Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (23)

22.

19 декември, 13:51

Кастел Гандолфо, Италия

Изгубен в кръв и огън, Рун отдели устни от устата на Елизабета и ги приближи към гърлото й. Езикът му се плъзна по вените, които навремето пулсираха с ритъма на сърцето й.

Тя изстена под него.

— Да, да, любов моя…

Кучешките му зъби се източиха, готови да пронижат нежната плът и да пият онова, което тя му предлагаше.

Бялата като алабастър шия го подканяше.

Най-сетне щеше да се събере с нея. Кръвта й щеше да тече във вените му, както бе текла в нейните. Приближи жадните си устни към очакващото гърло.

Отвори уста и оголи зъби към меката плът.

Преди да успее да захапе, нечии ръце го сграбчиха, отскубнаха го от Елизабета и го запратиха към каменната стена. Той изръмжа и се опита да се съпротивлява, но противникът му се беше вкопчил в него като вълк, хванал елен.

Чу две изщраквания.

Още две ръце се присъединиха към първите.

Когато алената пелена най-сетне се вдигна от очите му, видя Елизабета. Беше закопчана за леглото и се мъчеше да се освободи. По деликатните й китки бяха избили мехури от изгарящото сребро, обезобразяващи онова, което току-що бе излекувал и целувал.

Надя и Кристиан го държаха прикован до стената. При други обстоятелства сигурно щеше да успее да се освободи, но все още бе слаб. Думите им проникнаха през мъглата, разкриха се като молитви, напомниха му кой е.

Напълно обезсилен, той се отпусна в ръцете им.

— Рун. — Надя продължаваше да го държи здраво. — Моли се с нас.

Подчинявайки се на заповедния й тон, той размърда устни, насили думите да заизлизат от устата му. Жаждата му за кръв постепенно отшумя, но не се смени с утеха, а единствено с пустота, оставяйки го изтощен и безсилен.

Двамата сангвинисти го изнесоха от килията и Надя затвори вратата.

Няколко килии по-нататък Кристиан го положи на едно легло.

„Сега и аз ли съм затворник?“

— Излекувай се. — Надя пъхна в ръката му манерка вино.

После двамата с Кристиан излязоха и заключиха вратата на килията.

Рун остана да лежи по гръб върху мухлясалия сламеник. Миризмата на плесен и каменен прах изпълваше тясното помещение. Той копнееше да се върне в килията на Елизабета, да се изгуби в аромата на кръв. Сграбчи с две ръце разпятието си и остави среброто да изгори дланите му, но болката не успя да го съсредоточи.

Знаеше какво трябва да направи.

Посегна към манерката, отвори я и изпи цялото й съдържание на една дълга глътка. Огънят на Христовата кръв нямаше да му остави място за съмнение. Светостта пламна в гърлото му и експлодира вътре в него, изгори дори пустотата.

Стиснал отново кръста, той затвори очи и зачака изкуплението да го връхлети. Цената на Христовата благословия бе да преживее един от най-лошите си грехове.

Но какво щеше да му покаже сега осветената кръв?

Какво беше достатъчно силно, за да отговаря на греха в душата му?

Луната се беше издигнала високо. Рун се прекръсти и прекрачи прага на кръчмата. Това бе единственото място за събиране в малкото селце, известно с превъзходния си мед. Щом влезе, вонята на медовина се смеси с желязната миризма на пролята кръв.

Тук бе имало стригой. Тук бе убивал стригой.

Прислужница, слаба и цялата в синини, лежеше просната на мръсния под до дебелия кръчмар. В гърдите им не отекваха сърдечни удари. Двамата бяха мъртви и щяха да си останат мъртви.

Под краката му захрущяха счупени грънци.

По сребърното му острие играеха отражения на пламъци.

Бернар бе обучил Рун да използва това оръжие наред с много други по време на подготовката за първата му мисия като сангвинист. Беше минала точно една година, откакто Рун бе изгубил собствената си душа при нападение на стригой, повален до гроба на сестра си.

Днес трябваше да поеме по пътя към спасението.

Бернар му бе наредил да намери звяра, който тероризираше местното село. Единакът стригой беше пристигнал само преди дни, но вече бе убил четирима души. Рун трябваше да превърне противния му апетит в стремеж към святост, както бе направил Бернар с него, или да сложи край на съществуването му.

Някакво изскърцване привлече вниманието му към ъгъла, където имаше грубо скована маса, избутана до стената. Острото му зрение различи форма в мрака под масата.

Търсеният стригой се беше скрил там.

Друг звук достигна до ушите му.

Плач.

С един скок Рун преодоля разстоянието до масата, дръпна я с една ръка и я запрати през помещението. С другата си ръка замахна към мръсно бяло гърло.

Дете.

Момче на десет или единайсет се взираше в него с огромните си очи. Късата му кафява коса бе подстригана от любящи ръце. Мръсни пръсти обвиваха голите кокалести колене. По бузите му се стичаха сълзи — а по брадичката му имаше кръв.

Рун не смееше да покаже милост. Мнозина сангвинисти бяха загинали, защото бяха подценили противника си. Зад невинно младо лице често се криеше убиец на стотици години. Припомни си това, но детето изглеждаше безобидно, дори окаяно.

Бързо хвърли поглед към труповете на пода и си напомни да не допуска да бъде подлъган. Момчето изобщо не беше безобидно.

Обърна момчето и го притисна към гърдите си, като го държеше отзад, приковавайки ръцете му. Замъкна го до огнището. Над грубата дървена полица имаше окачено огледало.

