Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (46)

45.

20 декември, 07:54

Куме, Италия

Ерин издърпа Джордан от студения стълб черен дим. Силите му се върнаха достатъчно, за да се изправи, но продължи да разтрива гърдите си. Да не би да се напрягаше прекалено много след неотдавнашното изпитание? Заля я вълна на облекчение, когато усети, че потните му ръце се стоплят в нейните.

— Не можете да приближите повече — изрече глас зад облака.

Гласът идваше от прикованата за стената жена. Тя беше облечена в проста бяла дреха и кожени сандали и изглеждаше така, сякаш е слязла от някаква рисунка върху древногръцка ваза.

Ерин заобиколи черния облак, за да разгледа по-добре лицето й. Нямаше грешка — това бе жената от рисунката, от маслената картина на Искариот и най-вероятно жената, която Бернар беше видял в Йерусалим. Беше завързана за халка в каменната стена и несъмнено бе пленничка.

Но какво беше тя?

Мислите й бяха прекъснати, когато Рун запрати един стригой високо във въздуха към мъглата над жертвеника. Щом звярът попадна в облака, от гърлото му се изтръгна ужасяващ писък. Тялото моментално замръзна в поза на агония. За момент на Ерин й се стори, че вижда как мъгливият мрак експлодира от устните и ноздрите му, за да се влее в чернотата над Томи. Спомни си рисунките на Елизабет в страховития й дневник, как беше описала същата димна същност, свързана с всички стригои.

После тялото се блъсна в отсрещната стена и се пръсна като китайски порцелан.

Ужасена, Ерин отстъпи крачка назад.

„Как можем да спасим момчето? Живо ли е изобщо то?“

— Аз мога да стигна до него — каза жената, сякаш бе прочела мислите й.

Ерин впери поглед в нея.

Тя вдигна вързаните си ръце.

— Освободи ме.

Ерин погледна Джордан.

Той сви рамене, като продължи да държи оръжието си насочено към битката в другия край. Рун се сражаваше рамо до рамо с Бернар и Елизабет срещу последните стригои.

— В този момент всеки враг на Искариот е мой приятел — каза той.

Въпреки това Ерин се поколеба, когато си спомни картината с Искариот, който я беше прегърнал и я гледаше влюбено.

— Някой трябва да влезе там и да спаси момчето — напомни й Джордан.

Ерин кимна, забърза и сряза с ножа на Джордан дебелото въже, с което бяха вързани ръцете на жената. Джордан продължаваше да ги прикрива.

Жената погледна Ерин, докато тя работеше. В очите й блестеше спокойствие сред цялата касапница.

Ерин преглътна. Знаеше кого освобождава, но искаше да чуе потвърждение.

— Ти си кумската сибила.

Жената кимна.

— Това е едно от многото имена, които имах през вековете. За момента предпочитам Арела.

— И ще помогнеш на момчето? — Ерин хвърли поглед към слабата фигура върху камъка.

— Трябва… както помогнах на едно друго момче преди много години.

Ръцете на Арела най-сетне се освободиха и тя събра длани като в молитва. Показалците почти докосваха лицето й.

Джордан и Ерин се дръпнаха, когато усетиха как нещо се натрупва в нея.

Внезапно от тялото на сибилата засия златна светлина, която ги накара да отстъпят още повече. Светлината докосна Ерин и я стопли до костите, подобно на топлината на лятното слънце, ухаеща на трева и детелина. Ерин се потопи в нея. Изпълни я радост, която й напомни за момента, когато Кървавото евангелие се превърна от прост блок олово в том, съдържащ думите на Христос.

Изведнъж откри думата, която описваше състоянието й.

Святост.

Намираше се в присъствието на истинска святост.

Джордан до нея се усмихна, несъмнено изпитващ същото. За момент насред битката се възцари покой. Ерин се облегна на Джордан, споделяйки с него топлина, сила и любов.

— Можем ли да помогнем с нещо? — попита тя.

Погледът на сибилата се спря върху нея.

— Не. Нито вие, нито свещениците могат да спасят момчето. Единствено аз мога.

