Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (11)

10.

19 декември, 07:13

Рим, Италия

Ловецът се бе превърнал в жертва. Елизабет усещаше как глутницата я следва по тъмните тесни улички и става все по-голяма. Засега преследвачите й се държаха на разстояние, може би чакаха да си осигурят по-голямо числено превъзходство. Не бяха човешки псета, разбойници или крадци, търсещи лесна жертва в лицето на самотна жена в часовете преди зазоряване. Бяха стригои, също като нея.

Дали не беше навлязла в ловните им територии? Дали не бе нарушила по някакъв начин етикета с начина, по който се хранеше? Тази епоха таеше много капани за нея.

Погледна на изток. Зимното слънце скоро щеше да изгрее. Страхът се размърда в нея. Искаше да се върне в убежището си, да избяга от изгарящия ден, но не смееше да отведе глутницата до дома си.

Затова под заплахата от новия ден продължи по стария неравен калдъръм на една тясна улица, почти опряла рамо до студената мазилка на стената.

Часовете преди изгрева бяха станали любимите й в този модерен град. Толкова рано повечето ръмжащи автомобили мълчаха и дъхът им не тровеше въздуха. Тя внимателно изучаваше мъжете и жените в нощта и бе открила, че в много отношения нещата не се различават особено от нейния век. Лесно разпознаваше проститутки, комарджии, крадци.

Разбираше нощта — и си бе въобразявала, че тя е само нейна.

До тази сутрин.

В периферното й зрение се размърдаха сенки. Знаеше, че са повече от дузина, но не можеше да каже колко повече. Без туптящи сърца или дъх не можеше да е сигурна, докато не се нахвърлеха върху нея.

А това щеше да стане скоро.

Зверовете заобикаляха, стеснявайки кръга.

Изглежда, смятаха, че не ги е усетила. Тя ги остави да си го мислят. Заблудата можеше да я спаси, както често бе правила в миналото. Примамваше ги напред, за да избере сама бойното поле.

Целта й не беше далеч. Уплашена, че може да атакуват преди да стигне там, тя ускори крачка, но само малко, защото не искаше да разберат, че е усетила присъствието им.

Трябваше й открито пространство. В тези тесни улички глутницата лесно можеше да я победи.

Вървеше към Пиаца дела Ротонда. Площадът беше най-близкото открито място в района. Сивата светлина на приближаващото слънце изсветляваше сенките на заобления купол на Пантеона. Отвореното око на окулума на върха очакваше новия ден, сляпо в тъмното.

Не като нея. Не като тях.

Някога Пантеонът бил дом на много богове, но днес беше католическа църква, посветена само на един. Тя остана настрана от това убежище. Светата земя вътре щеше да я отслаби, а след като се беше преродила с тази нова сила, тя не искаше да я изоставя.

Вместо това остана на открития площад отпред.

От едната страна имаше редица празни сергии, които чакаха светлината на деня да ги превърне в оживен коледен пазар. Празничните златни светлини бяха изключени, големите бели платнени чадъри, покрити със скреж, пазеха празните маси. Околните ресторанти бяха тъмни и със спуснати капаци, клиентите им отдавна бяха в леглата си.

Зад нея сенките по краищата на площада се раздвижиха.

Тя знаеше, че времето изтича, така че забърза към фонтана в центъра на площада. Постави длани върху сивия камък. Наблизо от устата на изваяна риба бликаше вода и падаше в басейна. В центъра се издигаше висок обелиск. Червеният му гранит бил изсечен под безмилостното египетско слънце, за да бъде домъкнат тук от завоевателите. Изсечените по страните му йероглифи стигаха чак до върха му с форма на пирамида — луни, птици, седящ човек. Езикът беше стар брътвеж, толкова безсмислен за нея, колкото и модерният свят. Но образите, създадени от отдавна мъртвите каменоделци, можеха и да я спасят тази нощ.

Погледът й се вдигна до самия връх, на който Църквата беше поставила кръст, за да демонстрира победата си над древните богове.

Зад нея се чу скърцане на кожа, търкане на плат върху плат, мек шепот на кичур от обърната глава.

Глутницата нападаше.

Преди някой от тях да успее да я достигне, тя прескочи басейна и се закатери по обелиска като котка. Силните й пръсти намираха опора в древните изображения — палма, луна, перо, ястреб. Продължи да се катери, но със стесняването на обелиска ставаше все по-трудно. Страхът я накара да се добере до самия връх.

Там събра сили за изгарящата болка и сграбчи кръста. Бързо хвърли поглед надолу.

Сенките пълзяха по обелиска като мравки, осквернявайки всеки квадратен сантиметър от гранита. Дрехите им бяха дрипи, крайниците — измършавели, косите — сплъстени и мръсни. Едно създание падна във фонтана и вдигна пръски, но други незабавно заеха освободеното място.

Тя се извърна, погледна към най-близката къща до площада, събра силата си около себе си като наметало.

И скочи.

 

 

07:18

Дълбоко под базиликата „Св. Петър“ Рун пълзеше на четири крака по тъмен тунел, навел глава толкова ниско, че понякога носът му докосваше каменния под.

Прошепна благодарствена молитва.

Ерин беше в безопасност.

