Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (37)

36.

20 декември, 05:06

Средиземно море

Юда стоеше в спалнята си, отново облечен след кратката едночасова дрямка.

Чувстваше се освежен, изпълнен с надежда.

Оправи вратовръзката си, обърнат с гръб към голямото легло с балдахин, като гледаше отражението си в гигантския часовник, покриващ едната стена. Кристалната повърхност бе широка почти два и половина метра. Беше го измислил сам и го бе сглобявал, разглобявал и пак сглобявал в двайсет различни дома. Циферблатът също беше стъклен и разкриваше зъбните колела и предавки, изработени от месинг, мед и стомана. Юда обичаше да гледа как механизмите се движат, отброявайки безкрайния ход на живота му.

С внимателно движение спря часовника. Вече нямаше нужда от него. Животът му скоро щеше да свърши. След години в молитви за този момент най-сетне щеше да намери покой.

Почукване на вратата прекъсна мислите му и той извика:

— Влез!

Обърна се, докато Хенрик побутваше Първия ангел в стаята. До изгрева оставаха само два часа и Юда беше наредил да му доведат момчето.

Томи разтърка очи. Още беше сънен.

— Какво искате от мен?

— Само да поговорим.

Момчето изглеждаше така, сякаш предпочиташе да поспи още.

Юда го отведе до малкото си бюро. Имаше голям работен кабинет на друго място на платформата, но понякога предпочиташе тихата интимност на спалнята си.

— Двамата с теб, Томи, сме уникални на този свят.

— Какво искате да кажете?

Юда взе остър нож за писма и прободе дланта си. Потече кръв и той я избърса с кърпичка. Раната веднага се затвори и заздравя почти моментално.

— Аз съм безсмъртен, но не като графинята. Аз съм като теб. — За доказателство той хвана здраво ръката на момчето и долепи дланта му до гърдите си. — Усещаш ли ударите на сърцето ми?

Томи кимна, очевидно уплашен, но и заинтригуван.

— Подобно на теб, бях роден като обикновено момче. Бях прокълнат с безсмъртие, но бих искал да знам какво си направил ти, за да се заразиш със същото.

Юда бе чул в общи линии историята на момчето, но искаше да научи подробностите от първоизточника.

Томи подъвка колебливо долната си устна, но си личеше, че много му се иска да разбере в какво се е превърнал.

— Случи се в Израел — започна той и бавно разказа за екскурзията до Масада с родителите си, за земетресението и отровния газ.

Нищо от това не обясняваше дошлото изневиделица безсмъртие.

— Кажи ми какво се случи преди земетресението — подкани го Юда.

Момчето го погледна гузно.

— Аз… влязох в едно помещение, където не биваше да влизам. Знаех, че не бива. Но видях един бял гълъб на пода и ми се стори, че е ранен. Исках да го взема и да му помогна по някакъв начин.

Сърцето на Юда се разтуптя бясно.

— Гълъб със счупено крило ли?

— Откъде знаете? — Томи присви очи.

Юда се отпусна на бюрото си, замаян от спомена.

— Преди две хиляди години аз видях такъв гълъб. Когато бях момче.

Не беше смятал, че това е важно, и щеше да го забрави, ако не се беше случило на сутринта, когато срещна за първи път Христос. Тогава беше само на четиринайсет и двамата бързо се сприятелиха.

„Бях на същата възраст като Томи“ — внезапно осъзна той.

Вече си спомняше до най-малката подробност онова ранно утро — как улиците още тънеха в сенки, тъй като слънцето не се беше вдигнало, как вонеше отходният канал, как по небето още имаше звезди.

— И гълъбът, който видяхте, също ли беше със счупено крило? — попита момчето.

— Да. — Юда си помисли за призрачнобелите му криле в нощта. Гълъбът беше единственото нещо, което се движеше по тъмната улица. — Влачеше крилото си по калните камъни. Вдигнах го.

Усети допира на перата по дланите си. Птицата лежеше кротко, положила глава на палеца на Юда, и се взираше в него с изумруденото си око.

— Опитахте ли да му помогнете? — попита Томи.

— Прекърших му врата.

Момчето отстъпи крачка назад и се опули.

— Просто така?

— Имаше плъхове и котки. Щяха да го разкъсат. Спасих го от мъките му. Беше проява на милост.

Въпреки това помнеше колко сломен се чувстваше след това. Побягна за утеха в храма, при баща си, който беше фарисей. Именно там видя Христос за първи път — момче на неговата възраст, което беше впечатлило баща му и мнозина други със словото си. След това двамата станаха приятели и рядко се разделяха.

До самия край.

„Сега трябва да поправя това.“

Момчето, гълъбът — всичко това бяха знаци, че е на прав път.

Заведе Томи до вратата и го предаде на Хенрик.

— Приготви го за заминаването.

След като Томи си отиде, Юда се върна на бюрото си и взе едно кристално блокче, което се побираше точно в шепата му. Това бе най-ценното му притежание. Беше го взел от сейфа на кабинета си и щеше да го върне там, преди да замине. Тази сутрин обаче се нуждаеше от окуражаване, искаше да почувства допира му и тежестта му в ръката си.

