Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (3)

2.

18 декември, 11:22

Арлингтън, Вирджиния

Докато маршируваше в парадната си униформа, сержант Джордан Стоун се чувстваше като мошеник. Днес щеше да погребе последния член на някогашния си екип — младия ефрейтор Сандерсън. Тялото на Сандерсън така и не беше открито, подобно на телата на другите му другари.

След два месеца ровене в купищата камъни, останали от някогашната Масада, военните най-сетне се предадоха. Празният ковчег на Сандерсън притискаше силно хълбока на Джордан, докато той маршируваше в крак с другите носачи.

Декемврийска буря беше покрила Националното гробище Арлингтън с бял сняг, който скриваше изсъхналата трева и подчертаваше голите клони на дърветата. Снегът се трупаше върху извитите горни части на мраморните надгробни плочи, които бяха неизброими. Всеки гроб бе номериран, повечето имаха имена и всички тези войници бяха положени тук с почести.

Сред тях беше и жена му Керън, убита по време на акция преди повече от година. От нея не беше останало много за погребване, само личният й идентификационен знак. Ковчегът й бе празен като този на Сандерсън. Понякога Джордан не можеше да повярва, че я няма, че никога вече няма да й поднесе цветя и няма да получи дълга и бавна целувка в отговор. Единствените цветя, които щеше да й носи, бяха за гроба й. Беше оставил червените рози там преди да дойде на погребението на Сандерсън.

Представи си луничавото лице на ефрейтора. Младият Сандерсън служеше всеотдайно и гледаше сериозно на работата си. И вместо благодарност бе получил самотна смърт на върха на планина в Израел. Джордан стисна студената дръжка на ковчега. Искаше му се мисията да беше приключила другояче.

Още няколко стъпки между голите дървета и Джордан и спътниците му донесоха ковчега до студения параклис. Чувстваше се повече у дома между тези прости бели стени, отколкото в пищните църкви на Европа. Сандерсън също щеше да се чувства по-удобно тук.

Майката и сестрата на Сандерсън ги чакаха вътре. Бяха с почти еднакви черни рокли и официални обувки въпреки снега и студа. И двете бяха светли като Сандерсън, с луничави лица дори през зимата. Носовете и очите им бяха зачервени.

Сандерсън им липсваше.

На Джордан му се искаше да не беше станало така.

До тях в стойка мирно беше застанал командирът му, капитан Стенли. Капитанът беше от лявата страна на Джордан на всички погребения, устните му се свиваха на тънка линия всеки път, когато ковчезите се спускаха в земята. И отнасяха със себе си все добри войници.

Той бе уставен командир и понесе доклада на Джордан, без да трепне. В отговор Джордан направи всичко по силите си да се придържа към скалъпената от Ватикана лъжа — планината се срутила при земетресението и всички загинали. Той и Ерин били в една част, която оцеляла, и били спасени три дни по-късно от спасителна група на Ватикана.

Просто обяснение.

И невярно. За съжаление, той беше лош лъжец и командирът му подозираше, че не е разкрил всичко за случилото се в Масада и след спасяването му.

Джордан вече беше свален от активна служба и му бяха назначени консултации с психотерапевт. Някой го наблюдаваше непрекъснато и следеше дали няма да се срине. А той най-много искаше просто да се върне отново на терен и да си върши работата. Като член на Съвместната експедиционна съдебномедицинска част в Афганистан беше проучвал сцени на военни престъпления. Беше добър в работата си и искаше да я върши отново.

Беше готов на всичко, стига да го държи зает и да продължи нататък.

А вместо това стоеше мирно до поредния ковчег, а студът от мраморния под се просмукваше в стъпалата му. Сестрата на Сандерсън трепереше до него. Прииска му се да я наметне с униформената си куртка.

Слушаше по-скоро сериозния тон, отколкото думите на капелана. Свещеникът разполагаше само с двайсет минути за церемонията. В Арлингтън имаше множество погребения всеки ден и графикът беше стриктен.

Не след дълго Джордан се озова извън параклиса, до гроба. Беше участвал в този марш толкова пъти, че краката му сами изминаваха пътя. Ковчегът на Сандерсън лежеше на поръсената със сняг кафява пръст до зейналата в земята дупка.

Задуха студен вятър и завъртя снежинките по земята на филизи, подобно на перестите облаци, така характерни в пустинята, в която бе умрял Сандерсън. Джордан изтърпя останалата част от церемонията, изслуша тройния залп и сигнала за отбой на тръбача и продължи да стои мирно, докато капеланът връчваше сгънатото знаме на майката на Сандерсън.

Беше преживявал същата тази сцена в памет на всеки от изгубените си другари.

Но това не му помагаше да я понася по-леко.

Накрая стисна ръката на майката на Сандерсън. Беше студена и крехка и той се уплаши да не я счупи.

