Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (27)

26.

19 декември, 20:59

Стокхолм, Швеция

Ерин тръгна след Олга — последва белия й пискюл покрай сцената и по една тясна уличка. Празничният леден лабиринт беше на съседния площад, между жилищните блокове от двете страни.

Разбира се, че Распутин щеше да избере подобен лабиринт като изпитание — място, което е едновременно студено и объркващо. И в този късен час след затварянето на пазара руският монах трябваше само да постави стража по уличките, за да отцепи района. Но какво ги чакаше в сърцето на лабиринта? Спомни си за огромната мечка бласфемари, която Распутин държеше в клетка под църквата си в Санкт Петербург. Какви чудовища ги очакваха тук?

Вървеше между Кристиан и Джордан. Хвърли поглед наляво и видя Алексей, който водеше Рун, Батори и Надя към друга уличка. По всяка вероятност и тя водеше към ледения лабиринт, но от друга посока.

Рун я погледна и тя вдигна ръка, за да пожелае успех на групата му.

И двата екипа бяха готови да се изправят срещу очакващото ги предизвикателство, да победят съперниците си в надпреварата за наградата в центъра на лабиринта — Първия ангел.

Щом влязоха в уличката, Джордан вдигна глава към покривите от двете страни. Непрекъснато поглеждаше вратите, готов за внезапна атака. Светлината струеше от заскрежените прозорци върху побелелия от снега паваж. Неясни сенки се движеха в топлите стаи, обитателите вътре не подозираха за опасността зад дебелите стени и затворените врати, бяха слепи за чудовищата, които се спотайваха в нощта.

За момент Ерин им завидя за невежеството им.

Но липсата на знание не беше равнозначна на безопасност.

Пъхнала ръце в джобовете си, тя докосна талисмана на Ейми, парчето топъл кехлибар, затворил в себе си крехкото перце. Студентката й също не бе подозирала за този таен свят — и въпреки това той я беше убил.

След още няколко крачки улицата ги изведе на друг площад. Ерин рязко спря, поразена от разкрилата се пред тях прелест. Лабиринтът не беше проста имитация на градинските лабиринти. Пред тях се издигаше истински дворец от лед, който изпълваше целия площад и се издигаше на трийсет метра във въздуха, десетки кули и зъбери. Стотици покрити със сняг и скреж скулптури увенчаваха стените.

Без да обръща внимание на тази красота, Олга ги поведе към една готическа арка в най-близката стена, един от многото входове към скрития вътре лабиринт. Ерин вървеше и се възхищаваше на майсторството на създателите, на хитроумния начин, по който бяха изсекли ледените блокове и ги бяха споили един за друг с вода, досущ като зидарите от миналото.

Порталът сияеше в лимоненожълто, осветен от уличните лампи зад нея.

Олга спря при входа.

— Нататък ще продължите сами. Ангелът ви очаква в средата на замъка.

Момичето скръсти ръце; разкрачи крака и остана неподвижно като статуите по стените. Дори очите й станаха абсолютно безжизнени. По гърба на Ерин пробягаха тръпки, когато си напомни, че това малко момиче е стригой. Детето вероятно беше убивало в продължение на половин век или повече.

— Аз ще вляза пръв — каза Кристиан и пристъпи към арката. Черното му расо рязко контрастираше на златната светлина.

— Не — спря го Ерин. — Изпитанието е за мен. Аз трябва да съм първа. Стане ли дума за Распутин, по-добре да следваме правилата му. Като Жена на Познанието аз трябва да съм онази, която ще намери път до сърцето на лабиринта.

Джордан и Кристиан се спогледаха тревожно. Ерин знаеше, че искат да я защитят. Но не можеха да я защитят от това.

Ерин включи фенерчето си, мина покрай Кристиан и влезе в лабиринта.

Синьо-бели стени се издигаха от двете страни на почти шест метра височина, дебели шейсетина сантиметра, и над тях се виждаше тъмното небе. Проходът бе толкова тесен, че можеше да докосне двете му страни с върховете на пръстите си. Мръсносивият сняг от безбройните посетители скърцаше под краката й.