Неотложността, която го беше изтръгнала от мъчителния затвор, беше избледняла. Сега само силата на волята го караше да повдига окървавена ръка, да провлачва разранен крак. Стъпка по стъпка напредваше в прохода, търсейки светлина.

Спря да си почине и облегна рамо на каменната стена. Докосна гърлото си и си спомни раната, която вече беше зараснала. Елизабета беше изпила много от кръвта му. Нарочно го беше оставила безпомощен, но жив.

„За да страдам.“

Агонията се беше превърнала в новото й изкуство. Представи си лицата на малките момичета, които бяха умрели по време на експериментите й. Това мрачно превъплъщение на неговата ярка Елизабета се беше научило да извайва болката така, както скулпторът вае мрамор. Ужасната им смърт оставаше да лежи на неговата съвест.

Смъртта на колко още трябваше да добави, след като тя бе свободна по улиците на Рим?

Докато беше в саркофага, бе доловил шепот от удоволствието й, от блаженството, което изпитва, докато се храни. Беше му източила кръвта и я бе поела в себе си, с което бе създала връзка помежду им.

Рун знаеше, че я е създала нарочно.

Искаше да го мъкне със себе си, докато ловува, да го принуди да е свидетел на покварата и убийствата й. За щастие, докато се хранеше и добавяше нова кръв към старата, тази връзка отслабваше и позволяваше само най-силните й емоции да достигат до него.

Може би точно поради мислите за нея усети как полезрението му се стеснява, изпълнено с панически ужас — не негов, а на някой друг. Връзката бе слаба и той можеше да й устои, но подобно усилие щеше да изцеди напълно малкото му останали сили.

Затова се остави да бъде отнесен.

За да запази силата си — и с една друга цел.

„Къде си, Елизабета?“

Възнамеряваше да използва отмиращата връзка, за да я намери, да спре тази вакханалия, след като отново намери светлината. И затова доброволно потъна в споделения мрак.

Вълна от черни зверове се надигаше към него. Бели зъби проблясваха в мрака — гладни, готови да разкъсват. Той скочи и полетя във въздуха.

Небето на изток изсветляваше с обещание за нов ден.

Трябваше да се скрие, преди той да настъпи, да се предпази от изгарящото слънце.

Теракотени керемиди се счупиха под ботушите и ръцете му. Парчета се посипаха през ръба и се пръснаха по сивите камъни на площада долу.

Затича уверено по покрива. Зад него един от ловците опита да скочи, не успя и падна на земята с противен тъп звук.

Други също опитаха.

Мнозина паднаха, но някои успяха.

Беше стигнал другия край на покрива — и скочи на следващия. Хладният нощен въздух погали бузите му. Ако забравеше преследвачите си, можеше да се наслади на красотата, докато тича по покривите на Рим.

Но не можеше да ги забрави и затова продължи напред.

Все на запад.

Целта му се издигаше високо в изсветляващото небе.

Рун се върна в кожата си и отново се надигна на четири крака, но това не беше достатъчно. Събра последните си капки сила и се изправи. Подпря се с ръка на стената и се затътри напред.

Трябваше да предупреди другите.

Елизабета водеше глутница стригои право към Ватикана.

 

 

07:32

Бягаше по покривите на запад, далеч от изгряващото слънце и гонена от освирепялата глутница. Изненадващото катерене по обелиска й беше осигурило няколко безценни секунди преднина.

Ако я настигнеха, с нея бе свършено.

Скачаше от покрив на покрив, като чупеше керемиди и огъваше улуци. Никога не беше тичала така нито като човек, нито като свръхестествено същество. Сякаш прекараните в саркофага векове я бяха направили по-силна и по-бърза.

Изпълни я радостно въодушевление, което прогони страха.

Разпери ръце настрани като криле, наслаждаваше се на вятъра. Ако оживееше, щеше да го прави всяка нощ. Усещаше, че е по-стара от преследвачите си, а и по-бърза — едва ли можеше да ги държи вечно на разстояние, но може би достатъчно, за да стигне целта си.

Хвърли се на следващия покрив и ято подплашени гълъби излетя около нея. Перата я наобиколиха като облак и я заслепиха. Тя се разсея за миг и кракът й се заклещи в някаква цепнатина между керемидите. Трябваше да спре и да събуе обувката си, като разкъса кожата.

Бърз поглед назад й показа, че предимството й се е стопило.

Глутницата я настигаше, вече беше по петите й.

Побягна напред, но болката прониза глезена й. Кракът й не можеше да поеме теглото й. Тя наруга слабостта си, като повече скачаше, отколкото тичаше, оттласкваше се със здравия си крак и падаше върху наранения, наказвайки го за предателството му.

На изток небето беше станало сиво като перата на гълъбите.

Ако преследващите стригои не се доберяха до нея, щеше да го направи слънцето.

Хвърли се напред. Нямаше да легне и да се остави на милостта на преследвачите си. Подобни зверове не бяха достойни да сложат край на живота й.

Съсредоточи се върху целта си.

Само няколко улици я отделяха от стените на Ватикана.

Сангвинистите никога нямаше да позволят глутница стригои да влезе в свещения им град. Щяха да ги посекат като бурени. Тя тичаше към същата смърт с една-единствена надежда в мъртвото си сърце.

Знаеше тайната къде е скрит Рун.

Но дали това щеше да е достатъчно, за да махнат мечовете си от шията й?

Това не знаеше.