Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (43)

42.

20 декември, 06:48

Куме, Италия

Томи спря боязливо пред тъмния тунел в отвесната скала. От мрака се носеше лека воня на развалени яйца, подобно на лош дъх. Зад него се стелеше мекият, подобен на захар пясък на плажа. Небето бе тъмно, осеяно със звезди и няколко бледи сребристи облака, осветени с обещание за изгрев.

Хладен повей на вятъра разроши косата му, но не успя да скрие вонята с миризмата на морска сол и водорасли.

„Не искам да влизам тук.“

Пеперуда кацна на един камък и запърха с изумрудените си криле. Елизабет стоеше до него, без да откъсва поглед от другите пеперуди, които се носеха във въздуха. Изящният им полет маскираше опасността, която представляваха.

Един от телохранителите на Искариот се наведе, влезе в тунела и включи фенерче. Стените бяха от вулканична скала, черни с жълти петна.

Искариот го побутна по гърба и нареди:

— Върви след Хенрик.

Елизабет решително го хвана за ръката.

— Ще вървим заедно.

Томи си пое дъх, за да се успокои, кимна и направи крачка напред, после още една. Точно така се действа в трудни моменти — просто трябва да продължиш.

Зад него Искариот заговори на пилота стригой, който управляваше хеликоптера.

— Кажи на събратята ти да са готови. Да дебнат в тунелите след нас. Не бива да ни се пречи.

С тази последна заповед Искариот ги последва, придружен от втория си телохранител. Томи си даде сметка, че така и не беше научил името му — не че имаше някакво значение. Имаше чувството, че никога повече няма да види небето.

След като навлязоха достатъчно навътре в тесния тунел, Елизабет свали воала и ръкавиците си и отметна качулката на наметалото. Една пеперуда кацна на косата й, оплете за момент малките си крака в нея и отново отлетя.

На Елизабет като че ли не й пукаше.

Томи обаче разпозна неизречената заплаха от страна на създателя на насекомите.

За да се успокои и разсее, започна да брои пеперудите и да отбелязва недоловимата разлика помежду им. Някои бяха по-малки, една имаше дълга опашка, друга бе покрита със златни люспи, примесени с изумруд.

„… девет, десет… единайсет…“

Вероятно бяха дузина, но не можеше да намери последната.

Елизабет прокарваше пръсти по стената и оглеждаше страничните проходи, които пресичаха пътя им, и задънените пещери, на които попадаха от време на време. Намираха се в истински подземен лабиринт. Томи бе чел мита за Тезей в училище и знаеше за битката му с Минотавъра в лабиринта на Крит.

„Какви чудовища се спотайват тук?“

Елизабет явно си мислеше за нещо друго. Погледна към Искариот и каза:

— В „Енеида“ на Вергилий Еней идва в Куме, разговаря със сибилата и тя го насочва към страната на мъртвите. Пътят по който вървим, много прилича на описания в поемата.

Искариот направи жест, сякаш искаше да обхване целия вулкан.

— Освен това пише, че има сто пътя до онази яма, което вероятно е истина. Тази планина е надупчена цялата.

Елизабет се намръщи и тонът й се промени, сякаш рецитираше поема:

— „Да слезеш в Аверн не е трудно, ден и нощ черният Дит е разтворил широко вратите, но да извърнеш пак стъпки, на белия свят да излезеш, то е труд, мъка.“^[1]

Искариот плесна с ръце.

— Вие наистина сте Жената на Познанието.

Въпреки похвалата в сребристите й очи се четеше тревога. Пъстра зелено-сива пеперуда кацна отново върху черната й коса и Томи посегна да я пропъди.

— Не — предупреди го тя. — Остави я.

Той дръпна ръката си.

С навлизането все по-навътре разклоненията на тунела станаха по-редки и накрая те стигнаха дълъг стръмен проход, който така вонеше на сяра, че Томи трябваше да закрие носа си и да диша през ръкава си. Температурата също се беше повишила, стените бяха влажни. Томи чу отекващия шум на течаща вода.

