Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (44)

43.

20 декември, 07:15

Средиземно море

Стомахът на Ерин внезапно се разбунтува, сякаш получаваше пристъп на морска болест, и тя залитна и се подпря на една витрина, за да запази равновесие. Обърна се към Джордан, който тъкмо затваряше вратата на кабинета, като внимаваше някоя оцеляла пеперуда или буболечка да не го последва.

Погледите им се срещнаха и в същия миг цялата платформа започна да трепери зловещо, сякаш по палубата препускаше цяло стадо слонове.

— Земетресение! — извика Джордан и се втурна към нея.

Ерин се обърна и вида Рун и Бернар да помагат на Кристиан да се изправи. Кардиналът явно бе успял да съживи младия сангвинист с новоосветеното вино, поне дотолкова, че да се държи на крака.

Подът под нея подскочи и я запрати на цяла стъпка във въздуха. Ерин се приземи на коляно, докато Джордан залиташе покрай нея. От рафтовете започнаха да падат книги. От скарата на камината се разлетяха искри.

Стоманата в стените застена. Висока тясна витрина се килна и се разби с трясък на счупено стъкло. Джордан вдигна Ерин и я помъкна към другите.

— Трябва да се разкараме оттук!

Бернар продължи да гледа към високите прозорци, сякаш не го беше чул, и Ерин се обърна да види какво е привлякло така силно вниманието на кардинала. Хоризонтът на изток бе изсветлял пред изгряващото слънце, настъпващо в потоци от розово и оранжево. Но красотата бе опетнена от черен облак, който се издигаше високо и се разпълзяваше встрани, сякаш се опитваше да погълне новия ден.

— Вулкан — каза Джордан.

Ерин си припомни посоката, в която бе отлетял Искариот с Томи. Пръстите й смачкаха листа със старата рисунка. Беше излязла в салона да я покаже на Рун и Бернар.

„Дали не сме закъснели?“

Сякаш за да подчертае тревогата й, нефтената платформа се разтресе отново и те изпопадаха на пода. Светлините угаснаха. Отдолу се чу оглушителен трясък на разпукваща се скала. Цялата платформа започна бавно да се накланя.

Ерин си представи един от бетонните крака на платформата, счупен в коляното.

— Хайде! — изрева Джордан. — Бързо!

И почти повлече Ерин. Рун и Бернар помъкнаха Кристиан между себе си.

Изтичаха от салона и хукнаха по централния коридор. Трусовете продължаваха и ги запращаха към облицованите с ламперия стени. Тъмнината засилваше допълнително ужаса на Ерин. Накрая стигнаха изхода и се озоваха в свят на люлееща се стомана и разпадащ се бетон. Стрелата на един кран прелетя неуправляема над главите им.

— Катерът! — каза Джордан и посочи към стълбите, докато се препъваха напред. — Трябва да стигнем до него! И да се разкараме колкото се може по-далеч от тази купчина боклуци.

Кристиан се освободи от двамата си събратя.

— Аз… ще се погрижа за това.

Дори в сегашното си състояние беше бърз и изчезна като черно размазано петно надолу по стълбите. Бернар го последва, а Рун остана с Ерин и Джордан.

Като тичаха презглава, тримата стигнаха до стълбите и се понесоха надолу. Трусовете ги подмятаха. Около тях валяха отломки и падаха с плясък във водата. Ерин забеляза, че морето наоколо е станало неестествено спокойно, без никакви вълни; повърхността само леко потръпваше подобно на вода, която всеки момент ще заври. Това я накара да продължи още по-бързо. Стигна тежко следващата площадка, блъсна се в отсрещния парапет и отскочи назад.

Продължаваха да се спускат по спирала, а платформата продължаваше да се накланя бавно, натрошавайки стълбата още повече. Хвърчаха парчета бетон.

Поредният силен трус я хвърли към парапета. Пръстите й се опитаха да се хванат преди тялото й да излети от другата страна — и в последния момент железните пръсти на Рун сграбчиха коженото й яке и я задържаха на стъпалата.

— Благодаря — каза тя задъхано.

Втурнаха се отново надолу. Светът около тях се сриваше. Още един стълб от другата страна внезапно се покри с пукнатини, които бързо запълзяха нагоре.

През хаоса изведнъж се разнесе нов шум — ревът на двигател. Последен завой около стълба и стигнаха дока. Няколко части от него бяха разбити от падащите отломки. Прескачаха зейналите дупки, докато катерът на подводни криле бавно се обръщаше заднешком от кея. Той също не беше останал невредим — един висящ мост бе паднал на задната му палуба.

Внезапно нечия ръка подхвана Ерин през кръста и я метна напред през последния участък от дока. Изкривена метална греда падна като копие и проби метала точно там, където се бе намирала преди миг.