В блокчето имаше крехко кафяво листо, защитено през вековете от стъклото. Юда го вдигна към очите си и прочете думите, изсечени върху някога зелената повърхност с остър каменен нож.

Взе блокчето в двете си ръце и се замисли за жената, която бе написала тези думи, представи си блестящата й тъмна кожа, очите, от които струеше покой. Подобно на него, тя разбираше истини, които не би могъл да разбере никой друг. Подобно на него, тя бе живяла много поколения и бе гледала как много приятели умират. Сама на земята, тя бе равна на него.

„Арела.“

Но обикновеното листо беше отбелязало края на най-добрия век от дългия му живот — онзи, който бе споделил с нея. Бяха на Крит, в къщата й, гледаща към морето. Тя не обичаше да се отдалечава от морето. Юда се местеше с нея от Венеция в Александрия, после в Константинопол и други градове, гледащи към други вълни. Беше готов да живее навсякъде, само за да я види щастлива. Точно през това десетилетие тя бе поискала простота и спокойствие.

Затова той избра Крит.

Погледна през прозореца на спалнята си към тъмните вълни. От онези дни той също никога не се бе отдалечавал от морето. Но тогава беше гледал по-често нея, отколкото вечно променящата се вода. Онази нощ тя стоеше до прозорец с капаци, отворени към нощта.

Сега Юда открехна прозореца и вдиша соления въздух; спомни си звуците и ароматите на онази отдавна отминала нощ.

Гледаше от леглото как силуетът й се движи на фона на звездното небе.

Миризмата на морето изпълваше спалнята заедно с тихия шепот на вълните по пясъка. Някъде наблизо сова извика мъжкия и той й отговори. Седмица по-рано бяха видели двете птици на клоните на една маслина: бяха колкото два събрани един върху друг юмрука.

— Чу ли совите ни? — попита тя и се обърна към него.

Лунната светлина блестеше по абаносовата й коса, един непослушен кичур се спускаше върху лицето й. Тя вдигна ръка да го махне. Хиляди пъти бе виждал този жест. Ръката й обаче спря и тялото й се скова по добре познатия му начин.

Юда сподави ругатнята си и бързо стана.

Приближи я и видя, че прекрасните й очи са пусти.

Това също беше познато.

Пророчествата щяха да се излеят от нея. Всеки път мразеше тези моменти, защото в това състояние тя бе недостижима за него и за самата себе си, понесена от вълните на времето, на които никой не можеше да устои.

Както обикновено, последва инструкциите й. Извади свежи листа от тръстиковата кошница в ъгъла и ги сложи в топлата й лява ръка. Всеки ден тя събираше листа за тази цел, макар че пророчествата идваха само веднъж или два пъти годишно.

Сгъна пръстите на дясната й ръка около древния каменен нож.

После я остави сама.

Стоеше мълчаливо на стража пред вратата. Понякога виденията й траеха само минути, друг път часове. Независимо от продължителността им тя не биваше да бъде прекъсвана.

За щастие тази нощ й се размина леко.

Само след минута тя дойде на себе си и го повика.

Когато влезе в стаята, тя лежеше на леглото, свита на кълбо. Той я взе в обятията си и погали дългата й гъста коса. Тя скри лице в гърдите му и заплака. Той я залюля леко и изчака бурята да отмине. Благоразумно не попита каква е причината за мъката й. Това бе проклятие, което трябваше да понася сама.

Обикновено листата с пророчествата й лежаха пръснати на пода и той ги събираше, докато тя спеше, и ги изгаряше в огъня.

Точно това искаше тя, умоляваше го да го направи. Беше му казала, че дарът й никога не е довел до добро. Пророчествата бяха просто несигурни сенки, но въпреки това бяха карали много хора да се опитат да ги осъществят насила, често с ужасни последици.

Въпреки това той тайно четеше всяко листо, преди да го изгори, записваше много от думите й и дори рисунките й в дебел кожен дневник, който използваше за домакинските сметки. Тя никога не отваряше тази книга, никога не се интересуваше от финансовите подробности.

Тя му вярваше.

Тази нощ, след като дишането й се успокои и стана равномерно, той се освободи от прегръдката й и стана, за да вземе единственото листо досами огъня.

Този път имаше само едно пророчество.

Листът беше еластичен под пръстите му. ДО носа му достигна аромат на зелени дървета. Надрасканите фрази го приканваха. Той доближи листото до пламъците и прочете думите, надраскани в неравни редове по него.

„След като Неговите думи, изписани с кръв, бъдат взети от каменния им затвор, онзи, който Го отне от този свят, ще Го върне обратно, като даде начало на ера на огън и кръвопролитие, хвърляйки покров над земята и всичките й създания.“

Без да може да повярва на очите си, той прокара треперещ пръст по всяка дума. Прочете ги отново и отново, като му се искаше значението им да не беше така очевидно. Вече знаеше, че Христос е написал евангелие със собствената си кръв и го е затворил в камък. През изминалия век Юда бе записвал и други свързани с тази книга пророчества, но не ги беше смятал за важни. Никога не бе помислял, че пророчествата й могат да засягат него, докато не прочете думите „онзи, който Го отне от този свят“.

