. — Томи ще… трябва да оцелее при полета до Рим.

Кристиан посочи втория хеликоптер на плажа, онзи, който беше докарал извиканите от кардинала подкрепления.

— Ще взема комплекта за първа помощ. Машината би трябвало да има достатъчно гориво, за да стигне до Ватикана. Пътят е не повече от час. Щом излетим, ще предупредя докторите да са в готовност.

Батори махна презрително с ръка.

— Момчето не е получило нормална рана. Не може да бъде излекувано от модерната ви медицина.

Като никога Ерин бе съгласна с графинята. Дори без възстановителните сили на Томи кръвта по раната би трябвало вече да започне да се съсирва.

Тя отново погледна символа.

„Всички грешите=“

Докато Кристиан тичаше за медицинския пакет, Бернар се опита да налее осветено вино в раната, като мърмореше молитви на латински. После избърса раната с ръкав.

Кръвта се надигна, този път по-гъста.

Ерин забеляза слабо златисто сияние, което се виждаше единствено благодарение на сумрака. Може би то бележеше специалната ангелска същност на момчето, чудото, което поддържаше живота му — същото чудо, което вероятно бе спасило Джордан в Стокхолм.

— Не знаете какво правите — каза Батори и изблъска ръцете на Бернар от момчето. После посочи Арела. — Тя носеше острието, което го нарани. Трябва да знае нещо повече за него. Събудете я.

Ерин се опита, като разтърси жената за рамото, но не получи отговор.

— Трябва да махнем момчето от тези прокълнати пясъци и да го откараме в Рим — настоя Бернар, когато Кристиан се върна. — Там ще го спасим.

Ерин си спомни предупреждението на Арела.

„Нито вие, нито свещениците могат да спасят момчето. Единствено аз мога.“

Обърна се към Бернар и каза на глас онова, в което беше започнала да вярва.

— Всички грешите.

Сякаш чула собственото си послание, Арела се размърда. Ръката й немощно се вдигна към Томи и окървавеното му гърло. При докосването й капката кръв престана да расте на раната и остана там. После пръстите й се плъзнаха на земята, капката се надигна и се търкулна по бледата кожа.

— Тя може да го излекува — настоя Ерин.

Батори кимна.

— Прониза го ангелско оръжие. Ще е нужен ангел, за да се излекува.

— Но как? — попита Бернар.

Ерин се вторачи в символа. Знаеше, че е важен. Жената не би го нарисувала просто така. Сибилата никога не рисуваше нещо, което не е важно. Представи си скицата от сейфа на Искариот.

— Факла! — Ерин махна на другите да приближат и посочи пясъка. — Това е един от петте символа от рисунката, представляваща Петте сибили.

— И какво? — попита Бернар.

— Тя се опитва да ни каже къде да идем, как да го излекуваме. Пламтящата факла е символ на либийската сибила, друга пророчица, предрекла идването на Христос. Според митологията на онази епоха водите имали чудодейни лечебни средства. Някои смятат, че Христос е останал там с Мария и Йосиф, след като избягали от клането на Ирод.

— Зная тези истории — рече Бернар. — Но седалището на либийската сибила е било в Сива, един оазис в пустините на днешен Египет. Далеч оттук, от другата страна на Средиземно море. Момчето няма да издържи такова дълго пътуване.

Ерин видя истината в думите му и млъкна.

Бернар сметна това за приемане на становището му и се поизправи.

— Ще откараме и двамата в Рим. — Махна на Кристиан. — Носи момчето. Аз ще взема жената.

Батори застана между Кристиан и Томи.

— Няма.

Бернар я изгледа свирепо.

— Щом момчето не може да бъде излекувано тук, щом не може да стигне до Сива, тогава какво? — остро попита той. — Поне ако го откараме в базиликата в Рим, може да остане жив достатъчно дълго, за да благослови книгата и да разкрие тайните й.

— Значи всъщност не ти пука дали детето ще живее, или ще умре, така ли? — попита Джордан и сложи ръка на рамото на Ерин. — Достатъчно е само да достави стоката си.

Гневното изражение на Бернар отговори на въпроса.

Ерин застана до Батори.

— Животът на детето е по-важен от всички тайни.

Бернар се обърна към тях и махна с ръка към разстилащата се в небето пелена.

— Пепелта продължава да пада. Повреденото все още не е поправено. Видяхме как портата на Ада се открехва под момчето. Процесът беше забавен, но продължава. Отвореното трябва да се затвори. Имаме време до залез-слънце, за да го спрем.

— Защо до залез-слънце? — попита Ерин.

Бернар погледна небето.

— Четох историите за това място. Ако се отвори през деня, портата на Ада трябва да бъде затворена преди падането на мрака, в противен случай нищо няма да може да я затвори. Това е по-важно от всеки отделен живот, включително този на детето. Ако не действаме веднага, със сигурност ще загинат безброй невинни.

— Но аз намирам за подозрително точно това действие — каза Ерин.