Накрая проходът стигна до широка подземна река. Тя вреше и кипеше, изпускайки пара — горещ геотермален извор. Сярата пареше очите на Томи; бузите му горяха от жегата.

— Май стигнахме река Ахерон… или може би Стикс… или някое от другите безброй имена, с които се е наричала — отбеляза Елизабет. — Тук обаче май няма да ни потрябва лодкар.

— Така е — съгласи се Искариот.

Над реката минаваше каменна дъга, водеща към тъмна каверна от другата страна.

Томи погледна Елизабет. Мисълта да мине над реката изведнъж го изпълни с ужас.

Хенрик грубо го хвана за ръка, готов да го влачи, ако е нужно.

Елизабет плесна едрия мъж по гърба, сякаш беше някакво нищожество.

— Няма да позволя да се отнасят лошо с момчето!

Очите на Хенрик проблеснаха яростно, но той се дръпна, след като Искариот му кимна да изпълнява.

Още една пеперуда кацна върху Елизабет, този път на рамото й. Крилете й докоснаха ухото й. Тя упорито не й обърна внимание, но Томи много добре разбра посланието.

„Или ще мина, или той ще убие Елизабет.“

Преглътна ужаса си и тръгна по моста между Хенрик от едната страна и Елизабет от другата. Вървеше бавно по хлъзгавите от парата камъни, като кашляше от серните изпарения и присвиваше очи срещу жегата. Черната, мазна като петрол, вода вреше и кипеше под краката му.

Елизабет вървеше до него, сякаш се разхождаше в градина, с изправен гръб и вирната брадичка. Томи се опита да имитира увереността й, наперената й походка, но не успя. Щом видя другия край на моста, се завтече към него, радостен да се махне от врялата река.

За момент остана сам — всички други бяха зад него, дори Хенрик с фенерчето си. Тънещата в пълен мрак зала пред него миришеше странно на цветя и сладкият аромат се открояваше ясно сред вонята на сярата.

Обзет от любопитство, той пристъпи напред, за да открие източника на аромата.

Хенрик и останалите най-сетне го настигнаха. Едрият мъж насочи фенерчето си нагоре и освети таван от вулканична скала, покрит с дебел слой сажди. По стените имаше множество железни аплици, в които бяха сложени наръчи тръстика. Някой беше подготвил това място.

— Запалете факлите — нареди Искариот.

Хенрик и колегата му почнаха да палят намазаните с катран снопове, като тръгнаха в различни посоки и бавно осветяваха все по-голяма и по-голяма част от просторната зала. От нея започваха други тунели.

Томи си спомни думите на Искариот за стоте пътя до ада.

В средата на помещението имаше голям черен камък, леко наклонен, но с излъскани страни, подобен на някакво черно око, което се взираше в него. На Томи му беше трудно да гледа към камъка — усещаше в него нещо нередно.

Погледът му се плъзна покрай камъка към отсрещната стена, където се разгаряха последните факли.

И там видя жена в бяла дреха, завързана за забита в стената халка. Имаше гладка кафява кожа и високи скули. Дългата й черна коса се бе разпиляла по голите й рамене. На шията й имаше някакво парче метал, което проблясваше на светлината на факлите.

За разлика от черния камък, Томи не можеше да откъсне поглед от нея. Дори от другия край на залата очите й сияеха, привличаха го, завладяваха го, сякаш шепнеха името му с цялата любов на този свят.

Искариот го спря с докосване по рамото. Пристъпи покрай Томи и се обърна към жената в другия край на помещението. Тъгата в гласа му беше такава, че разстоянието помежду им изведнъж стана сякаш безкрайно и невъзможно за преодоляване.

— Арела.

 

 

06:58

Юда спря при жертвения камък. Не можеше да я доближи повече. Бяха минали векове, откакто я бе видял за последен път в плът и кръв. За момент си помисли дали да не зареже всичко, да се втурне към нея и да я замоли за прошка.

