Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (21)

20.

19 декември, 13:44

Рим, Италия

Юда наблегна на веслата и тясната дървена лодка измина прилично разстояние по тихите води на Тибър. Слънчевите лъчи се отразяваха от сребристата вода и блестяха в очите му. Той се наслаждаваше на светлината и отмиращата топлина на късния зимен ден.

Ято гарвани закръжи в небето и изчезна сред голите клони на крайречен парк, преди отново да се издигне в светлото зимно небе.

Тялото му работеше ритмично и той загреба по-силно, за да се пребори с вълните на минаващо корабче. По-големи съдове пореха реката около него. Крехкият дървен корпус на лодката му можеше да бъде направен за миг на трески. По това време на годината той бе единственият гребец, дръзнал да излезе на смразяващия студ и да рискува да бъде блъснат от скутери, фериботи и товарни кораби.

Телефонът му избръмча — поредното съобщение от рецепционистката.

Въздъхна. Знаеше съдържанието му и без да го чете. Беше гледал новините преди да се качи в лодката. Папският влак бил унищожен. Оцелял единствено кардиналът. Всички други загинали.

Отново наблегна на веслата.

След като предреченото трио вече го нямаше, нищо не стоеше на пътя му.

В последното съобщение на брат Леополд се споменаваше за Първия ангел, който трябваше да използва книгата като оръжие в предстоящата Война на Небето. С прекъсването на пророчеството ангелът вероятно не представляваше заплаха, но Юда не обичаше да оставя нещата недовършени.

Капитанът на един ферибот наду сирената и Юда вдигна ръка за поздрав. Мъжът докосна черната си фуражка и му махна в отговор. Поздравяваха се един друг почти всеки ден през последните двайсет години. Юда го беше гледал как съзрява от кльощав младок, държащ неуверено кормилото, в як зрял мъж. И въпреки това така и не знаеше името му.

Беше започнал да разбира самотата, докато гледаше как семейството и приятелите му умират. Беше се научил да стои на разстояние от другите след поколения приятелства, завършили със смърт.

А онова безсмъртно момче, за което бе споменал Леополд?

„Томас Болар.“

Юда го искаше. Щеше да се пазари с Распутин, да плати поисканата от монаха цена и да вземе безсмъртното дете в дома си. Сърцето му затуптя по-бързо при мисълта за среща с друг като него, но и от знанието каква роля е отредена на момчето.

„Да помогне за настъпването на края на света.“

Жалко, че не бе срещнал това момче по-рано през дългия си живот, за да има с кого да споделя безбройните години, да живее с друг, който не старее и е неподвластен на времето.

Подобен шанс му бе даден преди столетия и той го бе пропилял.

„Може би това е моето изкупление.“

Наблягаше на веслата и си представяше тъмната кожа и златните очи на Арела. Спомни си първия път, когато излезе с нея, в нощта след повторната им среща на венецианския маскарад. Тогава също бе взел лодка и подкара накъдето искаше, без изобщо да си дава сметка, че не контролира нещата.

Гондолата им се плъзгаше по спокойните води на тъмния канал. Звездите светеха в небето, пълната луна сякаш ги примамваше. Докато управляваше с пръта в леката мъгла покрай величествена венецианска сграда, вонята на изпражнения и отпадъци обгърна лодката, намесвайки се в приятната им нощ като някаква сярна сянка.

Той се намръщи към отходната тръба, изливаща зловонното си съдържание в канала.

Арела забеляза изражението му, видя накъде е насочено вниманието му и се разсмя.

— Да не би градът да не е достатъчно изтънчен за вкусовете ти?

Той посочи стаите горе, пълни със смях и поквара, после към зловонната мътилка, замърсяваща водата.

— Има и по-добри начини да се отървеш от отпадъците.

— И когато му дойде времето, ще ги открият.

— Открили са ги и после са ги забравили. — В гласа на Юда се долавяше горчивината, която бе развил, докато наблюдаваше участта на хората.

Тя прокара дългите си тъмни пръсти по черния лак на корпуса.

— Говориш за миналите чудеса на Рим, когато градът е бил в най-големия си разцвет.

Той отдалечи лодката от осветените къщи и я насочи към странноприемницата си.

— Много неща бяха изгубени, когато градът падна.

Тя сви рамене.

— Ще бъдат открити отново. В подходящото време.

— В миналото римските лечители знаеха как да лекуват болестите, от които хората от тази епоха още страдат и умират.