Завъртя лъча на фенерчето. На всеки няколко стъпки строителите бяха вградили прозрачни ледени прозорци, от които се разкриваха изкривени изгледи към съседните проходи.

Стигна до една арка отляво и надникна през нея: очакваше тя да е поредното разклонение на лабиринта. Вместо това видя миниатюрна градина, в която всички цветя, дръвчета и храсти бяха направени от лед.

Въпреки опасността на лицето й се появи усмивка.

Шведите определено разбираха от зимно великолепие.

Продължи напред, като пак погледна облачното небе. Нямаше звезди, които да я ориентират. Валеше лек сняг, тих и чист. Стигна следващото разклонение и зави наляво, като прокара ръка по лявата стена, спомняйки си детския трик. Най-сигурният начин да минеш през лабиринт беше да докоснеш едната стена и да я следваш. Можеше и да попадне на задънени проходи, но рано или късно щеше да стигне до центъра.

„Не е най-бързият път, но е най-сигурният.“

Следвана от Джордан и Кристиан, тя ускори крачка, ръкавицата й се плъзгаше по ледените прозорци и задираше местата, направени от сняг. Фенерчето й разкриваше и други помещения. Скоро се озова на място, на което имаше ледено легло с балдахин, две възглавници и леден свещник, в който бяха поставени електрически крушки. Сега бяха угасени, но тя се опита да си представи свещника запален и как светлината му се отразява от полирания лед.

В друго помещение пред нея се изпречи леден слон, насочил бивните си към входа. Върху него бяха накацали изящно изработени птици, някои от които спяха, а други бяха разперили криле, готови да отлетят.

Въпреки чудесата на това място трепетът в Ерин растеше с всяка крачка и тя непрекъснато се оглеждаше за капани. Каква игра играеше Распутин? Изпитанието не можеше да е просто като намирането на път в лабиринт.

Дори започна да се вглежда в графитите, оставени от туристите — най-вероятно тийнейджъри, ако можеше да се съди по изобилието на сърца с букви в тях. Не откри нищо застрашително, никакъв намек за намеренията на руския монах.

Заобиколи поредния ъгъл, сигурна, че вече трябва да е близо до центъра на лабиринта — и го видя.

В един от прозорците, полирани до прозрачността на стъкло, имаше замръзнал предмет. Ерин насочи фенерчето към него, неспособна да повярва на очите си. В леда имаше идеално запазено одеялце с цвета на слонова кост — с липсващ квадрат в долния ляв ъгъл.

Ужасената Ерин замръзна и го зяпна.

— Какво има? — попита Джордан и също насочи фенерчето си натам.

„Откъде знае Распутин за това? Как е научил?“

— Ерин? — обади се Джордан. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. Какво има?

Тя свали ръкавицата си и опря голата си длан в леда. Топлината на ръката й разтапяше повърхността, докато тя си спомняше кога за последно е видяла одеялото.

Малкият пръст на Ерин се движеше по жълто-белия муселин. Застъпващите се квадратчета от зелена тъкан образуваха шарка по повърхността му. Майка й я наричаше ирландска верига.

Спомни си как бе помагала на майка си в изработката й.

След като приключваха работата за деня, двете изрязваха и съединяваха парчетата на светлината на свещите. Майка й не шиеше така добре както навремето, а и накрая често бе твърде уморена. Затова Ерин пое отговорността за задачата и внимателно зашиваше всяко квадратче на мястото му, като с всяко следващо младите й пръсти работеха все по-бързо.

Беше приключила навреме за раждането на сестра й Ема.

Сега, само на два дни, Ема лежеше върху същото одеялце. Изживя целия си живот увита в него. Беше родена слаба и болна, но баща им забрани да викат лекар и заяви, че Ема ще живее или ще умре според Божията воля.