А тя каза:

— Любов моя, все още има време да спреш това.

Една пеперуда запърха пред очите му, разваляйки магията на черните й очи с изумрудените си криле, и той отстъпи крачка назад.

— Не…

— Всички векове, които пропиляхме. Когато можехме да сме заедно. Всичко това, за да служиш на тази мрачна съдба.

— След завръщането на Христос можем да прекараме цяла вечност заедно.

Тя го погледна тъжно.

— Никога няма да се случи. Това, което вършиш, е погрешно.

— Как може да е погрешно? През вековете, минали, откакто разкри целта ми, събирах откъси от други предсказания, за да разбера какво трябва да сторя, как да отприщя Армагедон. Издирвах пророци от всяка епоха и всички те потвърдиха съдбата ми. Но едва когато научих за момчето, за този безсмъртен, който така прилича на мен и в същото време е толкова различен, си спомних нещо, което ти ми каза, любов моя. Едно от по-ранните ти предсказания, преди да избягаш от мен. Бях забравил за него, тъй като го бях сметнал за маловажно.

Обърна се към Първия ангел и добави:

— И тогава се появи това чудесно момче.

— Виждаш нахвърляни от мен сенки и ги наричаш истински — възрази тя. — Те са само един път, призрак на възможност. И нищо повече. Тъмните ти постъпки им дават плът, изпълват ги със значение и тежест.

— Делото ми е правилно, щом има дори и съвсем малка вероятност да върна Христос.

— Но всичко това си го изградил само в ума си, извършил си толкова много неща въз основа на пророчествата, които открадна от мен. Как е възможно от подобно разрушаване на доверието да излезе нещо добро?

— Иначе казано, предателство. — Той се усмихна. Предишните й думи едва не го бяха разубедили. — Нали знаеш, че аз съм Предателят. Първият ми грях доведе до опрощаването на всички грехове със смъртта на Христос на кръста. Сега ще съгреша отново, за да Го върна.

— Тогава защо ме затвори тук? За да ме измъчваш, като ме принудиш да гледам ли?

Искариот най-сетне намери сили да отиде при нея. Вдиша аромата на лотос на кожата, която някога бе целувал и галил. Протегна ръка и се осмели да докосне с един-единствен пръст голата й ключица.

Тя се наведе към него, сякаш искаше да го разубеди с тялото си, щом думите не бяха успели.

Той обаче сви пръста си около златната й верижка. Сребърната пластина между съвършените й гърди помръдна.

Очите й се стрелнаха нагоре, пълни с разбиране и ужас. Тя се дръпна и долепи гръб в стената.

— Не!

Юда дръпна рязко и скъса верижката. Отстъпи назад, остави златото да се изплъзне между пръстите му и в дланта му остана само сребърното парче.

— С това острие мога да убивам ангели, за да събудя самото небе.

Тя се обърна към Томи, но думите й бяха предназначени за Юда.

— Любов моя, нищо не знаеш. Движиш се в мрака и го наричаш ден.

Юда й обърна гръб и тръгна към момчето, готов да изпълни предопределението си.

„Най-сетне.“

 

 

07:04

Елизабет гледаше как Искариот сграбчва Томи за ръката и го издърпва грубо към черния камък в средата на помещението. Усещаше воала на злото около черния олтар — толкова голямо, че дори скалата под него не беше в състояние да носи нечистата му тежест и се покриваше с тънки пукнатини.

Томи извика. Не искаше да го приближава.

Умоляващият му вик запали нещо в нея и тя се хвърли напред, готова да го освободи.

Не успя да направи и две стъпки, когато чу някаква команда да отеква от тъмните тунели, команда, намекваща за друг паяк в тази черна паяжина. Гласът й се стори познат, но преди да се сети откъде, четири фигури — по две от тунелите от противоположните страни — се хвърлиха пред нея с оголени кучешки зъби.