Въздъхна при мисълта колко много неща бяха изгубени в мрака на тази епоха. Искаше му се да беше изучавал медицина, да бе запазил знанията след като библиотеките изгоряха и учените мъже паднаха под меча.

— Тази епоха ще отмине — увери го Арела. — И знанието отново ще бъде открито.

Сребристата лунна светлина светеше в косите й и по голите й рамене и го караше да се пита за тази прекрасна загадка пред него. След като се бяха открили отново, двамата танцуваха през по-голямата част от нощта, носеха се неуморно по паркета, а призори се озоваха тук.

Той най-сетне повдигна темата, от която странеше през цялата нощ, тъй като се страхуваше от отговора.

— Арела… — Остави лодката да се носи сама по водата, подобно на отронено листо. — Само името ми е достатъчно, за да разбереш моя грях, моето престъпление и проклятието, с което ме прокле Христос, да продължа да живея през всички тези безкрайни години. Но ти как… какво си ти…?

Дори не можеше да състави напълно въпроса си.

Въпреки това тя го разбра и се усмихна.

— Какво ти говори моето име?

— Арела — повтори той, като слушаше как името излиза от устата му. — Прекрасно име. Древно. На староеврейски означава „вестоносец на Бог“.

— И името е напълно уместно — каза тя. — Често нося послания от Бог. И в това отношение двамата си приличаме. И двамата сме слуги на небето, изпълняващи дълга си.

Юда тихо изсумтя.

— За разлика от теб, аз не съм получавал специални послания отгоре.

Искаше му се да беше получавал. След като горчивината от проклятието отмина, често се питаше защо това наказание е било наложено върху плътта му, правейки я безсмъртна. Дали бе просто изкупление за греха му, или имаше някаква цел, която все още не беше разбрал?

— Ти си щастливец — каза тя. — С радост бих приела подобно мълчание.

— Защо? — попита той.

Тя въздъхна и докосна сребърното парче на шията си.

— Може да бъде проклятие да виждаш смътно в бъдещето, да знаеш, че предстои трагедия, но да нямаш представа как да я предотвратиш.

— Значи си пророчица?

— Навремето бях — рече тя и тъмните й очи се стрелнаха за момент към луната. — Или по-скоро, много пъти. Била съм пророчица в Гърция, сибила в Еритрея, но през вековете съм била наричана и с безброй други имена.

Смаян, той се отпусна на седалката. Хвана ръката й. Въпреки прохладната нощ усети топлината на кожата й, много по-силна от докосването на повечето мъже и жени. Бе по-топла от всяко човешко същество.

Устните й се извиха във вече познатата полуусмивка.

— Съмняваш ли се в мен? Ти, който си живял достатъчно дълго, за да видиш как светът се променя и променя?

Най-забележителното бе, че не се съмняваше.

Гондолата се носеше безшумно на лунната светлина, а полуусмивката й продължаваше да играе на лицето й, сякаш тя четеше мислите му и разбираше какво е започнал да подозира.

И чакаше.

— Не претендирам да знам подобни неща — започна той, като си я представяше в обятията си, докато танцуват. — Но…

Тя се размърда на мястото си.

— Какво не претендираш да знаеш?

Той стисна горещата й длан и пръсти.

— Природата на някой като теб. На някой, който получава послания от Бог. Който издържа през вековете. Който е така съвършен.

Изчерви се, докато изричаше последните думи.

Тя се разсмя.

— Това означава ли, че съм много по-различна от теб?

Дълбоко в себе си той знаеше, че е така — както по природа, така и по характер. Тя бе въплъщение на доброто, докато той бе извършил ужасни неща. Взираше се в чудото пред себе си. Знаеше другото название на „вестоносец на Бог“, другата дума за „Арела“.

Събра сили и го каза на глас.

— Ти си ангел.

Тя долепи длани пред себе си, сякаш се молеше. От тялото й бавно заструи мека златна светлина и окъпа гондолата, водата, лицето му. Топлината от допира й го изпълни с радост и чувство за святост.

Пред него имаше друго вечно същество — но тя не бе като него.

Той беше зло, а тя — добро.

Той беше мрак, а тя — светлина.

Затвори очи и пи от светлината й.

— Защо дойде при мен? Защо си тук? — Отвори очи и погледна към водата, къщите, отходния канал, после отново към нея — към неземната красавица. — Защо си на земята, а не на небето?

Светлината й помръкна и тя отново заприлича на обикновена жена.

