Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (19)

18.

19 декември, 13:34

Кастел Гандолфо, Италия

Рун носеше Елизабета по тъмен коридор, изпълнен с миризмата на дърво и отлежало вино. В тази част от подземните нива на замъка навремето се намирала личната изба на папата. В някои отдавна забравени помещения все още имаше огромни дъбови бъчви или рафтове със зелени бутилки, покрити с дебел слой прах.

Последва Надя по поредното стълбище към нивото, запазено за ордена им. Ръцете му трепереха, докато носеше Елизабета. Беше ударил бърза глътка осветено вино на борда на хеликоптера. То му бе дало достатъчно сили за слизането тук, но изтощението още го измъчваше.

Накрая, след като минаха по проход, прокопан във вулканичната скала, Надя спря при зазидана с тухли арка. Като че ли бяха стигнали до задънен край.

— Аз мога да платя изкуплението — предложи Рун.

Надя не му обърна внимание и докосна четири тухли, една при главата й, една при корема и по една при всяко рамо, изписвайки кръст.

След това натисна централната тухла и прошепна думите, изричани от членовете на техния орден още от времето на Христос:

— Вземете и пийте от нея всички.^[1]

Тухлата се плъзна назад и се видя малко легенче, издълбано в тухлата под нея.

Надя извади кинжала си и заби върха му в средата на дланта си, където римляните забили пироните в ръцете на Христос. Сви длан, докато в нея не се събраха няколко капки кръв, след което ги изсипа в легенчето.

Елизабета се напрегна в ръцете на Рун, надушила кръвта на Надя.

Рун отстъпи две крачки назад, за да може Надя да приключи.

— Защото това е Моята кръв на новия завет — изрече тя.

Между тухлите се появиха цепнатини и образуваха очертанията на тясна врата.

— Mysterium fidei^[2] — завърши Надя и натисна.

Камък застърга по тухла и вратата се отвори навътре.

Надя мина първа и Рун я последва, като внимаваше тялото на Елизабета да не докосва стените. След като прекрачиха прага, Елизабета се отпусна в ръцете му. Явно беше усетила, че се намира дълбоко под земята, където слънцето никога не би могло да я достигне.

Надя вървеше плавно пред Рун, разкривайки каква бързина и сила има в сравнение с него. Мина покрай входа на параклиса на сангвинистите и продължи към едно рядко посещавано място — затворническите килии.

Рун я следваше. Колкото и тежки да бяха раните й, Елизабета си оставаше затворничка.

Макар че днес килиите се използваха рядко, каменният под беше гладък и лъскав от хилядите крака, минали оттук през вековете. Колко ли стригои бяха затваряни тук, та или да приемат предложението да станат сангвинисти, или да умрат като прокълнати души?

Надя стигна до първата килия и отвори тежката желязна врата. Солидните панти и ключалка бяха достатъчно яки да удържат дори най-силните стригои.

Рун внесе Елизабета вътре и я сложи на постелята. Долови миризмата на свежа слама. Някой беше приготвил килията за нея. До леглото върху груба дървена маса имаше восъчна свещ, която хвърляше трепкаща светлина.

— Ще донеса мехлеми за изгарянията й — каза Надя. — Безопасно ли ще е да те оставя с нея?

Отначало в гърдите му се надигна гняв, но той се овладя. Надя беше права да се безпокои.

— Да.

Тя излезе и вратата се затвори тежко зад нея. Рун чу как ключът се завърта в ключалката. Надя не обичаше рисковете.

Останал сам, той седна до Елизабета на сламеника, внимателно вдигна плаща и погледна малките й ръце. Трепна, като видя спуканите мехури. Кожата под тях беше розова. Тялото й излъчваше топлина, сякаш се мъчеше да се освободи от слънчевата светлина.

Рун махна съвсем наметалото, но Елизабета се извърна, скрила глава в качулката от кадифе.

— Не искам да виждаш лицето ми — прошепна дрезгаво.

— Но аз мога да ти помогна.

— Остави Надя да го направи.

— Защо?

— Защото — тя се дръпна още повече — външният ми вид ще те отврати.

— Да не мислиш, че ме е грижа за подобни неща?

— Мен ме е грижа — прошепна тя едва чуто.

Той уважи желанието й, остави качулката и хвана едната й изгорена ръка. Забеляза, че дланта е невредима. Представи си как е стискала в агония юмруци, докато слънчевата светлина я е обгръщала в огън. Облегна се на каменните блокове и се отпусна, без да пуска ръката й.

Пръстите й бавно се свиха около неговите.

