Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (18)

17.

19 декември, 13:04

Кастел Гандолфо, Италия

Хеликоптерът летеше към старинно селце с каменни къщи, сгушено сред боровете и маслинените горички до едно голямо езеро. Ерин се бе вкопчила в ръката на Джордан. Кобалтовите води й напомняха за езерото Тахо и събуждаха копнежа й по Калифорния, защитена и далеч от цялата тази смърт и хаос.

„Не че бедите не могат да ме открият и там.“

Спомни си Блекджек и писъците на пумата бласфемари.

Знаеше, че няма да се успокои, докато всичко това не приключи.

„Но възможно ли е наистина да приключи?“

Пилотът насочи хеликоптера към ръба на живописен вулканичен кратер, надвиснал над езерото и селото. Върху каменистото му било, подобно на корона, бе кацнал замък с червен керемиден покрив, два оловни купола и широки тераси. Територията около него беше също така впечатляваща, разделена на закътани добре поддържани градини, предразполагащи към съзерцание езерца и ромолящи фонтани. Покрай широките алеи се издигаха борове и гигантски дъбове. Ерин зърна и руините на римска императорска вила.

Нямаше проблем да разпознае лятната резиденция на папата.

Кастел Гандолфо.

Докато се спускаха, тя се зачуди дали целта им е резиденцията, или тук е просто бързо достъпно и удобно скривалище след експлозията?

В крайна сметка не й пукаше. Нуждаеха се от почивка и място, където да възстановят силите си.

„Тих пристан след буря…“

Огледа спътниците си. Джордан изглеждаше изпит под маската от сажди и мръсотия. Изражението на Надя бе все така строго и решително, но помрачено от сянката на тъгата. В мъничките бръчици по лицето на Кристиан имаше останала кръв и той изглеждаше много по-стар — или може би впечатлението се създаваше просто от изтощението.

Седящият срещу нея Рун не откъсваше поглед от увитата в наметалото графиня в ръцете си и изглеждаше съсипан от мъка и тревога. Графинята не бе помръднала в обятията му.

Щом кацнаха, сангвинистите изведоха Ерин и Джордан. Тялото на Амвросий остана в хеликоптера — всеки сангвинист го докосна на слизане, дори Рун. Кристиан каза, че пилотът и вторият пилот щели да се погрижат за тялото.

Тръгнаха през розова градина. Растенията отдавна бяха прецъфтели, но си оставаха прекрасни. След няколко минути стигнаха до врата със заострен свод. Кристиан я отвори и ги поведе по коридор с блестяща подова мозайка. От двете им страни имаше салони и стаи, украсени със средновековни гоблени и мебели с позлатени дървени части.

На едно кръстовище между два коридора Надя направи знак на Рун да я последва наляво. Кристиан поведе Ерин и Джордан надясно и каза:

— Ще ви заведа да се измиете.

— Няма да се отделя от Ерин — заяви Джордан.

Ерин стисна ръката му още по-силно. Тя също нямаше намерение да го изпуска от очи.

— Това го разбрах — каза Кристиан. — И също няма да се отделя от вас, докато не бъдете в безопасност. Трябва да изчакаме кардинала. Ще се възстановим и прегрупираме, след което ще решим как да действаме.

След като въпросът беше решен, последваха Кристиан. Високите прозорци от едната страна на коридора гледаха към езерото. По повърхността се плъзгаха бели платна, в небето се рееха чайки. За Ерин ведрата спокойна гледка бе почти сюрреалистична след цялото онова унищожение и смърт.

Джордан явно не бе толкова впечатлен — умът му бе другаде.

— Какво според теб е станало с Леополд?

Кристиан докосна кръста си.

— Той беше най-близо до мястото на експлозията. Възможно е тялото му така и да не бъде открито. Кардиналът обаче ще продължи да го търси до пристигането на спасителните екипи и полицията. Ако успее да го намери, ще го вземе и ще го докара тук.

Кристиан отключи една дъбова врата, направи им път и влезе след тях. Бързо прекоси помещението и затвори капаците на прозорците. После включи няколко лампи от ковано желязо. В стаята имаше двойно легло с бяла завивка, облицована с мрамор камина и кът с кресла при прозорците.

Кристиан изчезна през малка странична врата. Ерин тръгна след него, следвана от Джордан. Озова се в баня с бели стени, тоалетна и умивалник. В ъгъла имаше душ, ограден с мраморни плочи като тези на пода. Върху ниска дървена масичка имаше две дебели хавлии и чисти дрехи.

За нея бяха донесли светлокафяви панталони и бяла памучна риза. Джордан щеше да носи джинси и кафява риза.

На закачалката на вратата имаше две добре познати кожени якета. При предишната им мисия двамата с Джордан бяха носили точно такива, ушити от кожите на адски вълци, достатъчно здрави, за да издържат ухапвания на стригои. Ерин прокара длан по кафявата кожа и си спомни миналите битки.

Кристиан отвори аптечката и извади комплект за първа помощ.

— Тук би трябвало да има всичко необходимо.

Върна се при вратата към коридора, взе една щанга, опряна на стената, и я подаде на Джордан.

— Сърцевината й е от стомана.

Джордан претегли щангата.

— Личи си.

— След като изляза, залости вратата с нея. — Посочи сандъка до леглото. — Там има оръжия. Съмнявам се, че ще ви потрябват, но е по-добре да сме подготвени.

Джордан кимна.

— Не пускайте никого освен мен — каза Кристиан.

— Дори кардинала или Рун ли? — попита Ерин.

— Никого — повтори Кристиан. — Някой е знаел, че сме във влака. Затова ви съветвам да не се доверявате на никого освен един на друг.

