Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (40)

39.

20 декември, 06:02

Средиземно море

Докато лодката се носеше към светлините на нефтената платформа, Рун се вгледа в бледото лице на Кристиан. Той беше млад, сравнително нов в братството, което го правеше прибързан, но Рун не можеше да отрече вярата и храбростта му. Стисна безсилно юмруци. Не искаше да изгуби още един другар толкова скоро след смъртта на Надя.

Бернар опита да налее малко вино от манерката си в отпуснатите устни на Кристиан, но по-голямата част се разля по хлътналите му бузи — той все още бе твърде слаб, за да преглъща.

— Ами ако му дам малко от моята кръв? — попита Ерин. — Както направихме с графинята. Това няма ли да го съживи?

— Ще го обмислим само като последно средство — отвърна Бернар.

Ерин не изглеждаше особено доволна от отговора му.

— Вкусът на кръв за толкова млад сангвинист може да освободи звяра в него — обясни й Рун. — Не бива да рискуваме, особено сега, когато нямаме много възможности да го контролираме. Да видим какво ще намерим на нефтената платформа.

— Със сигурност ще намерим още врагове — каза Бернар и посочи манерката на кръста на Рун. — Ние също трябва да пием, за да си възстановим силите.

Рун знаеше, че Бернар е прав, но никак не му се харесваше идеята да го прави пред други — знаеше, че изкуплението често го оставя плачещ и объркан. Не искаше да показва подобна слабост.

Въпреки това знаеше, че трябва.

Докато Рун отваряше манерката си, Бернар надигна своята и невъзмутимо започна да пие на големи глътки. Кардиналът като че ли беше в мир с греховете си. Изкупваше ги и винаги беше спокоен след изпитанието.

Докато вдигаше манерката, Рун се замоли за същото днес.

Лежеше по гръб върху гроба на сестра си. Звярът го беше възседнал и краката им бяха оплетени като на любовници. Кръвта на чудовището напълни устата му.

Тази нощ Рун беше дошъл на гроба на сестра си да оплаче смъртта й и този звяр, чудовище с фини бричове и кожена туника с нитове, го бе издебнал. Острите кучешки зъби се впиха в гърлото му. Но Рун не умря — нападателят поднесе към устата му разрязаната си китка, от която течеше черна кръв.

Той се съпротивляваше — докато студената, мека като коприна кръв сякаш пламна на езика му.

Изпълни го блаженство, а с него дойде и гладът.

Вече пиеше жадно от аления извор, макар да знаеше, че е грях, че удоволствието, което пулсира в цялото му тяло, ще го прокълне за вечни времена. И въпреки това не можеше да спре. Копнееше да остане завинаги в прегръдката на този мъж, да се дави в екстаз с всяка огнена глътка.

А после главата му се изви болезнена и се блъсна в надгробния камък на сестра му. Звярът изведнъж се отскубна. Рун изстена и протегна ръце към него, жадуващ за още кръв.

Четирима свещеници издърпаха чудовището от копнеещото тяло на Рун. Сребърните им разпятия проблясваха на студената лунна светлина.

— Рун! — извика звярът в опит да го предупреди.

Но как той можеше да изостави подобен извор на блаженство и кръв?

Ръцете му останаха протегнати нагоре.

Проблесна сребърно острие и преряза гърлото на звяра. Черна кръв бликна от раната и изцапа фината бяла риза и кожената туника.

— Не! — Рун се помъчи да се изправи.

Четиримата свещеници пуснаха тялото на мъжа на земята. Рун го чу как пада върху листата и разбра, че си е отишъл завинаги. Очите му се насълзиха от загубата на такъв екстаз.

Свещениците хванаха Рун и извиха ръцете му отзад. Той се съпротивляваше с ожесточението на уловен рис, но те го надвиха с неумолимата си сила, срещу която не можеше да направи нищо.

Загърчи се, острите му зъби затърсиха вратовете им.

Тялото му копнееше за чиято и да било кръв.

Понесоха го безмълвно в нощта. Но въпреки мълчанието им Рун чуваше повече, отколкото бе чувал през живота си. Чуваше всяко смачкано под краката им листо, тихия шепот на крилете на сова във въздуха, скриващата се в дупката си мишка. Помъчи се да проумее ставащото. Можеше да чуе дори ударите на сърцата на малките зверчета — бързо и уплашено на мишката, по-бавно и решително на совата.

Но когато насочи вниманието си към свещениците, не чу нищо.

Само смразяваща тишина.

Нима бе толкова откъснат от Божията милост, че не можеше да чува сърцата им, а само сърцата на бездушните животни?

Потресен от съдбата си, той се отпусна в ръцете на свещениците. Устните му се раздвижиха в отчаяни молитви. И в същото време му се искаше да разкъса гърлата на свещениците и да окъпе лицето си в кръвта им. Молитвите изобщо не потушаваха жаждата му за кръв. Зъбите му продължаваха да тракат от копнеж.

Желанието изгаряше по-силно от всяко чувство, което бе изпитвал, по-свирепо от любовта към семейството му, дори от любовта му към Бог.

Свещениците го отнесоха в манастира, откъдето неотдавна бе излязъл като невинен послушник, на когото предстоеше да положи светите си клетви. Спряха пред една гола стена, в която се появи врата. През всичките си години тук никога не бе подозирал за съществуването й.