— Ангелите могат да слизат и да посещават земята. — Погледна го. — Могат и да падат.

Наблегна върху последната дума.

— Нима си паднала?

— Много отдавна — добави тя, виждаше шока и изненадата на лицето му. — Заедно с Денницата.

Това беше другото име на Луцифер.

Юда отказа да повярва, че е била прогонена от Небето.

— Но аз долавям в теб само доброта.

Тя го гледаше търпеливо.

— Защо падна? — продължи той, сякаш беше прост въпрос в обикновена нощ. — Не е възможно да си направила зло.

Тя погледна ръцете си.

— Държах знанието за гордостта на Луцифер скрито в сърцето си. Предвидих предстоящия му бунт, но продължих да мълча.

Юда се опита да си представи събитието. Тя беше премълчала пред Бог пророчество относно Войната на Небето и поради това е била низвергната.

Арела вдигна глава и заговори отново:

— Това беше просто наказание. Но за разлика от Денницата, аз не желаех злото на човечеството. Избрах да използвам изгнанието си, за да наглеждам Божието стадо тук, да продължа да служа на Небето, доколкото мога.

— Как служиш на Небето?

— Както мога. — Тя махна някаква прашинка от полата си. — Най-голямото ми дело беше по твое време, когато пазех детето Христос от зло и бдях над него, докато беше съвсем малък и беззащитен в този суров свят.

Юда сведе засрамено глава, спомняйки си как самият той не бе направил същото, когато Иисус беше вече възрастен. Юда бе предал не само Божия син, но и най-скъпия си приятел. Отново почувства тежестта на кожената кесия сребърници, която му бяха дали свещениците, топлината на бузата на Христос на устните си, когато го целуна, за да го посочи на палачите му.

— Но как си защитавала Христос? — попита той, без да може да скрие завистта си. — Не разбирам.

— Явих се на Мария и Йосиф във Витлеем малко след раждането на Христос. Казах им какво съм видяла, за предстоящото избиване на невинните от цар Ирод.

Юда преглътна. Знаеше историята и отново осъзна с кого дели лодката.

— Значи ти си била ангелът, който им казал да избягат в Египет.

— Освен това ги отведох там, на място, където синът им да може да израсне далеч от опасността.

Юда вече разбираше колко по-различна е тя от него.

Тя бе спасила Иисус.

А той го беше убил.

Дишането му стана по-тежко. Трябваше да се изправи, да се движи. Бавно подкара гондолата по канала, като се опитваше да си представи живота й на земята, много по-дълъг от неговото краткотрайно пребиваване тук.

Накрая зададе другия въпрос, който бе също толкова важен за него.

— Как понасяш времето?

— Минавам през него, също като теб. — Тя отново докосна парчето на шията си. — Безброй години служех на човечеството като пророчица, гадателка, оракул.

Той си я представи в тази роля, облечена в простата роба на делфийска жрица, изричаща пророчески думи.

— Вече не го ли правиш?

Тя се загледа над тъмните води.

— Все още ми се случва да зърна нещо предстоящо, виждам бъдещето така ясно, както виждам миналото зад себе си. Не мога да се противя на тези видения. — Челото й се набърчи печално. — Но вече не ги споделям. Пророчествата ми донесоха на човечеството повече страдания, отколкото добрини, и затова пазя бъдещето в тайна.

Странноприемницата се появи от мъглата и Юда насочи гондолата към каменния кей. Двама слуги в ливреи побързаха да завържат лодката. Единият подаде облечена в ръкавица ръка на прекрасната дама. Юда я задържа с длан на кръста й.

И тогава от мрака изскочиха сенки — но не бяха хора. Юда видя острите зъби, бледите озверели лица.

Много пъти се бе сражавал с подобни създания и много пъти бе губил. Въпреки това беше безсмъртен и винаги се възстановяваше, а опетнената му кръв винаги ги унищожаваше.

Издърпа Арела обратно на лодката, като остави зверовете да се нахвърлят върху хората от странноприемницата. Не можеше да спаси тях, но може би щеше да спаси нея.

Замахна с пръта като със сопа, докато прекрасните й ръце се суетяха с въжетата, които ги държаха към кея. След като се освободиха, той изтласка гондолата навътре. Тя се наклони на една страна, после се изправи.

Не бяха достатъчно бързи.

Създанията скочиха над водата. Беше невъзможен скок за човек, но проста работа за подобни зверове.