Прекрачи прага и затвори. Джордан вдигна тежката щанга, залости вратата и каза:

— Дотук с агитациите. Не прозвуча особено окуражаващо.

Отиде при сандъка и го отвори. Извади един автомат и го разгледа.

— „Берета АР 70“. Това поне е окуражаващо. Шестстотин и петдесет изстрела в минута. — Погледна мунициите и се усмихна, когато видя друго оръжие, „Колт 1911“. — Не е моят пистолет, но май някой е проучил предпочитанията ми.

Подаде го на Ерин.

Тя провери пълнителя. Куршумите бяха сребърни — ставаха срещу хора и бяха абсолютно задължителни срещу стригои. Среброто реагираше с кръвта им и помагаше за изравняване на силите. Стригоите бяха трудни за убиване — бяха по-издръжливи от човешките същества, можеха да контролират загубата на кръв и притежаваха свръхестествени възстановителни способности. Но не бяха неуязвими.

Джордан погледна към банята.

— Ще те оставя да влезеш първа, а междувременно ще запаля камината.

Планът беше чудесен, най-добрият, който бе чувала за деня.

Но най-напред тя пристъпи до него и вдиша мускусния му аромат, примесен с миризмата на сажди. Повдигна се на пръсти и го целуна, радостна, че е жива, че е с него.

Когато се отдръпна, Джордан я гледаше загрижено.

— Добре ли си?

„Как бих могла да съм добре?“ — помисли си тя.

Ерин не беше войник. Не можеше да върви през поле с трупове просто ей така. Джордан беше трениран за това, сангвинистите също, но тя не беше сигурна, че изобщо иска да е толкова силна, дори и да можеше. Помисли си за отнесения поглед, с който понякога гледаше Джордан. Всичко това му се отразяваше и тя бе готова да се обзаложи, че същото се отнася и за сангвинистите.

— Нямам предвид днес — прошепна той, без да я пуска. — Имам чувството, че спестяваш нещо още от срещата ни в Калифорния.

Тя се измъкна от прегръдката му.

— Всеки си има тайни.

— Кажи ми твоите.

В гърдите й се надигна паника.

„Не тук. Не сега.“

За да скрие реакцията си, Ерин се обърна и тръгна към банята.

— За днес тайните ми бяха предостатъчно — каза неубедително. — Точно сега искам само един горещ душ и горяща камина.

— Няма как да възразя. — Но в отговора му прозвуча разочарование.

Ерин влезе в банята и затвори вратата. С радост смъкна дрехите си, доволна, че може да се отърве от миризмата на сажди и пушек и да я смени със сапун с лавандула и цитрусов шампоан. Остана дълго под горещите струи, които напариха тялото й, докато кожата й не се зачерви.

Избърса се и облече мекия халат. Върна се боса в стаята. Лампите бяха угасени и единствената светлина идваше от пукащия огън.

Джордан разръчка огъня и намести една цепеница. Беше свалил куртката и изпокъсаната си риза. Кожата му блестеше от пламъците. Беше целият в синини и драскотини. Татуировката от лявата му страна сякаш светеше. Изображението се виеше около рамото му и продължаваше надолу по ръката и отчасти по гърдите и гърба. Приличаше на разклоняващи се корени на дърво, започващи от едно-единствено тъмно петно на гърдите му.

Ерин знаеше историята на този знак. В гимназията Джордан бил ударен от мълния. Умрял за кратък период, след което бил съживен. Мълнията оставила фракталния си белег по кожата му, пръскайки капиляри и създавайки така наречената шарка на Лихтенберг. Преди тя да избледнее, той направил върху нея татуировка като спомен за близката среща със смъртта, превръщайки разминалата се трагедия в нещо прекрасно.

Тя го приближи, сякаш привлечена от тази остатъчна енергия.

Той се обърна и се усмихна.

— Надявам се да не си използвала цялата топла…

Тя постави пръст на устните му и го накара да млъкне. Точно сега не й беше до думи. Развърза колана и халатът се свлече на пода.

Той отметна косата от шията й. Тя отметна подканващо глава назад. Джордан бавно започна да целува шията й, продължавайки надолу към ключицата. Ерин изстена и той се дръпна назад. Очите му бяха потъмнели от страст и в тях се четеше неизречен въпрос.

В отговор тя го придърпа за колана към леглото.

Щом се озоваха там, Джордан съблече и останалите си дрехи и ги захвърли някъде.

Гол, възбуден, той я вдигна в обятията си. Краката й се увиха около мускулестите му бедра, докато я полагаше на леглото. Той се извиси над нея, голям като света, и всичко изчезна и останаха само те, само този момент.

Тя го придърпа да го целуне, да го вкуси. Зъбите й намериха долната му устна, езиците им се докоснаха. Топлите му длани се плъзнаха по кожата й, по гърдите, като оставяха след себе си електрическа диря — и обхванаха кръста й, за да я повдигнат.

Тя се изви под него. Искаше го, знаеше, че винаги ще го иска.

Устните му докоснаха гърлото й и белезите по шията.

Тя изстена и придърпа силно главата му, сякаш го умоляваше да я ухапе, да отвори отново раните й. Едно име се надигна в нея, но тя успя да го спре преди да го е изрекла.

Спомни си, че Джордан я беше попитал за тайната й.

„Но най-дълбоките тайни са онези, за които не подозираме, че таим.“

Устните му се плъзнаха под ухото й, горещият му дъх докосна тила й. Думите излязоха като стон, пропити с истина, почувствани до мозъка на костите.

— Обичам те.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя го придърпа към себе си и прошепна, докато устните им се докосваха:

— И аз те обичам.

Това също бе истина — но може би не цялата истина.