Отново Рун.

Джордан прескочи смъртоносната стомана и се озова при тях.

Катерът приближи дока и те се качиха, като се провряха под падналия мост.

— Давай! — изрева Джордан към кабината отпред.

Двигателите изреваха и тласнаха катера напред. Ерин залитна назад в обятията на Джордан. Двамата погледнаха нагоре, докато съдът се измъкваше изпод прекатурващата се платформа. Гигантски стоманени шрапнели се сипеха около тях, но най-сетне се измъкнаха от смъртоносния им обстрел и стигнаха до открити води.

— Не намалявай! — извика Джордан. — Дай газ!

Ерин не разбра защо е тази настойчивост, докато не погледна назад. Цялата платформа падаше към тях и щеше всеки момент да ги смаже. Кристиан се вслуша в Джордан, даде пълна газ и катерът се повдигна на двете си криле и полетя над водата.

Ерин гледаше с ужас и трепет как платформата падна в морето и вдигна огромна вълна, която се понесе след тях като водна стена. Но скоростта им вече беше такава, че с лекота й избягаха. Вълната изостана и изгуби височина.

Ерин най-сетне си позволи да си поеме дъх и изтри сълзите от очите си.

— Хайде — каза Джордан. — Да идем при Кристиан и Бернар.

Тя кимна. Не беше в състояние да говори.

Влязоха в рубката и видяха Кристиан зад щурвала. Бернар стоеше до него. Двамата се взираха напред, към брега.

Черен облак изпълваше света и се носеше към тях. В сърцето му танцуваше малък огнен фонтан. Нямаше съмнение, че е вулкан. От небето започна да се сипе пепел и да се трупа по стъклото като мръсен сняг.

Ерин знаеше, че тази част на италианското крайбрежие е геотермична гореща точка. Помисли си за руините на Помпей и Херкулан в сянката на Везувий. Но дори онази смъртоносна планина беше безобидна в сравнение с чудовището, което се спотайваше под целия район — супервулкана Кампи Флегреи, чиято калдера бе с диаметър шест и половина километра. Ако този спящ дракон се събудеше, щеше да унищожи по-голямата част от Европа.

Вулканична пепел се плъзна по стъклото и остави след себе си тъмна диря.

— Червена е — каза Бернар.

Беше прав. Дирята определено бе тъмночервена.

Като кръв.

Вероятно се дължеше на цвета на местните скали, които бяха богати на желязо и вулканична мед.

Въпреки това Ерин цитира откъс от глава 8 на Откровение:

— „Първият Ангел затръби, и се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха на земята.“

Бернар я погледна.

— Началото на края на света.

Ерин кимна и продължи нататък:

— „И третата част от дърветата изгоря, и всичката зелена трева изгоря.“

Представи си калдерата на Кампи Флегреи. Ако тя изригнеше, доста повече от една трета от Европа щеше да изгори.

— Можем ли да го спрем? — попита Джордан, който нямаше намерение да се предава без бой.

— Може би все още има време — отвърна Бернар. — Ако успеем да намерим Първия ангел, може би ще успеем да поправим белята.

— Но той може да е къде ли не — каза Рун.

— Не съм сигурен — възрази Джордан. — Ако Искариот по някакъв начин е задействал това — а това е голямо „ако“, между другото — то едва ли е отишъл някъде далеч. Хеликоптерът летеше на изток. Минали са само деветдесет минути, откакто ни свали.

— А на Искариот ще му трябва време за подготовка, след като стигне брега — съгласи се Рун. — Вероятно е нагласил графика с изгрева на слънцето.

Бернар посочи към бликащата лава в сърцето на облака пепел.

— Трябва да е някъде там, но къде?

Елизабет бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади рисунката, която бе отмъкнала от сейфа. Сложи я на масата и я изглади.

— Вижте това.

На рисунката бяха изобразени двама мъже, по-възрастен и по-млад, в жертвена поза. Над рамото на мъжа гледаше ангел със загрижено лице — и с пълно право. По тялото на младежа се стичаше струя кръв и капеше в черна пукнатина в долната част на листа. От пукнатината се подаваше лапа с четири хищни нокътя.

— Какво означава това? — попита Джордан.

Ерин посочи двамата мъже. По-възрастният бе с тъмна коса, младежът — с по-светла. Иначе изглеждаха почти еднакво, сякаш бяха роднини.

Тя посочи младежа, или по-скоро порасналото момче.

— Ами ако това е Томи?

Рун се наведе над рамото й.

— Излиза, че кръвта му се пролива на пода, в онази черна пукнатина. — Погледът й срещна неговия. — Мислиш, че Искариот го принася в жертва ли?