Отражението показваше, че детето е кротко в прегръдката му и не се съпротивлява.

Нещастни кафяви очи срещнаха неговите в огледалото.

— Защо съм чудовище? — попитаха младите устни.

Рун се поколеба от неочаквания въпрос, но почерпи сили от онова, което бе научил от Бернар.

— Ти си съгрешил.

— Не съм, не и по моя воля. Бях добро момче. Някакъв звяр нахлу през прозореца ми през нощта. Ухапа ме. Накара ме да пия кръвта му, след което избяга. Не съм искал да се случи. Съпротивлявах се. Борих се с всички сили.

Рун си припомни собствената си борба против онзи стригой, който бе откраднал душата му, и как накрая се беше предал, бе прегърнал блаженството, което му бе предложено.

— Има начин да спреш злото, да служиш отново на Бог.

— Защо да служа на бог, който позволи да ми се случи това?

Детето не изглеждаше гневно, а просто любопитно.

— Можеш да превърнеш проклятието в дар — каза Рун. — Можеш да служиш на Христос. Можеш да живееш, пиейки Неговата свята кръв, а не кръвта на човеците.

Погледът на детето се насочи към телата на пода.

— Не исках да ги убивам. Честна дума, не исках.

Рун отпусна хватката си.

— Знам. И можеш да престанеш да убиваш.

— Но… — Детето отново срещна погледа му в огледалото. — На мен ми хареса.

Нещо в очите му говореше за мрака вътре в него. Рун знаеше, че първата мисия е изпитание колкото за момчето, толкова и за него.

— Това е грях — настоятелно повтори той.

— В такъв случай ще попадна в ада.

— Не и ако се откажеш от този път. Не и ако се посветиш на живот в служба на Църквата, на Христос.

Детето се замисли за момент.

— Можеш ли да ми обещаеш, че няма да ида в ада, ако го направя?

Рун се поколеба. Искаше му се да може да предложи по-убедителна истина на момчето.

— Това е най-добрата ти надежда.

Подобно на толкова много неща в живота, беше въпрос на вяра.

Горяща цепеница се търкулна от огъня и падна на камъните на камината. Ярки искри полетяха на пода и угаснаха. Рун усети, че утрото устремно приближава. Детето погледна към прозореца, сякаш също го усещаше.

— Трябва да решиш бързо — каза Рун.

— Слънцето изгаря ли те? — попита детето и трепна при спомена за изпитана болка.

— Да — каза той. — Но благодарение на Христовата благословия мога да вървя под обедното слънце. Неговата кръв ми дава сила и святост за това.

Кръглите очи на момчето го погледнаха със съмнение.

— Ами ако пия от Неговата кръв, но не вярвам истински?

— Христос ще познае преструвката. Кръвта Му ще те изпепели.

Малкото тяло на детето потръпна в ръцете му.

— Ще ме пуснеш ли, ако откажа?

— Не мога да ти позволя да продължаваш да убиваш невинни.

Момчето обърна глава към труповете на пода.

— Те изобщо не са невинни. Крадяха от пътници, сводничеха, а веднъж прерязаха гърлото на един човек, за да отмъкнат кесията му.

— Бог ще ги съди.

— А ти ще съдиш мен ли? — попита детето.

Рун трепна.

Такава беше ролята му, нали?

На съдия и палач.

— Нямаме много време — несигурно рече той. — До изгрева остава само…

— Никога не съм имал много време, а сега нямам никакво. — По бузите му отново потекоха сълзи. — Няма да дойда с теб. Няма да стана свещеник. С нищо не съм съгрешил, за да се превръщам в чудовище. Така че го направи още сега. И бързо.

Рун зяпна насълзените, но решителни очи.

„Такава е Божията воля“ — напомни си.

Въпреки това се поколеба, а изгарящото слънце приближаваше заплашително.

Какво беше сторило това дете, за да заслужава да бъде превърнато в звяр? Било е невинно, съпротивлявало се е на нахвърлилото се върху него зло и е изгубило.

Самият Рун не беше по-различен — с тази разлика, че беше избрал да Му служи.

Миризмата на студена кръв лъхна от телата на пода. Момчето щеше да остави този мъчителен спомен до края на дните му.

— Прости ми — прошепна Рун.

Момчето каза една дума, която щеше да го преследва през вековете.

Въпреки това Рун преряза с острието детското гърло и черната кръв пръсна по огледалото.

Дойде на себе си на пода на килията. В някакъв момент беше изпълзял под леглото, бе се свил на кълбо и плачеше. Лежеше сам и се взираше в дъските на леглото, само на една длан разстояние от лицето му.

„Защо ми беше показан този момент?“

Беше постъпил според инструкциите, изпълнявайки заповедта на Бог.

Защо това да бе грях, който трябва да се изкупи?

„Защото се поколебах накрая ли?“

Изпълзя изпод леглото и седна на ръба. Опря лакти на коленете си, стисна главата си с ръце и се замоли за утеха.

Но утеха не дойде.

Вместо това си спомняше ясните кафяви очи на момчето, тънкия му глас, как се бе сгушило на гърдите му и бе повдигнало брадичка, за да улесни острието.

Спомни си как го помоли за прошка.

Момчето бе отговорило.

Не.

Въпреки това, в името на Бог, той го беше заклал.

Оттогава много невинни бяха умрели под острието му. Рун вече не спираше, не се колебаеше. Убиваше, без да изпитва мъка. Годините служба го бяха довели дотам да може да избива деца без никакво съжаление.

Скри лице в дланите си и заплака.

За себе си и за момчето с кафявите очи.