Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (52)

51.

20 декември, 16:33

Сива, Египет

Някакво движение накара Ерин да погледне към ръба на кратера.

Един гигант с кафява кожена броня излезе напред и пристъпи в купата. Бе чернокож, с бръсната глава, целият в стоманен пиърсинг, и мъкнеше дълъг широк меч зад себе си. Наведе се да вземе щипка пясък и я захвърли с отвращение, явно усетил свещената земя. Изплю се презрително и погледна към тях.

Към нея!

По гърба й пробягаха ледени тръпки.

Гигантът направи втора крачка, после трета.

Не идваше сам.

Два лъва бласфемари вървяха плътно от двете му страни, като мятаха опашки и гледаха групата пред тях. Гривите им бяха черни, а не златисти, разрошени от горещия пустинен вятър. Очите им блестяха ужасяващо червени в пепелносивия ден. Изръмжаха, оголвайки зъби, които изглеждаха по-подходящи за саблезъби тигри. Черните им нокти се забиваха дълбоко в пясъка.

Гигантът замахна с лекота с меча си и изписа във въздуха цифрата 8, сякаш дългото острие бе продължение на мускулестата му ръка.

Внезапно на Ерин й се прииска да не бе настоявала да дойдат в Сива.

Пропъди тези мисли и стисна здраво пистолета. Каквото и да се случеше през следващите няколко минути, тя знаеше, че бе правилно да дойдат. Чувстваше се виновна не защото бе довела всички тук, а защото не бе успяла да разреши навреме загадката на тези пясъци, скрита зад спокойните очи на Арела.

Сангвинистите около нея бяха извадили мечовете си. Бернар носеше старо извито оръжие, което блестеше като вода: бе изработено от дамаска стомана с острие от сребро, най-вероятно осветено. Кристиан също размахваше крив меч, но той беше модерен непалски кукри. Агмундър извади дългия меч от ножницата на гърба си. Вингу вдигна две по-къси оръжия, по едно във всяка ръка, и ги развъртя с изящество и сила.

Рун просто държеше своя карамбит, чието криво острие беше смъртоносно като нокътя на бласфемари.

Гигантският стригой пристъпи още крачка напред, следван от лъвовете — и отново спря.

Зад него се появи позната среброкоса фигура. Вместо обичайния си сив костюм Искариот носеше кожена ризница, боядисана в бяло и скроена елегантно по мускулестото му тяло.

Джордан насочи картечния пистолет към него.

Искариот забеляза движението и на лицето му за миг се мярна презрителна усмивка. Явно се беше възстановил от миналия път, когато Джордан го беше прострелял със същото оръжие.

Искариот вдигна ръка и пусна пеперуда с изумрудени криле.

Сангвинистите се размърдаха предпазливо, без да изпускат от поглед творението. Колко отровни пеперуди имаше той? Ако бяха достатъчно, можеше да победи цялата група сангвинисти и без армията си.

Но пеперудата прелетя само няколко стъпки в кратера и падна на земята — едното й изумрудено крило се пръсна на мънички парченца. Дали заради пепелта във въздуха, или от пясъка, деликатните й зъбни колелца не можеха да функционират в тази среда.

Или пък причината беше в светостта на мястото.

Независимо от причината, поне една заплаха беше неутрализирана.

Гласът на Искариот се понесе в кратера. Погледът му се плъзна по тях и той забеляза кой липсва.

— Май сте изгубили двата си ангела.

Ерин си заповяда да не откъсва поглед от врага и да не поглежда към кладенеца, в който Арела бе изчезнала с Томи. Надяваше се, че момчето ще се измъкне, че водоемът има някакъв таен изход, водещ до далечно езеро. Томи беше безсмъртен и би трябвало да остане жив дори под вода.

— Може и да сме изгубили ангелите си — извика в отговор Джордан. — Но затова пък виждам, че ти си намерил демоните си.

Искариот се разсмя и посочи сангвинистите.

— Ти също си имаш свои демони, Воине на Човека.

— Приятели — поправи го Джордан. — А не демони.

Искариот се намръщи. Търпението му очевидно се изчерпваше.

— Къде го криете? — попита той; несъмнено говореше за Томи.

Очевидно знаеше, че докато Томи е на свобода, планът му да отприщи ада на Земята си остава застрашен.

Мълчанието се проточи няколко секунди.