Умората се просмукваше до мозъка на костите му. Болката му казваше къде е ранен — порязвания по раменете, драскотини по ръцете, изгаряния по гърба. Очите му започнаха да се затварят, но точно тогава ключът се завъртя отново и пантите изскърцаха недоволно.

Надя влезе. Намръщи се, като видя Рун да държи Елизабета за ръката, но не каза нищо. Носеше глинена купа, покрита с кафява ленена кърпа. Миризмата изпълни помещението.

Тялото му се събуди, а Елизабета до него изръмжа.

Купата бе пълна с кръв.

Топла, свежа, човешка кръв.

Надя явно я беше взела от някой доброволец от персонала на замъка.

Тя дойде до сламеника и му подаде купата.

Той отказа да я вземе.

— Елизабета предпочита ти да се погрижиш за раните й.

Надя повдигна вежда.

— А аз предпочитам да не го правя. Вече спасих височайшия й живот. Няма да направя нищо повече. — Подаде му малка манерка. — За теб има осветено вино. Сега ли искаш да го изпиеш, или след като се погрижиш за графиня Батори?

Той остави манерката на масата.

— Няма да допусна да продължи да страда и минута повече.

— В такъв случай след малко идвам да те взема.

Надя излезе и заключи килията.

Стонът на Елизабета му напомни за задачата му.

Той потопи ленената кърпа в купата и я накисна в кръвта. Ароматът на желязо изпълни ноздрите му, въпреки че сдържаше дъха си. За да потисне желанието, надигащо се направо от костите му, той докосна разпятието на гърдите си и прошепна молитва за сила.

Вдигна ръката, която държеше, и докосна кожата й с кърпата.

Тя изохка приглушено под качулката.

— Заболя ли те?

— Да — прошепна тя. — Не спирай.

Избърса едната й ръка, после другата. Там, където я докосваше, мехурите изчезваха и изгорялата кожа се възстановяваше. След като приключи, той посегна към качулката.

Тя сграбчи китката му с окървавени пръсти.

— Извърни се.

Но той не можеше да го направи. Свали качулката, като откри първо бялата й брадичка, покрита с мръсотия и розова от изгарянето. Меките й устни бяха напукани и кървяха. Кръвта беше засъхнала на черни струйки от ъгълчетата на устата й.

Рун събра сили и свали качулката. Свещта освети високите й скули. На мястото на някогашната бяла кожа, приканваща да бъде докосната, имаше почерняла и покрита с мехури развалина, измацана със сажди. Меките й къдрици бяха почти напълно изгорели от слънцето.

Сребристите й очи го погледнаха. Бяха замъглени, почти слепи.

Въпреки това той прочете страха в тях.

— Ужасна гледка ли съм за теб? — попита тя.

— Никога.

Отново накисна кърпата и я приближи до съсипаното й лице. Като докосваше съвсем леко, я прокара по челото, надолу по бузите и по шията. Кръвта се размаза по кожата, просмука се в мехурите и изцапа бялата възглавница под главата й.

Миризмата го опияняваше. Топлината й гъделичкаше студените му пръсти, загряваше дланите, подканваше го да я вкуси. Цялото му тяло копнееше за нея.

„Само една капка=“

Отново прокара кърпата по лицето й. Първия път само беше махнал саждите. Сега се погрижи за увредената й кожа. Изми лицето й няколко пъти, като гледаше в почуда как пораженията се заличават и бавно се сменят с непокътната кожа. Появиха се черни коси, които покриха скалпа й. Най-завладяващо обаче беше лицето й, прекрасно като в деня, в който се бе влюбил в нея, в отдавна мъртвата розова градина до вече лежащия в развалини замък.

Прокара меката тъкан по устните й — тя оставяше след себе си лъщяща диря кръв. Сребристите й очи се отвориха. Отново бяха бистри, но вече изпълнени с желание. Той се наведе към нея и долепи устни до нейните.

Вкусът на аления огън се плъзна по тялото му с бързината на пожар в суха трева. Тя прокара окървавени пръсти през косата му, обгръщайки го в облак от глад и желание.

Устата й се отвори и Рун се изгуби в аромата й, в кръвта й, в мекотата й. Нямаше време за нежност, а и тя не търсеше нежност. Беше чакал толкова дълго да бъде отново с нея.

В този момент си обеща, че ще отмъсти сурово на онзи, който я бе запратил под лъчите на слънцето.

А дотогава…

Отпусна се върху нея, оставяйки огънят и желанието да изгорят всяка мисъл.