Стригои.

Бяха едри, голи до кръста и татуирани с богохулства. Бяха покрити с белези, някои от които сигурно си бяха направили сами със стоманени остриета. Образуваха стена между нея и Томи.

Зад тях Искариот мъкнеше момчето към черния камък. Наклонената му повърхност беше излъскана от множеството тела, принесени в жертва на него. В долната част имаше малка вдлъбнатина, сякаш от многото глави, полагани там и оголващи гърла.

Обзетият от ужас Томи намери сили и се изтръгна от хватката на Искариот. Знаеше какво ще се поиска от него — не беше глупак.

— Не. Не ме карай да го правя.

Искариот отстъпи назад и вдигна ръце. Среброто проблесна на светлината на факлите.

— Не мога да те принудя. Трябва да се жертваш по собствена воля.

— В такъв случай избирам да не го правя.

Елизабет се усмихна на решимостта му.

— Тогава ми позволи да те убедя — рече Искариот.

Останалите пеперуди се спуснаха върху Елизабет и накацаха по бузите й, по шията, няколко се настаниха по ръцете и раменете й.

— Само да си помисля и те ще я убият — каза Юда. — Кръвта й ще заври. Ще умре в ужасни мъки. Това ли избираш?

Елизабет внезапно осъзна, че Искариот не е искал от нея да се прави на бавачка, за да държи момчето спокойно, а за да спечели сърцето му, така че той да може да я използва като оръжие. И с ужас си даде сметка, че е влязла в капана.

Погледът на Томи срещна нейния.

— Не го прави заради мен — хладно каза тя. — Ти не означаваш нищо за мен, Томас Болар. Просто забавление, нещо, с което да си поиграя, преди да се нахраня.

И оголи кучешките си зъби.

Томи се сви от думите и от зъбите й. Въпреки това не се извърна. Продължи да я гледа в очите още няколко секунди, след което се обърна към Искариот и попита:

— Какво искаш?

„По дяволите, момче!“

Елизабет присви очи към стената стригои пред себе си, преценяваше силата на младите им тела срещу своята. Помисли си колко време ще е нужно на жилата да я убият. Можеше ли да освободи Томи навреме? Острият й слух долови някакво движение от другата страна на кипящата река зад нея.

В онези тунели се спотайваха още стригои.

Томи никога нямаше да се измъкне сам от това място.

— Легни на камъка — каза Искариот. — Това е всичко. Аз ще направя другото и тя ще остане жива. Кълна ти се.

Момчето пристъпи напред.

— Томи — извика Елизабет. — Може и да не излезем оттук живи, но това не означава, че трябва да се подчиняваме на такива като него.

Искариот се разсмя гръмко.

— Ама и вие от този род сте едни! Едно съм научил със сигурност от вас — че верността ви е непостоянна като вятъра.

— Значи кръвта ми е била жива!

Елизабет се метна светкавично настрани и разкъса гърлото на Хенрик още преди той да успее да помръдне. Другите стригои се нахвърлиха върху нея и най-близкият я сграбчи. Тя изтръгна ръката му от ставата и я захвърли настрани. Други двама скочиха високо и я събориха на земята. Елизабет се надигна и успя да ги накара да отстъпят, но от съседните тунели се изсипаха още зверове и приковаха ръцете и краката й.

Елизабет се съпротивляваше, но безполезно.

Беше се провалила — не само в опита си да освободи Томи, но и като не умря. Със смъртта й Искариот щеше да изгуби емоционалния си контрол над Томи. И момчето можеше да му откаже.

Искариот явно си даваше сметка за това.

Тя загледа как една пеперуда изпълзя по бузата й и после литна, размахала изящните си криле.

Искариот я искаше жива.

 

 

07:10

— Спрете! — извика Томи и се обърна към Искариот. По бузите му се стичаха сълзи. — Прави, каквото ще правиш!

— Легни — каза му Юда. — По гръб. Главата ти в долната част.