Толкова малко неща знаеше.

Отнесоха го долу в стая с писалище, зад което седеше познат мъж с паче перо в ръка. Отец Бернар, неговият наставник и съветник във всичко. Явно уроците за Рун още не бяха приключили.

— Носим ти го, отче — каза свещеникът, който държеше дясната му ръка. — Извърши падение в гробището, но не е вкусил друга кръв.

— Оставете ме с него.

— Той е в опасно състояние.

— Знам го не по-зле от теб. — Бернар стана. — Оставете ни.

— Както желаеш.

Свещеникът пусна ръката му и Рун падна на пода. Четиримата братя излязоха. Рун остана да лежи: вдишваше миризмата на камък, плесен и стара рогозка.

Бернар мълчеше.

Рун скри лицето си с ръце. Обичаше Бернар повече, отколкото бе обичал собствения си баща. Свещеникът го бе учил на мъдрост, доброто и вяра. Бернар беше идеалът, към който Рун винаги се беше стремил.

Но точно сега единствената му грижа бе да разкваси гърлото си или да умре, докато се опитва да го направи. С един скок се хвърли към него и двамата се сгромолясаха на пода.

Бернар падна под него. Тялото му беше странно студено.

Рун се опита да забие зъби в гърлото му, но наставникът му реагира светкавично — претърколи се под него и скочи на крака. Как беше възможно да е толкова бърз?

— Внимавай, синко. — Плътният глас на Бернар бе спокоен. — Вярата ти е най-ценният ти дар.

Рун изсъска. Вярата вече не означаваше нищо. Единствено кръвта беше важна.

Скочи отново.

Бернар го хвана и го тръшна на пода. Рун се съпротивляваше, но наставникът му го прикова към каменния под. Оказа се много силен, по-силен от звяра, който го бе променил, дори от свещениците, които го носеха.

Отец Бернар беше твърд като камък.

Дали тази сила бе доказателство за Божията сила срещу злото в Рун?

Тялото му се разбесня срещу тези мисли. През цялата дълга нощ Рун продължи да се бори с наставника си, отказваше да слуша, непрекъснато се опитваше да вкуси безценната му кръв.

Старецът обаче не се даваше.

Накрая тялото на Рун започна да губи сили — но не от изтощение.

— Усещаш приближаването на деня — обясни Бернар, който продължаваше да го държи здраво. — Ако не приемеш Христовата любов, винаги ще бъдеш слаб на сутринта и ще умреш, ако чистата светлина на слънцето падне върху теб.

Огромна умора се надигаше в Рун, ръцете и краката му сякаш се бяха налели с олово.

— Трябва да ме изслушаш, синко. Може да гледаш на новото си състояние като на проклятие, но то всъщност е благословия за теб. И за света.

Рун се отпусна.

— Превърнах се в противна твар. Копнея за зло. Не е никаква благословия.

— Можеш да станеш нещо повече от това, което си.

В гласа на Бернар имаше увереност.

— Желая единствено да пия кръвта ти, да те убия — каза Рун, докато силите продължаваха да го напускат. Вече почти не можеше да повдигне глава.

— Знам как се чувстваш, синко.

Бернар най-сетне го пусна и Рун се свлече на пода.

— Не можеш да знаеш похотта в мен — изпъшка Рун, бе застанал на четири крака като куче. — Ти си свещеник. Злото е непознато за теб.

Бернар поклати глава. Бялата му коса сияеше на светлината на догарящата свещ.

— Аз съм като теб.

Рун затвори невярващо очи. Чувстваше се ужасно уморен.

Бернар го разтресе и той отново отвори очи. Старият свещеник доближи лице до неговото, сякаш се канеше да го целуне. Устните му се разтвориха приканващо — и зад тях блеснаха дълги остри зъби.

Рун зяпна наставника си, човека, когото бе познавал от толкова години и който изобщо не бе човек, а звяр.

— Жадувах също като теб, синко. — Дълбокият глас на Бернар изпълни Рун със спокойствие. — И аз съм утолявал злите си апетити.

Рун се помъчи да разбере, но напразно.

Отец Бернар беше добър. Даваше утеха на болните и умиращите. Носеше надежда на живите. Без него повечето свещеници в същия този манастир отдавна щяха да са отишли на оня свят при Бог.

— Има път за нас — рече Бернар. — Най-трудният път, по който може да върви един свещеник, но ние можем да вършим добро, да служим на Църквата по начини, по които никой друг не може. Бог не ни е изоставил. Ние също можем да живеем в Неговата милост.

И тогава Рун пропадна в дълбокия кладенец на съня, оставяйки тази надежда да утоли жаждата му за кръв и да му предложи избавление.

Дойде на себе си. Кардиналът се беше навел над него и дълбоките му кафяви очи блестяха със същата обич и загриженост.

Тогава Бернар го беше спасил.

Рун обаче знаеше нещастието, настъпило след тази проява на милост. Представи си очите на Елизабет, коварната й усмивка, смъртта и страданието, които оставяше след себе си.

Може би щеше да е по-добре за света, ако Бернар го беше оставил да умре.