— Много съжалявам за загубата ви. Ефрейтор Сандерсън беше чудесен войник и добър човек.

— Той ви харесваше. — Тя се усмихна тъжно. — Казваше, че сте умен и смел.

Джордан раздвижи мускулите на измръзналото си лице, за да имитира усмивка.

— За мен е чест да го чуя, госпожо. Той самият бе умен и смел.

Тя примигна, за да махне сълзите, и се извърна. Джордан понечи да тръгне след нея, макар да не знаеше какво повече да каже, но преди да успее, капеланът постави ръка на рамото му.

— Мисля, че трябва да обсъдим нещо, сержант.

Джордан се обърна и се вгледа в младия свещеник.

Той беше с парадна униформа като неговата, с тази разлика, че на реверите му бяха пришити кръстове. Едва сега Джордан забеляза, че кожата му е прекалено бяла дори за зимата, че кафявата му коса е малко по-дълга от необходимото и че стойката му не е съвсем военна. Капеланът се взираше в него с немигащи зелени очи.

Джордан настръхна.

Леденият допир на ръката на капелана се усещаше и през ръкавицата. Не беше като ръка, останала открита твърде дълго в студен ден. А като ръка, която не е била топла от години.

Джордан вече беше срещал мнозина от тази порода. Пред него стоеше неумрял хищник, подобно на вампир създание, наричано стригой. Но този беше сангвинист, щом издържаше светлината на деня — стригой, дал обет да престане да пие човешка кръв, да служи на Римокатолическата църква и да се храни единствено с кръвта на Христос — или по-точно, с вино, превърнато с освещаване в Неговата кръв.

Тази клетва правеше създанието по-безопасно.

Но не много.

— Не мисля, че е останало нещо за обсъждане — отвърна Джордан.

Напрегна се, готов да се бие при нужда. Беше виждал сангвинисти в бой. Не се съмняваше, че капеланът може да го направи на пух и прах, но това не означаваше, че ще се предаде лесно.

Капитан Стенли застана между тях и прочисти гърлото си.

— Съгласувано е на най-високо ниво, сержант Стоун.

— Колко точно високо, сър?

— Той ще ви обясни всичко — отвърна капитанът и кимна към капелана. — Вървете с него.

— А ако откажа? — Джордан затаи дъх с надежда, че ще чуе добър отговор.

— Това е заповед, сержант. — Капитанът го изгледа твърдо. — Дадена отгоре.

Джордан потисна стона си.

— Слушам, сър.

Ъгълчето на устните на капитана едва забележимо се повдигна, което при него беше еквивалент на гръмогласен смях.

— Надявам се, сержант.

Джордан отдаде чест, като се питаше дали не го прави за последен път, и тръгна след капелана към паркираната наблизо черна лимузина. Сангвинистите явно отново нахълтваха в живота му, готови да разритат с безсмъртните си крака жалките остатъци от кариерата му.

Капеланът му отвори вратата и Джордан се качи. Купето миришеше на кожа, бренди и скъпи пури. Доста неочаквана комбинация за кола на свещеник.

Джордан се премести в другия край на седалката. Стъклената преграда беше вдигната и можеше да различи единствено дебелия врат на шофьора, малко къса руса коса и униформена фуражка.

Капеланът придърпа панталоните си, за да не ги смачка, преди да се качи. После хлопна вратата — и Джордан вече нямаше възможност за бягство.

— Моля, включете отоплението за нашия гост — каза свещеникът на шофьора. После разкопча униформената си куртка и се облегна назад.

— Командирът каза, че ще обясните всичко. — Джордан скръсти ръце на гърдите си. — Слушам ви.

— Доста трудна за изпълнение задача. — Младият капелан наля бренди. Поднесе чашата към носа си и вдиша. После въздъхна и предложи чашата на Джордан. — Чудесна реколта.

— Тогава го изпийте вие.

Капеланът разклати чашата, като гледаше движението на кафявата течност.

— Мисля, че знаете, че не мога, колкото и да ми се иска.

— Имате предвид обяснението ли? — подхвърли Джордан.

Капеланът вдигна ръка и колата плавно потегли.

— Извинете за цялата потайност с плащове и кинжали. Или може би по-точно ще бъде с рози и кръстове?

Усмихна се тъжно и отново помириса брендито.

Джордан се намръщи на маниерите му. Този тип определено не беше така скован и официален като останалите сангвинисти, с които се бе срещал.

Капеланът свали бялата си ръкавица и протегна ръка.

— Казвам се Кристиан.

Джордан не отвърна на жеста.

Капеланът осъзна, че няма да получи отговор, вдигна ръка и прокара пръсти през гъстата си коса.

— Да, оценявам иронията. Сангвинист на име Кристиан. Все едно майка ми го е планирала.