Томи отиде до черния камък. Всяка клетка в тялото му крещеше да бяга, но той седна отгоре и се завъртя да легне по гръб, като темето му се намести във вдлъбнатината на жертвеника — нямаше никакво съмнение, че това е жертвеник.

Под главата му имаше голяма черна пукнатина, бълваща серни изпарения, по-зловонни дори от реката. Дробовете му се свиха от противната миризма. Горещи сълзи обляха бузите му. Той обърна глава, за да погледне Елизабет.

Знаеше, че тя не разбира. Беше гледал как майка му и баща му умират в ръцете му, как кръвта ври в очите им — а той беше жив, излекуван от рака си. Не можеше да позволи отново друг да умре в агония вместо него. Дори ако от това зависеше спасението на света.

Елизабет също се взираше в него. Една-единствена сълза се търкулна от гневните й очи.

Тя не знаеше и за добротата в себе си. Томи разбираше, че тя е чудовище като онези, които я държаха, но някъде дълбоко в нея все още съществуваше нещо по-светло. Дори тя все още да не го виждаше.

Искариот коленичи до него и метна върху тялото му рибарска мрежа с тежки каменни тежести. Завърза четирите краища за железните халки в пода. След като приключи, Томи вече не можеше да се движи и единствено главата му оставаше свободна.

Беше легнал с краката нагоре и кръвта нахлуваше надолу и зачервяваше лицето му още повече.

Искариот постави хладна длан върху бузата му.

— Намери покой. Вършиш нещо добро. Жертвата ти ще оповести завръщането на Христос.

Томи се опита да свие рамене.

— Аз съм евреин. Какво ми пука? Просто приключвай.

Искаше да го каже храбро и дръзко, но думите му излязоха като измъчен шепот. Сребърната пластина, отнета от жената, проблесна отново. Светлината на факлите танцуваше по острия ръб. Всичко друго в залата изчезна, с изключение на малкото острие.

Искариот се наведе към ухото му.

— Може да заболи и…

И заби парчето метал в гърлото на Томи преди той дори да се подготви за удара. Макар че може би целта на Искариот беше именно тази, за да му спести болката.

Не успя.

Томи изкрещя, когато огънят премина през него и сякаш изгори цялото му тяло. Кръвта напълни гърлото му, гореща като магма. Той се загърчи и се замята под мрежата с такава сила, че скъса единия край. Завъртя глава и видя как кръвта му тече по камъка, прелива през ръба и капе в черната пукнатина на пода.

Зави от болката, която така и не отслабваше.

Периферното му зрение се изпълни с мрак. Томи искаше да потъне в него, да избяга от тази агония. Усети как камъкът затрепери под гърба му. Скалата започна да стърже и да се пука.

— Портата се отваря! — прогърмя някъде отдалеч гласът на Искариот. — Както е предречено!

Вързаната жена отговори и гласът й успя да достигне до Томи през болката.

— Още има време да покажеш милост. Можеш да сложиш край на това!

— Късно е. Когато цялата му кръв се излее долу, никой не може да сложи край.

Томи усети как потъва в мрак — и осъзна, че мракът се издига да го погълне. Черна мъгла се надигна от пукнатината и го обгърна, сякаш бе живо същество. С всяка капка кръв мракът се надигаше все повече и изпълваше света.

Томи се взираше в източника, гледаше как пукнатината се разширява. Спомни си помещението в Масада, другата пукнатина, която разцепи земята, другия дим, бълващ от нея.

„Не… не отново…“

И тогава земята се разтресе — точно като миналия път, на огромни спазми, достатъчно силни да раздробят планини. Врящата река преля от коритото си, изригна на гигантски фонтан и се разплиска навсякъде. През цялото това време мощният тътен ставаше все по-силен и по-силен, изпълни света и избухна навън.

Томи го остави да премине през него — докато не останаха единствено тишина и мрак.

Вече го нямаше.