— И кръвта му отваря портата. По същия начин, по който вашата кръв отваря скритите врати.

— А онова нещо с ноктите, което се подава от пукнатината? — попита Джордан. — Тази работа не ми харесва.

 

 

07:26

Бернар се взираше в изпълзяващия от ямата демон. Обзе го отчаяние. Как можеха да се надяват да спрат Армагедон, ако той вече е започнал? Обърна се към пушека и пламъците. Дори не знаеха откъде да започнат.

Изрече мислите си на глас.

— Дори да си права, Ерин, това не ни казва къде се извършва жертвоприношението.

— Напротив, казва ни.

Той се вторачи в нея.

Тя посочи последователно петте символа около жертвеника — маслена лампа, факла, роза, трънен венец и купа.

— Пет символа. Знаех си, че не са просто декоративни елементи. Нищо в тази рисунка не е сложено случайно.

Бернар се вгледа в тях. Знаеше, че е права, символите бяха тормозещо познати, но не можеше да се сети откъде. Но пък, от друга страна, той не нямаше толкова познания по стара история като д-р Грейнджър.

— Символите представят пет прочути пророчици от далечното минало — обясни тя. — Пет жени, пет древни сибили.

Бернар се вкопчи в ръба на масата. Ама разбира се!

— От Сикстинската капела — с трепет рече той. — Тези пет жени са изобразени там.

— Защо? — попита Джордан.

Бернар хвана с благодарност ръката на Ерин.

— Това са петте жени, предрекли раждането на Христос. Те са от различни времена и места, но всяка е предсказала идването му.

Ерин докосна всеки символ, като ги изреждаше на глас.

— Персийската сибила, еритрейската сибила, делфийската сибила, либийската сибила…

Накрая спря при символа на върха.

— Купата винаги е символизирала кумската сибила. Твърди се, че тя представлява раждането на Христос. — Тя се вгледа в брега. — Домът й се намирал край Неапол. И в много стари извори, от Вергилий до Данте, се казва, че тронът й пазел самите врати на Ада.

Бернар погледна хищната лапа, показваща се от пукнатината.

— Май се опитва да освободи Луцифер, Падналия.

— И по този начин възнамерява да отприщи Армагедон — каза Ерин.

Докато приближаваха брега, пепелта започна да вали върху стъклото като киша. Небето над тях бе скрито от пушека и не позволяваше на деня да покаже лицето си. Бернар трепна пред неминуемата гибел, която щеше да последва.

Джордан прочисти гърлото си и се наведе над изображението.

— Ако всичко в тази рисунка е важно, какъв е този ангел, който наднича над рамото на Юда и не прави нищо, но пък изглежда тъжен?

Бернар откъсна вниманието си от горящия бряг и отново погледна рисунката.

— Лицето й — продължи Джордан. — Прилича много на жената от картината в кабинета на Искариот. Би могла да е една и съща жена. На портрета Юда я е прегърнал през раменете, сякаш са съпруг и съпруга.

Бернар и Ерин се вгледаха по-внимателно в рисунката. Кардиналът изведнъж разпозна образа и за момент се вцепени.

„Как е възможно…?“

Ерин забеляза реакцията му.

— Познавате ли я?

— Аз самият съм се срещал с нея — тихо каза той, връщайки се мислено в онази плетеница от тунели под Йерусалим, при прелестната жена, която буквално сияеше край черното езеро. Спомни си, че сърцето й не биеше, но въпреки това от нея се излъчваше силна горещина в онази студена пещера. — По време на Кръстоносните походи.

Ерин го изгледа със съмнение и се намръщи.

— Как… къде сте се срещнали?

— В Йерусалим. — Бернар докосна разпятието на гърдите си. — Тя пазеше тайна, нещо скрито дълбоко под крайъгълния камък на древния град.

— Каква тайна? — попита Ерин.

— Релефно изображение. — Той кимна към скицата пред тях. — Историята на живота на Христос, разказана чрез чудесата му. История, която трябваше да разкрие оръжие, способно да унищожи всяко зло. Търсех го, но платих огромна цена.

Писъците на умиращите жители на града отново изпълниха ушите му.

— Какво стана? — сякаш някъде отдалеч попита Ерин.

— Тя ме намери за недостоен. Унищожи най-важната част преди да успея да я видя.

— Но коя е тя? — попита Джордан. — Ако я е имало по времето на Кръстоносните походи и после през Ренесанса с Юда, трябва да е безсмъртна. Това означава ли, че е стригой? Или някой като Юда или момчето?

— Нито едното, нито другото — осъзна на глас Бернар и посочи нарисуваните над раменете й криле. — Мисля, че тя е ангел.

Погледна Ерин и очите му се напълниха със сълзи.

„И ме намери за недостоен.“