Това можеше да е само онзи, който бе предал Христос.

Всички други, свързани със смъртта на Иисус, отдавна се бяха превърнали в прах. Юда обаче беше все още жив. Той бе запазен за определена цел.

За тази цел.

Толкова малко думи, но всяка потвърждаваше най-лошите му страхове относно проклятието. След като изгубеното евангелие бъдеше открито, Юда трябваше да намери начин да върне Христос. За целта работата му бе да сложи началото на края на дните — време на кръв и огън.

Шумоленето на завивки го накара да се обърне. Тя се надигна, прекрасна на светлината на огъня, както бе на всяка светлина.

Погледът й се спря върху ръцете му.

— Прочете ли го?

Той се извърна, но усети как погледът й го изгаря.

— Всичките ли си чел? — попита тя.

Не можеше да я лъже. Обърна се към нея.

— Исках да ги запазя, ако случайно промениш решението си, така че дарът ти да не бъде изгубен за света.

— Дар? Това не е дар. И аз решавам какво да правя с тях. Вярвах, че си единственият на този свят, който ще разбере това.

— Мислех си, че ти служа.

— Как? Кога? Цели сто години си ме предавал.

Сълзите й заблестяха на светлината на огъня.

Тя избърса гладката си буза с опакото на ръката си. Беше потъпквал най-дълбоките й желания, отново и отново. Юда прочете в очите й, че няма да има прошка за постъпката му.

— Направих го за теб — прошепна той.

— За мен? — Гласът й стана по-твърд. — А не заради собственото си любопитство?

Той нямаше отговор на този въпрос и затова зададе друг. Вдигна листото.

— Колко? Колко време остава до сбъдването на пророчеството?

— Това е само пророчество. — Лицето й бе като чиста дъска, на която не можеше да се прочете нищо. — Една възможна сянка от бъдещето. Не е нищо сигурно, нито необходимо.

— Това ще се случи — настоя той.

Беше разбрал истината в мига, когато прочете думите й.

Той беше предал Иисус.

А сега трябваше да предаде света на човека.

— Не можеш да знаеш това. — Тя прекоси стаята и застана пред него. — Не бива да вършиш това тъмно дело само заради думите ми. Нищо на този свят не е определено. Подобно на всички хора, ти си дарен от Бог със свободна воля.

— Волята ми е без значение. Трябва да намеря евангелието на Христос. Трябва да сложа началото на тези събития.

— Пророчеството не може да бъде осъществено насила. — В гласа й се надигна необичаен за нея гняв. — Въпреки цялата си арогантност би трябвало да го знаеш.

Той вдигна отново листото. Беше ядосан също като нея.

— Виждам това. Зная това. Трябва да вършим онова, за което сме създадени. Аз съм предател. Ти си пророчица. Нима не си проявила неподчинение към Бог, като не си споделила пророчеството си за предателството на Луцифер? Нима не си била прокудена заради това? А сега се опитваш да не Му се подчиниш отново!

Поразена, тя впери поглед в него. Юда знаеше, че е изказал на глас най-големия й страх, и му се прииска да може да си върне думите назад.

В ясните й очи блеснаха сълзи, но тя примигна и ги махна. Извърна се, вдигна качулката, за да скрие лицето си, и изтича навън в звездната нощ.

Той я зачака да се върне, след като гневът й се уталожи, да го замоли за прошка. Но когато дойде утрото и слънцето изгря, тя не се беше върнала и той разбра, че няма да се върне никога.

Вдиша дълбоко нощния въздух. Спомняше си и най-малката подробност.

След като Арела го остави, той замина за Европа, където години наред проучваше слуховете за изгубеното евангелие на Христос. Научи за друго свързано с книгата пророчество, в което се говореше за свещено трио.

Затова започна да издирва и него.

Една есенна вечер, следвайки слух сред сангвинистите, намери графиня Елизабет Батори — образованата жена, омъжена за могъщ воин и свързана с рицар на Христа.

Подобно на Църквата, той си помисли, че тези тримата трябва да са предреченото трио — докато отец Корза не превърна графинята в стригой и след това тя бе убита, поне според твърденията.

Юда обаче остана убеден в силата на фамилията Батори. Всяко поколение избираше по една жена от рода, която да обучава и защитава, като правеше кръвта й отровна за стригои, за да е сигурен, че тя никога няма да бъде превърната като предшественичката си.

Повечето жени му бяха служили добре, докато родовата линия не прекъсна с Батори Дарабонт. Но междувременно евангелието на Христос вече бе върнато на света, за да оповести онова, което трябва да направи Юда.

Той вдигна стъкления блок и прочете думите.

„Онзи, който Го отне от този свят, ще Го върне обратно, като даде начало на ера на огън и кръвопролитие, хвърляйки покров над земята и всичките й създания.“

Най-сетне времето беше настъпило.