Джордан не беше сигурен какво да мисли за този сангвинист.

— Мисля, че почти се срещнахме в абатство Етал — каза капеланът. — Но Рун избра Надя и Емануел да попълнят триото в Германия.

Джордан си представи тъмните черти на Надя и още по-тъмните намерения на Емануел.

Кристиан поклати глава.

— Е, едва ли може да се нарече изненада.

— И защо?

Капеланът повдигна вежда.

— Май не съм се отдал на достатъчно дълбоко разкаяние според стандартите на отец Рун Корза.

Джордан се помъчи да скрие усмивката си.

— Мисля, че разбирам причината.

Кристиан остави брендито на подноса и се наведе напред. Зелените му очи бяха сериозни.

— Всъщност отец Корза е причината да съм тук.

— Той ли ви прати?

Някак си Джордан не можеше да си представи това. Съмняваше се, че Рун би искал да има още вземане-даване с него. Бяха се разделили по живо, по здраво.

— Не точно. — Кристиан опря кокалести лакти на коленете си. — Кардинал Бернар се опитва да запази всичко потулено, но Рун изчезна без никаква вест.

„Защо ли не се учудвам… Този тип не беше от най-общителните.“

— Свързвал ли се е с вас, след като напуснахте Рим през октомври? — попита Кристиан.

— Защо да го прави?

Капеланът наклони глава настрани.

— Защо не?

— Защото го мразя. — Джордан не виждаше причини да лъже. — И той го знае.

— Рун е труден за харесване — призна Кристиан, — но какво ви е направил, че да го мразите?

— Като изключим това, че едва не уби Ерин ли?

Кристиан се намръщи загрижено.

— Мислех си, че е спасил живота й… както и вашия.

Джордан стисна зъби. Спомни си Ерин, лежаща безжизнена на пода, със съвсем бяла кожа, с подгизнала от кръв коса.

— Рун я ухапа — обясни Джордан. — Изпи й кръвта и я остави да умира в тунелите под Рим. Ако двамата с брат Леополд не бяхме попаднали на нея навреме, щеше да е мъртва.

— Отец Корза се е хранил от Ерин? — Кристиан рязко се дръпна назад. На лицето му бе изписана изненада. Той се вгледа изпитателно в Джордан за няколко секунди, без да каже нито дума; явно разкриването на този грях му беше подействало като гръм от ясно небе. — Сигурен ли сте? Може би…

— И двамата го признаха. Ерин и Рун. — Джордан скръсти ръце. — Не лъжа.

Кристиан вдигна примирително ръце.

— Извинете. Не се съмнявам в думите ви. Просто е… необичайно.

— Не и за Рун. — Джордан отпусна ръце на коленете си. — Правил е прегрешения и преди.

— Само веднъж. И онова с Елизабет Батори беше преди столетия. — Кристиан взе чашата бренди и се вгледа в нея. — Значи казвате, че брат Леополд е знаел за всичко това?

— И още как.

Явно Леополд беше покрил Рун. Джордан изпита разочарование, но не и изненада. Сангвинистите се държаха един за друг.

— Хранил се е от нея… — Кристиан се взираше в чашата, сякаш можеше да намери отговор в брендито. — Това означава, че е пълен с кръвта й.

Джордан потръпна, смутен от тази мисъл.

— Това променя всичко. Трябва да идем при нея. Още сега. — Кристиан се наведе напред и почука по преградата, за да привлече вниманието на шофьора. — Закарайте ни на летището! Незабавно!

Шофьорът моментално настъпи газта. Дъното на колата задра в асфалта, когато тя прехвърли малкото възвишение и излезе от гробището.

Кристиан погледна Джордан и каза:

— Ще се разделим на летището. Можете да стигнете оттам до дома си, нали?

— Бих могъл — съгласи се той. — Но щом Ерин е въвлечена във всичко това, идвам с вас.

Кристиан пое дълбоко дъх. Извади телефон от джоба си и набра номер.

— Сигурен съм, че кардинал Бернар ви е изнесъл цяла лекция за това, че животът и душата ви ще бъдат изложени на опасност, ако се забъркате в наши дела.

— Така е.

— Тогава нека спестим време и да приемем, че съм я изнесъл отново. — Кристиан вдигна телефона до ухото си. — Защото трябва да ангажирам чартърен полет до Калифорния.

— Значи не възразявате да дойда с вас?

— Вие обичате Ерин и искате да я защитите. Кой съм аз, че да ви се изпречвам на пътя?

За мъртъв тип Кристиан се очертаваше доста свестен.

Въпреки това, докато лимузината се носеше през покрития със сняг град, безпокойството на Джордан ставаше все по-силно.

Ерин беше в опасност.

Отново.

И най-вероятно заради действията на Рун Корза.

„Май щеше да е по-добре кучият син да си беше останал изгубен.“