Жената — Арела — се отдели от стената и тръгна към издигащия се стълб студен мрак. Малкото черни филизи по краищата изчезнаха, изгорени от приближаващото й сияние. Други се загърчиха и се прибраха в облака, сякаш уплашени от докосването й.

А после тя влезе в самия облак и светлината й засия още по-ярко, прогонвайки виещия се около нея мрак. Светлината се понесе нагоре от двете й страни, разпръсна чернотата и образува позната форма.

Ерин си спомни рисунката от сейфа.

„Криле.“

Как беше възможно да има подобно създание на земята?

Осъзна, че й е много по-лесно да повярва в съществуването на стригои, на нечистото въплътено зло, отколкото да приеме наличието на добро. Но не можеше да отрече онова, което виждаше с очите си.

Арела пристъпи към жертвеника и момчето на него.

Мракът се спусна около нея, сякаш се мъчеше да разкъса светлината й.

— Не… Арела… не… — разнесе се вик от другата страна.

Искариот се изправи, целият окървавен. Отстъпи към тунела зад него и изчезна.

Джордан понечи да се втурне след него, но Ерин го хвана за ръката. Искаше го до себе си.

— Той знае, че е изгубил, но момчето може да има нужда от нас.

Джордан се намръщи безсилно, но кимна и насочи оръжието си към отвора на тунела.

Арела коленичи на грубия под. Крилете й се свиха, образувайки около момчето защитен покров.

Томи лежеше по гръб, притиснат от тежка мрежа. Кожата му бе като от восък, сивкава, сякаш вече беше мъртъв.

„Закъсняхме.“

Гърлото на Ерин се стегна.

Сибилата докосна бледото лице на момчето и под пръстите й се появи цвят, който се разпълзя по лицето, обещавайки поне някаква надежда.

Арела вдигна главата на Томи от камъка, като го подхвана за врата, и се видя остра сребърна пластина, която пронизваше бледото гърло. От раната течеше кръв. Другата й ръка отметна края на мрежата, който май вече беше освободен. После тя внимателно подхвана момчето, за да го вдигне.

Мракът обаче нямаше намерение да позволи на жертвата си да се измъкне толкова лесно. Докато Арела се изправяше, чернотата се събра в клещи, които се забиха дълбоко в светлината й, като разкъсваха и деряха.

Арела изпъшка и падна на едно коляно.

Гърбът на дрехата й се разкъса и по раменете й се видяха черни драскотини.

Ерин посегна да й помогне, но ръцете й се отпуснаха сами и тя разбра, че не може да направи нищо.

Арела се изправи с мъка, понесла момчето на ръце. Златната й светлина вече бе по-слаба, проядена по краищата като оръфана дантела. Арела се присви срещу черната буря, която ставаше все по-свирепа около нея. Облакът се затвори, като се мъчеше да удави сиянието й, да го разкъса.

Арела с мъка направи крачка, после още една.

И сякаш съсредоточи последните остатъци от светлината около момчето, оставяйки себе си беззащитна.

Направи още една крачка — и най-сетне се изтръгна от мрака и падна на колене, като държеше момчето в скута си. Дрехата й бе станала на парцали, кожата й бе покрита с тъмни петна и драскотини, черната й коса бе станала призрачно бяла.

Ерин се втурна към нея, грабна Томи за подмишниците и извлече отпуснатото му тяло по-далеч от мрака.

Джордан хвана Арела и направи същото.

— Трябва да ги махнем оттук — каза Ерин. — Колкото се може по-далеч от това ужасно място.

Междувременно битката в залата беше приключила.

Оцелелите стригои като че ли бяха избягали след измъкването на Искариот.

Рун и Бернар дойдоха при Ерин, но графинята ги изпревари.

— Сърцето му — каза Елизабет и ги погледна с уплаха. — Отслабва.

Рун кимна, сякаш чуваше същото.

— Не може да се излекува, докато това продължава да е в него — каза Елизабет.

И преди някой да успее да реагира, графинята хвана металното парче, извади го от гърлото на момчето и го запрати през залата. От раната на Томи продължаваше да тече кръв.