Погледът на Юда се спря върху Ерин и той вдигна ръка и я посочи.

— Никой да не я наранява — каза високо. — Тя е моя. Тя ще ми даде отговора.

По ръба на кратера се понесе вълна от ръмжене и съскане.

— Убийте останалите!

 

 

16:34

Дълбоко долу в кладенеца Томи риташе с всички сили и потъваше още повече. Първоначалният шок след като странната жена го метна долу и го повлече със себе си, беше изчезнал. Сега той просто се опитваше да не изостава от нея. Странно, но й вярваше.

Не знаеше дали тя наистина е ангел, но беше спасила живота му, така че засега щеше да й се довери.

Стените на кладенеца бяха като от издраскано стъкло — грубо, но твърде гладко, за да е камък. Представи си експлозията, оставила следата си горе, битката между Луцифер и Михаил. Взривът очевидно бе достигнал дълбоко под земята, запечатвайки водоема, край който е стоял Христос, и превръщайки пясъците наоколо в стъкло.

Искаше му се да не вярва и на тази история, ако не бяха две неща.

Първо, колкото по-дълбоко се спускаше, толкова по-топла ставаше водата.

И второ, някъде отдолу го приканваше златисто сияние, което осветяваше пътя му и очертаваше стройните крака на жената.

Той продължи след нея, а дробовете му сякаш щяха да се пръснат и ушите му пищяха от налягането.

Спускаше се надолу и надолу.

Накрая стигна до дъното. Отчаяно се нуждаеше от глътка въздух.

Жената посочи странична каверна, чийто отвор зееше на няколко метра от тях. С горящи дробове Томи влезе в късия проход, като се отблъсна от гладките стени и се отгласна от дъното. Източникът на светлината беше някъде там и го привличаше като нощна пеперуда, привлечена от пламъка на свещ.

Но той не търсеше пламък.

А въздух.

Беше се гмуркал с баща си на Каталина до многобройните подводни пещери на острова. Помнеше как веднъж се промъкнаха в една цепнатина в скалата и се озоваха в пещера, в която имаше въздух под тавана.

Молеше се да попадне на подобно нещо и тук — някаква тайна пещера, където да остане с жената, докато битката не приключи и не бъде в безопасност.

„Безопасност…“

Кога за последно се бе чувствал в безопасност?

Дробовете му щяха да се пръснат, докато изминаваше последните метри. Причерня му и пред очите му затанцуваха искри. Знаеше, че не му остава достатъчно въздух, за да се върне на повърхността. Нямаше връщане назад. Баща му беше казал веднъж, че най-важното в живота е да намериш правилния път и да не се отклоняваш от него.

„Май нямаше предвид точно това, тате.“

Паниката вля нови сили в ръцете и краката му. Томи изхвърча в малката зала със стени от златисто стъкло и пясъчен под. Знаеше, че горе трябва да има въздух — защо иначе да го замъква тук? — и се оттласна от дъното.

Полетя нагоре — и главата му се тресна в тавана.

Започна да го опипва, търсеше поне глътка въздух, поне мехурче.

Нямаше.

 

 

16:35

Стригои и бласфемари се понесоха по склоновете на кратера като мръсна вълна.

Джордан стисна оръжието си, като се мъчеше да не обръща внимание на носещия се към него черен гигант, следван от лъвовете с тъмни гриви.

Ерин се прицели в единия от зверовете.

Джордан си избра друга цел, тъй като знаеше, че оръжието му е безполезно срещу онова, което се изливаше в кратера. Оставаше му да се надява, че сангвинистите ще се справят с първата вълна.

Вместо това се прицели настрани, към края на пясъчната купа. Изчака тъмната армия да стигне там — и стреля.

Горещият куршум проби резервоара на хеликоптера им.

От експлозията машината се разлетя на горящи отломки и перките прорязаха диря през нападащите стригои и се стовариха в отсрещната стена на кратера. Внезапният взрив и ударната вълна спряха нападението и принудиха бласфемарите да отскочат назад, като съскаха и виеха към димящите отломки. Няколко стригои се гърчеха в пясъка с отрязани крайници. Други бяха несъмнено мъртви.

Рун го погледна одобрително.

Джордан използва момента на изненада и насочи оръжието си към Искариот, който продължаваше да стои на ръба на кратера. Прицели се в гърдите му — не искаше да рискува с изстрел в главата от това разстояние, още повече че мунициите му бяха ограничени. Не биваше да губи нито един патрон.