Ема умря.

Ерин можеше само безсилно да гледа как розовият цвят избледнява от мъничкото лице на Ема. Кожата й стана по-бледа от жълто-белия цвят на одеялцето. Не трябваше да става така. Несправедливостта порази Ерин, каза й, че вече не може да приема думите на баща си и мълчанието на майка си.

Щеше да се махне.

Огледа се, за да се увери, че е сама, и извади ножиците от джоба си. Металът клъцна плата и тя изряза един квадрат от ъгълчето на безценното одеялце. Сгъна го и го скри в джоба си, после уви сестричката си за последен път в одеялцето, като скри липсващия ъгъл така, че никой да не забележи.

Баща й погреба Ема, увита в одеялцето.

Ерин проследи през леда зелената ирландска шарка, потъмняла от мухъла и годините. Върховете на пръстите й се плъзгаха по гладката повърхност. Никога не беше очаквала да види отново това одеялце.

С ужас осъзна какво означава присъствието му тук.

За да се сдобие с него, Распутин беше осквернил гроба на сестра й.

 

 

21:11

Елизабет тичаше през лабиринта и теглеше Рун за сребърните белезници. Надя ги следваше като неотлъчна тъмна сянка. Човеците не можеха да се сравняват със свръхестествената скорост на групата й. Елизабет с лекота щеше да стигне центъра на лабиринта много преди русата археоложка.

Макар да не й пукаше особено за амбициите на сангвинистите, тя знаеше, че трябва да спечели съревнованието. Ако кардинал Бернар решеше, че тя не е Жената на Познанието, с живота й щеше да бъде свършено. Пръстите й докоснаха отново мекия шал, скриващ раната на гърлото й. Разрезът беше плитък, досущ като доверието на ордена в нея. Ако вярата на Бернар в нея се поколебаеше, следващият щеше да е много по-дълбок.

Затова наложи бързо темпо, като запомняше всеки завой в тъмното. Не й трябваше светлина, докато се носеше по проходите. Но с всяка крачка наскоро излекуваното й гърло я болеше от студа. Кръвта на Ерин я беше съживила донякъде, но недостатъчно — никак даже. Беше изненадана, че жената бе предложила подобен дар — още повече че Ерин разбираше естеството на нападението на сангвинистите срещу нея.

Тази жена я интригуваше все повече. Елизабет дори започна да разбира интереса на Рун към нея. Това обаче нямаше да й попречи да победи Ерин в тази задача.

Бързаше напред, а снегът скърцаше под краката й. Не обръщаше внимание на забележителностите по пътя, изваяни да привличат погледите и да събуждат въображението. Само едно помещение я накара да забави крачка. В него имаше въртележка в реални размери с коне от лед. Спомни си, че е виждала подобна в Париж през лятото на 1605 г., когато тези атракции бяха започнали да изместват старите рицарски турнири. Спомни си радостното лице на сина си Павел, когато видя ярките костюми и танцуващите жребци.

Изпълни я болка по изгубеното семейство, отдавна мъртвите й деца и внуците, които не бе виждала никога.

Мъката и гневът я пришпориха напред.

Докато вървеше през проходите, надничаше през множеството ледени прозорци; всички бяха изкусно изработени, но никой не й подсказваше в коя посока да продължи. На кръстовищата тя подушваше снега и студа, мъчейки се да определи по вятъра верния път.

Изведнъж долови отпред тихо шумолене. Някой се спотайваше наблизо. Не различи туптене на сърца.

Стригои.

Явно беше близо до сърцето на лабиринта.

Съсредоточена върху шума, тя отново ускори крачка и зърна нещо с периферното си зрение. Нещо замръзнало в един от ледените прозорци, подобно на муха в кехлибар. Спря да го разгледа, принуждавайки Рун също да спре.

В ледения блок имаше правоъгълен предмет колкото двете й длани, събрани заедно. Беше увит в лъскава черна материя и вързан с мръсна алена връв. Тя знаеше какво има вътре.