— Аз съм с Ерин — подкрепи я Джордан.

— Аз също — твърдо заяви графинята.

Рун ги погледна неуверено, разколебан между тях и Бернар, който имаше подкрепата на дузина сангвинисти зад себе си.

— И какво предлагаш да правим, Ерин?

— Забравяме за евангелието, за пророчеството и за спасяването на света. Насочваме цялата си сила да спасим това момче, което понесе невъобразими страдания. Дължим му го. Бил е заразен с безсмъртие само заради това, че се е опитал да спаси ранен гълъб. За мен той е този гълъб. Няма да позволя да загине.

Студената ръка на Батори стисна нейната. Топлите пръсти на Джордан хванаха другата й ръка.

— Според легендата лечебните води на Сива са толкова силни, че самата сибила ги използвала, за да се подмладява и да остава безсмъртна. — Ерин погледна жената и се зачуди как един ангел може да изглежда толкова блед и крехък. — Все още можем да ги закараме там преди залез-слънце. Да излекуваме и двамата.

— Момчето със сигурност ще умре преди да стигнете там — възрази Бернар. — Рим е само…

Рун го прекъсна.

— Как смяташ да излекуваме момчето в Рим?

— Имаме доктори. Имаме свещеници. Но дори да ги нямахме, най-важното е благославянето на книгата в „Свети Петър“.

Рун се намръщи недоволно.

— Откъде си сигурен, че книгата ще разкрие тайните си в Рим?

— Защото трябва. — Кардиналът докосна кръста на гърдите си. — Или всичко ще бъде наистина изгубено.

Погледът на Рун се премести от Ерин върху Батори.

— Бернар, залагаш прекалено много на стигането до „Свети Петър“.

— Защото точно там беше отворено и върнато на света Кървавото евангелие.

— Но книгата беше отнесена там заради думите на Ерин и на Батори Дарабонт. А сега отново Ерин и друга Батори ни казват да отнесем момчето в Сива. Макар да не знаем със сигурност коя е Жената на Познанието, в този случай това няма значение. И двете настояват момчето да отиде в Египет.

— Не сме само ние — добави Ерин и посочи Арела. — Друга жена също иска това. При това ангел, който според собствените ви думи ви е намерил за недостоен в миналото.

Бернар отстъпи крачка назад, но думите й като че ли само разпалиха гнева му.

— Рим е само на един час път — настоя той. — Отиваме в „Свети Петър“ и полагаме необходимите грижи за момчето. Ако греша, там ще го подготвим за дългото пътуване до Сива.

— Може да е твърде късно — рече Ерин и махна с ръка към забуленото слънце.

Кристиан също погледна небето и каза:

— Решавайте, аз отивам да запаля двигателите. Вие ще кажете накъде да карам.

— Кристиан е прав — каза Джордан. Пепелта продължаваше да вали. — Замърсеният въздух може да вземе решението вместо нас. Ако пепелта стане по-плътна, няма да можем да идем никъде.

Останалите видяха истината в думите му и тръгнаха след Кристиан. Рун носеше Арела, а Батори пое момчето. След секунди двигателят на хеликоптера се разкашля, задавен от пепелта, след което изрева и се събуди. Ерин вдигна ръка да предпази очите си от вдигнатия от перките пясък.

Стана невъзможно да се разговаря.

Всички се качиха. Батори предаде Томи на Ерин, докато Бернар помагаше на Рун да настанят Арела на един ред седалки. Кристиан едва ги изчака да седнат и наду измъчените двигатели. Хеликоптерът се издигна над плажа и полетя над оловните води, бягайки от урагана от огън и пушек.

— Накъде? — извика Кристиан назад.

— Към Рим! — извика в отговор Бернар и изгледа останалите в кабината, сякаш ги предизвикваше да възразят.

Батори погледна Ерин и очите й проблеснаха дяволито. Ерин се дръпна назад, като се опасяваше от най-лошото. Но не тя бе мишената на графинята. С мълниеносно движение Батори се извъртя към съседа си, сви ръка около китката му, блъсна вратата до него и тя се отвори. И двамата още не си бяха сложили коланите, така че изхвърчаха навън, все така вкопчени един в друг.

Кристиан наклони хеликоптера и ремъците се впиха в Ерин. Вратата се отвори съвсем и после се тресна от вятъра. Ерин видя как двамата падат във водата долу и след малко излизат. Продължаваха да се бият.

Джордан хвана вратата и я затвори.

— Май това урежда нещата — каза той и се ухили, оценил по достойнство дръзкия ход на Батори, с който беше сложила край на безизходното положение.

Тримата се спогледаха.

Кристиан се обърна и ги изгледа въпросително със зелените си очи.

Ерин се наведе напред. Докосна младия сангвинист по рамото и каза твърдо:

— Сива.

Кристиан хвърли поглед към Рун и Джордан и получи утвърдително кимане и от двамата. Сви рамене и каза:

— Кой съм аз, че да споря с тримата от пророчеството?