Дръпна спусъка с намерението да повали кучия син отново, та било то и за малко. Останала временно без водач, армията му можеше и да бъде победена.

Но точно в този миг един чакал скочи пред Искариот, пое куршумите и спаси копелето. Черната кръв бликна от тялото на звяра, но той не обърна внимание на раните и продължи да пристъпва напред-назад, защитавайки господаря си.

Искариот се оттегли от другата страна на ръба.

„Пъзльо!“

Черният гигант бързо дойде на себе си и отново се хвърли напред, като увлече и онези около себе си. Изръмжа и оголи дългите си кучешки зъби.

Агмундър отвърна на предизвикателството и скочи пред него.

Гигант срещу гигант.

Не беше истински двубой.

Подсилван от светостта, Агмундър замахна с дългия си меч толкова бързо, че острието запя във въздуха и отсече главата от раменете. Тя отлетя, като продължаваше да се зъби.

Джордан пусна откос по втурналата се отляво орда.

Вингу и Кристиан скочиха надясно.

Рун и Бернар пазеха гърба им.

Елизабет продължаваше да стои до кладенеца, без да заплашва и без да помага — само пазеше бягството на Томи незнайно къде.

Ерин стреля зад рамото на Джордан, улучи един лъв право в окото и той се просна в краката на Агмундър. Огромният меч се заби в гърлото на звяра.

На Джордан му дожаля за прокълнатото създание. То не беше искало да бъде превърнато в онова, което представляваше сега. Но съжалението не означаваше милост.

Продължи да стреля.

Агмундър се обърна към втория лъв и двамата се загледаха, търсейки слабо място у противника. Изведнъж един едър чакал се хвърли към викинга отстрани и заби зъби в бедрото му.

Джордан го простреля в рамото, но чакалът дори не трепна.

Агмундър изръмжа, падна на пясъка и се претърколи по гръб. Чакалът пусна дебелия му крак и се хвърли към гърлото му. Джордан насочи оръжието си към муцуната му и дръпна спусъка — и откри, че патроните му са свършили.

„Майната му…“

Втурна се напред с вдигнат картечен пистолет, готов да го използва като сопа. Преди да успее да замахне, челюстите на чакала изщракаха и жълтите зъби се впиха в гърлото на викинга.

Агмундър се дръпна назад — и се отпусна, когато чакалът рязко дръпна глава нагоре и разкъса гърлото му.

Студена кръв оплиска ръката на Джордан.

Той залитна и падна назад.

Чакалът се обърна към него. Кръв и пяна капеха от сивата му муцуна на златния пясък. Задните му крака се присвиха — и той скочи право към него.

Целият свят се превърна в жълти зъби и ужасяващ вой.

 

 

16:36

Рун се завъртя да помогне на Джордан. С периферното си зрение беше видял как Агмундър пада и войникът му се хвърля на помощ само за да се озове срещу същите челюсти, които бяха отнели живота на могъщия викинг.

Стовари се странично върху огромния чакал. Челюстите изщракаха на сантиметър от лицето на Джордан. Звярът отлетя настрани и се обърна към него. Ноктите му задраскаха в стъклото под пясъка.

Рун вдигна окървавения карамбит и се замоли за сила да защити другите. Самият въздух бе пълен с кръв, алената й мъгла пееше на собствената му кръв, умоляваше го да пие жадно от този извор.

Рун затаи дъх.

Чакалът го погледна с гневните си червени очи. Сивата козина на сведения му врат настръхна. Звярът изръмжа и се хвърли напред.

Рун замахна и заби карамбита между острите зъби дълбоко в устата на създанието. С цялата си сила заби острието нагоре през небцето, достигайки мозъка — и рязко дръпна ръка назад.

Звярът рухна на земята и черната кръв бликна от устата му. Чакалът заскимтя от болка.

Рун се изпълни със съжаление при вида на Божие творение, превърнато в такова чудовище — а сега страдащо чудовище. Кървавочервените очи на чакала помътняха и станаха жълтеникави, когато звярът бе освободен от проклятието.

Рун нямаше време да се радва на освобождаването му.

Силен удар отзад го просна на пясъка и лицето му се зарови в тъмната кръв на чакала. Нокти задраскаха гърба му, разкъсваха броня и кожа…

Рун изкрещя — а лъвът отгоре му изрева триумфиращо.