— Защо не се възстановява? — попита Ерин.

Обърнаха се към захвърленото острие.

От мрака на съседния тунел се появи някой.

Искариот. Изгледа ги с ледена ярост.

После погледна лежащата Арела, вдигна пластината от пода и в бързината се поряза.

От раната на пръста му вместо кръв захапаха златни капки светлина.

Той отстъпи назад и ахна изумено.

Джордан стреля по него и куршумите му вдигнаха искри от камъните.

Рун се втурна напред със скорост, на която бе способен единствено сангвинист. Карамбитът му проблесна на светлината на факлите.

В следващия миг Искариот бе сграбчен и запратен обратно в тунела.

А вместо него срещу Рун се изправи друг.

 

 

08:06

Рун рязко спря, смразен от шок и изумление. Впери поглед в монаха, в познатото кафяво расо, в броеницата, в очилатото лице, което завинаги си бе останало момчешко.

— Брат Леополд?

„Завърнал се от мъртвите!“

Леополд вдигна меча си. На лицето му бе изписана сурова решимост.

Рун го зяпна. Умът му се опита да обясни действията на Леополд, факта, че все още е жив. Хиляди обяснения преминаха през главата му, но Рун знаеше, че всички те са неверни. Трябваше да се изправи пред суровата истина.

Пред него стоеше сангвинистът предател, от самото начало бил в съюз с Искариот.

Колко жертви тежаха на съвестта на този, когото бе наричал приятел?

Лица и имена проблеснаха във вцепенения му ум. Всички онези, които беше оплакал. Други, които почти не познаваше. Помисли си за машиниста на влака и колегата му.

Но едно име разпали най-силно яростта в него.

— Надя умря заради теб.

Леополд прояви благоприличието да го погледне с болка, но въпреки това намери оправдание.

— Във всяка война има жертви. Тя разбираше това по-добре от теб и мен и го беше приела.

Рун не можеше да търпи подобни изтъркани фрази.

— Кога започна да предаваш ордена? От колко време си предател?

— Винаги съм служил на по-висша цел. Преди да се закълна като сангвинист, преди да изпия първата си чаша Христова кръв, аз вече бях насочен по този път от Дамнатус. Да му помогна да върне Христос на земята.

Рун се намръщи. Как бе възможно това? Защо Леополд не беше изгорял като другите стригои, опитващи се да измамят ордена, полагайки фалшиви клетви?

Откри отговора във всеотдайността, която блестеше в очите на Леополд.

Леополд не се беше заклел лъжливо. Той с цялото си сърце вярваше, че служи на Христос.

— Оплакахме те — каза Рун. — Погребахме броеницата ти с почести в Светилището, сякаш си паднал в служба Нему.

— Аз наистина Му служа — твърдо рече Леополд. — Ако не го правех, защо осветеното вино ме благословява дори и сега?

Рун се поколеба. „Наистина ли всеотдайността на Леополд е толкова пълна?“

— Трябва да разбереш истината в думите ми — каза Леополд. — Можеш да се присъединиш към нас. Той ще те приеме.

Рун не можеше да повярва на ушите си.

— Искаш да напусна Църквата и да се присъединя към този предател на Христос? Към човека, обединил силите си със стригои?

— Нима вие не сте сторили същото? — Леополд посочи Елизабет. — Сърцето трябва да следва онова, за което знае, че е право.

Рун беше зашеметен — а коварният Леополд целеше точно това.

Хвърли се към Рун бързо, свирепо, с насочен напред меч.

Рун се извъртя в последния момент — инстинктите му се задействаха по-бързо от ума му. Мечът на Леополд го улучи отстрани, разряза бронята и стигна до ребрата му. Рун реагира също така необмислено и замахна с карамбита си.

Леополд залитна назад и изпусна меча. Хвана се за гърлото и между пръстите му бликна кръв. Той падна на колене и очилата му отлетяха. Очите му обаче останаха насочени към Рун — и в тях блестеше не гняв, не мъка, а единствено всеотдайност.