Дневникът й.

„Какво прави той тук?“

Трудно беше да си представи, че книгата е издържала на съсипващото въздействие на вековете. Още по-трудно бе да си помисли, че някой я е извадил от някогашното й скривалище и я е донесъл тук.

„Защо?“

Лъскавата материя беше промазана кожа. Пръстите й помнеха лепкавата й повърхност, а мислено видя първата страница така ясно, сякаш я беше нарисувала вчера.

Рисунка на листо елша със скица на корените и стъблото.

Първите страници съдържаха скици на билки, описание на свойствата им, тайните на приложението им, местата в имението й, където могат да бъдат намерени. Сама беше нарисувала растенията и цветята, сама бе написала инструкциите с най-добрия си почерк на светлината на свещите през дългите зимни часове. Но не беше спряла дотам. Спомни си как проучванията й бяха станали по-мрачни, досущ като сърцето й, почернено от Рун.

Направи последния си запис, докато селското момиче умираше пред нея, кървейки от стотина разреза. Елизабет я бе мислила за по-силна. Не бе преценила правилно времето на смъртта й и беше претърпяла неуспех. Почувства раздразнение, но си напомни, че дори подобни провали й носят знание.

Зад нея друго момиче изскимтя в клетката си. То беше следващият й опитен образец, но щеше да посрещне участта си утре. Сякаш усетило това, момичето в клетката притихна, обви коленете си с ръце и се залюля напред-назад.

Елизабет записваше наблюденията си на светлината на огъня, като отбелязваше всяка подробност — колко бързо умря първото момиче, колко трябваше да чака преди да превърне образеца в стригой, колко време бе нужно всеки образец да умре в това състояние.

Експериментираше отново и отново, с различни момичета.

Бавно и постепенно научаваше тайните на онова, в което се беше превърнала.

Подобно познание можеше само да я направи по-силна.

Вдигна ръка да докосне леда. Не бе помисляла, че ще види отново дневника си. Беше го скрила в замъка си след началото на процеса. Съдържаше повече от шестстотин имена — много повече момичета, отколкото онези, за чието убийство я обвиняваха. Скри го дълбоко в недрата на замъка, под един толкова голям камък, че никой смъртен не бе в състояние да го повдигне.

Но някой го беше намерил.

Най-вероятно същият, който го беше донесъл в този лабиринт, за да може да го открие.

„Кой? И защо?“

— Какво правиш? — попита Рун, забелязал интереса й.

— Тази книга е моя — каза тя. — Искам си я.

Надя я бутна напред.

— Нямаме време за подобни разсейвания.

Елизабет се върна при ледения прозорец и застана твърдо на мястото си. Искаше си дневника. Трудът й може би все още имаше някаква стойност.

— Напротив, имаме — каза тя, докато стържеше с ръба на белезницата си леда, сваляйки горния пласт. — Аз съм Жената на Познанието и аз определям какво да правим с времето ни. Аз съм подложената на изпитание.

— Права е — обади се Рун. — Распутин не би искал да се намесваме. Тя трябва да успее или да се провали сама.

— Тогава действай по-бързо — каза Надя.

Рун започна да помага на Елизабет. Двамата бързо задълбаха в прозрачния лед и достигнаха целта си. С двете си ръце Елизабет извади безценната книга от студения й затвор.

Докато я държеше, забеляза някакви сенки от другата страна. Макар и изкривени от леда, ясно си личеше, че фигурите са на мъже и жени. Отново не чу удари на сърца.

Сигурно бяха стригоите, които бе усетила преди.

Внезапно осъзна, че вече не е нужно да следва проклетия лабиринт. Имаше по-пряк път към победата. Замахна с ръка, заби лакът в ледения прозорец и го разби.

Парчетата лед се пръснаха по мръсния сняг в центъра на лабиринта.

Рун и Надя застанаха до нея и надникнаха през дупката.

Елизабет се разсмя.

— Спечелихме.