Юда извади кинжал от канията в ботуша си и го заби дълбоко в гърдите на по-голямото от двете същества. Студена кръв плисна по ръката му, продължи по китката и изцапа фината му бяла риза.

Никой човек не би оцелял при подобен удар, но създанието сякаш не го усети, изби ръката му настрани и издърпа ножа от собствения си корем.

Вторият звяр зад него беше проснал Арела по гръб и пълзеше по нежното й тяло.

— Не — прошепна тя. — Оставете ни.

Отскубна сребърното парче от шията си и замахна с острия ръб към врата на създанието.

От прерязаното му гърло се изтръгна писък, последван от пламъци, които бързо погълнаха прокълнатата му форма. Горящо, то скочи към хладния мрак на канала, но във водата падна единствено пепел — тялото вече бе напълно изгоряло.

Щом видя това, по-едрият звяр скочи на брега и побягна в мрака на града.

Арела изплакна парчето в канала и го избърса в полата си.

Той изгледа среброто в ръцете й.

— Как?

— Това е част от свещено острие — обясни тя и отново го окачи на шията си. — Убива всяко създание, което прободе.

Сърцето на Юда се разтуптя по-бързо.

Можеше ли да убие и онова, което не може да се убие? Такива като него?

Или нея?

На лицето й се изписа тъга, сякаш беше прочела мислите му, потвърждавайки онова, което си бе представил току-що. На стройната си шия тя носеше инструмента на собственото си унищожение, начин да се измъкне от този затвор на безчетните години. И ако се съдеше по изражението й, от време на време се бе изкушавала да го използва.

Юда разбираше това желание. От безброй години той самият бе търсил начин да сложи край на живота си, като при опитите се бе подлагал на невъобразима болка. И въпреки това оживяваше. Простото право на смърт бе дадено на всички други същества. Дори зверовете, с които се сблъскаха, можеха просто да излязат на слънчева светлина и да прекратят отвратителното си съществуване.

Погледът му отново се спря върху блестящото сребро между гърдите й с мисълта, че смъртта, която бе търсил от толкова отдавна, е съвсем близо. Трябваше само да я вземе.

Пресегна се — и вместо това хвана ръката й и я придърпа към себе си към устните си.

Целуна я, радостен, че е жив.

Насред Тибър, под ярките лъчи на обедното слънце, Юда си мислеше за онзи момент, за целувката в мрака. Изпълни го мъка, тъй като знаеше какво ще последва: че отношенията им ще приключат.

„Може би трябваше да хвана онова парче, а не ръката й.“

Така и не научи как се е сдобила с него, нито нещо друго за свещеното оръжие. Но пък и двамата имаха своите тайни.

Бръкна в джоба на гърдите си и извади студен като лед камък, приблизително с размерите и формата на тесте карти. Беше изработен от прозрачен зелен кристал, подобен на изумруд, но дълбоко в сърцевината му имаше дефект, абаносовочерна жилка. Юда вдигна камъка към слънцето и го завъртя. Черната жилка потръпна на ярката светлина, смали се до точица, но си остана там. След като върнеше кристала в сянката на джоба си, жилката щеше отново да порасне.

Като живо същество.

С тази разлика, че процъфтяваше на тъмно, а не на светлина.

Беше открил камъка през годините след Арела, след като бе открил защо върви по своя дълъг път през света. По време на онзи мрачен период Юда се беше отдал на изучаването на алхимията, преподавана от такива като Исак Нютон и Роджър Бейкън. Беше научил много, в това число как да вдъхва живот на същества с часовникови механизми и как да манипулира силата, намираща се в кръвта му.

Попадна на кристала, докато търсеше митичния философски камък, веществото, за което се вярваше, че давало вечен живот. Самият той се надяваше, че то ще предложи обяснение на собственото му безсмъртие. Беше изровил кристала от мястото му под крайъгълния камък на една порутена църква.

В крайна сметка той не се оказа философският камък, а нещо много по-могъщо, свързано със смъртта, а не с безсмъртния живот. Потърка с палец знака по долната страна на камъка. След години изучаване на този символ и на самия камък знаеше много от тайните му — но не всички.

Въпреки това знаеше, че в подходящите ръце този прост зелен камък може да наруши равновесието на живота на Земята. Векове наред беше чакал подходящото време, за да освободи злото му, да изпълни онова, за което бе пратен на този свят.

Прибра камъка в джоба си и се загледа в слънцето.

Най-сетне времето беше дошло.

Но първо трябваше да намери два ангела.

Един от миналото и един от настоящето.